Дейкър Стокър, Йън Холт
Дракула — Немъртвият (27)

26.

Старецът си помогна с бастуна, за да се нагласи върху прекомерно луксозния плюшен стол. Седеше в разкошния ресторант, който някога беше голямата викторианска бална зала на хотел „Грейт Истърн“. Познатата обстановка го успокояваше, времето не бе променило нищо. Вече бе приключил със студената доматена супа и нямаше търпение да му донесат стека и пая с бъбреци — гордостта на ресторанта. Вкусът и ароматът на блюдото още не бяха избледнели от спомените му, въпреки че бяха минали десетилетия от последния му престой тук. Устата му се напълни със слюнка, когато към него се приближи младеж със сребърен поднос. За огромна изненада на стареца това беше портиерът, а не сервитьорът, когото очакваше.

— Не виждате ли, младежо, че очаквам храната си?

— Извинете, сър — каза портиерът, докато вдигаше лъснатия похлупак на подноса и поднасяше съдържанието му към възрастния мъж. — Пристигна телеграма за вас. Препратена е от Амстердам.

Старецът погледна към жълтия плик с неговото име. Телеграмите обикновено носеха лоши новини; боеше се, че и този път ще е така.

— Благодаря — каза с въздишка. Взе плика и остави половин крона върху сребърния поднос. Портиерът се поклони учтиво и си тръгна, като мушна монетата в джоба си с отработено незабележимо движение.

Очевидно Майке, момчето, което му доставяше хранителни продукти, бе намерило бележката му в Амстердам и прилежно му препращаше пощата.

Старецът отвори плика с ножа за стека:

Телеграма — Мина Харкър, Ексетър

До проф. Ейбрахам ван Хелсинг, Амстердам

КУИНСИ ЗАДАВА ВЪПРОСИ.

ЕЛА ВЕДНАГА. ИМАМЕ НУЖДА ОТ ТЕБ.

МИНА

Винаги се бе възхищавал на волята и силния дух на Мина Харкър, черти на характера, които се оказаха безценни по време на приключенията им. Макар че пак те я правеха понякога непредсказуема. Жена, която мисли самостоятелно, е опасна. Мъжът се ръководеше от разума и логиката, освен когато не ставаше въпрос за сексуалните му желания. А жените бяха управлявани от емоциите и взимаха всичките си решения под техния напор. Така сочеше опитът му.

Мина беше изкушена от демона, дори веднъж му се поддаде. Но благодарение на лоялността си към своя съпруг избра пътя на светлината. Сега, когато мъжът й бе мъртъв, не се налагаше да бъде лоялна. Ако пак бъдеше изкушена, дали щеше да се поддаде на желанията си?

Поставиха пред него горещ стек и пай с бъбреци. Храната миришеше вкусно, точно както я помнеше. Червата му изкуркаха, но той продължи да се взира в телеграмата. Куинси Харкър задаваше въпроси. Нищо чудно, бяха крили толкова много от него. Тайните обаче са като цветя, затрупани от сняг: след време се изправят и грейват с всичките си цветове под светлината.

Чудеше се дали Куинси може да понесе тъмната тайна, която групата им пазеше. Ако имаше късмет, сигурно бе наследил непоколебимата вяра, която Джонатан Харкър притежаваше на младини… и вероятно силната воля на майка си? Последното не беше много хубаво. Ако Куинси се изправеше срещу демона, както се бе случило с майка му, щеше да се наложи да направи избор. Младостта понякога е безразсъдна и бунтарска. А това можеше да постави Куинси в огромна опасност.

Старецът се намръщи, когато тревожна мисъл прекоси съзнанието му: може да се наложи той да унищожи Куинси. Дали Бог ще му даде достатъчно сили да убие момчето, което някога обичаше като собствен син? Молеше се никога да не се стига до това. Ван Хелсинг реши, че трябва да заплати за лошата новина в телеграмата, затова се отказа от храната и стана от масата. Взе бастуна си и закуцука към фоайето. Хрумна му, че не му остава много време и може никога вече да няма възможност да опита пак стека и пая с бъбреци на хотел „Грейт Истърн“. Въздъхна, когато стигна до асансьора. Животът в най-добрия случай се състоеше от малки специални моменти. Колко такива са ни съдени? На него му оставаха много малко. Разгневи се на семейство Харкър, че му отнеха един от тях. Как може Джонатан и Мина Харкър да са толкова глупави и да крият толкова дълго истината от сина си? Невежеството поражда гняв. Вместо да защитят детето си, те го бяха поставили в огромна опасност. Демонът беше тук. Сега старецът трябваше да намери Куинси.

— Най-накрая лешоядите се събраха — каза мъжки глас и прекъсна мислите на Ван Хелсинг.

Позна го, макар да не го бе чувал отдавна.

— Котфорд! — И Ван Хелсинг се завъртя, опрян на бастуна си.

Насред фоайето стоеше призрак от миналото. Котфорд изглеждаше доста остарял, беше станал още по-дебел, но хрътката в него бе жива. На младини той беше доста грубоват и не си губеше времето със светски лиготии. Времето очевидно не го беше смекчило. Дори не си бе направил труда да си свали шапката на влизане.

— Смъртта се носи край теб като воня край свиня, Ван Хелсинг.

* * *

Котфорд гледаше как Ван Хелсинг пристъпва напред, подпирайки се на бастуна си. Хубав аксесоар, с него изглеждаше крехък старец и не привличаше подозрителни погледи.

Опита се да скрие, че е все още задъхан, тъй като беше тичал от Темза до хотел „Грейт Истърн“. Може би Ван Хелсинг неслучайно обичаше да отсяда на това място. Преди да стане хотел през 1884-та, сградата е била приют за душевноболни, също като онзи на бившия му ученик доктор Джак Сюард в Уитби.

