Айзък Азимов, Робърт Силвърбърг
Падането на нощта (11)

9.

Атор 77 присви очите си и се загледа съсредоточено в купчината листа от разпечатката, които лежаха пред него на бюрото, сякаш бяха карти на континенти, чието съществуване никой не бе подозирал.

Беше много спокоен. Сам се удивляваше от спокойствието си.

— Много интересно, Бийни — каза той бавно. — Много, много интересно.

— Разбира се, винаги съществува възможността да съм направил някаква съдбоносна грешка в основните положения, а пък от друга страна Фаро и Иймот също…

— И тримата да сте стъпили на грешни постулати? Не, Бийни. Не мисля.

— Просто исках да изтъкна, че тази възможност съществува.

— Моля те — рече Атор. — Остави ме да помисля.

Беше към девет часът сутринта. Онос сияеше в пълното си великолепие на фона на синевата, очертана в рамката на високия прозорец в директорския кабинет. Довим се виждаше едва-едва, малка яркочервена точица светлина, чиито лъчи прекосяваха високо небето в северна посока.

Атор разрови книжата, прелиствайки ги отново и отново върху бюрото. Остави ги и после отново се зае с тях. Помисли си колко странно е, че приема всичко това толкова спокойно. Бийни беше човекът, който изглеждаше силно развълнуван; самият той почти не реагираше.

„Може би съм в шок“, размишляваше Атор.

— Ето тук, сър, взех орбитата на Калгаш от общоприетите данни в алманаха. А тук на разпечатката са предположенията за орбитата, които новият компютър…

— Моля те, Бийни. Казах ти, че искам да помисля.

Бийни кимна отривисто. Атор му се усмихна и това му костваше немалко усилие. Страховитият шеф на Обсерваторията, висок, слаб мъж, със заповедническо изражение и внушителна гъста побеляла коса, толкова отдавна си бе позволил да играе ролята на суровия Титан на Науката, че сега му беше трудно да се отпусне и да се държи като нормално човешко същество. Или поне тук в Обсерваторията му беше трудно, където всеки го възприемаше като нещо подобно на полубог. У дома, със съпругата, с децата, и особено с шумния рояк на внуците, беше различно.

Значи Теорията за всеобщата гравитация не е съвсем вярна, дали наистина е така?

Не! Не, това беше невъзможно! Всеки атом здрав разум в него протестираше срещу тази мисъл. Концепцията за Всеобщата гравитация беше фундаментална за разбирането на структурата на вселената, Атор беше убеден в това. Атор знаеше. Тя беше твърде чиста, твърде логична, твърде красива, за да бъде невярна.

Без Закона за всеобщата гравитация цялата логика на космоса се разтваряше в хаоса.

Немислимо. Невъобразимо.

Но тези цифри… тази проклета разпечатка на Бийни…

— Виждам, че сте ядосан, сър. — Бийни отново се разбъбри. — И искам да ви кажа, че напълно ви разбирам… разбирам, че това ви е засегнало… всеки би бил ядосан, ако види, че делото, на което е посветил живота си, е изложено на опасност по този начин…

— Бийни…

— Нека само ви кажа, сър, че бих дал всичко, ако можех да избегна необходимостта да ви нося това днес. Зная, че сте ми ядосан, затова че дойдох тук с разпечатката, но мога само да заявя, че обмислях решението си задълбочено, преди да дойда при вас. Истинското ми желание беше да изгоря всички тези бумаги и да забравя, че някога съм се захващал с проблема. Чувствам се ужасно, задето открих тези неща, а също и за това, че именно аз бях човекът, който…

— Бийни — рече Атор отново с най-застрашителния си глас.

— Сър?

— Да, аз наистина съм ти ядосан. Но не за това, за което си мислиш.

— Сър?

— Първо, ядосан съм заради начина, по който ми бърбориш на главата, при положение, че искам само да поседя тук и да разгледам изчисленията в тези документи, които току-що ми подхвърли. Второ, и то е много по-важно — аз съм ти дълбоко обиден, затова че си се колебал дори и миг дали да ми донесеш откритието си. Защо чака толкова дълго?

— Едва вчера завърших двойната проверка.

— Вчера! Тогава е трябвало да дойдеш тук вчера. Кажи ми, Бийни, наистина ли си обмислял сериозно варианта да потулиш всичко това. Просто да захвърлиш тези резултати и да не кажеш нищо?

