Айзък Азимов, Робърт Силвърбърг
Падането на нощта (4)

2.

На другия край на света един от колегите на Шийрин от университета Саро също гледаше към небето.

Това беше Сифера 89 от катедрата по археология, която от година и половина провеждаше разкопки на древната площадка Беклимот на далечния Сагикански полуостров. Сега тя стоеше неподвижно, обхваната от мрачни предчувствия, и наблюдаваше катастрофата, която шеметно се носеше към нея.

Гледката на небето не й донесе никаква утеха. В тази част на света единствената видима светлина по това време беше тази на Тано и Сита, а техният студен дрезгав блясък винаги й се струваше мрачен и дори потискащ. На фона на тъмносиньото навъсено небе той се превръщаше в едно мрачно угнетяващо сияние, което хвърляше назъбени зловещи сенки. Довим също се виждаше, макар съвсем слабо. Тъкмо изгряваше на хоризонта малко над върховете на Хорканските планини. Мъждивият блясък на малкото червено слънце едва ли допринасяше гледката да стане по-жизнерадостна.

Но Сифера знаеше, че топлата златна светлина на Онос скоро щеше да заструи от изток и всичко щеше да стане по-хубаво. Безпокоеше я нещо много по-сериозно от временното отсъствие на основното слънце.

Право към Беклимот идваше убийствена пясъчна буря. Само след няколко минути тя щеше да връхлети площадката и тогава можеше да се случи всичко. Всичко. Палатките можеха да бъдат съборени; коритата с грижливо подредени артефакти можеха да бъдат преобърнати, а съдържанието им разпиляно; техните камери, приспособления за чертане, усърдно събирани стратиграфически рисунки — всичко, върху което бяха работили толкова дълго, можеше да бъде изгубено в един-единствен миг.

И нещо по-лошо — те всички можеха да загинат.

И дори по-лошо. Древните руини на Беклимот — люлката на цивилизацията, най-стария известен град на Калгаш — бяха в опасност.

Пробните траншеи, които Сифера бе изкопала в обграждащата ги алувиална равнина, зееха широко отворени. Прииждащият вятър щеше да се стовари с ужасна сила върху ломливите развалини на Беклимот — разяждайки, изстъргвайки, допогребвайки и дори може би откъсвайки цели основи, които щяха да се разпилеят по изсъхналата равнина.

Беклимот беше историческо съкровище, принадлежащо на целия свят. Копаейки в него, Сифера го бе изложила на възможна опасност и това беше премислен риск. Археологическите разкопки винаги унищожаваха по нещо: такова беше естеството на работата. Но да открие цялото сърце на равнината и после да бъде връхлетяна от най-силната пясъчна буря на века — това наистина беше ужасен късмет…

Не. Не, това беше твърде много. Ако руините на площадката Беклимот бъдеха разрушени в процеса на работата й, името й щеше да бъде очернено завинаги.

Може би някакво проклятие тегнеше над това място, както твърдяха някои суеверни хора. Сифера 89 никога не се бе отнасяла с голяма търпимост към разни особняци. Но тези разкопки, които трябваше да бъдат върховното постижение в кариерата й, не й донесоха нищо друго освен главоболия още от самото начало. А сега застрашаваха да я унищожат професионално до края на живота й… ако въобще оцелееше.

Ейлис 18, един от помощниците й, дотича при нея. Той беше слаб, жилав човечец, който изглеждаше нищожен до високата атлетична фигура на Сифера.

— Заковахме всичко, колкото можахме! — извика й той, наполовина останал без дъх. — Сега всичко е в ръцете на боговете!

Тя му отвърна намръщено:

— Богове? Какви богове? Виждаш ли някъде наоколо богове, Ейлис?

— Исках само да кажа…

— Зная какво искаше да кажеш. Забрави го.

От другата страна се появи Тувик 443, отговорникът на работниците. В очите му се четеше безумие и ужас.

— Госпожо — рече той. — Госпожо, къде да се скрием? Няма къде да се скрием!

— Казах ти, Тувик. Долу зад скалата.

— Ще бъдем погребани! Ще се задушим!

— Скалата ще ви предпази, не се тревожи — каза Сифера убедено, макар да не вярваше много в думите си. — Тръгвайте натам. И се погрижи всички да са зад скалата.

— А вие, госпожо? Вие защо не сте там?

Тя го погледна учудено. Да не би да си мисли, че има някакво тайно скривалище, където ще бъде в по-голяма безопасност от другите?

