Айзък Азимов, Робърт Силвърбърг
Падането на нощта (39)

37.

Болеше го на стотици места. Изобщо не беше сигурен доколко са здрави костите му. Едно от очите му на практика беше затворено от отока. Но предполагаше, че ще оцелее. Той седеше облегнат на скалата, изчаквайки заслепяващата болка малко да утихне.

Сифера каза:

— Имаме малко Джонглорско бренди в нашата щабквартира. Мисля, че мога да ти уредя глътка-две. За медицински цели, разбира се.

— Бренди? Щабквартира? Каква щабквартира? Какво е всичко това, Сифера? И ти наистина ли си тук изобщо?

— Смяташ, че съм халюцинация? — засмя се тя и бодна леко ръката му с върховете на пръстите си. — Би ли казал, че това е халюцинация?

Той трепна.

— Внимавай. Доста ме боли там. И всъщност навсякъде другаде… Ти падна право от небето, нали?

— Бях дежурна по Патрул, вървяхме през гората и чухме, че някъде се води схватка. Затова дойдохме да проверим какво става. Нямах никаква представа, че участваш в нея, докато не те видях. Ние се опитваме да възстановим тук реда по някакъв начин.

— НИЕ?

— Противопожарният Патрул. Това е нещо като ново местно правителство. Щабквартирата е в университетското Скривалище, а командването е в ръцете на един мъж на име Алтинол, който преди е бил изпълнителен директор на някаква компания. Аз съм един от офицерите му. Всъщност това е стражева групировка, която успя да прокара идеята, че употребата на огъня трябва да бъде контролирана, и че само членовете на Противопожарния Патрул имат привилегията да…

Теремон вдигна ръка.

— Почакай, Сифера. Би ли карала по-бавно? Казваш, че университетските служители в Скривалището са сформирали патрулна група? Че те обикалят наоколо и гасят пожарите? Как е възможно това? Шийрин ми каза, че всички те са се измъкнали и са тръгнали на юг на някаква среща в Националния парк Амгандо.

— Шийрин? Той тук ли е?

— Беше. Сега пътува към Амгандо. Аз… реших да поостана тук още известно време. — Стори му се невъзможно да й каже, че е останал, възлагайки надежди на малката вероятност да успее да я намери.

Сифера кимна.

— Шийрин ти е казал истината. Всички хора от университета напуснаха Скривалището в деня след затъмнението. Предполагам, че сега са в Амгандо… не съм чула нищо за тях. Те оставиха Скривалището с широко отворени врати, а Алтинол и групата му се натъкна на него и го завладя. Членовете на Противопожарния Патрул са петнадесет-двадесет души и всички до един са в доста добра форма от гледна точка на разсъдъка им. Те успяха да наложат властта си над половината от гората и на част от територията около града, където все още живеят хора.

— А ти? — попита Теремон. — Как се свърза с тях?

— Първо отидох в гората, веднага щом Звездите изчезнаха. Но тук изглеждаше опасно и затова, когато си спомних за Скривалището, тръгнах натам. Алтинол и хората му вече бяха там. Те ме поканиха да се присъединя към Патрула. — Сифера се усмихна донякъде печално. — Всъщност нямах голям избор — рече тя. — Те не са особено любезни хора.

— Нито пък времената са такива.

— Не, не са. Затова и реших, че ще е по-добре да съм с тях, отколкото да се скитам сама. Те ми дадоха това зелено шалче — то вдъхва респект на всички хора наоколо. И този иглов пистолет. Хората се отнасят с уважение и към НЕГО.

— Значи ти си патрул — отбеляза Теремон. — Не зная защо, но никога не съм си те представял в тази роля.

— Аз също.

— Но ти вярваш, че Алтинол и Противопожарният Патрул са добрите, които помагат за възстановяването на реда и законността, нали?

Тя отново се усмихна и усмивката отново не беше весела.

— Добрите? Да, ТЕ смятат така.

— А ти не?

Сифера вдигна рамене.

— Самите те дават всичко от себе си и това не е шега. Тук има вакуум на властта и те възнамеряват да го запълнят. Но предполагам, че точно сега хората от Патрула не са най-лошият вариант за организация, която се опитва да създаде правителствена структура. Тях поне по-лесно мога да ги преглътна от някои други възможни групировки.

