Дейкър Стокър, Йън Холт
Дракула — Немъртвият (23)

22.

— Dixitque Deus fiat lux et facta est lux. И рече Бог: да бъде светлина. И биде светлина. Така Бог започна да създава вселената.

Старецът пътуваше в двуколка през нощен Лондон. Намръщи се, когато стигна до Ливърпул Стрийт. Нямаше ги вече газените лампи с романтичните им играещи пламъчета; на тяхно място се издигаха нови електрически стълбове, които светеха ярко, но студено. Самотните странници не можеха вече да се ориентират по звездите. Отровата на електрическата светлина скриваше небесния свод през нощта. Човекът бе създал своя светлина и се бе отрязал от небесата. Старецът се успокояваше с мисълта, че няма да остане дълго тук, за да гледа падението на собствения си вид. Имаше една-единствена задача в живота, а и силите му бяха на привършване след дългия път от Амстердам.

Беше забравил колко мрази английския климат. Ставите го боляха от дъжда, усещаше как студената влага прониква в костите му. Пътуването от Амстердам отне повече време, отколкото очакваше. Някога изминаваше това разстояние няколко пъти в месеца. Но трудната му подвижност стана причина да изпусне влака в Антверпен. Наложи се да чака цял ден следващия превоз за Франция. Духът му все още бе силен, но не спираше да ругае крехкото си тяло.

Двуколката под наем спря пред познатата тухлена сграда на хотел „Грейт Истърн“. Като повечето неща тук, и той се бе променил от времето, когато старецът за последно стъпи в Лондон. Старомодният елегантен хотел бе погълнат от съседните сгради.

Плати на кочияша шест пенита и нещо странно привлече вниманието му. От другата страна на улицата уличните лампи бяха изгаснали. Напоследък често се случваше, а газените лампи никога не гаснеха. Голям технологичен напредък, няма що.

Под едната тъмна лампа се навърташе подозрителен млад мъж с бомбе, който се правеше, че чете вестник, но всъщност наблюдаваше новопристигналия.

Подпирайки се на бастуна си, старецът тръгна бавно към входната врата, доволен, че поне дъждът бе спрял. Попиваше гледките, миризмите и звуците на заобикалящата го обстановка. Не беше тук за първи път.

Докато носачите разтоварваха куфарите и торбите му, портиерът му подаде ръка. Мъжът отказа да я поеме. Нямаше да позволи на възрастта да му пречи повече, отколкото се налагаше. Запристъпва внимателно по мокрия хлъзгав под от мрамор и оникс към рецепцията. Когато стигна, каза хрипливо:

— Имам резервация.

Администраторът се усмихна и отвори голяма подвързана с кожа книга.

— Разбира се. А как е името ви, сър?

Старецът не отвърна, все още потънал в подозрението, че някой го наблюдава. Обърна се към входната врата и тайничко хвърли поглед към младежа с бомбето, който надничаше към него през стъклото. В мига, в който очите им се срещнаха, по лицето на младия мъж премина паника и той изчезна в нощта.

Защо го следеше този човек? Без съмнение беше служител на демона.

* * *

Котфорд и Лий влязоха през Суейнс Лейн в гробището „Хайгейт“. Най-накрая бе спряло да вали. Лондонската нощна мъгла се спускаше над земята. Котфорд осветяваше с електрическото си фенерче картата и търсеше алея „Египетска“. Лъчът се плъзна по пътека, обградена от огромни обелиски, украсени с листа от папируси и лотоси. Двамата мъже минаха през портата. Голите клони на дърветата се протягаха към луната като пръсти на скелети, вятърът издухваше от тях полепналите капки вода. Изящни каменни ангели, плачещи скулптури и статуи на жени с факли блестяха под лунните лъчи. Зад избуялите треви, бръшляни и къпини надничаха лица от мрамор.

Всичко това напомняше на Котфорд за детството. Майка му разказваше приказки за банши, леприкони, феи и Куинед^[1], Дамата на Смъртта.

Когато беше още юноша, през Ирландия премина вълна от туберкулоза и грип. Старите хора от селото му казваха, че това е дело на Дявола. Болните не можеха да дишат през нощта и твърдяха, че чувствали гърдите си като затиснати от огромна тежест. Суеверният селски лекар заяви, че ги възсядали вампири и смучели кръвта им. Слуховете и паниката се разпространяваха по-бързо от болестите. Котфорд ясно си спомняше нощта, в която съседите им помогнаха да изкопаят гроба на брат му. Свещеникът каза, че брат му пръв е умрял от епидемията и сигурно той е вампирът, който заразява и другите в селото. И заби железен кол в тялото му. Котфорд беше млад и наивен, но стана вярващ, когато чу как трупът на брат му простена. От устата, очите и ушите му потече кръв. Свещеникът обяви селото за спасено. След това обаче още пет души умряха и вярата на Котфорд се разколеба.

