Айзък Азимов, Робърт Силвърбърг
Падането на нощта (23)

21.

Сифера прекоси стаята, застана до Теремон и му прошепна:

— Не очаквах сериозно да дойдеш тук тази вечер.

— А защо не? Поканата беше сериозна, нали?

— Разбира се. Но ти беше толкова свиреп в подигравките си… във всички онези статии, които написа за нас… толкова жесток…

— „Безотговорен“ е думата, която употреби — забеляза Теремон.

Тя се изчерви.

— И това също. Не предполагах, че ще можеш да погледнеш Атор в очите след всичките ужасни неща, които каза за него.

— И повече съм готов да направя за него, ако тези мрачни предсказания се сбъднат. Ще падна на колене и смирено ще го помоля за прошка.

— А ако не се сбъднат?

— Тогава той ще се нуждае от мен — рече Теремон. — Всички вие ще имате нужда от помощта ми. Тази вечер трябва да бъда именно тук.

Сифера погледна журналиста озадачено. Той винаги казваше нещо неочаквано. Все още не можеше да го разбере що за човек е. Естествено тя не го харесваше — това се разбираше от само себе си — не харесваше професията му, начина му на говорене и крещящите му дрехи, които обикновено носеше. Всичко това й се струваше безвкусно и банално. Цялата му личност беше като символ на онзи груб, невежествен, посредствен, отегчителен и отблъскващ свят отвъд стените на университета, който винаги я беше отвращавал.

И все пак, и все пак, и все пак…

Въпреки всичко някои черти на този Теремон бяха извикали неволното й възхищение. Например, неговата упоритост и абсолютната му непоколебимост в преследването на дадена цел. Тя оценяваше тези му качества. Той беше прям и дори груб: пълна противоположност на лъжливите, лицемерни и властолюбиви университетски типове, които гъмжаха в нейната академична среда. Теремон беше също и интелигентен, в това нямаше никакво съмнение, макар да бе посветил силния си търсещ ум на едно толкова нищожно и безсмислено поприще като вестникарската журналистика. Тя уважаваше също кипящата му енергия и физическа сила. Той беше висок, мъжествен и очевидно се радваше на чудесно здраве. Сифера никога не бе гледала с добро око на слабаците. Самата тя бе полагала големи грижи, за да не бъде такава.

Всъщност тя осъзна — колкото и невероятно да беше това, колкото и неловко да се чувстваше — че по някакъв начин той я привличаше. Привличане на противоположностите? — замисли се тя. Да, Да, тази формулировка беше точна. Но не съвсем. Сифера знаеше, че под повърхностните различия, тя има много повече общи черти с него, отколкото й се искаше да признае.

Археоложката погледна неспокойно към прозореца.

— Навън става тъмно — рече тя. — Никога не съм виждала такава тъмнина.

— Страхуваш ли се? — попита Теремон.

— От Мрака? Не, наистина не. Но се страхувам от онова, което ще дойде след него. Ти също би трябвало да се страхуваш.

— Онова, което ще дойде след него — рече той, — изгрева на Онос. Предполагам, че на небето ще греят и някои други слънца и всичко ще си бъде както преди.

— Много си самоуверен.

Теремон се засмя.

— Онос е изгрявал всяка сутрин през целия ми живот. Защо да не вярвам, че това ще се случи и утре?

Сифера поклати глава. Неговата твърдоглавост започваше отново да й ходи по нервите. Трудно й беше да повярва, че само преди няколко секунди го бе намирала за привлекателен.

Тя заговори хладно:

— Онос наистина ще изгрее утре и ще открие такава разруха, каквато човек с твоето бедно въображение очевидно не може да си представи.

— Искаш да кажеш, че навсякъде ще бушуват пожари? Че всички ще ходят олигавени и ще бръщолевят несвързани неща, докато градът гори.

— Археологическите данни говорят за…

— Да, за пожари. Опустошителни огнени бедствия. Но само на една малка площадка на хиляди мили оттук, и преди хиляди години. — Очите на Теремон проблясваха от внезапен прилив на жизненост. — А къде са археологическите ти доказателства за избухването на масовата лудост. Защо си толкова сигурна, че това не са били просто ритуални огньове, палени от съвършено нормални мъже и жени с надеждата да върнат слънцата и да прогонят Мрака? Огньове, които всеки път са излизали извън контрол, причинявайки големи опустошения — това да, но защо тези огньове да са свързани с някакви психически травми сред населението?