— За Апостолите ли говориш? И те ли се опитват да създадат правителство?

— Много е вероятно да е така. Не съм чувал нищо за тях, откакто всичко това се случи. Алтинол смята, че те все още се крият под земята, или пък че Мондиор ги е повел някъде към провинцията, където ще създадат свое собствено царство. Но ние се сдобихме с две-три нови фанатични фракции, които нямат равни на себе си, Теремон. Ти току-що се натъкна на една от тях и извади страшен късмет, че не те довършиха. Те считат, че единственото спасение на човечеството сега е в пълното отказване от употребата на огъня, тъй като именно огънят е погубил света. Те обикалят гората и унищожават всякакви запалителни приспособления, каквито намерят, и убиват всеки, който им се стори, че се забавлява с палене на огън.

— Аз просто исках да си сготвя малко храна — рече Теремон навъсено.

Сифера каза:

— На тях им е все едно дали готвиш нещо или палиш за удоволствие. Огънят си е огън и той ги отвращава. За късмет ние дойдохме на време. Те признават властта на Противопожарния Патрул. Ние, разбираш, сме елитът, единствените, чиято употреба на огъня може да бъде толерирана.

— И игловите пистолети помагат — забеляза Теремон. — Те също допринасят значително, за да бъде човек толериран. — Той разтри едно болезнено място върху ръката си и погледна мрачно в далечината. — Казваш, че има и други фанатици?

— Да, има едни, които смятат, че астрономите от университета са открили тайната как Звездите да бъдат накарани да се появят. Те обвиняват Атор, Бийни и сие за всичко, което се случи. Това е старата омраза към интелектуалеца, която покълва всеки път, когато средновековните емоции излязат на повърхността.

— О богове! И много ли ги има такива?

— Достатъчно. Само Мракът знае какво наистина биха сторили те, ако хванат някой, който не се е добрал благополучно до Амгандо. Предполагам, че ще го обесят на най-близкия пилон.

Теремон каза безрадостно:

— И за това ще бъда отговорен аз.

— Ти?

— Аз съм виновен за всичко, което се случи, Сифера. Не Атор, не Фолимун, не боговете, а аз. Аз. Аз, Теремон 762. Онзи път, когато ме нарече безотговорен, ти беше прекалено снизходителна към мен. Аз бях не просто безотговорен, аз бях престъпно нехаен.

— Престани, Теремон. Каква е ползата от…

Той продължи да говори неудържимо:

— Трябваше да пиша статии всеки ден, да бия тревога за грозящата ни опасност, да дам гласност на кризисната програма за строене на скривалища, за запасяване с провизии и резервни генератори, за осигуряване на помощ за хората с психически травми, трябваше да направя милион неща… и какво сторих вместо това? Присмивах се. Подигравах се на астрономите във високата им кула! Доведох нещата дотам, че да стане политически невъзможно, за който и да е от правителството да вземе Атор на сериозно.

— Теремон…

— Трябваше да оставиш онези луди да ме пребият до смърт, Сифера!

Очите им се срещнаха. Тя изглеждаше разгневена.

— Не говори като глупак. Всичките правителствени програми на света нямаше да променят нищо. Аз също бих искала да не беше писал онези статии, Теремон. Знаеш какво беше мнението ми за тях. Но какво значение има това сега? Ти беше искрен във вижданията си. Не беше прав, но беше искрен. И във всеки случай няма никакъв смисъл да гадаем какво е можело да бъде. Сега трябва да се заемем с онова, което Е. — После Сифера продължи по-меко: — Достатъчно по този въпрос. Можеш ли да ходиш? Налага се да стигнем до Скривалището. Ще имаш възможност да се измиеш, да облечеш нови дрехи, малко храна…

— Храна?

— Хората от университета са изоставили голяма част от провизиите си.

Теремон се подсмихна и посочи грабена.

— Искаш да кажеш, че не е нужно да ям това?

— Не и ако наистина не желаеш. Предлагам ти по пътя до Скривалището да го дадеш на някой, който има по-голяма нужда от него.

— Добра идея.

