Айзък Азимов, Робърт Силвърбърг
Падането на нощта (28)

26.

Бийни се беше изпречил между светлината и двамата — мъже в ъгъла. Шийрин го погледна неспокойно.

— Здравей, Бийни.

— Имате ли нещо против да се присъединя към вас? — запита той. — Приключих с изчисленията си, няма какво да правя до пълното затъмнение. — Бийни замълча и изгледа Апостола, който прелистваше съсредоточено една неголяма книга с кожена подвързия, която бе извадил от ръкава на расото си. — Нямаше ли да го затваряме този?

— Решихме да не го правим — отвърна Теремон. — Знаеш ли къде е Сифера, Бийни? Видях я преди малко, но изглежда, че сега не е тук.

— Горе е, в купола. Искаше да използва големия телескоп. Не че може да види много повече, отколкото с невъоръжено око.

— А Калгаш Две? — попита Теремон.

— А как би могъл да бъде видян? Тъмнина в тъмнина. Можем да отчетем ефекта от неговото присъствие, докато се движи пред Довим. Самият Калгаш Две обаче… той е просто къс от нощта на фона на нощното небе.

— Нощ — замисли се Шийрин. — Що за странна дума?

— Вече не е — рече Теремон. — Значи вие фактически изобщо не виждате бродещия сателит, дори и с големия телескоп?

Бийни го погледна засрамен.

— Знаеш ли, нашите телескопи всъщност не са много добри. Те вършат добра работа при соларни наблюдения, но само да се смрачи малко и… — Той поклати глава. Раменете му бяха опънати назад и изглеждаше, че въздухът трудно достига до белите му дробове. — Но Калгаш Две наистина съществува. Странната зона на Мрак, която преминава между нас и Довим — това е Калгаш Две.

Шийрин рече:

— Имаш ли затруднения с дишането, Бийни?

— Малко — Той подсмръкна. — Допускам, че е от студа.

— По-вероятно да е лек пристъп на клаустрофобия.

— Така ли мислиш?

— Почти съм сигурен. Някакви други странни усещания?

— Е — рече Бийни, — имам чувството, че губя зрението си. Нещата сякаш се замъгляват и… ами, нищо не е така ясно, както би трябвало да е. Усещам също и студ.

— О, това не е илюзия — каза Теремон и направи гримаса. — Усещам пръстите на краката си все едно съм пътувал в хладилна кола.

— Онова, от което се нуждаем точно сега — рече Шийрин напрегнато, — е да отклоним вниманието си от симптомите, които усещаме. Непрекъснато ангажирайте съзнанието си с нещо, ето това е. Преди малко ти разказвах, Теремон, защо експериментът на Фаро с дупките на покрива не доведе до нищо.

— Тъкмо беше започнал — отвърна Теремон шеговито. Той се наведе, обхвана коляното си с две ръце и подпря брадичката си на него. „Онова, което трябва да направя — мислеше си той, — е да се извиня, да се кача горе и да намеря Сифера, преди да дойде пълното затъмнение.“ Но журналистът установи, че е странно пасивен. „Дали пък — зачуди се той — просто не се страхувам да застана пред нея?“

Шийрин каза:

— Идеята ми беше, че те са се подвели от буквалното тълкуване на Книгата на Откровенията. Навярно няма никакъв смисъл да възприемаме Звездите като физически обекти. Нали разбирате, възможно е при наличието на пълен и продължителен Мрак съзнанието ни да смята, че е абсолютно необходимо да създаде светлина. Звездите може би са точно тази илюзия за светлина.

— С други думи — рече Теремон, който започваше да вниква в идеята на психолога, — ти искаш да кажеш, че Звездите са следствие на лудостта, а не една от причините за нея? Тогава каква полза ще има от фотографиите, които астрономите правят тази вечер?

— Да докажат, че Звездите са илюзия, може би. Или пък обратното, доколкото мога да преценя. После отново…

Бийни беше придърпал стола си по-близо и на лицето му се бе появил внезапен ентусиазъм.

