Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Nightfall, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
NomaD (2014)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2015)

Издание:

Айзък Азимов, Робърт Силвърбърг. Падането на нощта

Американска. Първо издание

Издателство „Тема“, София, 1994

Редактор: Роман Сушков

Библиотечно оформление: Брайко Брайков

Превод: Станимир Йотов

Художник: Брайко Брайков

 

© by Isaac Asimov and Robert Silverburg

Nightfall

 

Формат 84×108×32 27 п.к.

Предпечат СД „Юниверс-Петрови“ — Правец

Печатница „Светлина“ ЕООД — Ямбол

История

  1. — Добавяне

44.

Те излязоха от шатрата. Ранната светлина на Онос багреше в розово източния хоризонт. Високо над тях Тано и Сита надникнаха иззад облаците; двойката слънца, достигнали сега точката на зенит, хвърляха странно и великолепно сияние, което галеше очите.

На небосвода грееше още едно слънце. Далече на север неголемият безмилостно червен диск на Довим блестеше като мъничък рубин, поставен върху челото на небето.

— Четири слънца — рече Теремон. — Добър знак.

Навсякъде около тях в лагера на Апостолите кипеше трескава дейност. Товареха се камиони, сгъваха се палатки. Теремон зърна Фолимун в далечния край на лагера да дава указания на група работници. Апостолът му махна с ръка и той кимна в отговор.

— Мисълта, че Апостолите ще управляват света ти се струва отблъскваща — поде Сифера, — и въпреки това ти си готов да служиш на Фолимун. Защо? Какъв е смисълът на това?

Теремон каза тихо:

— Защото това е единствената надежда.

— Така ли смяташ?

Той кимна.

— Започнах да осъзнавам това след първите няколко часа от разговора ми с Фолимун. Цялата ми интуиция на здравомислещ човек ми казва да не се доверявам на Фолимун и на неговата шайка от фанатици. Каквито и други качества да притежава, няма съмнение, че Фолимун е властолюбив интригант, много безмилостен и много опасен. Но какво друго ни остава? Алтинол? Или онези дребни незначителни деспоти по магистралата? Може да минат един милион години, докато се обединят всичките нови провинции в глобално стопанство. Фолимун разполага с необходимата му власт, за да накара целия свят да се преклони пред него — или по-скоро пред Мондиор… Чуй ме, Сифера, повечето от хората на тази планета са полудели. Милиони умопомрачени се скитат по света. Само устойчиви личности като теб, мен и Бийни можаха да се възстановят; това се удаде и на безкрайно тъпите; но за останалите, за огромното мнозинство от човечеството, ще бъдат необходими месеци и години преди отново да са в състояние да разсъждават нормално; възможно е също някои да останат луди до края на дните си. Може би единственият отговор е в един харизматичен пророк от типа на Мондиор, колкото и да ми е противна тази идея.

— Значи според теб не съществува никаква друга възможност?

— Не и за нас, Сифера.

— Защо?

— Виж, Сифера: единственото важно нещо за мен е изцелението. Всичко останало е второстепенно. На света бе нанесена ужасна рана и…

— Светът сам си нанесе тази ужасна рана.

— Аз гледам по друг начин на нещата. Пожарите бяха резултат на крупна промяна на условията. Те никога нямаше да избухнат, ако затъмнението не бе дръпнало завесата, скриваща Звездите… Но раните продължават да се появяват. Те са самопораждат една от друга. Алтинол е рана. Тези нови малки независими провинции са рани. Лудите, които се избиват един друг в гората — или преследват избягали университетски преподаватели и учени — са рани.

— А Фолимун? Той е най-голямата рана от всички!

— И да и не. Вярно е, че той проповядва мистицизъм и фанатизъм. Но Фолимун налага също така ред и дисциплина. Хората му ВЯРВАТ, дори и лудите, дори и онези, чиито умове са болни. Той е една толкова огромна рана, че може да погълне всички останали. Той е в състояние да излекува света, Сифера. А след това — действайки отвътре — ние ще можем да се опитаме да излекуваме нанесените от НЕГО рани. Но само отвътре. Ако се присъединим към него, ние ще имаме шанс. Ако му се противопоставим, ще бъдем пометени като мравки.