Той се изправи бавно и мъчително на крака. Богове, как го болеше всичко! Една-две пробни стъпки: не е зле, не е зле. В края на краищата май нямаше нищо счупено. Само леки травми. Мисълта за топлата баня и истинската питателна храна вече лекуваше болките и контузиите по тялото му.

Теремон хвърли един последен поглед към малкия си импровизиран навес; ручея; неголемите, покрити със струпеи храсти и бурени. Неговият дом през тези няколко необикновени дни. Нямаше да му липсва много, но се съмняваше, че ще забрави скоро живота си тук.

Сетне той вдигна грабена от земята и го метна през рамо.

— Води — обърна се Теремон към Сифера.

Не бяха изминали повече от стотина метра, когато той зърна група спотайващи се зад дърветата момчета. Същите, които бяха накарали грабена да напусне дупката си и после го бяха преследвали до смърт. Очевидно се бяха върнали, за да го потърсят. Сега те ги гледаха отдалече и с намусени изражения, без съмнение ги беше яд на Теремон, че се отдалечава с плячката им. Но зелените служебни шалчета — или просто и по-вероятно игловите пистолети — на Противопожарния Патрул им вдъхваха прекалено голям страх, за да предявят претенции над нея.

— Хей! — извика им Теремон. — Това е ваше, нали? Аз го пазех, докато ви нямаше!

Той хвърли мъртвия грабен към тях. Животното падна на земята доста близо до местото, където се намираха, и те се отдръпнаха, озадачени и разтревожени. Явно горяха от желание да си го получат обратно, не се страхуваха да се приближат.

— Ето ти го живота през ерата след Падането на Нощта — отбеляза тъжно Теремон, обръщайки се към Сифера. — Те умират от глад, но не смеят да направят и стъпка. Мислят си, че ако излязат иззад дърветата, за да приберат животното, ние ще ги застреляме просто за развлечение.

Сифера каза:

— Кой може да ги обвинява? Сега всеки се страхува от всеки. Остави го там. Те ще си го вземат, когато се скрием от погледите им.

Той тръгна след нея, накуцвайки.

Сифера и останалите хора от Патрула вървяха уверено през гората, сякаш се чувстваха неуязвими от спотайващите се навсякъде опасности. И наистина пътуването по горската алея, чието темпо се диктуваше от нараняванията на Теремон, мина без никакви произшествия. Интересно, помисли си той, колко бързо обществото започваше да се преустройва. Само за няколко дни една незаконна групировка като тази на Противопожарния Патрул бе започнала да налага нещо като държавна власт. Освен ако това, разбира се, не се дължеше просто на игловите пистолети и обичайната им самоувереност, които държаха лудите на разстояние.

Най-сетне стигнаха до края на гората. Въздухът захладняваше, а светлината бе станала неприятно мъждива, сега, когато Трей и Патру бяха единствените слънца на небето. В миналото Теремон никога не бе обръщал внимание на относителния здрач, характерен за часовете, когато една от двойките слънца беше единствен източник на светлина. Но след затъмнението подобни вечери с две слънца винаги му се струваха тревожни и заредени със заплаха, възможен предвестник — макар да знаеше, че това е невъзможно — на скорошното завръщане на Мрака. Психическите рани от Падането на нощта дълго щяха да зарастват дори и в най-устойчивите умове.

— До Скривалището остава още малко по този път надолу — рече Сифера. — Ти как се справяш?

— Добре съм — отвърна Теремон кисело. — Не са ме осакатили, както виждаш.

Но му беше необходимо значително усилие, за да накара болезнените си и туптящи крака да се движат. Той почувства силна радост и облекчение, когато най-накрая се озова пред подобния на пещера вход към подземното царство на Скривалището.

Мястото беше като лабиринт. Понори и коридори във всички посоки. Смътно в далечината се виждаха сложни серпентини и металически пръстени на някакво научноизследователско съоръжение, тайнствено и неразгадаемо, монтирано по протежение на стените и таваните. Сега Теремон си спомни, че този обект беше университетският ускорител на ядрени частици, използван до откриването на голямата нова експериментална лаборатория на Височините Саро. Очевидно физиците бяха изоставили голяма част от старото оборудване.

Появи се един висок мъж, който излъчваше власт.

