Дейкър Стокър, Йън Холт
Дракула — Немъртвият (64)

63.

Юнга Джон Кофи беше изтощен. Предната нощ бе пил до късно с моряците в трюма и сега си плащаше за това.

Денят беше мрачен, но слънцето се опитваше да пробие през облаците. Морето беше бурно. Кофи се почуди дали махмурлукът му няма да стане по-лек, ако времето се оправи. Огромният презокеански лайнер беше пуснал котва в Рош Пойнт, на три километра от пристанището на Куинстаун. Беше прекалено голям и не можеше да се побере в дока. Кофи не разбираше защо строяха такива грамадни кораби. Кого се опитваха да впечатлят? Със сигурност не и екипажа. На такъв плавателен съд моряците работеха много повече за същото мизерно заплащане.

Когато хвърляха котва в морето, членовете на екипажа съпровождаха пътниците на ферибота, водеха ги до пристанището и ги връщаха обратно. За лош късмет на Кофи в тази мрачна сутрин трябваше да обслужва „Америка“ — един от параходните фериботи. Куинстаун беше родния му град, но въпреки че беше толкова близо, нямаше да може да стъпи в него. Беше му наредено да приключи с пътуването възможно най-бързо. Презокеанският лайнер щеше да плава за първи път и собствениците и капитанът бяха решени да счупят всички рекорди за скоростно пътуване до Ню Йорк. Нямаше време за губене.

Кофи работеше като моряк от две години, пребиваше се за никакви пари. Работата му на този нов презокеански лайнер беше най-добрата досега, но заплатата му не позволяваше да спестява.

„Америка“ вдигна котва и се откъсна от огромния лайнер. Превозваше седем пасажери към пристанището. Докато плавателният съд се движеше през залива Корк към брега, кървясалите очи на Кофи бяха привлечени от катедралата „Сейнт Колман“ на близкия хълм. Строежът й беше започнал преди повече от четиридесет години. Ако се съдеше по скелето около камбанариите, вече почти приключваше. Кофи се усмихна на гледката. От 1891 година това пристанище беше отправна точка за Америка. Тогава „Невада“ отведе първата порция от многобройните ирландски емигранти към новия им живот. Кофи бе ходил много пъти в Ню Йорк, но винаги копнееше да се върне в своя тих роден морски град. И за да станат нещата още по-лоши, „Америка“ трябваше да остави седемте пасажери на кей 13. Фаталното число. На Кофи му се прииска да каже молитва в църквата, преди да се качи на огромния лайнер. Въздъхна и се взря в приближаващия се кей, където стотина пътници от трета класа очакваха да се качат на кораба. Тези мъже и жени бяха дошли от всички краища на Европа с надеждата да намерят по-добър живот. Бог знае какво ги чакаше в Америка.

Кофи приключи с проверката на билетите и отметна имената им в списъка. След това с останалите моряци започнаха да товарят багажа.

От брега някой им извика:

— Почакайте!

Кофи вдигна поглед и видя раздърпан мъж, който бягаше по старите дъски на кея към ферибота. Заради дрипавите му дрехи реши, че е бездомник, който се опитва да се промъкне безплатно до Америка.

— Хей, къде си мислиш, че отиваш? — попита го той.

— Простете — заекна странникът. Говореше на добър английски, като богаташ, което беше изненадващо. Очите му бяха хлътнали и гледаха зловещо. На Кофи му се стори, че нещо не е наред с него. И преди беше виждал подобно изражение — баща му гледаше така, защото бе ходил на война и бе видял и вършил ужасни неща. Още една изненада: мъжът му подаде парче хартия с познатите яркочервени букви в средата: беше билет.

— Палуба Б, първа класа? — попита Кофи колебливо и отново изгледа дрипите на странника. Прочете името му на билета. — Значи сте доктор Фийлдинг? — Забеляза също, че мърлявият младеж май е по-млад, отколкото му се стори на пръв поглед, прекалено млад даже, за да има медицинска практика. Очевидно бе откраднал билета от някой истински лекар. Кофи сведе очи към подозрителния сак, преметнат през рамото на мъжа. — Трябва ли да повярвам, че това е медицинската ви чанта?

— А… претърпях инцидент, както може би си личи по външния ми вид. Загубих медицинската си чанта — отвърна младежът и стисна по-силно кожената дръжка на сака.

— Загубихте я? Заедно с багажа си? — попита Кофи. Очакваше младежът да побегне и всичко да приключи.

Но той го погледна така, че по гръбнака на Кофи премина ледена тръпка.