Години по-късно дългата служба в полицията му разкри истината за случилото се онази нощ. Докато се разлагаха, труповете се пълнеха с газове, които ги издуваха. Когато ги пробиеш — с железен кол или скалпел — тези газове преминаваха през гласните струни и излизаха през устата. Челюстта се разтваряше и се чуваше „стон“. След това тялото се спихваше и от всички отверстия потичаше кръв. Братът на Котфорд не беше вампир, а просто жертва на суеверие и невежество. Мир на праха му.

Родителите на Котфорд не осветиха гроба на брат му от страх пред неизвестното. Невежите хора се бояха от това, което не разбираха, и така позволяваха на суеверието да процъфтява. След смъртта на брат си Котфорд осъзна, че всички тези народни поверия са пълни глупости. Това прозрение го накара да обърне гръб на родния си дом и да потърси образование в Лондон. Науката го утеши, защото му обясни всички мистерии, които плашеха хората. Вярата в свръхестественото се крепеше на страха. Въоръжен с науката, вече никой не можеше да го заблуди.

Котфорд замръзна. Чу нещо да се движи. Луната се скри зад облаците и гробището се потопи в мрак. Инспекторът вдигна ръка, за да даде знак на Лий, който също не помръдваше. Наостри слух. Отляво долетя някакво шумолене. Насочи нататък електрическото си фенерче. Огрян от лъча светлина, срещу него се облещи призрачен бял кон.

Лий издаде присъствието си, като рязко пое дъх. Котфорд се обърна към високия сержант. Не очакваше човек с неговия ръст да е толкова разтреперан.

— Това е само статуя — каза Котфорд.

— Просто не я видях, това е. Щях да си ударя главата в подковата.

Котфорд свъси поглед срещу огромната скулптура. Конят изглеждаше смръщен заради поникналия по муцуната му мъх. Инспекторът разпозна гроба на прочутия ездач Джеймс Селби, който все още държеше рекорда за бързина. Статуята доминираше над другите. Беше украсена с камшик и обърнати подкови.

Лий и Котфорд се провряха през лабиринт от гробници и паметници, подминаха и прясно изкопан гроб, който още нямаше надгробна плоча. Накрая се озоваха през мавзолей, сгушен сред блестящи бели тисове. Върбови клонки, покриваха паметника като паяжина. Лий отмести изсъхналите листа и клони, които скриваха името на покойника.

УЕСТЕНРА

— Сигурен ли си, че искаш да го направиш? — въздъхна Лий.

Котфорд кимна; нямаше друг начин. Липсваха му улики, за да получи съдебна заповед. Отпи от шишето, за да се стопли.

— Караш ме да ти стана съучастник в престъпление.

— Това не е каприз, сержант Лий. — Котфорд извади един от подвързаните с кожа дневници на Джак Сюард от палтото си. — Намерих доказателство, че преди двайсет и пет години Изкормвача е извършил убийство, за което не сме знаели досега. Свидетелство, написано собственоръчно от доктор Джак Сюард.

Под светлината от фенерчето Котфорд зачете от място, което предварително си беше отбелязал:

— „Артър, годеникът й, нададе пълен с болка вик, когато заби железния кол в сърцето на любимата си. След първото пробождане съществото, което някога беше прекрасната Луси, изквича като ранена сирена. Господи, кръвта! Ужасът! Разплаках се. Артър обичаше Луси повече от всички ни, но това не го спря да нанесе смъртоносния удар! Представял съм си тази сцена много пъти. Ако предположим, че обичах Луси повече от Артър, защо не спрях ръката му? Но и аз не бях по-добър от него, защото отрязах красивата й глава… През годините непрекъснато си повтарях, че така спасихме душата й. Щом е така, защо не мога да забравя писъците й? Нито ужасната гледка как професор Ван Хелсинг отделя с хирургически инструмент крайниците от тялото й…?“

— Стига! — извика Лий.

— Добре, но да знаеш, че ентусиазмът ми се подхранва от ужасна вина, от която ти за щастие си спасен. В смъртния акт на Луси Уестенра е записано, че е починала от рядка болест на кръвта. Подписан е от доктор Лангела, същият, който само няколко седмици преди това е парафирал разрешителното за брак на Холмуд. Много удобно, не мислиш ли? Но както е видно от дневника, Луси не е издъхнала кротко в леглото си.