— Докато говорехте за Звездите — започна той, — аз също си мислех за тях и ми хрумна нещо наистина интересно. Разбира се, това е една налудничава идея и аз не ви я предлагам като нещо сериозно. Но си струва човек да помисли над нея. Искате ли да я чуете?

— А защо не? — каза Шийрин и се облегна назад.

Бийни изглеждаше малко разколебан. Той се усмихна стеснително и рече:

— Добре тогава, да предположим, че във вселената има и други слънца.

Теремон сподави смеха си.

— Ти спомена, че идеята ти наистина е налудничава, но аз не допусках…

— Не, не е чак толкова смахната. Не говоря за Звезди в непосредствена близост, които не можем да открием поради някакви загадъчни причини. Имах предвид слънца, които са толкова далече, че светлината им се оказва недостатъчно ярка, за да ги видим. Ако бяха наблизо, те може би щяха да бъдат така ярки, както и Онос или Тано и Сита. Но при това положение произвежданата от тях светлина ни изглежда просто като малки лъчисти точици и тя бива погълната от постоянното сияние на нашите шест слънца.

Шийрин каза:

— Ами Законът за всеобщата гравитация? Не го ли игнорираш? Ако тези слънца наистина са там, те няма ли да смущават орбитата на нашата планета по същия начин, както Калгаш Две, и защо са останали незабелязани?

— Добра забележка — отвърна Бийни. — Но да речем, че тези слънца са наистина много далеч… може би на четири светлинни години оттук или дори повече.

— Колко години е една светлинна година? — попита Теремон.

— Не колко години, а колко далече. Светлинната година е мярка за разстояние — разстоянието, което светлината изминава за една година. А то е огромно, защото светлината се движи много бързо. Ние изчислихме, че скоростта й е около 300 000 километра в час. Предполагам обаче, че това не е точната цифра и ако разполагахме с по-добри инструменти, тя би се оказала дори и по-голяма. Но дори и да е 300 000 километра в час, ние можем да изчислим, че Онос се намира на десет светлинни минути от тук, Тано и Сита на единадесет пъти по-голямо разстояние и т.н. И тъй, ако едно слънце се намира на няколко светлинни години, ей, ама това наистина е голямо разстояние, ние никога няма да открием отклонения в орбитата на Калгаш, защото те ще бъдат много малки. Добре, да речем, че там, навън, навсякъде около нас по небето, има десетина или може би двадесет слънца, на разстояние от четири до осем светлинни години.

Теремон подсвирна.

— Чудесна идея за една страхотна статия в неделното приложение! Две дузини слънца във вселената с диаметър от осем светлинни години! О, богове! Размерите на нашата вселена биха изглеждали незначителни! Представяте ли си — Калгаш и слънцата му да са само едно малко и нищожно предградие на истинската вселена, а ние тук да си мислим, че всичко се изчерпва с нас и шестте ни слънца, и че сме сами в целия космос!

— Това е само една налудничава идея — рече Бийни с усмивка, — но надявам се, че разбирате накъде бия. По време на затъмнението тези десетина слънца изведнъж ще станат видими, защото за известно време няма да има истинска слънчева светлина, която да ги затъмнява. Поради това, че са толкова далече, те ще изглеждат миниатюрни, като множество малки стъклени топчета. Ето това ще бъдат Звездите. Внезапно появяващите се точки светлина, които Апостолите ни обещаваха да видим.

— Апостолите говорят за „безброй“ Звезди — забеляза Шийрин. — Това не ми прилича на дузина или две, а по-скоро на няколко милиона, не мислиш ли?

— Поетично преувеличение — отвърна Бийни. — Просто във вселената няма толкова място, че да се съберат милиони слънца… дори и да бяха толкова наблъскани, че да се опират едно в друго.