— Може ли да видя разрешителното и паспорта ви? — помоли Кофи.

Странникът извади портфейла от джоба си и го подаде на Кофи. Вътре морякът с изненада намери зелена банкнота. Имаше странен вид. След малко я позна — беше американска. На нея бе напечатано числото 20 и думите „златно покритие“. Кофи премигна. Запремята нервно банкнотата с пръсти, за да се увери, че е истинска, и чак тогава осъзна, че всъщност бяха пет банкноти. Сто долара. Повече пари, отколкото печелеше за година. Кофи отново погледна странника. Тези пари му даваха шанс за нов живот, но на каква цена? Бързо взе решение.

— Документите ви изглеждат в ред — каза той. — Стигнахте точно навреме, докторе. Оттук.

На пристанището имаше купчина сандъци, товар за презокеанския лайнер. Докато ги товареше на ферибота с колегите си, Кофи си обеща, че ще изповяда греха си в катедралата „Сейнт Колман“ до края на деня.

* * *

„Доктор Фийлдинг“ слезе от ферибота „Америка“ и стъпи на огромния презокеански лайнер. Изкачи величественото стълбище до палубата за пътници и тръгна покрай парапета на кърмата. Помпозният елит на висшето общество се подсмихваше на външния му вид. Учуди се, че никой не докладва за него, макар да го взимаха за пътник от трета класа, който се е озовал не където трябва.

Покой, най-накрая миг покой. „Доктор Фийлдинг“ беше добро име за човек, който вече не знае кой е. Някога беше съименник на Куинси Морис, храбър мъж, който бе загинал в битка със злото за добруването на човечеството. Куинси Харкър чувстваше, че вече не заслужава да носи това име. Стори му се, че тича часове, за да избяга от абатство Карфакс. Помнеше мига, в който усети, че майка му е напълно и окончателно мъртва.

Скита се безцелно съвсем сам с дни, без никаква представа къде да отиде и какво да прави. Дали беше чудо или чист късмет, че попадна отново на коня, който бе откраднал в Уитби, след като слезе от влака от Лондон? Прояви милост към животното, когато то падна от изтощение. Не знаеше как конят го бе намерил. Не забеляза сака на седлото, докато яздеше към абатство Карфакс, защото мислеше само как да стигне по-бързо. Но сега Господ му показа пътя чрез него.

Отвори сака и намери портфейла на лекар с триста американски долара и билет за първа класа на презокеански лайнер за Ню Йорк. Първата му мисъл беше да намери добрия доктор и да му върне вещите и коня. Щеше му се да прояви висок морал, макар да беше син на Дракула. Но разбра, че всъщност е страхливец.

Стоеше на палубата на величествения кораб и си мислеше, че голямото му приключение тепърва започва.

* * *

След като помогна на стотината пътници от трета класа да се качат на ферибота „Америка“, а след това и на лайнера, Кофи пристъпи към последната си задача за сутринта. Беше му наредено да разтовари багажа от ферибота в трюма на големия кораб. След това щеше да се качи на „Америка“ и да се върне в Куинстаун. Щеше да отиде право в църквата и да се изповяда, след това щеше да изчезне и да започне новия си живот.

Кофи върза въжето за двата сандъка, които оставаха да бъдат натоварени на лайнера. Заедно с другите моряци ги издигна към вратата към трюма. И на двата сандъка пишеше: Собственост на Владимир Бесараб, Куинстаун, Ирландия. За Ню Йорк, Съединени американски щати.

* * *

Екипажът затвори вратите на багажното отделение. Кофи беше свободен. Отдели се от колегите си моряци и се промъкна на долната палуба на „Америка“. Там намери изхвърлен брезентов пощенски чувал и се скри под него. Потупа парите в джоба си и с облекчение установи, че още са там. Повдигна края на чувала, за да вижда какво става. Другите моряци се изкачиха по стълбата и влязоха в огромния кораб. Фериботът „Америка“ се откъсна от презокеанския лайнер и пое обратно към Куинстаун. Кофи си беше почти у дома.

Когато фериботът спря на кей 13, Кофи обърна за последно очи към името, изписано на кърмата на кораба, който се губеше вече от поглед. След това отново покри главата си с брезента и реши да изчака да се стъмни, преди да избяга. Обзе го необясним ужас. Нещо му подсказваше, че бъдещето на странника и всички останали на борда, е в огромна опасност. Отправи молитва величественият презокеански лайнер „Титаник“ да е наистина толкова сигурен, както твърдяха морските специалисти.