Дейкър Стокър, Йън Холт
Дракула — Немъртвият (67)

Написването на романа

Дейкър: Когато Йън ме помоли да се включа в неговия проект, му се изсмях. Помислих си: „Как бих могъл да напиша книга, особено от такава класа?“ Йън ме увери, че бих могъл, въпреки че не съм го правил досега. Че ще работим заедно и ще си поделим писателските задължения, като всеки поеме половината от труда. Редакторите ще ни помагат. Йън беше чувал и за историк с много научни награди, Александър Галант, който също щял да ни окаже съдействие, за да пресъздадем достоверно времето, в което се развива сюжетът.

Следващото препятствие беше да измислим добър сюжет. Идеите на Йън се съчетаха идеално с моите. Тази задача беше много лесна и за двамата, тъй като черпехме вдъхновение от Брам Стокър. На моменти ми се струваше, че Брам е в стаята с нас и ни води през безбройните намеци, които е оставил, сякаш ни посипва пътеката с трохи, за да намерим по-лесно целта си.

Писанията на Брам ни наведоха на мисълта, че писателят или издателят му винаги са имали намерение да публикуват продължение на „Дракула“. Основното ни доказателство е ръкопис на романа, напечатан на машина и принадлежал на издателя на Брам. Този текст наскоро беше продаден на търг в „Кристис“ и има различен от общоизвестния финал. Историята завършва с изригването на вулкан, който повлича замъка на Дракула в река от лава. Тази сцена отпада от финалната версия и е заменена с друг, по-двусмислен край. Смъртта на Дракула не е по правилата за убиване на вампир, които формулира героят Ван Хелсинг. Според него той трябва да бъде прободен с дървен прът в сърцето и главата му да бъде отрязана. В края на романа Дракула е промушен в сърцето и гърлото му е прерязано. Според нас това са красноречиви знаци, че Брам е замислял продължение.

Тъй като съм от семейство Стокър, чувствах, че Брам трябва да бъде включен като герой в сюжета ни и да получи най-накрая заслужено внимание. Йън беше чел предговора на исландското издание на „Дракула“ от 1901 година, в което Брам твърди, че това, което описва, „наистина се е случило“. Двамата се хванахме за тези думи на моя прачичо и решихме да изградим около тях целия сюжет. Идеята ни беше да представим събитията от книгата на Брам като действителни факти и около тях да изградим собствената си история.

Сигурно се каните да попитате: Защо сте включили Джак Изкормвача в продължението на „Дракула“? За това отново ни вдъхнови моят прачичо. Ето още един цитат от предговора към исландското издание от 1910 година: „Престъпленията на Дракула още се помнят. Те сякаш извират от същия източник и създават същото отвращение у хората като престъпленията на Джак Изкормвача.“ Брам като че ли намеква, че престъпленията на Джак Изкормвача са по същество същите, като тези на Дракула. Използвахме тази връзка като отправна точка в нашата история и бяхме учудени колко лесно се сглоби пъзелът.

След като решихме нашият злодей да е Джак Изкормвача, трябваше да му измислим самоличност. Йън беше чел разказа на Брам „Гостът на Дракула“, публикуван след смъртта на автора. Много изследователи смятат, че той е част от първоначалната версия на романа, но е изрязан от издателя. Някои дори мислят, че Брам е смятал да използва сюжета му като основа на продължението. В този разказ главният герой се озовава в гробница с метален кол, забит в покрива й. Надписът на гробницата гласи: „Графиня Долинген от Грац в Щирия, намерена мъртва през 1801 година“. До него на руски е добавено: „Мъртвите пътуват бързо“, Всичко това ясно говори, че гробът е на вампир. Според някои от изследователите Брам се е вдъхновил от кръвожадните подвизи на историческата графиня Елизабет Батори, за да напише „Дракула“, и затова е представил героя си като граф, използвайки нейното прозвище „Кървавата графиня“. Твърди се, че в „Гостът на Дракула“ е описана самата Батори. Тази хипотеза ни допадна и решихме да я развием.

В един от източниците на Йън се предполага, че Батори е далечна роднина на Дракула. Решихме, че това се вписва прекрасно в нашите цели и се възползвахме от този факт. Саксонски автори обвиняват граф Дракула в много кръвожадни престъпления. Същото се отнася и за графиня Батори, за която се твърди, че се е къпела в кръвта на жертвите си. Стори ни се интересно, че двете най-познати исторически личности, свързвани (с право и без) с вампирските легенди, може да са роднини. Главният злодей в романа на Брам от 1897 година е измислен граф, създаден по действителна историческа личност. Ние направихме същото през 2009 година, но с графиня Батори.