— Ще дойда, Тувик. Тръгвай! Престани да ми вадиш душата.

От другата страна на пътя, недалеч от шестостранната тухлена постройка, която първите изследователи бяха нарекли Храма на слънцата, Сифера зърна едрата набита фигура на Балик 338. Той гледаше на север, откъдето се задаваше бурята, засенчвайки присвитите си очи с ръка, за да намали блясъка на мразовитата светлина на Тано и Сита. Лицето му изразяваше тревога.

Балик беше главният им стратиграф^[1], но повече или по-малко, той беше също и метеорологът на експедицията. Част от работата му бе да води метеорологическата сводка и да следи за възможността от анормални явления.

По принцип Сагиканския полуостров не се отличаваше с големи динамики на климата: той беше невъобразимо безводен и тук дъждове валяха не по-често от веднъж на десет или двадесет години. Единствената необичайна особеност беше спорадичната промяна в картината на основните въздушни течения, която водеше до циклони и пясъчни бури, но дори и това се случваше не повече от няколко пъти на сто години.

Дали унилото изражение на Балик не издаваше чувството му за вина, че не е успял да предвиди идването на бурята? Или може би ужасеният му поглед говореше, че едва сега е в състояние да предвиди пълната сила на халата, която щеше да ги връхлети?

Всичко можеше да е различно, каза си Сифера, ако имаха малко повече време, за да се подготвят за яростта на бурята. Връщайки се към изминалите няколко дни, тя виждаше, че всички предупредителни знаци са налице, стига човек да умее да ги забележи — страшните сухи горещини, които бяха мъчителни дори за място като Сагикан, внезапното плътно затишие, заменило обичайния и постоянен лек ветрец от север, а също и странния влажен вятър, който задуха от юг. Птиците кхала, тези чудати мършави лешояди, които обитаваха района подобно на таласъми, бяха отлетели при първите повеи на вятъра, изчезвайки сред дюните на западната пустиня, сякаш ги бяха подгонили демони.

Може би именно това беше ключът, помисли си Сифера. Когато птиците кхала бяха отлетели с писъци към пясъчните хълмове.

Но те бяха прекалено заети с разкопките, за да обърнат внимание на онова, което се задаваше. Или, най-вероятно, просто отказаха да го забележат. Преструвай се, че не виждаш признаците на приближаващата се буря, и може би тя ще отиде някъде другаде.

А после пък онова сивкаво облаче, появило се сякаш от нищото далече на север като матово петънце върху повърхността на бурното пустинно небе, което обикновено беше ясно като стъкло…

Облак? Ти виждаш ли облак? Аз самият не виждам никакви облаци.

Отново отказ.

Сега облакът се беше превърнал в огромно черно чудовище, запълващо половината небе. Вятърът продължаваше да духа от юг, но вече не беше влажен — сега той приличаше на обгаряща въздушна струя от огромна пещ — точно от противоположната посока духаше друг вятър, дори и по-силен. Двете течения поддържаха силата си. И когато се срещнеха…

— Сифера! — извика Балик. — Ето го, идва! Скрий се!

— Да! Да!

Но Сифера не искаше да се скрие. Тя искаше да тича от обект на обект и да се грижи едновременно за всичко: да държи платнищата на палатките, да обгръща с ръце вързопите със скъпоценни фотографски плаки и да прикрива с тялото си удивителните мозайки в наскоро разкопаната осмоъгълна постройка, които бяха открили миналия месец. Но Балик беше прав. През това безумно утро Сифера беше направила всичко по силите си, за да укрепи с летви площадката. Сега трябваше да се свие там долу зад скалата, която се издигаше в края на обекта, и да се надява, че тя ще ги защити по време на най-силния пристъп на бурята.

Сифера се затича. Здравите й яки крака се носеха с лекота през хрущящия пясък. Ненавършила още четиридесет години, тя беше висока силна жена в разцвета на физическите си сили и до този момент бе гледала на всичко с оптимизъм, но сега изведнъж нещата се бяха променили и тя бе изложена на опасност: това се отнасяше както за академичната й кариера, така и за доброто й крепко здраве, а може би дори и за самия й живот.

Останалите се бяха скупчили близо един до друг в основата на скалата зад набързо приготвена преграда от дървени прътове и вързан за тях брезент.

— Място за още един — каза Сифера, пробивайки си път между тях.