Сифера каза:

— Това е Алтинол 111. Алтинол, искам да ти представя Теремон 762.

— От „Кроникъл“? — попита Алтинол. В гласа му не прозвуча страхопочитание, нито пък изглеждаше впечатлен: сякаш просто регистрираше факта на глас.

— В миналото — рече Теремон.

Те се спогледаха един друг без топлота. Алтинол, помисли си Теремон, наистина изглежда костелив орех: мъж, току-що навлязъл в средната си възраст, с очевидно елегантна фигура и в разцвета на силите си. Дрехите му бяха хубави и от здрава материя, а поведението му беше на човек, който е свикнал да му се подчиняват. Изучавайки го, Теремон ровеше бързо в добре подреденото хранилище на паметта си миг по-късно той с удовлетворение си спомни кой беше този човек.

— Промишлена компания „Мортейн“? За този Алтинол ли става дума — попита Теремон.

В очите на Алтинол се появи краткотрайно пламъче… дали беше приятно изненадан? Или пък ядосан?

— Да, същият.

— Винаги се говореше, че искате да станете министър-председател. Е, изглежда, че сега това ваше желание се е осъществило. Макар да не управлявате цялата Федерална република, под ваша власт е поне онова, което е останало от Саро сити.

— Всичко по реда си — отбеляза Алтинол. Гласът му беше овладян. — Първо ще се опитаме да сложим край на анархията. После ще се погрижим за обединяването на страната и чак тогава ще мислим кой ще бъде министър-председател. Имаме проблеми например с Апостолите, които държат в ръцете си цялата северна половина от града и териториите отвъд нея, установявайки там религиозна власт. Няма да е лесно да се справим с тях. — Алтинол се усмихна хладно. — Най-напред най-важното, приятели.

— А за Теремон — обади се Сифера, — най-важното нещо е банята и после яденето. Той е живял в гората от падането на нощта досега. Ела с мен — каза му тя.

По цялата писта на стария ускорител на частици имаше междинни стени, образуващи дълга серия от малки стаи. Сифера го въведе в една от тях; към тавана бяха монтирани медни тръби, които отвеждаха вода в един порцеланов резервоар.

— Няма да ти бъде много топло — предупреди го тя. — Котлите работят само по няколко часа, защото горивото ни е крайно ограничено. Но сигурно ще е по-добре, отколкото къпането в ледения горски поток… Ти си знаел нещо за Алтинол?

— Председател на фирмата „Мортейн“, голямата транспортна компания. Преди година-две той беше по страниците на вестниците във връзка със сключването на някакъв договор — може би с незаконни средства — за закупуването на огромен недвижим имот на държавна земя в провинция Нибро.

— Какво още може да има една транспортна компания със закупуването на недвижими имоти? — попита Сифера.

— Точно там е въпросът. Абсолютно нищо. Беше обвинен, че е използвал неправомерно влиянието си в правителството… май се говореше, че е предложил безплатно и пожизнено услугите на своята параходна компания на някакви сенатори… — Теремон сви рамене. — Всъщност, сега това няма никакво значение. Вече няма компания „Мортейн“, няма недвижими имоти за закупуване, няма и федерални сенатори за подкупване. Навярно не му е било приятно, че съм го познал.

— Навярно хич не го е било грижа. Управлението на Противопожарния Патрул е единственото нещо, което сега го интересува.

— Засега — подметна Теремон. — Днес Противопожарния Патрул на Саро сити, а утре целия свят. Чу го, че говори за изтласкване на Апостолите от северната половина на града. Е, все някой трябва да направи това. А той е от хората, които обичат да ръководят.

Сифера излезе. Теремон се потопи в порцелановия резервоар.

Не беше точно лукс, но се почувства наистина прекрасно след всичките преживелици през тези дни. Той се облегна назад, затвори очи и се отпусна. И се отдаде на усещането за блаженство.

Когато свърши с банята, Сифера го заведе в трапезарията на Скривалището, обикновена стая с тенекиен покрив, и го остави сам, обяснявайки му, че трябва да даде всекидневния си рапорт пред Алтинол. Храната го очакваше — това беше един от онези пакети с провизии, които бяха трупани тук като резерв от момента на създаването на Скривалището. Студени зеленчуци, възтопло месо от някакъв известен вид и бледозелена безалкохолна напитка с мъчно определим аромат.

