Дейкър Стокър, Йън Холт
Дракула — Немъртвият (60)

59.

Мина знаеше какво трябва да направи. Чуваше как бурният вятър се блъска в стените отвън. Карфакс издържаше на развилнялото се време, тя също трябваше да устои. Спусна се по късо каменно стълбище към някогашните килии на монасите. Редицата от врати по тесния коридор завършваше с голяма дъбова врата в дъното, която водеше до покоите на игумена. Подмина всички врати по коридора и накрая изборът й се сведе само до една.

Дракула много пъти бе твърдял, че вампирите не са зли по природа. Не вярваше, че влизането в зоната между живота и смъртта автоматично обрича душата на вечно проклятие. Тези същества също можеха да избират между доброто и злото. Мина бе виждала как жаждата за кръв развращава. Луси примамваше малки деца, но тя нямаше избор. Не беше подготвена за това, което й се случи, и се бе превърнала в чудовище. Мина се молеше да не я постигне тъжната съдба на приятелката й.

Усещаше, че Батори приближава. Знаеше, че има само един избор. Трябваше да жертва душата си, за да спаси сина си.

Беше изпълнена с решителност. Остави фенера на земята и отвори тежката дъбова врата. Дракула стоеше пред голямото огнище, в което пукаха запалени цепеници. Обърна се към нея. Огънят и десетките трепкащи пламъчета на свещите оживяваха стаята. Дракула гледаше Мина с копнеж и надежда. Тя прекрачи прага.

— Куинси трябва сам да управлява съдбата си. Не можеш да избираш пътя му — каза тя неумолимо. Нямаше намерение да се пазари по този въпрос.

Дракула кимна.

— Щом това е цената, така да бъде.

Тръгна бавно към нея, пулсът й се ускори от мисълта, че ръцете му скоро ще са върху тялото й. Посегна с трепереща длан към златното кръстче на шията си и го дръпна. Златната верижка се скъса и кръстчето падна на земята. Очите на Дракула станаха още по-жадни.

Той постави студените си ръце върху раменете й и тя започна да трепери още по-силно. Нежно я целуна по устните. Обви я в прегръдките си, без да откъсва очи от нейните.

— Заедно — прошепна Дракула и устните му погалиха ухото й — ще виждаме как нации се раждат и загиват. Заедно ще преживеем вечността.

Занесе Мина до леглото и я постави върху него. Докосваше я, както Джонатан никога не я бе докосвал, пръстите и устните му изследваха цялото й тяло. Караше я да се чувства истинска жена. Въпреки огромната си сила Дракула беше нежен. Свали роклята й и се взря в голотата й с жажда и страхопочитание. Беше същество на мрака, но въпреки това не загаси свещите, както правеше Джонатан, преди да се любят. Желаеше да види всяка частица от нея. Сърцето й заби силно, когато я целуна по шията. Не изпитваше страх, отдаваше му се напълно. Искаше го. От начина, по който я галеше и по който проникна в нея, тя разбра, че за него нейното удоволствие беше по-важно. Усети го вътре в себе си и с всяко движение се приближаваше до най-голямото удоволствие, което някога бе изпитвала.

Дъхът му опари ухото й:

— Ще сграбчим света за гърлото и ще пием до насита.

Мина цял живот се бе борила срещу потисничеството. След като приемеше целувката на вечността от Дракула, щеше да скъса веригите. Щеше да спазва само правилата и законите, които сама създаде.

Ръката му се плъзна между бедрата й. Тя вече не можеше да се въздържа. Обви го с ръце и го придърпа по-близо до себе си. В разгара на страстта изведнъж всичко й стана ясно. Всичките й конфликти и дилеми изчезнаха. Сякаш облаците се разбягаха и откриха ясно небе. Обичаше Дракула, обичаше го по начин, по който никога не бе обичала Джонатан. Заедно двамата образуваха едно същество.

— Бог да ми прости, но още те желая — каза тя.