Тя го гледаше равнодушно.

— За това също има археологически доказателства. Говоря за масовата лудост.

— Така ли?

— Текстовете от плочките. Едва тази сутрин успяхме да ги въведем в компютъра и да ги съпоставим с филологическите данни, които ни бяха предоставени от Апостолите на Пламъка…

Теремон се изсмя гръмко.

— Апостолите на Пламъка! Прекрасно. Значи и ти си станала Апостол. Какъв срам, Сифера. Жалко за превъзходната ти фигура, защото от сега нататък ще трябва да носиш едно от техните ужасно безформени и обемисти раса…

— О! — извика тя, задъхвайки се от пристъп на пламенен гняв и ненавист. — Май не можеш нищо друго, освен да се подиграваш. Толкова си убеден в своята правота, че дори когато гледаш истината право в очите, си в състояние да направиш само някоя жалка шега! О… ти… ти си невъзможен човек…

Тя се обърна и тръгна бързо към другия край на стаята.

— Сифера… Сифера, почакай…

Тя не му обърна внимание. Сърцето й яростно се блъскаше в гърдите й. Разбра, че е направила ужасна грешка, когато бе поканила човек като Теремон да присъства тук по време на затъмнението. Всъщност беше грешка, че въобще бе имала нещо общо с него.

Бийни е виновен, помисли си тя. За всичко е виновен Бийни.

В края на краищата той я беше запознал с Теремон. Това се бе случило преди много месеци в клуба на факултета. Беше очевидно, че журналистът и младият астроном се познават отдавна и Теремон редовно се съветваше с Бийни по научни въпроси, от които можеха да излязат новини.

Новината по това време беше предсказанието на Мондиор 71, че краят на света ще настъпи на деветнадесети тептар — дотогава оставаше около година. Разбира се, никой в университета не гледаше сериозно на Мондиор и Апостолите, но точно тогава Бийни даде гласност на наблюденията си, свързани с явните аномалии около орбитата на Калгаш, а Сифера бе докладвала за пожарите през интервал от две хиляди години на хълма Томбо. Естествено и двете открития бяха тревожни и смайващи, защото подсилваха правдоподобността на Апостолските вярвания.

Теремон сякаш знаеше всичко за работата на Сифера на хълма Томбо. Когато журналистът влезе в клуба на факултета, Сифера и Бийни вече бяха там, макар и без предварително уречена среща — Бийни трябваше само да каже „Теремон, това е моята приятелка доктор Сифера от катедрата по археология“ и Теремон незабавно отвърна „А, да, струпаните едно върху друго изгорели селища на онзи древен хълм.“

Сифера се бе усмихнала хладно.

— Значи сте чул за това?

Бийни бързо отговори.

— Аз му казах. Зная, че ти обещах да не обелвам нито дума пред него, но след като разказа всичко на Атор, Шийрин и останалите, си помислих, че няма да има нищо лошо, ако споделя това и с него… накарах го да се закълне, че ще пази всичко в тайна… говоря сериозно, Сифера, аз имам доверие на този човек, наистина е така, и бях абсолютно сигурен, че…

— Няма нищо, Бийни — каза Сифера и направи усилие да прикрие раздразнението си. — Наистина не трябваше да споменаваш нищо. Но ти прощавам.

Теремон се намеси:

— Нищо лошо не е станало. Бийни ме накара да положа една ужасна клетва, че няма да публикувам нищо. Но откритието ви е замайващо. Наистина замайващо! Колко старо е най-долното селище, ще споделите ли? Петдесет хиляди години?

— По-скоро четиринадесет или шестнадесет хиляди — отвърна Сифера. — Но това е безмерно повече, ако го съпоставите с Беклимот — знаете за Беклимот нали? — който е само на двадесет века, а ние го смятахме за най-ранното поселище на Калгаш… Нали не възнамерявате да пишете статия за моите открития?

— Не, уверявам ви. Нали ви казах, че дадох дума на Бийни. Освен това тези неща ми се сториха малко абстрактни за читателите на „Кроникъл“, малко отдалечени от всекидневните им грижи. Но сега мисля, че тук има истински хит. Ако бихте желала да се срещнете с мен и да ми дадете някои подробности…

— Предпочитам да не го правя — отвърна бързо Сифера.