— Освен това — подхвърли Теремон, — стане ли веднъж дума за числа над десет или двадесет, можем ли наистина да ги разграничаваме едно от друго? Двадесет Звезди ще изглеждат като „безброй“, готов съм да се обзаложа… особено ако в същото време има затъмнение и всички вече са се смахнали от Мрака. Знаете ли, в горските пущинаци живеят племена, които имат само три числа в езика си — „едно“, „две“ и „много“. При нас нещата са малко по-сложни, може би. Числата в порядъка на десет и двадесет са ни понятни и оттам нататък всичко ни се струва просто „безброй“. — Той потръпна развълнуван. — Дузина слънца, наведнъж! Само си представи!

Бийни каза:

— Това не е всичко. Хрумна ми още една малка и нелоша идея. Замисляли сте се някога колко лесен проблем би била гравитацията, ако имахме една достатъчно проста система? Да предположим, че в нашата вселена има планета само с едно слънце. Тази планета ще се движи по съвършена елипса и точният характер на гравитационната сила ще бъде толкова очевиден, че ще може да се приеме за аксиома. Астрономите от един такъв свят ще започнат с гравитацията вероятно дори преди да са изобретили телескопа. Наблюденията с невъоръжено око ще им бъдат достатъчни, за да вникнат в същността на нещата.

Шийрин гледаше недоверчиво.

— Но ще бъде ли такава система динамично стабилна? — попита той.

— Разбира се! Наричат този случай „едно и едно“. Той е разработен математически, но мен ме интересува философската страна на въпроса.

— Приятно е да помислиш над това — съгласи се Шийрин, — чудесна абстракция… нещо като идеалния газ или абсолютната нула.

— Несъмнено — продължи Бийни, — проблемът е, че на една такава планета животът ще бъде невъзможен. Тя няма да получава достатъчно топлина и светлина и ако се върти около себе си, половината от всеки ден ще бъде в пълен Мрак. Това е планетата, която ти веднъж ме накара да си представя, спомняш ли си, Шийрин? Чиито местни обитатели щели да бъдат напълно приспособени към смяната на деня и нощта. Но аз поразсъждавах над това. Там няма да има никакви обитатели. Не можеш да очакваш да се развие живот — който е основно зависим от светлината — на планета, на която съществуват такива екстремни условия на липса на постоянна светлина. През половината от всяко затъмнение около оста й тя ще бъде потънала в Мрак! Не, нищо не може да съществува при такива условия. Но нека доразвия тезата си — чисто хипотетично, системата „едно и едно“ ще…

— Почакай малко — прекъсна го Шийрин. — Доста бързо реши, че на такава планета не би могло да се развие живот. Откъде знаеш това? Защо да е толкова невъзможно да има живот на планета, която през половината от времето е в Мрак?

— Казах ти, Шийрин, животът е основно зависим от светлината. И следователно на планета, която…

— Тук животът наистина е основно зависим от светлината. Но какво общо има това с планетата, която…

— Това е съвсем ясно, Шийрин!

— Ясно е, че така е най-лесно да се разсъждава! — отвърна язвително Шийрин. — Ти дефинираш живота като такова и такова явление, зародило се на Калгаш, и после се опитваш да наложиш мнението, че на една планета, която е тотално различна от Калгаш, животът не би могъл да…

Изведнъж Теремон се разсмя дрезгаво.

Шийрин и Бийни го погледнаха с негодувание.

— Кое е толкова смешно? — пожела да научи Бийни.

— Вие. И двамата. Един астроном и един психолог спорят яростно за биология. Това трябва да е прочутият интердисциплинарен диспут, за който толкова много съм слушал, интелектуалният кипеж, с който се слави този университет. — Журналистът се изправи. Той и без това ставаше все по-неспокоен и дългата беседа на Бийни го изнервяше още повече. — Нали ще ме извините? Налага се да се поразтъпча.

— Пълното затъмнение ще настъпи съвсем скоро — изтъкна Бийни. — Може би не искаш да си сам, когато това стане.

— Само малко ще се поразходя и после се връщам — рече Теремон.