Дракула отвори уста и показа зъбите си, но Мина вдигна ръка, за да отблъсне ухапването му. Той се спря, но не беше гневен. Искаше тя да направи избора.

— Трябва да ти кажа нещо, което крих от теб през всичките тези години.

Той бавно поклати глава.

— Винаги съм го знаел.

Мина се усмихна, най-накрая се освободи от бремето на вината. Изви шия и обърна артерията си към своя любим.

Дракула захапа силно. Тя се гърчеше в конвулсии, докато той пиеше, завладяна от еротичния коктейл на удоволствието и болката. Беше й вече все едно, дори с кръвта да изтече душата й.

След като пи от топлата й кръв, Дракула се хвана за гърдите и се сгърчи. Нещо ставаше с него. Изпитваше болка. Отдръпна се задъхан. След това извика, съдра ризата си и я свали. Обезобразената му кожа се повдигаше на вълнички, сякаш се прераждаше пред очите й. Погледна вцепенено Мина.

— Чистата кръв, която пи от мен преди години, сега ме лекува.

Мина беше неговата спасителка. Кръвта, която някога бе нарекла прокълната, сега щеше да спаси Куинси и ще победи Батори.

— Кръвта е живот. Кръвта е нашият живот.

Мина затаи дъх. Хвана главата му с ръце и заби дълбоко зъбите му в шията си, подканваше го да довърши започнатото. Беше дошъл мигът да умре в ръцете му и да бъде преродена. Изпаднала в екстаз, тя затвори завинаги очи за човешкото си съществувание.

* * *

Куинси се приближи към рибар, който се опитваше да върже малката си дървена лодка.

— Накъде е абатство Карфакс?

— Абатство Карфакс? Не, младежо, сигурно имаш предвид абатство Уитби.

— Не, абатство Карфакс. Знаете ли го? — извика нетърпеливо Куинси.

Рибарят кимна.

— Да. Но стой далеч от него!

— По дяволите — абатство Уитби, абатство Карфакс! В коя посока е?

Рибарят се прекръсти боязливо. Куинси осъзна, че изглежда ужасно — беше подгизнал от дъжда и изцапан с кал, кръв и Бог знае още какво.

— Простете ми, но е въпрос на живот и смърт! Трябва да стигна до абатство Карфакс!

Старият рибар поклати глава и посочи пътеката, водеща към гората.

— Бог да е с теб, младежо!

Куинси затича по пътеката. Вятърът беше толкова силен, че го връщаше назад. Дъждовните капки го бодяха като малки стрели. Куинси се чудеше дали бурята не е дело на Дракула, дали не използва времето, за да се опита да го забави. Вече не чуваше мислите на майка си. А това го ужасяваше.

Вървеше по пътеката през гората Стейнсакър. Дъждът правеше всяка следваща стъпка по-трудна, стъпалата му се пързаляха в калта. Накрая се озова пред руините на някогашния приют за душевноболни на доктор Сюард. Каменните му останки бяха погълнати от буен мъх, бръшлян и плевели, сякаш природата се опитваше да изличи страданието, което някога бе владяло това място. Според романа на Стокър през това поле някога се бе втурнал Ренфийлд, за да търси убежище в абатство Карфакс. Семейството на Куинси бе придобило богатството си вследствие на страданията на господин Ренфийлд. Родителите му заклеймяваха Дракула, но истината беше, че бяха получили директни облаги от престъпленията му. Куинси се почуди дали неговите страдания и тези на семейството му не са Божие наказание.

Карфакс се издигаше самотно в нощта. Сградата беше доста по-голяма, отколкото Куинси си бе представял. Светеше един-единствен прозорец. През равни интервали от време лъчът на фара хвърляше дълги злокобни сенки по порутените стени.

Вятърът и дъждът се усилиха, когато Куинси тръгна през полето. Отказваше да се признае за победен от времето, затова събра всички сили и тръгна напред с цялата си мощ.

