Дейкър Стокър, Йън Холт
Дракула — Немъртвият (55)

54.

Куинси се надвеси през прозореца на последния етаж на „Мидланд Гранд“. Размазаните тела на Артър Холмуд и професор Ван Хелсинг лежаха гротескно проснати на улицата. При сблъсъка с паважа тила на професора се спука като диня. Под главата му се образува локва кръв, която се просмукваше между паветата. Въпреки това на лицето на Ван Хелсинг бе изписан пълен покой. Той отново изглеждаше като мъдър учен. Най-накрая бе в мир със себе си и света. Едрият Артър Холмуд се бе проснал върху него. Гърдите на лекаря бяха омекотили сблъсъка на главата му с паважа и му бяха спестили унизителното сцепване на черепа.

Горчиви сълзи задавиха Куинси, когато осъзна, че Дракула е спечелил войната. Като велик пълководец, той бе приложил правилото „Разделяй и владей“. Младежът бе подценил врага и грешката струваше живота на Артър Холмуд. Сега заради глупостта си беше останал сам и Дракула щеше лесно да го победи.

Зяпачи се бяха насъбрали като лешояди по Юстън Роуд. На Куинси му се прииска да избяга. Полицията още го издирваше и методично претърсваше сграда по сграда, улица по улица. Насъбралата се тълпа несъмнено щеше да привлече вниманието на разследващите към хотела.

Разкъсван от болка, той се втурна надолу по стълбите и изтича през фоайето. Загубата на кръв от огнестрелната рана в ръката трябваше да го замая и той едва да стои на краката си. Но изобщо не се чувстваше слаб. Сигурно това се дължеше на проклетата кръв на Дракула във вените му. Почуди се дали някога е бил истинско човешко същество.

Артър Холмуд простена и се опита да се раздвижи. Зяпачите затаиха дъх.

— Артър! — извика Куинси. Проправи си път през вцепенената тълпа, коленичи и издърпа Холмуд от трупа на Ван Хелсинг. Внимателно прегърна главата му. Чу насъбралото се мнозинство да произнася думата „убийство“. Усети как двама се откъснаха от останалите и побягнаха нагоре по улицата, без съмнение бързаха да предупредят властите. Нямаше много време.

Изваяното лице на Холмуд беше бледо и подпухнало. Кръвта шуртеше от раната в гърдите му, от носа, устата и ушите. Беше смел и силен, но не можеше да скрие ужасната болка, която изпитваше. Опитваше се със сетни сили да си поеме дъх.

Куинси напразно се мъчеше да спре сълзите си. Стисна ръката на Холмуд. Ван Хелсинг бе обвинил лорда, че се страхува от смъртта. Но сега младежът виждаше, че по лицето на Артър е изписано спокойствие, даже леко се усмихваше. Най-накрая постигна това, което искаше.

А Куинси бе в паника.

— Нещо се случва с мен, Артър. Видя какво направих. Нося проклятие. Обречен съм. Щом дяволската кръв на Дракула е в Мина, значи е преминала и в мен. Какво да правя? Не можеш да ме зарежеш, Артър. Не ме изоставяй.

Холмуд събра последните си сили и проговори:

— Това не е проклятие. Не разбираш ли? Може да се окаже благословия. Ти си силен като него. Можеш да победиш Дракула и Батори. — По устата му излезе кървава пяна. Мускулите му се вдървиха. С последния си дъх каза: — Погребете ме до моята Луси…

Куинси гледаше безпомощно как гасне ярката искра на живота на Артър Холмуд. Големите битки на лорда свършиха. Куинси осъзна защо толкова години наред бе предизвиквал смъртта. Само чрез нея щеше да постигне най-съкровеното си желание — да се събере отново с любовта на живота си.

Младежът погледна мръсните си окървавени ръце. Холмуд бе казал, че силата му може да се окаже благословия и да му помогне да победи Дракула. Но нямаше ли тя да го разврати, както бе направила с врага му? Можеше ли злото да го погълне, докато се опитва да догони съществото, чието проклятие носеше?

— Там, където всичко започна.

Куинси се стресна: майка му шептеше в ухото му. Огледа се, но не я видя.

— Там, където всичко започна, сине.

Чуваше гласа й кристално ясно, нямаше съмнение, че е тя, Куинси положи внимателно тялото на Артър Холмуд на земята. Чудеше се какво да прави. Нямаше план. Беше напълно сам.

— Там, където всичко започна, сине. Любов моя.

Вампирската кръв у Мина се бе свързала с него. В романа си Стокър описваше телепатичната връзка между Дракула и Мина. Сега тя бе станала триъгълна. Този път не само гласът на Мина нахлу в главата му, появиха се и образи: полуразрушен вековен манастир на ръба на канара близо до гробище и до каменна площадка, а под тях бушуващо бурно море.

Всичко бе започнало в Уитби, в абатство Карфакс. Мина беше с Дракула и двамата го очакваха.

Около него заехтяха камбани, възвестяващи тревога. Чуваше колелата на колите и тропота на копита по паважа. Двамата зяпачи, които се бяха откъснали от тълпата, се връщаха, тичайки до полицейския файтон, който спря пред хотела. Пулсът на Куинси се учести, когато разпозна високия полицай, слизащ от файтона. Беше онзи с двата портрета — неговия и на Холмуд. Време бе този кошмар да свърши веднъж завинаги.

Може би унищожаването на Дракула беше негова съдба. Вероятно Бог му бе показал начин да превърне проклятието си в благословия. Нищо не му бе останало, освен едно: възможността да спаси безсмъртната си душа. Ще отиде в Уитби, ще стигне до Карфакс. С Божията помощ може би ще победи проклятието и ще спаси себе си и майка си от вечния огън. Щом му е писано да загине в битка срещу злодей като Дракула, нека поне умилостиви Бог и измоли прошката Му.

Високият полицай си проправяше път през тълпата. Време беше да тръгва.

Когато побягна, Куинси чу учудените възгласи на тълпата и усети вцепенението на полицая. Бягаше по-бързо от вятъра, никой смъртен не можеше да го настигне. Проклятието действаше. Най-накрая бе свободен.