Не беше направил и пет крачки, когато Бийни и Шийрин подновиха спора си. Теремон се усмихна. Това беше начин за намаляване на напрежението, каза си той. Нервите на всички бяха безкрайно обтегнати. В края на краищата с всяка следваща секунда светът се приближаваше до пълния Мрак… приближаваше се до…

До Звездите?

До Лудостта?

До времето на Небесните Пламъци?

Теремон вдигна рамене. През последните няколко часа настроението му се беше сменило сто пъти, но сега чувстваше някакво странно спокойствие, граничещо почти с фатализъм. Винаги бе вярвал, че е господар на съдбата си, и че е способен да направлява живота си: именно по този начин той бе успявал да се добира до места, до които други журналисти далеч не бяха имали шанс. Но сега всичко беше извън неговите възможности и Теремон го знаеше. Мракът, Звездите, Пламъците — всичко това щеше да се случи независимо от него. Нямаше смисъл да се самоунищожава, отдавайки се на ужасяващи догадки. Просто трябваше да се отпусне, да се излегне в някое кресло, да чака и да наблюдава каквото става.

„А после — каза си той, — после се постарай да оцелееш в последвалия хаос.“

— Към купола ли отивате? — попита един глас.

Теремон премигна в полумрака. Това беше ниският топчест студент по астрономия — Фаро („Така ли се казваше?“).

— Всъщност — да — отговори журналистът, макар в действителност да нямаше никаква конкретна идея къде отива.

— Аз също. Хайде, ще ви отведа.

Спираловидна метална стълба се виеше нагоре към високия купол на огромната постройка. Фаро преодоляваше стъпалата с пухтене и с къси трополящи стъпки, а Теремон го следваше с дълги скокове. Той се беше качвал в купола на Обсерваторията веднъж преди години, когато Бийни искаше да му покаже нещо. Но си спомняше много малко.

Фаро дръпна една плъзгаща се врата и се озоваха вътре.

— Идваш да погледнеш Звездите по-отблизо ли? — попита Сифера.

Високата археоложка стоеше точно до вратата и наблюдаваше работата на астрономите. Теремон се изчерви. Сифера не беше човекът, на когото искаше да налети точно в този момент. Твърде късно си спомни, че Бийни му бе казал, че е дошла именно тук. Въпреки неопределената усмивка, която му се бе сторило, че вижда на лицето й в началото на затъмнението, той все още се страхуваше от жилото на нейния присмех и гняв, породен от предателството му, както смяташе тя, спрямо групата от Обсерваторията.

Но той не откри и следа от лоши чувства към него. Навярно сега, когато светът потъваше стремително в Пещерата на Мрака, тя усещаше, че всичко, каквото се бе случило преди затъмнението, е без значение, че наближаващата катастрофа е сложила точка на всички грешки, кавги и грехове.

— Ама че местенце! — възкликна Теремон.

— Не е ли изумително? Не че разбирам много какво става тук. Те са насочили големия соларен телескоп към Довим… казаха ми, че в действителност това е по-скоро камера, отколкото далекоглед; не можеш просто да надникнеш в него и да видиш небето… а тези, по-малките телескопи са фокусирани за по-далечно разстояние, опитват се да открият някаква следа от Звездите…

— Забелязаха ли ги вече?

— Не, доколкото разбрах — отвърна Сифера.

Теремон кимна. После се огледа. Това беше сърцето на Обсерваторията, помещението, в което се извършваше истинското наблюдение на небето. Намираше се в най-тъмната стая, в която някога бе попадал… естествено, не беше съвсем тъмно; бронзови свещници в две редици бяха прикачени към кръглата стена, но светлината на монтираните за тях лампи, беше слаба и недостатъчна. В сумрака той забеляза една голяма метална тръба, която отиваше нагоре и изчезваше в един отвор в покрива на сградата. През същото отверстие Теремон успя да зърне и небето. Сега то беше с ужасяващо наситен пурпурен оттенък. Намаляващият диск на Довим все още се виждаше, но малкото слънце сякаш се бе отдалечило на огромно разстояние.