Докато още градяхме сюжета, Йън предложи да отидем до музея „Розенбах“ във Филаделфия и да проучим записките, които Брам си е правил, докато е писал „Дракула“. В тях открих герой, който писателят е планирал да включи в книгата, но се е отказал от него в много начален етап от работата си. Става въпрос за детектив на име Котфорд. Винаги ми се е струвало странно, че педантичен автор като Брам не е включил в романа си полицейско разследване на странните смъртни случаи, предизвикани от Дракула. Решихме да включим в нашата история героя на Брам детектив Котфорд и използвахме неговата работа, за да водим читателите през мистериите, които изграждат романа ни.

Йън: С Дейкър фокусирахме вниманието си върху героя на Брам — граф Дракула. Изправихме се пред голяма дилема. Когато в края на XIX век Брам е писал „Дракула“, историческият граф е бил малко известен на Запад и в най-общи линии е бил забравен от историята, Брам е смесил истински факти за него с авторова измислица. Може би го е направил нарочно, за да разграничи своя граф Дракула от историческата личност? Или просто не е успял да научи цялата история за трансилванския владетел и е попълнил белите петна с помощта на фантазията си?

Върнахме се към записките на Брам, за да намерим отговор на този въпрос. Героят Дракула, който той създава през 1897 година, е тайнствен, образован, добре възпитан и сложен. Някои от качествата му си противоречат: хем е благородник с висока култура и много знания, добре запознат с миналото на страната си, хем е див звяр, ръководен от инстинктите си за самосъхранение. Роден е през XV век, на моменти се опитва да се впише в XIX век, като прегръща модернизацията, в други моменти я отрича. Разкъсван е от вътрешна морална борба, когато се опитва да оправдае нуждата си да убива. Отнема живот само когато е необходимо и според него води към по-добро.

Веднага усетих, че героят на Брам е много близък до своя прототип. Той също се е борил срещу историческите промени и се е опитвал да върне своето обкръжение към дните на Кръстоносните походи. Истинският граф Дракула също винаги е намирал начин да оправдае тъмните си дела, като е твърдял, че няма избор и че жертвите сами са избрали съдбата си, като са постъпили по един или друг начин.

По времето, когато е писал романа, Брам не е можел да направи героя си напълно идентичен с прототипа. Но и двамата знаехме, че приликата между литературния герой и историческата личност не е съвпадение.

След издаването през 1972 година на книгата „В търсене на Дракула“, границата между историческия трансилвански благородник и измисления граф беше непоправимо заличена за широката публика. Двамата завинаги се сляха в поп културата чрез първата сцена от филма на Франсис Форд Копола „Дракула“. Като се опирахме на приликите между героя на Брам и историческата личност и като се съобразихме с отношението на публиката към тях, с Дейкър решихме, че нямаме друг избор, освен веднъж завинаги да слеем двамата. Освен това сме убедени, че ако Брам трябваше да напише романа си днес и се бе възползвал от цялото богатство от историческа информация за граф Дракула, неговата задълбоченост и усетът му към детайлите щяха да го накарат да създаде исторически автентичен герой.

След като прочете нашия роман, някой може проницателно да отбележи, че героят ни Дракула е различен от този на Брам. В неговия роман той е абсолютен злодей. Там е описан само през погледа на враговете си, в дневниците и писмата на група положителни персонажи. Решихме в продължението да му дадем думата. Това ни позволи да слеем историческия прототип с героя и да представим Дракула като сложен антигерой. Мнозина ще продължат да го смятат за зъл, но като му даваме възможност сам да разкаже за себе си, виждаме и другата перспектива. Така че ние не променяме визията на Брам, а просто даваме и другата гледна точка. Това прави историята ни свежа и пълна с живот.

Отдавна сме заявили, че една от основните причини да напишем продължението, е желанието ни да поправим канибализма и пренебрежението на Холивуд и писателските среди към романа на Брам. Това не значи, че не харесваме другите версии. Но от литературна гледна точка нито един филм или книга не са успели да пресъздадат напълно същността на романа и героите на Брам. Дори и в класиката на Тод Браунинг с Бела Лугоши — единственият филм, за който е искано мнението на семейство Стокър — героят Артър Холмуд изобщо не присъства, а в първата сцена до замъка на Дракула пътува не Джонатан Харкър, а Ренфийлд.

