Айзък Азимов, Робърт Силвърбърг
Падането на нощта (16)

14.

Атор 77 усети умората да се носи през него на трептящи вълни. Директорът на Обсерваторията бе загубил всякаква представа за времето. Наистина ли седеше на бюрото си от цели шестнадесет часа? И вчера беше същото. И завчера…

Във всеки случай така твърдеше Нилда. Беше разговарял с нея само преди миг. Лицето на съпругата му върху екрана беше напрегнато, издължено и без съмнение угрижено.

— Няма ли да се прибереш и да си починеш, Атор? Работиш вече почти цяло денонощие.

— Така ли!

— Знаеш ли, вече не си млад.

— Но не съм също и изкуфял старец, Нилда. Освен това тази работа ме въодушевява. След като в продължение на десет години се занимавах с парафиране на доклади по бюджета и четене на чужди изследвания, аз най-сетне върша истинска работа. Това ми харесва.

Лицето й стана още по-угрижено.

— Но не е нужно да се занимаваш с изследователска работа на твоята възраст. Репутацията ти е в безопасност, Атор!

— Хм, виж ти!

— Твоето име винаги ще бъде славно в историята на астрономията.

— Или безславно — рече той злостно.

— Атор, не разбирам какво…

— Остави ме на мира, Нилда. Няма да се катурна върху бюрото, повярвай ми. Тази работа ме подмладява. Освен това само аз мога да я свърша. Може това да ти звучи вироглаво, така да бъде, но е абсолютно необходимо да…

— Да, разбира се. Но не се преуморявай, Атор. Това е единствената ми молба.

Преуморявам ли се? — зачуди се той. Да, да, разбира се. Друг начин нямаше. Човек не можеше да се занимава повърхностно с тези неща. Трябваше да им отдаде цялата си душа. Когато разработваше Теорията за всеобщата гравитация, той се трудеше по шестнадесет, осемнадесет и двадесет часа на денонощие в продължение на много седмици, спеше само когато станеше неизбежно, дрямваше за кратко и се събуждаше изпълнен с желание за работа, а в ума му още клокочеха уравненията, които преди малко бе оставил недовършени.

Но тогава беше едва на тридесет и пет години. А сега наближаваше седемдесет. Посегателствата на възрастта бяха неоспорими. Главата го болеше, гърлото му беше пресъхнало, а в гърдите си усещаше някакво неприятно туптене. Въпреки че в кабинета беше топло, върховете на пръстите му бяха студени от изтощение. Нещо в коленете му пулсираше. Всяка част от тялото му протестираше срещу приложеното върху нея напрежение.

„Само още малко и се прибирам у дома“, обеща си той.

Само още малко.

Осми постулат…

— Сър?

— Какво има? — попита той.

Но гласът му трябва да беше прозвучал като свирепо изръмжаване, защото когато се обърна и погледна към вратата, той видя, че младият Иймот е обхванат от причудлива поредица от необуздани спазми и конвулсии, сякаш танцуваше върху живи въглени. В очите на момчето се четеше ужас. Разбира се, Иймот винаги изглеждаше уплашен в присъствието на директора на Обсерваторията — всички се страхуваха от него, не само студентите, и Атор беше свикнал с това. Неговата личност вдъхваше респект и той го знаеше. Но сегашното поведение на Иймот минаваше всякакви граници. Младежът го гледаше с неприкрит ужас, примесен с нещо като почуда.

Студентът направи видимо усилие да си възвърне гласа и каза дрезгаво:

— Изчисленията, които искахте, сър…

— О, да. Да. Дайте ми ги.

Ръката на Атор силно трепереше, когато се пресегна да вземе донесената от Иймот разпечатка. И двамата се вторачиха в нея ужасени. Дългите костеливи пръсти бяха бледи като на мъртвец и потръпваха толкова отривисто, че дори и Иймот, който се славеше със забележителните си нервни реакции, не можеше да се мери с него. Атор се опита да застави ръката си да спре да трепери, но не успя. Със същия успех би могъл да пожелае Онос да тръгне в обратна посока по небето.

Той грабна с усилие книжата от ръката на Иймот и ги тръсна на писалището.

Иймот се обади:

— Сър, ако има нещо, което мога да ви донеса…

— Имате предвид лекарство? Как смеете да ми предлагате…

— Просто мислех, че мога да ви донеса нещо за ядене или някаква разхладителна напитка — рече Иймот с едва доловим шепот. Той заотстъпва бавно, сякаш очакваше Атор да изръмжи и да се хвърли на гърлото му.

— А, разбирам. Няма нужда, Иймот. Няма нужда!