— Госпожо — простена Тувик. — Госпожо, накарайте бурята да се върне обратно. — Сякаш беше някаква богиня с магически сили. Сифера дрезгаво се засмя. Отговорникът на работниците направи към нея някакъв жест — стори й се, че я благославя.

Останалите работници — всички те бяха от едно близко село на изток от руините — направиха същото движение и зашепнаха нещо по посока на Сифера. Молитви? Отправени към нея? Във въздуха сякаш витаеха призраци. Тези мъже, подобно на техните бащи и деди, копаеха в Беклимот през целия си живот, работейки за един или друг археолог; те разкриваха търпеливо древните постройки и пресяваха пясъка за малки находки. Вероятно и преди им се е случвало да ги връхлитат свирепи бури. Винаги ли бяха така ужасени. Или пък това беше някаква свръхбуря?

— Ето го — рече Балик. — Това е. — Той прикри лицето си с ръце.

Пясъчната буря се стовари върху тях с пълната си мощ.

В началото Сифера остана изправена, гледайки втренчено през един отвор в брезента към монументалния циклопски градеж на градските стени отсреща, сякаш погледът й можеше да бъде достатъчен, за да спаси площадката от развилнялата се стихия. Но миг по-късно това беше невъзможно. Невъобразимо горещите пориви на вятъра ги връхлетяха; жегата стана толкова страшна, че тя си помисли, че косата и веждите й ще пламнат. Обърна се с гръб и вдигна едната си ръка, за да предпази лицето си.

След това дойде пясъкът и видимостта изчезна напълно.

Беше като дъждовна буря, като порой, само дето дъждът беше твърде плътен. Чуваше се страхотен оглушителен шум, но това не бяха никакви гръмотевици, а барабаненето на милиарди миниатюрни песъчинки по земята. Освен този звук се чуваха и други: шептящо плъзгане, неравно стържене и тихо потропване. И ужасен вой. Сифера си представи тоновете пясък, които се носеха надолу, погребвайки стените, храмовете, откритата обширна жилищна зона и лагера.

Пясъкът погребваше и всички тях.

Тя се обърна с лице към стената и зачака края. Донякъде изненадана и огорчена, Сифера откри, че ридае истерично; от недрата на тялото й внезапно се надигнаха дълбоки стонове. Не искаше да умре. Разбира се, че не: а кой би могъл да иска? Но никога до този момент не бе осъзнавала, че може да има нещо по-страшно от смъртта.

Беклимот, най-известната археологическа площадка на света, най-старият известен град на човечеството, фундаментът на цивилизацията, щеше да бъде разрушен — чисто и просто в резултат на нейната небрежност.

Поколения знаменити Калгашки археолози бяха работили тук в продължение на век и половина, откакто Беклимот беше открит: първи беше Галдо 221, най-великият от всички тях, и след това Марпин, Стинупад, Шелбик, Нумойн, цялата славна плеяда — и сега Сифера, която по един безразсъден начин бе оставила мястото незащитено от приближаващата се пясъчна буря.

След като Беклимот бил погребан под пясъците, руините проспали безметежно хиляди години, запазени както в деня, когато последните му обитатели най-накрая отстъпили пред суровия променлив климат и го напуснали завинаги. Всеки археолог, който работел тук след Галдо, разкопавал само малка част от площадката и поставял прегради и заграждения срещу пясъка, за да я пазят от малко вероятната, но сериозна опасност от пясъчна буря.

Естествено тя също беше направила обичайните прегради. Но не и пред новите разкопки в района на храмовете и светилищата, където бе съсредоточила проучванията си. Едни от най-древните и най-внушителни сгради на Беклимот бяха именно там. Подтиквана от нетърпението си да се захване за работа и от вечния си непримирим импулс да продължава все нататък и все нататък, тя не бе взела дори и най-елементарни предпазни мерки. Естествено всичко бе изглеждало по-различно преди този ден. Но сега, когато чуваше демоничния рев на пясъчната буря и виждаше вещаещото разруха черно небе…

„Толкова по-добре, че ще загина — помисли си Сифера. — Тъкмо няма да се налага да чета онова, което ще пише за мен във всеки труд по археология през следващите петдесет години: «Знаменитата площадка в Беклимот, която бе несравним източник на информация за ранния период от развитието на Калгашката цивилизация; до момента на злополучното й разрушаване в резултат на небрежните археологически разкопки, провеждани от младата и амбициозна Сифера 89 от университета в Саро…»“

— Мисля, че това е краят — прошепна Балик.