— Кое? Да се срещнете с мен? Или да ми дадете някои подробности?

Неговият светкавичен и дързък отговор моментално я накараха да види нещата в нова светлина. Донякъде изненадана и с леко раздразнение, тя разбра, че журналистът я намира за привлекателна. Чак сега, през последните няколко минути, Сифера осъзна, че Теремон навярно през цялото това време се е чудил дали между нея и Бийни няма никаква романтична връзка, съдейки по това, че ги е заварил заедно в клуба. Най-накрая е решил, че няма и затова е преминал към лек флирт.

Е, това си беше негов проблем, помисли си Сифера.

Тя му бе отвърнала с преднамерено неутрален тон:

— Резултатите от разкопките в Томбо все още не са публикувани в научните списания. Добре би било материалът да се появи първо там, а не в масовата преса.

— Разбирам ви напълно. Но ако ви обещая да чакам, докато му дойде времето, ще се съгласите ли двамата с вас да прегледаме материала ви предварително?

— Ами…

Тя погледна към Бийни. Какво означаваше все пак обещанието на един журналист?

Бийни рече:

— Можеш да се довериш на Теремон. Казах ти вече — той е почтен човек според разбиранията в неговия бранш.

— А това не е кой знае какво — засмя се Теремон. — Но аз зная много добре, че не трябва да нарушавам думата си, когато става въпрос за право на първа публикация по някоя научна тема. Ако изгърмя патроните и отпечатам вашата история в „Кроникъл“, Бийни ще се погрижи да очерни името ми в целия университет. А едни от най-интересните ми истории идват именно оттам… И така, да разчитам ли на едно интервю с вас? Да речем вдругиден?

Това беше началото.

Теремон беше много убедителен. Най-накрая тя се съгласи да обядва с него. Бавно и коварно, той измъкна от нея всички подробности, свързани с хълма Томбо. Впоследствие Сифера съжали, че е била толкова открита — тя очакваше още на другия ден в „Кроникъл“ да се появи някоя глупава сензационна статия — но Теремон удържа на думата си и не публикува нито дума. Но я помоли да види лабораторията й. Тя отново се съгласи и той разгледа диаграмите, снимките и пробите от овъглените пластове. Журналистът й зададе няколко разумни въпроса.

— Нали няма да публикувате тези неща? — попита тя неспокойно. — Сега, когато вече видяхте всичко?

— Обещавах ви, че няма да го направя. Когато ви дадох думата си, аз бях съвсем искрен. Но веднага щом ми кажете, че сте уредила публикуването на вашите открития в някое от научните списания, вече ще бъда свободен да разкажа всичко. Какво ще кажете да вечеряме заедно утре вечер в клуба „Шест слънца“?

— Ами…

— Или вдругиден?

Сифера рядко посещаваше места като „Шест слънца“. Мисълта, че може да създаде погрешното впечатление на жена, която търси социални контакти, й беше неприятна.

Но на Теремон не можеше да се откаже лесно. Галантно, ловко и с много настроение, той направи така, че да не може да отклони поканата му за всичките десет дена напред. Е, какво пък? — помисли си тя. Теремон беше доста представителен мъж. Това беше една възможност да избяга от еднообразието в работата си. Срещнаха се в „Шестте слънца“, където сякаш всички го познаваха. Поръчаха си аперитиви, вечеря и накрая хубаво вино от Тамианската провинция. Докато разговаряха, той изкусно насочваше разговора ту в една, ту в друга посока: някои подробности за личния й живот, за любовта й към археологията, за разкопките на Беклимот. Теремон установи, че никога не е била омъжена, и че не проявява интерес към брака. Поговориха си за Апостолите, за безумните им пророчества и за странната връзка между находката й на хълма Томбо и твърденията на Мондиор. Той беше тактичен, схватлив и забавен във всяка своя дума. Много очарователен… и много ловък, помисли си тя.

Към края на вечерта Теремон я попита — все така галантно, ловко и с много настроение — дали може да я изпрати. Но тук тя го отряза.

Изглежда, че това не го притесни. Той просто я помоли да излязат още веднъж заедно.