— Колко странно изглежда всичко — прошепна той. — Никога преди не съм виждал небето такова. То е плътно… почти като някакво одеяло.

— Одеяло, което ще ни задуши всички нас.

— Страхуваш ли се? — попита я той.

— Разбира се. А ти не се ли страхуваш?

— И да, и не — отвърна Теремон. — Не искам да се правя на голям герой, повярвай ми. Но далеч не съм толкова неспокоен, както бях преди час-два. Чувствам се най-вече вцепенен.

— Мисля, че разбирам какво имаш предвид.

— Атор казва, че в града вече са избухнали някакви бунтове.

— Това е само началото — отвърна Сифера. — Теремон, тези изпепелени руини не ми излизат от ума. Тези овъглени останки от хълма Томбо. Тези огромни каменни блокове, основите на циклопския град… и навсякъде — пепел.

— А отдолу имаше още по-древна пепел, и така все по-надолу и по-надолу.

— Да — рече тя.

Той осъзна, че Сифера бе дошла малко по-близо до него. Осъзна също, че ненавистта, която бе изпитвала към него през последните няколко месеца, бе изчезнала напълно, и… възможно ли бе това?… изглежда, че тя отново бе бегло отзивчива на неговата привлекателност като мъж, както беше преди много време. Теремон познаваше симптомите. Беше прекалено опитен, за да не ги забележи.

Прекрасно, помисли си той. Светът е на ръба на пропастта и едва сега Сифера изведнъж е готова да съблече костюма на Снежната царица.

Една странна, недодялана и необикновено висока фигура се плъзна покрай тях, придвижвайки се с непохватни и резки движения. Той ги поздрави с нервен и глуповат смях.

— От Звездите няма още и следа — рече високият човек. Това беше Иймот, другият студент. — Може би въобще няма да успеем да ги видим. Всичко отива към едно фиаско, като нашия експеримент с Фаро в тъмната постройка.

— Голяма част от Довим все още се вижда — изтъкна Теремон. Доста време има, докато падне пълният Мрак.

— Говориш така, сякаш почти нямаш търпение това да стане — забеляза Сифера.

Той се обърна към нея.

— Бих искал това очакване да свърши.

— Хей! — извика някой. — Компютърът ми изключи!

— Светлините!… — обади се друг глас.

— Какво става? — попита Сифера.

— Прекъсване в енергоподаването — отвърна Теремон. — Точно както беше предрекъл Шийрин. Навярно има проблеми в енергостанцията. Първата вълна от умопобъркани, която вилнее из града.

И наистина слабата светлина на лампите по стените сякаш всеки миг щеше да угасне. Първоначално те станаха много по-ярки, като че ли до тях бе достигнала една краткотрайна и последна енергийна вълна; след това светлината им избледня; сетне отново се засили, но не толкова колкото преди, и пак отслабна и те останаха да светят с една малка част от нормалната си мощност. Теремон усети пръстите на Сифера да се вкопчват здраво в ръката му.

— Угаснаха — рече някой.

— И компютрите също… някой да включи резервното електрозахранване! Хей! Резервното електрозахранване!

— Бързо! Соларният телескоп е блокиран. Затворът на камерата не работи.

Теремон каза:

— Защо не са се подготвили за ситуация като тази?

Но явно го бяха направили. Някъде от дълбините на сградата се дочу дрънчене и екраните на пръснатите из стаята компютри трепнаха и оживяха. Но лампите по стенните свещници останаха тъмни. Очевидно те бяха на друга верига и аварийният генератор в сутерена не ги захранваше.

Обсерваторията на практика тънеше в пълен Мрак.

Ръката на Сифера все още беше върху китката на Теремон. Той обмисляше възможността дали да не обгърне утешително раменете й с ръка.

Сетне се разнесе гласът на Атор:

— Добре, помогнете ми тук? След минута всичко ще бъде наред!

— Какво носи той? — попита Теремон.