— Не, сър — отвърна отчаяният Бийни. — И през ум не ми е минавало да направя това.

— Добре, прекрасно. Кажи ми, човече, наистина ли смяташ, че съм толкова влюбен в собствената си прелестна теория, че да поискам един от най-талантливите ми асистенти да ме предпази от новината, че в нея има пукнатина?

— Не, сър. Разбира се, че не.

— Тогава защо не дойде тук на бегом в мига, в който беше убеден, че си прав?

— Защото… защото, сър… — Бийни изглеждаше така, сякаш иска да изчезне под килима. — Защото знаех колко много ще се разстроите. Защото си мислех, че може… че може толкова много да се разстроите, че това да се отрази на здравето ви. Затова се забавих, поговорих с един-двама приятели, премислих моето място в цялата тази ситуация и разбрах, че наистина нямам никакъв избор — трябваше да ви кажа, че Теорията за всео…

— Значи ти действително смяташ, че аз обичам моята теория повече от истината, а?

— О, не, не, сър.

Атор се усмихна отново и този път без никакво усилие.

— Но всъщност си е така. Аз съм човек като всеки друг, ако искаш — вярвай, ако искаш — недей. Теорията за всеобщата гравитация ми донесе всички възможни научни почести, каквито съществуват на тази планета. Тя е моят паспорт към безсмъртието, Бийни. Знаеш това. И сега да се сблъскам с възможността тя да е невярна… о, това е тежък шок, Бийни, и целият се чувствам разтърсен. Не бъркай по отношение на това… Разбира се, аз все още смятам, че теорията ми е вярна.

— Сър? — обади се Бийни и по всичко личеше, че е ужасен. — Но аз проверих изчисленията отново и отново, и отново, и…

— О, твоите резултати също са верни. Не е възможно да сте сбъркали и ти, и Фаро, и Иймот… не, не, вече ти казах, че не виждам голяма вероятност това да е така. Но тези резултати не опровергават непременно Теорията за всеобщата гравитация.

Бийни премига няколко пъти.

— Наистина ли?

— Определено не — рече Атор оживено. Обхваналото го сега чувство беше почти като веселие. Нереалният мъртвешки покой на първите няколко секунди бе отстъпил място на едно съвсем различно спокойствие, което човек изпитва, когато преследва истината. — Какво в края на краищата казва Теорията за всеобщата гравитация? Че всяко тяло във вселената упражнява някаква сила върху всички останали тела, сила, пропорционална на масата и разстоянието. И какво всъщност си се опитал да направиш ти при изчисляването на орбитата на Калгаш, опирайки се на Всеобщата гравитация? Ами да определиш гравитационното въздействие, което различните астрономически тела упражняват върху нашия свят при въртенето му около Онос. Не е ли така?

— Да, сър.

— Е, в такъв случай няма нужда да се отказваме от Теорията за всеобщата гравитация, поне засега. Трябва да преразгледаме нашата представа за вселената, приятелю, и да разберем дали не пропускаме нещо, което е необходимо да бъде включено в изчисленията ни — някакъв тайнствен фактор, за който въобще не подозираме, че упражнява гравитационно въздействие върху Калгаш, и съответно не го взимаме под внимание.

Бийни вдигна тревожно вежди. Той зяпна Атор с поглед, в който се четеше единствено пълно изумление.

След това се разсмя. В началото сподави звука, стискайки челюсти, но смехът все пак настоя на своето и го принуди да се разкашля пресекливо и задавено; трябваше да притисне устата си с ръце, за да спре изблика на веселие.

Атор го наблюдаваше слисан.

— Неизвестен фактор! — избъбри Бийни след малко.

— Небесен дракон! Невидими великани!

— Дракони? Великани? За какво говориш, момчето ми?

— Вчера вечерта… Теремон 762… о, сър, простете ми, наистина съжалявам. — Бийни се пребори със себе си, за да възвърне самообладанието си. Лицевите му мускули се загърчиха. Той премига няколко пъти ожесточено и сдържа дъха си. Извърна се за миг и когато застана отново с лице към Атор, можеше да се каже, че почти е дошъл на себе си. После заговори засрамено: — Вчера вечерта изпихме по няколко коктейла с Теремон 762 — нали се сещате, журналистът — разказах му едно-друго за откритието си и колко неловко се чувствам да ви го представя.