Най-накрая стигна до украсената дървена порта на абатството и се облегна изтощен на нея. За негова изненада вратата беше отключена и той се стовари по корем в коридора. Изправи се с мъка на крака и затвори портата. Бурята остана навън. Погледна през прозорците дали някой не го наблюдава, но под ярките светкавици видя единствено самотните надгробни плочи. Компания му правеха само мъртвите.

Тръгна през виещите се коридори на абатството и не след дълго стигна до дълъг коридор с много врати. В дъното му имаше полуотворена врата, зад която светеше. Овладя нервите си и побягна към светлината. Втурна се вътре.

Нямаше никого.

Десетки свещи се бяха превърнали в локвички горещ восък. В ъгъла имаше неоправено легло. Светлината идваше само от тлеещата жар в огнището. До леглото видя купчина дрехи. Обърна се и почувства, че стъпи на нещо. Сведе очи и сърцето му спря да бие. Беше настъпил кръстчето на майка си. Знаеше, че тя никога не би го свалила по своя воля. Сграбчи разярен малкото златно кръстче и хукна назад. Нямаше представа къде отива. Опита една по една всички врати, но те бяха запечатани от ръжда.

Скоро щеше да съмне. Дракула трябваше да намери къде да преспи през деня. Ако романът на Стокър казваше истината, той трябваше да се прибере на място, до което слънчевите лъчи не достигат.

Откри главното стълбище и тръгна бързо по него. Беше влажно и вонеше на разложение. Колкото по-дълбоко се спускаше в мрака, толкова по-близо се чувстваше до съдбовната разплата.

Озова се в зала с много ниши. Огледа се и осъзна, че се намира в мавзолей. В стените имаше полици. Във всяка ниша се намираше по един скелет. Сигурно стотици бяха погребани тук.

До входа имаше стара маслена лампа. Куинси я взе. Стъклото беше топло. Някой скоро беше влизал в помещението. Пребърка джобовете си за кибрита, който му бе дал Артър Холмуд, като се молеше да е сух. Молитвите му бяха чути. Драсна клечка и запали лампата.

Озова се в средата на помещението и поднесе лампата към три огромни каменни саркофага. На капака на първия имаше име на латински:

Abbot Carfax

На дървен сандък до него пишеше:

Собственост на Владимир Бесараб

Бесараб! Името тровеше слуха му. Куинси трескаво огледа помещението под светлината на лампата и погледът му попадна на ръждясала лопата, облегната в ъгъла. Остави лампата върху саркофага, сграбчи дървената дръжка на лопатата и я удари в стената. Дръжката се счупи на две. С така получения дървен кол в ръце, младежът се втурна към сандъка и напъна всички сили, за да отвори капака.

Отмести го с мъка и извика победоносно. Спомни си огромната грешка, която съименникът му бе допуснал в Трансилвания, и стисна очи, за да не срещне хипнотизиращия поглед на Дракула. След това вдигна заостреното дърво, готов да прободе княза в сърцето. В последната секунда отвори очи, за да се прицели по-добре. Замръзна на място и сърцето му спря.

Майка му лежеше мъртва в сандъка.

Куинси захвърли счупената дръжка на лопатата и посегна да докосне лицето, което му се бе усмихвало, устните, който го бяха целували, а сега бяха студени и безжизнени. Вече никога нямаше да се одобрят и да си простят. Дракула спечели.

Пръстите на Куинси кървяха след отварянето на капака. Оставиха малки капчици кръв по бледите устни на Мина. За да се прости с нея, той постави ръка върху гърдите й, но се вцепени, когато усети, че те рязко се надигнаха. Изпълнен с ужас, видя как майка му облиза капчиците кръв от устните си и отвори очи. Красивите й сини очи бяха целите почернели. Устните й се разтегнаха и под тях се показаха дълги остри зъби. От устата й се изтръгна оглушителен нечовешки писък. Преди Куинси да реагира, острите животински нокти на Мина се протегнаха и го сграбчиха за гърлото.