През дългогодишната си служба Котфорд бе разбрал, че хищниците обичат да действат близо до леговището си. Хотел „Грейт Истърн“ се намираше на Ливърпул Стрийт, западно от „Бишъпгейт“. Само на хвърлей разстояние, от източната страна на „Бишъпгейт“, беше площад „Девъншър“, където Кристън бе видяна за последно. Побърканият доктор не бе изчакал дори една нощ след настаняването си в хотела, за да вземе поредната си жертва. Котфорд нямаше неопровержими доказателства, за да арестува Ван Хелсинг, но не можеше да си позволи да чака да отнеме още един невинен живот. Също както с Мина Харкър, Котфорд се надяваше внезапната му поява да подхлъзне Ван Хелсинг и да го подтикне към самопризнания. Шокираното изражение на професора му подсказваше, че не е очаквал тази среща. Дотук добре. Имаше предимството на изненадата.

— Все още ли работите по този случай, детектив? — попита Ван Хелсинг.

— Вече съм инспектор.

— Колко британско — да се прикриват провалите с повишения.

Сарказмът на Ван Хелсинг жегна Котфорд, но той пусна забележката покрай ушите си. Отвърна му подобаващо:

— Още две жени са били разчленени в Уайтчапъл, а вие сте тук. През 1888-а избягахте от правосъдието. Този път вие и вашата банда убийци няма да ми се изплъзнете.

— Отворете си очите, Котфорд. Точно вие никога няма въздадете правосъдие на злото, което преследвате. — Ван Хелсинг се обърна към асансьора.

Котфорд изгледа злобно гърба на стареца, изгаряше от гняв. Мразеше хора, като Ван Хелсинг, които твърдяха, че са учени, но когато се изправеха пред въпроси, на които не намират отговор, веднага се хващаха за свръхестественото. Той беше продукт на отминала епоха.

Професорът натисна бутона и повика асансьора. Дълбокият дрезгав глас на Котфорд отекна в мраморното фоайе:

— Отворих гроба на Луси Уестенра.

Ван Хелсинг замръзна. Извърна се бавно. Скритите зад очилата очи искряха от гняв, а Котфорд точно на това се надяваше.

— Вървите по пътеката на незначителния си живот с невероятно самодоволство — изсъска старецът през зъби. — Чувствате се сигурен в модерния си свят на машини и фалшиво просвещение. Сляп сте за древното езическо зло, което разяжда земята под краката ви, и отказвате да признаете, че то съществува.

Всички във фоайето бяха спрели и гледаха двамата мъже. На Котфорд не му пукаше. Нека слушат. Време беше да изобличи лудостта на Ван Хелсинг.

— Изгонили са ви от Амстердамския свободен университет заради кражба на трупове — произнесе високо Котфорд. — А експерименталните ви аутопсии не са били нищо друго, освен забиване на метални колове в сърцата и обезобразяване на телата.

Гласът му изпълни помещението и сплаши зяпачите, беше прекалено яростен. Котфорд бе виждал със собствените си очи как нечестиви хора оскверняват мъртвите. Свещеникът от родното му село в Ирландия, също като Ван Хелсинг, смяташе, че върши богоугодно дело, когато поруга гроба на брат му.

— Загубили сте разрешителното си за лекарска практика — продължи инспекторът — заради експериментално кръвопреливане, което уби пациентите ви. Не сте знаели, че не трябва да смесвате кръвните групи. Твърдели сте, че са ухапани от вампири…

— През 1901-ва година никой лекар не знаеше за съществуването на кръвните групи, нагъл дебелак такъв! Постъпих, както беше най-добре за пациентите ми. Направих всичко, за да ги спася.

Котфорд изгледа Ван Хелсинг с презрение. Ако професорът беше посветил изследванията си на науката, а не на митологията, наистина можеше да спаси нечий живот, вместо да сее смърт. Инспекторът видя как старецът изпадна паника, когато прочете присъдите по лицата на свидетелите във фоайето. Сърцето му биеше лудо. Време беше да прекърши Ван Хелсинг.

— Вие и заблудените души, които прилъгахте да ви следват, убихте нещастните жени преди двайсет и пет години. Злото е пред очите ми, Ван Хелсинг. Вие сте пред очите ми. Пред мен е Джак Изкормвача!

Във фоайето се надигна шепот. Мъжете инстинктивно прегърнаха съпругите си, за да ги защитят. Децата избягаха. Всички се отдръпнаха от Ван Хелсинг и опразниха пространството около него. Той стоеше самотен, беззащитен и уязвим.

Котфорд очакваше гордостта на Ван Хелсинг да се обади и той да започне да се оправдава пред свидетелите. Но старецът само отпусна рамене. Погледна Котфорд с огромно състрадание и съжаление.

— Нищо няма пред очите ви. А това, което убягва от погледа ви, ще ви убие.

Думите на Ван Хелсинг смразиха кръвта на Котфорд, а той не се плашеше лесно. Професорът обърна резултата и сега инспекторът беше уязвим. Това заплаха ли беше?

Вратата на асансьора се отвори. Ван Хелсинг кимна на момчето вътре да задържи вратата. Котфорд се опитваше да измисли какво да каже, но още бе смутен от последните думи на Ван Хелсинг. След това вратата на асансьора се затвори и старецът изчезна, а Котфорд остана в луксозното фоайе. Всички се взираха в него.

— Глупости! — извика Котфорд. Този опит за притискане беше истинска лудост. Никога нямаше да успее да изтръгне самопризнания от Ван Хелсинг. Знаеше, че трябва да прибегне до други средства, ако иска да предаде Ейбрахам ван Хелсинг на правосъдието.