Истинските проблеми започнали, когато Холивуд поискал да направи продължение на този филм по „Гостът на Дракула“. Твърди се, че Флорънс Стокър не пожелала да продаде правата, ако не й гарантират участие в творческия процес. Точно по време на тези преговори Агенцията по авторско право на Съединените щати обявила, че Брам няма копирайт върху произведението си в страната им. Това развързало ръцете на Холивуд да направи каквото продължение поиска. И тъй като Флорънс искала повече контрол, а Бела Лугоши — по-голям хонорар, се взело решението да наемат Джон Болдерстън да напише „Дъщерята на Дракула“ и така окончателно да отрежат Флорънс и Бела. Филмът се провалил, но сигналът бил даден. Сега вече всеки бил в правото си да пише романи за Дракула или да прави филми за него по какъвто начин пожелае. И всички си плюли на ръцете.

Ето къде видяхме своята възможност. Знаем, че Дракула има много фенове, които само са гледали филмите за него, но никога не са чели книгата, а ние искахме да ги подтикнем да прочетат оригинала на Брам. Най-голямото ни желание беше тези почитатели да прочетат и да харесат нашето продължение. За да постигнем това, се насочихме към няколко аспекта на романа, които според нас поддържаха жива любовта на феновете към Дракула и които ни се стори, че не можем да пренебрегнем. Извиняваме се на литературните пуристи, но според нас това бяха необходими компромиси, направени с надеждата веднъж завинаги да обединим всички фенове на легендарния трансилванец.

Ето и компромисите, които направихме: любовната история между Мина и Дракула, възможността вампирите да излизат на светло през деня, да летят и да се трансформират, оръжията за унищожението им и местонахождението и имената на някои географски обекти.

Що се отнася до любовната история между Мина и Дракула, с Дейкър се съгласихме да я опишем много по-внимателно, отколкото това бе направено във филмите и да се съобразим с факта, че Брам никога не е споменавал категорично за съществуването на такава връзка. Като имахме това предвид, се натъкнахме на пасаж от дневника на Мина, който според нас звучеше подозрително двузначно. Тя пише това, след като разказва как Дракула е идвал в сънищата й: „Странно е, че не ми казват нищо, след като Джонатан ми е имал доверие толкова години.“

С Дейкър ни се стори любопитно, че Джонатан и Ван Хелсинг реагират на съня на Мина с решението да я отстранят напълно от плановете си да унищожат Дракула, а дотогава тя е била пълноправен член на героичната им група. Това става преди Мина да пие кръв от гърдите на Дракула. За нас това беше идеалното място, на което да вмъкнем любовната история между Мина и Дракула, без да променяме повествованието на Брам. Нашето виждане беше, че в този „сън“ Дракула идва при Мина, за да й обясни своята гледна точка с надеждата да накара смелите си преследвачи да се откажат от намеренията си спрямо него. Мина не иска да признае пред останалите, че е говорила с Дракула, защото между тях се е появила романтична връзка, (все още без физическо изражение) и заявява, че той е дошъл само в съня й. Естествено Джонатан и Ван Хелсинг намират това за подозрително и изолират Мина от плановете си. Това предателство от страна на съпруга й и неговия съратник изпраща Мина в обятията на Дракула и връзката им става физическа. Като вплетохме по този начин любовната история в повествованието на Брам, останахме верни на автора на оригинала и неговите почитатели, без в същото време да отчуждаваме своята книга от филмовите фенове.

В романа на Брам граф Дракула може да излиза на слънчева светлина, но е по-слаб през деня. Това, че дневната светлина унищожава вампирите, е измислено от режисьора на „Носферату“ Фридрих Мурнау. Почитателите на този вид истории толкова са свикнали с факта, че слънчевите лъчи превръщат вампирите в пепел, че когато прочетат за първи път романа на Брам, заявяват, че той греши.

Това, както и много други аспекти на вампирската митология, е измислено през последния век. Вампирските правила на Брам вече не са меродавни и точно този проблем ни занимаваше, докато пишехме продължението. Решихме да се обърнем към науката и паранормалните изследвания и много внимателно да модернизираме вампирите на Брам, като се опитаме да ги представим според вижданията на съвременната вампирска култура. Не направихме нищо, което Брам да не е предвидил и дори очаквал да се случи някой ден. Доказателството ни за това идва отново от предговора към исландското издание от 1901 година: „Освен това съм убеден, че (тези събития) трябва да си останат до някаква степен непознаваеми, въпреки че изследванията в областта на психологията и естествените науки може след години да дадат логични обяснения на подобни странни случки, които в момента нито учените, нито специалните служби могат да разберат.“ С други думи, Брам твърди, че странните събития, които описва в романа си към момента на създаването му, са необясними. И заявява, че очаква с годините науката да им даде логично обяснение.