— Ами ако това са само бръщолевения на побъркан наркоман?

— Не ставай глупак, Лий. След всичко, което вече научихме, знаеш, че той казва истината. Ако загърбим тази информация и позволим още някоя жена да стане жертва на Изкормвача… — Котфорд млъкна и стисна челюст. — Ще отговаряме за това с душите си.

Лий дълго се взира в своя ментор. Не можеше да отрече логиката му. Махна с ръка към старата гробница и каза тихо:

— Бог да ни прости, ако грешим.

— И да ни закриля, ако сме прави.

Двамата напънаха с всички сили да отворят желязната врата. Пантите скърцаха като виещи зли духове. Вратата се удари в каменната стена и звукът беше по-силен от гръмотевица.

Плъхове се разбягаха с цвърчене под лъча на фенерчето. Котфорд и сержант Лий отместиха каменния капак на саркофага. Разнесе се воня на смърт, много по-ужасна, от всичко, което бяха помирисвали в моргата.

Лий се закашля и сложи ръка пред лицето си, за да се предпази от зловонието.

— Как е възможно тленни останки на толкова години все още да миришат така гадно? — Мина му ужасна мисъл. — Може би е прибавен нов труп.

— Вратата на гробницата не е отваряна от десетилетия — каза Котфорд.

Сержантът кимна. Котфорд беше прав. Но това не обясняваше защо миризмата на трупа беше още толкова силна.

Надяваше се да идва от мъртво животно.

Котфорд насочи светлината в отворения гроб. В саркофага бяха положени обезобразени тленни останки на жена. Черепът с дълга червена коса очевидно бе отделен от тялото. Отворът за устата беше натъпкан с изсушени цветя, крайниците също бяха отрязани и кръстосани. Железният кол още стърчеше от гръдния кош. Покрай него личаха петна засъхнала кръв. Котфорд се взираше в осквернените останки на Луси Уестенра и в ума му нахлуваха спомени от петте кървави трупа на проститутки, намерени в Уайтчапъл. Всичките бяха разкъсани по подобен начин. Но Изкормвача бе паднал още по-ниско с Луси — а тя не бе проститутка, а богата жена. Убил я е на място, където никой не можеше да чуе писъците й, и накрая я бе довършил с железен кол. Нямаше съмнение, че извършителят е Ван Хелсинг. Котфорд се почувства едновременно реабилитиран и отвратен до дъното на душата си.

— Ненормалници!

— Убийци! — добави Лий.

По лицето на Лий Котфорд разпозна същата жажда за възмездие, която мъчеше и него от години.

— Сержант Лий, искам всеки сантиметър от това местопрестъпление да бъде заснет и останките да се пренесат в моргата. Възложете задачата на най-доверените си подчинени. Началниците ни още не осъзнават какво сме открили. Събуди онзи стар негодник лекаря и го накарай да направи пълна аутопсия. Погрижи се да приключи с нея и да си замине, преди да съмне, за да не предизвикваме подозрения. И докладът му да е на бюрото ми веднага щом е готов.

— Да, сър.

Котфорд се ослуша. Вдигна пръст към устните си, за да даде знак на Лий да мълчи.

Чуха как навън някой тичаше към гробницата.

Котфорд, както обикновено, беше без пистолет. Може би тази нощ трябваше да преглътне гордостта си и да вземе оръжие. Когато стъпките се приближиха, той изключи светлината. Лий стисна полицейската си палка и зае позиция до отворената врата. Котфорд държеше тежкия фенер в готовност.

Стъпките идваха към тях. Под надничащите през облаците лунни лъчи на входа се появи тъмен силует. Носеше бомбе. Котфорд включи светлината. Лъчът заслепи натрапника и го хвана неподготвен.

Преди Котфорд да замахне, Лий извика:

— Полицай Прайс! Какво, по дяволите, правиш тук без униформа?

Прайс свали бомбето, сложи го под мишница и се окопити.

— Казахте ми да не привличам внимание. Да не би да сбърках, сър?

Котфорд разпозна полицай Прайс, ентусиазирания младок, който го намери в „Червения лъв“.

— Сержант Лий — каза Прайс, зачервен и задъхан. — Казахте ми да ви съобщя… когато мъжът от снимката… се настани в хотел „Грейт Истърн“.

— Настани ли се? — попита Котфорд, доволен, че Лий е посветил Прайс в тяхната тайна. Харесваше младежа и непоколебимия му ентусиазъм.

— Да, сър. Видях го с очите си. Поостарял е доста, но го разпознах.

Котфорд отпи от шишето си, на лицето му се появи триумфална усмивка.

— Да се хващаме за работа.