Всичко беше удивително вкусно.

Той се заставяше да яде бавно, предпазливо, знаейки, че тялото му е отвикнало от истинска храна след прекараното в гората време. Даваше си сметка, че за да не му прилошее, всяка хапка трябваше да бъде напълно сдъвкана, макар инстинктът да го подтикваше да гълта, колкото може по-бързо, и да посяга към следващия залък.

След като се наяде, Теремон се облегна назад, гледайки унило грозната ламаринена стена. Вече не беше гладен. А настроението му започваше да пада. Въпреки банята, въпреки храната, въпреки утехата, че е на сигурно място в това добре защитено Скривалище, той установи, че съзнанието му постепенно бива завладяно от най-дълбоко угнетение.

Почувства се уморен. Обезсърчен и безкрайно потиснат.

Това беше един доста добър свят, помисли си той. Не съвършен, далеч не, но доста добър. Повечето хора бяха умерено щастливи, повечето преуспяваха, прогресът шестваше по всички фронтове — към едно по-дълбоко научно познание, към едно по-добро благосъстояние, към едно по-силно глобално сътрудничество. Войната бе започнала да изглежда като отживяло времето си средновековно явление, на архаичния религиозен фанатизъм обикновено се гледаше като на нещо старомодно, или поне той така си бе мислил.

И сега всичко си бе отишло, само за няколко часа, при ненадейната поява на потресаващия Мрак.

Един нов свят щеше да се роди от пепелта на стария, разбира се. Винаги бе ставало така: за това засвидетелстваха разкопките на Сифера на хълма Томбо.

Но какъв щеше да бъде този свят? — чудеше се Теремон. Отговорът вече беше на лице. Това щеше да бъде свят, в който хората щяха да се убиват за парче месо, или защото са нарушили някакво суеверие за огъня, или просто защото е забавно да убиваш. Свят, в който Алтиноловците излизаха на преден план, за да се възползват от хаоса и да заграбят властта за свои собствени цели. Свят, в който Фолимуновците и Мондиоровците замисляха да се наложат като диктатори на мисълта… работейки вероятно ръка за ръка с Алтиноловците. Теремон продължи да разсъждава черногледо. Свят, в който…

Не. Той тръсна глава. Каква беше ползата от всички тия мрачни и безотрадни жалби?

Сифера е права, каза си Теремон. Нямаше никакъв смисъл да се гадае какво е можело да бъде. Важното е да се заемем с онова, което Е. Поне беше жив, разсъдъкът му отново бе в доста добро състояние и бе излязъл от изпитанието в гората повече или по-малко цял, като изключим няколкото натъртвания и рани, които щяха да минат до няколко дни. Сега отчаянието беше безсмислено: то беше лукс, който не можеше да си позволи, както и Сифера не можеше да се позволи лукса да му се сърди все още за неговите статии в „Кроникъл“.

Стореното беше сторено. Сега беше време да се съвземе и да продължи нататък, да прегрупира, да възстановява и да започне наново. Глупаво беше да се гледа назад. А да се гледа напред със страх и униние бе чисто малодушие.

— Нахрани ли се? — попита Сифера, влизайки в трапезарията. — Зная, че храната не е изключителна, но е по-добра от онзи грабен.

— Не бих могъл да преценя. В действителност аз никога не съм ял грабен.

— Навярно не си пропуснал много. Хайде, ще ти покажа твоята стая.

Това беше една не особено елегантна малка стаичка с нисък таван: легло с нощна лампа, поставена до него на пода, мивка и едно-единствено висящо осветително тяло. В единия ъгъл бяха пръснати някакви книги и вестници, оставени навярно от хората, които бяха заемали тази стая през вечерта на затъмнението. Теремон забеляза един брой на „Кроникъл“, отворен на статията с неговата рубрика, и трепна: това беше една от последните му статии, една особено невъздържана и яростна атака срещу Атор и групата му. Той се изчерви и бутна вестника с крак, така че да не го вижда.

Сифера каза:

— Какво ще правиш сега, Теремон?