Така с Дейкър решихме, че вампирите се превръщат в пепел на слънце заради алергична химична реакция на кръвта им, която е заразена с вирус, променящ тяхното ДНК. През 1912 година, когато се развива действието на продължението, термините вирус, ДНК и грип още не съществуват. Вампирският вирус променя ДНК-то и превръща човешките същества във вампири. Част от тази промяна е и възможността да използват почти 70% от мозъка си, което ние не можем и не знаем как да направим. Така те придобиват свръхчовешки възможности. Обяснихме трансформацията на вампирите в мъгла, гаргойли и прочее като телепатична илюзия, предизвикана от контрол над мозъка. За по-достоверно описание на способността на вампирите да „пътуват бързо“, се обърнахме към изследванията на телекинезата и левитацията — способността да местят предмети само със силата на ума. В измисления от нас свят вече не беше трудно да се обясни как това е възможно — вампирите имаха по-голям мозъчен капацитет благодарение на специалния вирус в кръвта им.

Освен това хвърлихме повече светлина върху оръжията, които се използват срещу вампирите. Отново се обърнахме към науката, а в някои случаи вървяхме по ръба между нея и религията. Използвахме психологията, за да покажем защо в нашия роман религиозни символи като кръста отблъскват вампирите. Ако приживе са вярвали в Бог, но са извършили ужасни деяния, естествено, че ще се почувстват виновни и ще изпитат страх, когато видят религиозен символ, който им вещае вечно проклятие. Изгарянето на кожата при допира на този символ до вампира с нечиста съвест или при поръсването на виновния със светена вода се дължи на мощна психосоматична реакция.

Не успяхме обаче да намерим никакво обяснение на реакцията на вампирите на огледала, затова развенчахме това явление в продължението. Решихме, че се боят от чесъна, защото са алергични към него. Същото беше обяснението ни и за самакитката. В модерната поп култура среброто отдавна се свързва с върколаците, това виждане приехме и ние.

Последният ни компромис е с местонахождението и имената на някои географски обекти. Историята на Брам се разпростира на много места, от Трансилвания до Лондон, Ексетър и Уитби. Когато Дийн и Болдерстън пишат пиесата си, разбират, че е невъзможно да включат толкова много промени на декора. Решават да локализират действието само на две места: Трансилвания и Уитби. Това опростяване е прекопирано от множеството филмови версии на историята и по този начин поколения фенове са били заблудени. В романа на Брам не се споменава за абатство Карфакс, а това шокира множеството почитатели на Дракула, които никога не са чели литературния оригинал. Брам наистина споменава, че Дракула си е купил имение, наречено Карфакс, намиращо се на 35 километра от Лондон. Става още по-объркано, като добавим, че съществува абатство Уитби, от което Брам черпи вдъхновение, докато описва събитията, развиващи се в Уитби. Пак с надеждата да обединим в едно историите от филмите, пиесите и оригиналния роман, ние сляхме Карфакс и абатство Уитби в едно: абатство Карфакс в Уитби.

По същия начин разрешихме дългогодишното объркване около местонахожденията на вилата на семейство Уестенра и приюта за душевноболни на доктор Сюард. Поставихме и двете в Уитби, така, както са в пиесата, и в много от филмите. Обяснихме защо героят ни Брам е решил в романа си да локализира болницата в Пърфлийт: когато е писал книгата си, не е знаел, че събитията в нея са се случили наистина. Мислел е, че това са брътвежи на луд, който му е разказвал небивалици в една кръчма. Почувствал се е свободен да прави промени в името на художественото повествование. В нашата книга Брам открива, че историята е истинска и промените, които си е позволил в романа, започват да го измъчват. Буквално.

Дейкър: Докато проучвахме записките на Брам в музея „Розенбах“, открихме някои интересни информации, които решихме да използваме. Брам е имал различни версии на заглавието. Първо решава да кръсти романа си „Немъртвият“. По-късно, вероятно посъветван от издателя си малко преди публикацията, променя заглавието на „Дракула“. Това обяснява и защо нашето заглавие е такова.