— Да, сър.

Студентът излезе. Атор затвори очи за миг, пое си три-четири пъти дълбоко въздух и се опита да се успокои. Работата отиваше към края си, беше убеден в това. Беше почти сигурно, че донесените от Иймот изчисления са последното потвърждение, от което имаше нужда. Но въпросът сега беше дали работата няма да го довърши, преди той да свърши с нея.

Атор погледна към числата на Иймот.

Пред него на бюрото имаше три екрана. На този отляво се виждаше пламтящата червена орбита на Калгаш, изчислена въз основа на Теорията за всеобщата гравитация. На екрана отдясно бе очертана коригираната огненожълта орбита, която Бийни бе получил, използвайки новия университетски компютър и последните данни за действителното положение на Калгаш. На средния екран двете орбити бяха проектирани една върху друга. През последните пет дни Атор бе разработил пет различни постулата, за да обясни отклонението между теоретичната и предполагаемата орбита, и можеше да изкара на средния екран всеки един от тези постулати с едно-единствено докосване на клавиша.

Проблемът беше, че тези седем постулата до един бяха безсмислени. В дъното на всеки един от тях имаше някакъв гибелен недостатък — предположение, което се налагаше не защото беше математически оправдано, а единствено поради това, че ситуацията изискваше някакво специално предположение, с помощта на което числата да излязат както трябва. Нищо не можеше да се докаже, нищо не можеше да се потвърди. Като че ли във всеки отделен случай той просто издаваше указ, според който в определен момент от развоя на логиката вълшебната фея трябваше да се появи и да регулира гравитационните взаимодействия, така че отклонението да получи обяснение. Но вълшебната фея наистина трябваше да се появи.

А сега постулат Осми…

Той се зае да вкара изчисленията на Иймот в компютъра. На няколко пъти треперещите му пръсти отказваха да се подчинят, което водеше до грешки, но умът му работеше достатъчно точно, за да го подсети на мига, че е натиснал грешния клавиш. При всеки един от тези инциденти Атор се връщаше назад и внасяше необходимите корекции. На два пъти почти загубваше съзнание, но въпреки това се застави да продължи.

Ти си единственият човек на света, който е в състояние да свърши това, казваше си той докато работеше. И затова трябва да го направиш.

Това му звучеше глупаво, егоистично, маниакално и донякъде безумно. Може би дори не беше вярно. Но на този етап на изтощение той не можеше да мисли за нищо друго, освен че е безкрайно нужен за постигането на евентуален успех. Всички основни концепции на този проект бяха в главата му. Трябваше да продължи нататък, докато свърши и последната брънка на веригата. Докато…

Така.

И последните цифри на Иймот бяха в компютъра.

Натискайки един клавиш, Атор изкара двете орбити едновременно на средния екран и после натисна друг, за да интегрира новите резултати с наличните модели.

Блестящата червена елипса на първоначалната теоретична орбита направи вълнообразно движение, измени се и внезапно изчезна. Същото се случи и с наблюдаваната жълта орбита. Сега на екрана имаше една-единствена тъмнооранжева ярка линия — двете орбитални проекции бяха съвпаднали до последната десетична дроб.

Атор се задъха. Той дълго се взираше в екрана, после отново затвори очи и приведе глава към края на писалището. Оранжевата орбита пламтеше подобно на огнен пръстен и сиянието й проникваше през затворените му клепачи.

Ликуването някак странно се смесваше с тревога.

Сега той имаше своя отговор, хипотеза, която можеше да устои на всичко. Въпреки всичко Теорията за всеобщата гравитация си оставаше в сила: епохалната верига от аргументи, върху която почиваше славата му, щеше да бъде запазена.

Но в същото време той вече знаеше, че така добре познатият му модел на соларната система всъщност е погрешен. Издирваният неизвестен фактор, невидимият гигант, небесният дракон, беше истински. Това откритие дълбоко го тревожеше, макар то да бе спасило прословутата му теория. От години си мислеше, че напълно разбира ритъма на небесата, а сега се оказваше, че в познанията му е имало пропуски, че в центъра на познатата вселена съществува нещо огромно и необяснимо, че нещата не са такива, каквито винаги бе смятал, че са. Не беше лесно да приеме това, когато зад гърба си имаше толкова много години.

След известно време Атор вдигна очи. На екрана не беше настъпила никаква промяна. Той зададе няколко изпитателни уравнения и отново нищо не се промени. Орбитата си беше само една.

Много добре, каза си той. Значи вселената не е точно такава, каквато си я мислиш. В такъв случай по-добре коригирай представите си за нея. Защото определено не би могъл да коригираш вселената.