— Атор е извадил светлините — дойде гласът на Иймот.

Теремон се обърна да погледне. Не беше лесно да се види нещо в такава тъмнина, но малко по-късно очите му привикнаха към нея. В ръцете на Атор имаше половин дузина пръчки дълги по двадесет и дебели по три сантиметра. Той изгледа над тях членовете на екипа.

— Фаро! Иймот! Елате тук и ми помогнете.

Младите мъже се завтекоха към директора на Обсерваторията и поеха пръчките от него. Една по една Иймот ги поднасяше към него, а Фаро, в пълна тишина, драсваше голяма недодялана и пукаща клечка кибрит с вида на човек, който изпълнява най-свещения религиозен обред. Когато пламъчето докосваше горните краища на всяка една от пръчките, малкият огнен език се поколебаваше за миг, затрептяваше несигурно около върха, докато едно внезапно пращящо припламване осветяваше в жълто набръчканото лице на Атор. В огромното помещение се разнесе спонтанен одобрителен вик.

Първата пръчка се увенча с петнадесетсантиметров потрепващ пламък!

— Огън? — зачуди се Теремон. — Тук? Защо не използвате фенерчета или нещо друго?

— Разисквахме този въпрос — отвърна Сифера. — Но фенерчетата са твърде слаби. Те са добри за една малка спалня, където ни осигуряват ненатрапчива и уютна светлина през часовете за сън, но за помещение с тези размери…

— А долу? Там също ли палят факли?

— Предполагам.

Теремон поклати глава.

— Никак не е чудно, че тази вечер градът ще изгори. Щом дори и вие прибягвате до нещо толкова примитивно като огъня, за да спрете Мрака…

Светлината беше мъждива, дори по-мъждива от безкрайно оскъдната слънчева светлина. Пламъците налудничаво се извиваха и даваха живот на пияни, люшкащи се сенки. Факлите пушеха сатанински и във въздуха се носеше миризма на прегоряло. Но те даваха жълта светлина.

„Има нещо радостно в жълтите отблясъци — помисли си Теремон. — Особено след тези близо четири часа на мрачния, смаляващ се Довим.“

Сифера топлеше ръцете си на най-близката факла, без да обръща внимание на сивите фини сажди, които се стелеха по тях, и шепнеше възторжено:

— Прекрасно! Прекрасно! Никога преди не съм знаела колко чудесен цвят е жълтият.

Но Теремон продължи да гледа на факлите с подозрение. Той сбърчи нос от горчивата миризма и попита:

— От какво са направени тези неща?

— От дърво — отвърна тя.

— О, не, не са от дърво. Те не горят. Върхът е обгорял, а пламъкът просто продължава да изниква от нищото.

— Това им е хубавото. Това е едно наистина ефикасно приспособление за изкуствена светлина. Направихме няколкостотин, но повечето, разбира се, отидоха в Скривалището. Виждаш ли — тя се обърна и избърса почернелите си ръце, — взимаш гъбестата сърцевина от необработена водна тръстика, изсушаваш я напълно и я напояваш с животинска мазнина. След това я запалваш и мазнината малко по-малко изгаря. Тези факли ще горят почти половин час без прекъсване. Находчиво, нали?

— Забележително — намусено каза Теремон. — Много модерно. Много впечатляващо.

Но той не можеше да остане повече в тази стая. Същата тревога, която го бе довела тук, отново го връхлетя. Миризмата от факлите беше наистина неприятна; но освен нея усещаше и студените повеи, долитащи от отвора в купола, суров зимен вятър, леденият пръст на нощта. Теремон потръпна. Искаше му се той, Шийрин и Бийни да не бяха свършили бутилката с онова отвратително вино толкова бързо.

— Ще сляза отново долу — каза той на Сифера. — Тук няма какво да се види, освен ако не си астроном.

— Добре. Ще дойда с теб.

В потрепващата жълта светлина Теремон видя на лицето й да се появява усмивка и без съмнение този път тя не беше неопределена.