— Ти си отишъл при журналист?

— На него може да му се вярва напълно. Той ми е близък приятел.

— Всички те са негодници, Бийни. Повярвай ми.

— Не и той, сър. Познавам го и зная, че никога не би направил нещо, което да ме обиди или нарани. Всъщност Теремон ми даде отличния съвет на всяка цена да дойда при вас и затова именно съм тук. Но освен това — опитвайки се да ми вдъхне надежда, нали разбирате, да ми даде някаква утеха — той направи същото предположение като вашето, че може би има някакъв неизвестен фактор — това беше точната фраза, „неизвестен фактор“ — който обърква представите ни за орбитата на Калгаш. А аз се изсмях и му казах, че няма нужда да прибягваме до неизвестни фактори в тази ситуация, че е прекалено лесно решение на проблема. Подхвърлих — саркастично, разбира се, — че ако имаме право на подобни хипотези, тогава със същия успех можем да предположим, че някакъв гигантски дракон прави това с диханието си. И ето, че сега вашите разсъждения тръгнаха в същата посока, сър — вие не сте лаикът Теремон, а най-великият астроном на света!… Нали разбирате колко глупаво се чувствам, сър?

— Мисля, че да — отвърна Атор. Всичко това започваше да става малко уморително. Той прокара ръка през внушителната си бяла грива и погледна Бийни с израз, в който се смесваха раздразнение и съчувствие. — Ти си бил прав, когато си казал на приятеля си, че изнамирането на някакви фантастични теории за решаването на проблема няма да е от голяма полза. Но случайните предположения на лаиците невинаги са лишени от достойнства. Доколкото знаем, има някакъв неизвестен фактор, който влияе на орбитата на Калгаш. Необходимо е поне да проучим тази възможност, преди да захвърлим теорията зад борда. Мисля, че в случая е необходимо да прибегнем до Меча на Таргола. Знаеш ли какво е това, Бийни?

— Разбира се, сър. Принципът на икономичността. Дефиниран за първи път от средновековния философ Таргола 14, който заявил: „Трябва да разсечем с меч всяка хипотеза, която не е крайно необходима“, или нещо в този смисъл.

— Много добре, Бийни. Но аз съм го учил по друг начин: „Ако имаме пред себе си няколко хипотези, трябва да стоварим меча си най-напред по най-сложната от тях.“ В случая разполагаме с хипотезата, че Теорията за всеобщата гравитация е погрешна, срещу хипотезата, че в изчисленията си ти не си взел под внимание някакъв непознат и може би непознаваем фактор, който е оказал влияние върху орбитата на. Калгаш. Ако приемем първата хипотеза, тогава всичко, което знаем за структурата на вселената, ще се сгромоляса в бездната на хаоса. Ако приемем втората, тогава просто ще трябва да открием този неизвестен фактор и фундаменталният ред на нещата ще бъде запазен. Много по-просто е да открием нещо, което може да сме пропуснали, отколкото да се натъкнем на един нов общ закон за движението на небесните тела. По този начин хипотезата, че Теорията за гравитацията е погрешна, попада под меча на Таргола и ние започваме проучванията си с разработването на по-простото обяснение на проблема. Е, Бийни? Какво ще кажеш?

Лицето на Бийни сияеше.

— Значи аз не съм опровергал Теорията за гравитацията в края на краищата!

— Във всеки случай, още не. Ти навярно вече си си спечелил място в историята на науката, но все още не знаем дали ще бъдеш човекът, който е развенчал нещо старо, или е поставил основите на нещо ново. Да се молим да е второто. А сега се налага да помислим здравата, млади човече. — Атор затвори очи и разтърка челото си, където започваше да усеща болка. Много време бе изминало откакто не се беше занимавал с каквато и да е истинска научна работа, той знаеше това. През последните деветдесет години се беше посветил почти изцяло на административните дела в Обсерваторията. „Но все трябва да е останало нещо в мозъка, който е създал Теорията за всеобщата гравитация“, каза си той.

— Първо искам да разгледам по-задълбочено твоите изчисления — рече Атор. — А след това смятам да направя същото и със собствената си теория.