— Какво предлагаш тогава?

— Въпросът е дали да застанем зад него и да се превърнем в част от управляващия елит, който ще върне света към здравия разум, или да станем скитници и бегълци. Кое от тези две неща мислиш ти, Сифера?

— Предпочитам някаква трета възможност.

— Няма такава. Хората от Амгандо нямат необходимата воля да създадат едно работещо правителство. Хората като Алтинол пък нямат скрупули. Фолимун вече контролира половината от онова, което преди се наричаше Федерална Република Саро. Той е убеден, че ще вземе връх над останалите! Ще минат векове преди разумът отново да дойде на власт, Сифера, каквото и да правим ти или аз.

— Значи според тебе е по-добре да се присъединим към него и да се опитаме да направляваме посоката на новото общество, вместо да му се противопоставим, просто защото не ни допада онзи фанатизъм, чийто представител е той?

— Точно така. Точно така.

— Но да му сътрудничим в налагането на религиозен фанатизъм над целия свят…

— Светът и преди е намирал начин да се отърси от религиозния фанатизъм, не е ли така? Важното сега е да се сложи край на хаоса. Фолимун и поддръжниците му са единствената видима надежда за постигането на тази цел. Погледни на тяхната религия като на машина, която ще тласка цивилизацията напред по време, когато всички останали машини са разбити. Това е единственото нещо, което има значение сега. Нека първо стабилизираме света; а после да се надяваме, че на нашите потомци ще им дотегнат закачулените мистици в раса. Разбираш ли ме, Сифера? Кажи.

Тя кимна някак странно и неопределено, сякаш му отговаряше в просъница. Теремон я следеше с поглед, докато се отдалечаваше от него по посока на ливадата, където караулите на Апостолите ги бяха заловили предишната вечер. Струваше му се, че оттогава бяха минали години.

Сифера се спря и остана дълго сама, огряна от лъчите на четирите слънца.

Колко е красива, помисли си Теремон.

Колко я обичам!

Колко необичайно се оказа всичко това.

Той чакаше. Трескавото разтуряне на Апостолския лагер наближаваше връхната си точка; покрай него, напред и назад, притичваха фигури в раса и качулки.

Фолимун се приближи до Теремон.

— Е?

— Обмисляме положението — отвърна Теремон.

— Обмисляме? Останах с впечатлението, че ти си с нас, независимо от каквото и да е било.

Теремон го погледна спокойно.

— Зависи от Сифера. Ако тя каже не, аз също се оттеглям.

— Както желаеш. Все пак ще ни бъде неприятно да изгубим един толкова обигран в контактите с хората човек. Да не говорим пък за опита на доктор Сифера в областта на археологията.

Теремон се усмихна.

— Хайде да видим доколко съм бил обигран в този случай, а?

Фолимун кимна и тръгна обратно към камионите, които в момента се товареха. Теремон насочи очи към Сифера. Тя гледаше на изток към Онос, светлината на Тано и Сита струеше отгоре й като ослепителен поток, а от север се спускаше аленеещият и подобно на копие лъч на Довим.

Четири слънца. Най-доброто знамение.

Сега Сифера се връщаше, потичвайки през полето. Очите й сияеха и сякаш се смееше. Тя се завтече към него.

— Е? — попита Теремон. — Какво реши?

Тя взе ръката му в своите.

— Добре, Теремон. Така да бъде. Фолимун е нашият предводител и аз ще го следвам навсякъде, подчинявайки се на волята му. Но при едно условие.

— Продължавай. Какво е това условие.

— Същото, което споменах и в шатрата. Няма да нося расо. В никакъв случай. Ако той настоява това да стане, спогодбата отпада!

Теремон кимна радостно. Всичко щеше да се оправи. След Падането на нощта идваше зазоряване и прераждане. От съсипиите щеше да се въздигне един нов Калгаш и те двамата със Сифера щяха да имат глас, могъщ глас, в неговото изграждане.

— Мисля, че това може да се уреди — отвърна той. — Хайде да отидем да поговорим с Фолимун и да видим какво ще каже.

Край