В записките от „Розенбах“ намерих и списък с потенциални герои, които по някаква причина Брам не е използвал. С Йън решихме да кръстим така някои от второстепенните ни герои. Това са: Кейт Рийд, която открива набитото на кол тяло на Джонатан Харкър; доктор Макс Уиндшофел, който вижда летящия гаргойл в тунела на метрото; и Франсис Ейтън, фотографът, който вижда „дракона в пламъци“ пред станцията на метрото.

В „Дракула: Немъртвият“ има много скрити препратки към оригинала на Брам и към някои от най-добрите адаптации на историята за трансилванския граф. Надявахме се, че истинските ентусиасти и изследователи на Дракула ще ги открият и ще им се насладят. Много от героите в продължението са исторически личности.

Да вземем, например, съквартиранта на Куинси от Сорбоната, Брейтуейт Лоуъри. В романа на Брам капитан Суейлс прочита това име на надгробна плоча в Уитби. Нашият Брейтуейт Лоуъри споменава, че е син на рибар и намеква, че е внук на погребания в Уитби Брейтуейт Лоуъри. Кръстихме партньора на Котфорд сержант Лий в памет на Кристофър Лий. Включихме в повествованието и лейтенант Журдан от френската полиция, за да свалим шапка на Луи Журдан, който изигра Дракула в прекрасния минисериал на Би Би Си от 1978 година. С Йън смятаме, че тази екранизация е най-близо до оригиналния роман. Погледнете и доктор Лангела, алюзия за отличния, зареден с еротика образ на Дракула на Франк Лангела. Инспектор Хънтли носи името на Реймънд Хънтли, първият изпълнител на ролята на Дракула в пиесата на Хамилтън Дийн. И това са само малка част от препратките.

Що се отнася до историческите личности, които се появяват в продължението ни, ще посоча Анри Салме, френския авиатор, извършил първия полет от Лондон до Париж през март 1912 година. Както и Лорд Норткоут, който през 1880 година е избран в Камарата на общините за представител на Ексетър. Фредерик Абърлайн е инспекторът, който ръководи разследването на убийствата на Джак Изкормвача през 1888 година. Иван Лебедкин е дегустатор на руския цар през периода 1899–1900. И, разбира се, Хамилтън Дийн — автор и режисьор на театралната постановка „Дракула“. Джон Баримор е легендарен актьор от сцената и екрана и прадядо на Дрю Баримор. Том Рейнолдс е добре познат британски театрален актьор, който като член на трупата на театър „Лисеум“ изиграва Ван Хелсинг в пиесата на Хамилтън Дийн. Кофи е моряк от „Титаник“, който имал лошо предчувствие, докато корабът е на док в Куинстаун, Ирландия. Слязъл от борда, изживял петнайсетте си минути слава и изчезнал в дебрите на историята. Искам да добавя, че разчитахме на Брам за маршрутите и разписанията на влаковете по онова време, имената на улиците и местностите, които в много от случаите са същите и днес.

Последното нещо, което свършихме с Йън, преди да започнем да пишем, беше да вземем решение дали да отговорим на много от висящите въпроси, оставени от Брам в романа му. Тъй като Брам използва откъси от дневници и писма, за да разкаже историята си, той е ограничен във възможностите си да изследва докрай всички повествователни линии, свързани с героите му. Така в сюжета се появяват големи дупки, по които почитателите му спорят от години. С Йън чувствахме, че е наложително най-накрая да отговорим на някои въпроси: как се запознават Луси и Мина и как се ражда приятелството им, как тексасецът се среща и се сближава със сина на английски лорд и лекар от средната класа, как тримата мъже стават съперници за ръката на Луси, как се запознават и се влюбват Мина и Джонатан, как героят Ренфийлд попада под влиянието на Дракула и защо е толкова важен за доктор Сюард и смелата героична група. Надяваме се, ще се съгласите, че сме дали добри обяснения на тези питания в „Дракула: Немъртвият“.

Накрая искам да отбележа, че най-важната ни цел беше с това продължение да поправим неправдите, сторени на оригинала на Брам. За това работихме усърдно. Така аз, като член на семейство Стокър, и Йън, като най-големия жив почитател на Дракула, се надяваме да се извиним за загубата на авторските права върху великолепната безсмъртна история на Брам за почти век. А и всички ужасяващи събития, които с Йън сме описали в романа си, може — както някога е предположил и Брам — наистина да са се случили.