— Иймот! — извика той. — Фаро! Бийни! Всички!

Първи се появи топчестият Фаро, следван по петите от Иймот — върлината, а след тях дойдоха и останалите членове на катедрата по астрономия: Бийни, Тиланда, Клет, Симброн и някои други. Всички се струпаха на входа на Кабинета му. Потресените им лица му подсказваха, че по всяка вероятност представлява ужасна гледка — бледо, безумно и изпито лице, кичури посивяла коса, които стърчат във всички посоки, външност на старик, който всеки момент можеше да рухне.

Налагаше се веднага да разсее страховете им. Моментът не беше подходящ за мелодрами.

Той тихо заговори:

— Да, много съм уморен и зная това. Навярно изглеждам като някой демон от долния свят. Но тук получих нещо, което изглежда, че ще свърши работа.

— Концепцията за гравитационната лупа? — попита Бийни.

— Концепцията за гравитационната лупа е съвършено безнадеждна — каза Атор студено. — Същото се отнася и за угасналото слънце, гънката в пространството, зоната на отрицателна материя и всички останали фантастични идеи, с които си играем през цялата седмица. Всички те са чудесни идеи, но не издържат на задълбочен анализ. Но има едно нещо, което може да премине през това изпитание.

Той наблюдаваше как очите им се отварят все по-широко.

Обръщайки се към екрана, Атор започна още веднъж да набира свързаните с постулат 8 числа. Докато работеше, умората го напускаше: този път не удряше погрешни клавиши, нямаше нито болка, нито страдание. Беше попаднал в някакъв свят отвъд изтощението.

— В този постулат — започна той — ние допускаме съществуването на тъмно планетарно тяло подобно на Калгаш, което е на орбита не около Онос, а около самия Калгаш. Масата му е значителна, всъщност тя е почти толкова, колкото и тази на Калгаш, или, с други думи, достатъчно голяма, за да окаже гравитационно влияние върху нашата планета, и да доведе до орбиталното отклонение, към което Бийни привлече вниманието ни.

Атор натисна ключа за визуален образ и на екрана се появи соларната система в стилизиран вид: Шестте, слънца, Калгаш и предполагаемия му сателит.

Той се обърна с лице към колегите си. Те се споглеждаха неспокойно. Макар да бяха два пъти по-млади от него, та и повече, подчинените му по всяка вероятност се сблъскваха със същия интелектуален и емоционален проблем, що се отнасяше до приемането на идеята, че съществува още едно голямо небесно тяло във вселената. Или може би просто си мислеха, че вече е оглупял от старост и е сбъркал в изчисленията.

— Числата, подкрепящи постулат 8, са верни — заяви Атор. — Това ви го гарантирам. А самият постулат издържа на всички направени от мен проверки.

Той ги огледа ожесточено и предизвикателно един по един, сякаш за да им напомни, че той е Атор 77, човекът, който бе дал на света Теорията за всеобщата гравитация, и че все още не е загубил умствените си способности.

Бийни се обади с приглушен глас:

— А защо не можем да видим този сателит, сър…?

— Причините са две — отвърна Атор спокойно. — Подобно на самия Калгаш това планетарно тяло може да излъчва само отразена светлина. Ако предположим, че повърхността му е съставена главно от синкави скали — което е една правдоподобна геологическа хипотеза — тогава отразената от него светлина ще бъде разположена по спектъра по такъв начин, че вечното сияние на шестте слънца плюс светлоразпръскващите свойства на нашата атмосфера ще маскират напълно неговото присъствие. Такъв сателит ще бъде невидим за нас, щом на небето буквално всеки миг греят няколко слънца.

— При положение, че орбитата на сателита е извънредно голяма, нали, сър? — попита Фаро.

— Точно така. — Атор натисна втори бутон. — Ето ни и един по-близък план. Както виждате, нашият непознат и непознаваем сателит лети около нас, следвайки огромна елипса, поради което в продължение на много години той е безкрайно далеч от Калгаш. Но не толкова далеч, че да не забележим съществуването му по орбиталните отклонения — в същото време достатъчно далече, за да не можем да видим на небето с просто око тази тъмна скалиста маса; много е малка вероятността да я открием дори и с телескопите си. Обичайните уреди за наблюдение в случая са безсилни и затова шансовете да засечем сателита по астрономически път са едно на хиляда.

— Но без съмнение ние можем да го потърсим — рече Тиланда 191, чиято специалност беше астрофотографията.