— Да правя?

— Искам да кажа, когато вече си поотпочинал малко.

— Не съм мислил много по този въпрос. Защо?

— Алтинол иска да знае дали възнамеряваш да се присъединиш към Противопожарния Патрул — отвърна тя.

— Това покана ли е?

— Той би искал да те има до себе си. Ти си от онзи тип хора, който му е необходим — силен си и можеш да се справяш с другите.

— Да — рече Теремон. — Тук ще има полза от мен, нали?

— Но има едно нещо, което го безпокои. В Патрула има място само за един началник и това е Алтинол. Ако се присъединиш, той би искал да разбереш още от началото, че всяка негова дума е заповед. Алтинол не е сигурен доколко можеш да изпълняваш заповеди.

— Аз също не съм сигурен — каза Теремон. — Но разбирам каква е гледната точка на Алтинол.

— Ще се присъединиш ли в такъв случай? Зная, че има проблеми с организация на Патрула. Но това поне е сила на реда и сега ние се нуждаем от подобно нещо. А Алтинол може да е своеволен, но не е зъл. Убедена съм в това. Той просто смята, че времената налагат крути мерки и решителни действия от страна на водача. А той е способен на това.

— Не се и съмнявам.

— Помисли над това тази вечер — рече Сифера. — Ако решиш да се присъединиш, утре говори с Алтинол. Бъди откровен с него. Той ще бъде откровен с теб, можеш да бъдеш сигурен. Успееш ли да го убедиш, че няма да представляваш никаква непосредствена заплаха за неговия авторитет, аз съм сигурна, че ти и той…

— Не — внезапно каза Теремон.

— Какво не?

Известно време той остана безмълвен и най-накрая заговори:

— Не е необходимо да прекарвам вечерта в размисъл. Аз вече зная какъв ще бъде отговорът ми.

Сифера впери очи в него и зачака.

Теремон каза:

— Не искам да си меря силите с Алтинол. Зная що за човек е той и съм съвсем сигурен, че мога да се справя с хора като него след известно време. Зная също, че Противопожарният Патрул маже да е необходим за един кратък период, но за един по-дълъг отрязък от време организациите от неговия тип се превръщат в социално зло, бъдат ли веднъж създадени и институционализирани, вече е много трудно да се отървеш от тях. Алтиноловците от този свят не се отказват от властта доброволно. Това не е присъщо на малките диктатори. Не искам да живея със съзнанието, че съм му помогнал да стигне до върха и после тази мисъл да ми тежи до края на живота ми. Не смятам, че преоткриването на феодалната система е добро решение на сегашните ни проблеми. Това няма да стане, Сифера. Аз няма да нося зеленото шалче на Алтинол. Тук за мен няма никакво бъдеще.

Сифера каза тихо:

— Какво смяташ да правиш тогава?

— Шийрин ми каза, че в парка Амгандо се създава истинско временно правителство. Университетски преподаватели и учени, може би хора от старото правителство, представители от цялата страна се стичат там. Веднага щом стана достатъчно силен, за да пътувам, аз ще потегля към Амгандо.

Сифера го гледаше втренчено. Тя не отговори нищо.

Теремон си пое дълбоко въздух и рече:

— Ела с мен в Амгандо, Сифера. — Той протегна ръка към нея и каза тихо: — Остани с мен тази вечер в тази окаяна малка стаичка. А на сутринта ти предлагам да се измъкнем оттук и да потеглим заедно на юг. Мястото ти не е тук, както и моето. А ако сме заедно, шансовете ни да се доберем до Амгандо ще бъдат пет пъти по-големи, отколкото ако се опитаме да пътуваме сами.

Сифера остана безмълвна. Той не отдръпна ръката си.

— Е? Какво ще кажеш?

Теремон наблюдаваше играта на противоречиви емоции върху чертите на лицето й. Но не се осмели да ги тълкува.

Очевидно Сифера се бореше със себе си. Но след това вътрешната борба ненадейно стихна.

— Да — рече тя накрая. — Да. Да го направим, Теремон.

И после тръгна към него. И пое ръката му. И усети висящото над тях осветително тяло, но мекото сияние на лампата до леглото продължи да залива стаичката.