— Краят на какво? — попита тя.

— На бурята. Чуй! Започва да утихва.

— Сигурно сме погребани под толкова много пясък, че не можем да чуем нищо, това е.

— Не! Не сме погребани, Сифера! — Балик дръпна брезента пред тях и успя да го повдигне малко. Сифера надникна през процепа към откритото пространство между скалата и градските стени.

Не можа да повярва на очите си.

Над нея се беше ширнало дълбоко ясносиньо небе, озарено от слънчева светлина. Това беше само студеното и мразовито бяло сияние на Тано и Сита, но точно в този момент то й се стори най-прекрасното нещо, което някога бе искала да види.

Бурята беше отминала. Всичко отново бе спокойно.

А къде е пясъкът? Защо не е погребал всичко наоколо?

Градът все още се виждаше: огромните каменни блокове на градските стени, трепкащият блясък на мозайките, островърхият каменен покрив на Храма на слънцата. Дори и повечето от палатките им още си стояха по местата, включително и почти всички от по-важните. Единствено лагерът на работниците беше тежко засегнат, но можеше да бъде възстановен за няколко часа.

Смаяна и все още не смееща да повярва на очите си, Сифера излезе иззад прикритието и се огледа. Пясъкът по земята беше пометен. Обгорелият и покрит с дъски тъмен пласт, образуващ повърхностния слой в зоната на разкопките, все още се виждаше. Сега той изглеждаше различно, изстърган и някак странно полиран, но по него не се виждаха никакви наносни частици, които да са донесени от вятъра.

Балик заговори с почуда:

— Първо дойде пясъкът, а след него и вятърът. Вятърът е вдигнал всичкия пясък, който се стовари върху нас — загребал го е и го е понесъл на юг. Това е истинско чудо, Сифера. Не бихме могли да намерим по-подходяща дума. Погледни — вижда се как земята е била остъргана. Целият повърхностен пясъчен слой над земята е бил отнесен от вятъра. Продуктът на ерозионните процеси, продължили може би петдесет години, е бил пометен за пет минути, но…

Сифера почти не го слушаше. Тя хвана Балик за ръката и го накара да се обърне към едно място, което бе отдалечено от главния сектор на разкопките.

— Погледни натам — рече тя.

— Къде? Какво?

Сифера посочи с ръка.

— Хълмът Томбо.

Широкоплещестият стратиграф напрегна поглед.

— О, богове! Той е разсечен наполовина!

Хълмът Томбо беше средно високо възвишение с неправилни очертания на около петнадесетина минути път от основната част на града. Никой не бе работил там в продължение на повече от сто години или по-точно след втората експедиция на великия пионер Галдо 221, а Галдо не бе открил там нищо значимо. По общо мнение хълмът не беше нищо друго освен бунище, на което жителите на древния Беклимот са изхвърляли отпадъците си, нещо само по себе си интересно, но незначително в сравнение с чудесата, които изобилстваха навсякъде наоколо.

Очевидно Томбо бе поел главния удар на бурята и онова, което поколения археолози не си бяха направили труда да сторят, пясъчната стихия бе постигнала само за миг. Променяща се, начупена ивица бе откъсната от лицевата страна на хълма подобно на ужасна рана, откриваща голяма част от недрата му в по-горните пластове. Един-единствен поглед беше достатъчен за специалисти като Сифера и Балик, за да разберат важността на онова, което виждат.

— Под бунището има град — промърмори Балик.

— Мисля, че не е само един. Възможно е да са цяла серия — рече Сифера.

— Така ли смяташ?

— Погледни. Ето там, вляво.

Балик подсвирна с уста.

— Това не е ли стена с пресечени щрихи, ей там, под края на циклопската основа.

— Уцели.

Сифера усети по гърба й да пролазват тръпки. Тя се обърна към Балик и видя, че той е не по-малко смаян. Очите му бяха широко отворени, а лицето пребледняло.

— В името на Мрака! — прошепна той дрезгаво. — На какво сме попаднали, Сифера?

— Не съм сигурна. Но веднага ще се заема с него.

— Тя погледна назад, към прикритието под скалата, където Тувик и хората му все още стояха свити от ужас; те правеха свещени знаци и мърмореха молитви с тихи, потресени гласове, сякаш не можеха да осъзнаят, че са спасени, и че бурята е отминала.

— Тувик! — извика Сифера, махвайки енергично и почти гневно към него. — Хайде, излизайте оттам. Чака ни работа!