— И без съмнение ще го направим — отговори й Атор. Те започваха да вникват в идеята му, той видя това. Всички до един. Познаваше ги достатъчно добре, за да разбере, че между тях няма прикрити присмехулници. — Но търсенето може да се окаже по-тежко, отколкото предполагате, това определено ще си бъде търсене на игла в купа сено. За тази работа обаче незабавно ще ни бъдат отпуснати средства.

— Може ли да задам един въпрос, сър? — каза Бийни.

— Слушам те.

— Ако орбитата е толкова ексцентрична, както се предполага във вашия постулат, тогава този наш сателит, този… да го наречем засега Калгаш Две, та този Калгаш Две в определени етапи от орбиталния си цикъл ще се намира извънредно далеч от нас. Оттук става ясно, че в други етапи той ще бъде много по-близко до нас. Винаги има някакъв диапазон на колебание дори и при най-съвършената орбита, а сателит, който има толкова голяма елипсовидна орбита, би трябвало да дава огромен диапазон на отклонение между най-отдалечената и най-близката точка спрямо планетата, около която гравитира.

— Това е логично, да — рече Атор.

— В такъв случай, сър — продължи Бийни, — ако предположим, че Калгаш Две е бил толкова далеч от нас през целия период на съвременната астрономия, че ние не сме били в състояние да открием съществуването му, освен индиректно, чрез изчисляване на влиянието му върху орбитата на нашата планета, тогава няма ли да се съгласите, че има вероятност точно сега той да се връща от най-отдалечената си точка? Няма ли да се съгласите, че в момента Калгаш Две се приближава към нас?

— Това не е задължително — намеси се Иймот, а ръцете му бяха обхванати от силни конвулсии. — Ние нямаме никаква представа в коя точка от орбитата си се намира Калгаш Две точно сега, нито пък знаем колко време е необходимо, за да направи пълен кръг около Калгаш. Възможно е да става дума за цикъл от десет хиляди години и сега Калгаш Две да се отдалечава от нас, а етапът на приближаване да е бил в незапомнени предисторически времена.

— Правилно — призна Бийни. — Наистина в момента не можем да кажем дали се приближава, или се отдалечава от нас. Във всеки случай поне засега не е възможно.

— Но можем да се опитаме да го открием — каза Фаро. — Тиланда е права. Независимо от това, че всички числа съвпадат, ние трябва да видим дали Калгаш Две наистина е там. Успеем ли веднъж да го открием, после можем да се заемем с изчисляването на орбитата му.

— Би трябвало да можем да изчислим орбитата му, опирайки се просто на отклоненията, които дава спрямо нашата орбита — заяви Клет, който беше най-добрият математик в катедрата.

— Да — намеси се космографката Симброн, — и освен това можем да разберем дали се приближава, или се отдалечава от нас. О, богове! Ами ако идва насам? Представяте ли си какво удивително явление ще бъде това! Тъмно планетарно тяло прорязва небето… и преминава между нас и слънцата! Възможно е дори да засенчи няколко от тях за известно време!

— Колко странно би било това — впусна се в размишления Бийни. — Мисля, че подобно явление може да бъде окачествено като затъмнение. Нали знаете — това е зрителен ефект, при който някакъв предмет застава между наблюдаващия и онова, което наблюдава. Но нима това е възможно? Слънцата са толкова огромни — как на практика Калгаш Две ще затъмни дори и едно от тях?

— Това ще бъде възможно, ако дойде достатъчно близо до нас — отбеляза Фаро. — Та аз дори мога да си представя ситуация, при която…

— Да, защо не вземете да разработите всички възможни сценарии? — намеси се изведнъж Атор, прекъсвайки Фаро толкова рязко, че всички в стаята се втренчиха в него. — Поиграйте си с идеята, всички без изключение. Подхвърляйте я наляво и надясно и вижте какво ще се получи.

Изведнъж той разбра, че му е непоносимо да стои повече тук. Трябваше да се махне.

Оживлението, което бе почувствал, когато завърши работата си, внезапно го напусна. Изпитваше ужасна умора и отпадналост, сякаш беше на хиляда години. Студени тръпки пролазваха по ръцете му, достигайки до пръстите, а мускулите на гърба му бяха обхванати от неистови гърчове. Знаеше, че бе прехвърлил границите на човешката издръжливост. Време беше по-младите да поемат бремето от плещите му и да се захванат с това начинание.

Атор се надигна от стола си пред екраните на компютрите, направи една несигурна крачка, залитайки към средата на стаята, но успя да възстанови равновесието си преди да се препъне и тръгна бавно покрай екипа на Обсерваторията с цялото достойнство, на което беше способен в този момент.

— Прибирам се у дома — рече той. — Може би ще поспя.