След това се видяха още два или три пъти за период от около два месеца. Моделът беше винаги един и същ: вечеря на някое елегантно място, изкусно направляван разговор и накрая следваше деликатно предложение да прекара нощта с него. Сифера всеки път отклоняваше поканата му с вежливост, която не отстъпваше на неговата. Играта ставаше приятна, едно весело преследване. Понякога се питаше колко време ще продължи това. Все още нямаше особено желание да го приеме в леглото си, но не виждаше и някаква конкретна причина защо да не го направи. Отдавна не беше изпитвала нищо подобно към някой мъж.

После дойде първата от поредицата статии, в която той отрече теориите на астрономите от Обсерваторията, усъмни се в здравия разсъдък на Атор и сравни предсказанието на учените със смахнатите бълнувания на Апостолите на Пламъка.

В началото Сифера не повярва на очите си. Може би това беше някаква шега? Приятелят на Бийни — а всъщност вече и неин приятел — да ги напада толкова ожесточено?

Изминаха няколко месеца. Нападките продължиха. Теремон не й се обади.

Най-накрая Сифера не издържа.

Тя му позвъни в редакцията.

— Сифера! Колко се радвам! Ако искаш вярвай, но днес следобед щях да ти се обадя, за да те попитам дали би…

— Не бих — рече тя. — Теремон, какво правиш?

— Какво правя?

— Говоря за статиите ти за Атор и Обсерваторията.

Настъпи продължително мълчание.

Сетне той каза:

— А, ти си разстроена.

— Разстроена? Аз съм бясна!

— Смяташ, че съм бил малко по-остър, отколкото е трябвало. Виж Сифера, когато пишеш за широка читателска аудитория от обикновени хора, а някои от тях са съвсем обикновени, трябва да поставяш нещата черно на бяло, в противен случай рискуваш да не те разберат. Аз не мога просто да кажа, че според мен Атор и Бийни не са прави. Принуден съм да твърдя, че им хлопа някоя дъска. Следваш ли мисълта ми?

— Кога реши, че не са прави? Бийни знае ли как гледаш на нещата?

— Е…

— Ти отразяваше събитията в продължение на месеци. Сега си се обърнал на сто и осемдесет градуса. Ако човек те слуша, ще реши, че всички в университета са последователи на Мондиор, и че до един сме мръднали. Ако си имал нужда от хора, които да превърнеш в обект на остроумните си шеги, не можа ли да потърсиш някъде другаде вместо в университета?

— Това не са само шеги, Сифера — отвърна Теремон.

— Ти вярваш в онова, което пишеш?

— Да. Съвсем искрено. Няма да има никакъв катаклизъм, ето това е моето мнение. А Атор е като човек, който крещи, че има пожар в претъпкана театрална зала. С моите шеги и с моя добродушен присмех тук и там аз се опитвам да кажа на хората, че не е задължително да го взимат на сериозно… да не изпадат в паника, да не обръщат всичко с главата надолу…

— Какво? — извика тя. — Но пожар наистина ще има, Теремон! И с твоите подигравки ти играеш една опасна игра с живота на всички. Чуй ме, аз видях пепелта от пожарите в миналото, пожари, които са бушували преди хиляди години. Зная какво ще се случи. Огънят ще дойде. Изобщо не се съмнявам в това. Ти също видя доказателствата. Да застанеш на тези позиции е най-пагубното нещо, което човек може да си представи, Теремон. Това е жестоко, глупаво и отвратително. И напълно безотговорно.

— Сифера…

— Мислех те за интелигентен мъж. Сега разбирам, че си точно като всички останали.

— Сифе…

Тя затвори телефона.

И го държа затворен, отказвайки да разговаря с него, докато не останаха само няколко седмици до съдбовния ден.

В началото на месец тептар Теремон й се обади още веднъж и Сифера не можа да затвори навреме.

— Не затваряй — каза той бързо. — Дай ми само една минута.

— Предпочитам да не го правя.

— Чуй ме, Сифера, можеш да ме мразиш колкото си искаш, но искам да знаеш това: аз не съм нито жесток, нито глупав.

— Кой е казал такова нещо?

— Ти, преди месеци, последния път, когато разговаряхме. Но това не е вярно. Всичко, което писах в моята рубрика за затъмнението, беше поместено, защото вярвам в него.

— Тогава наистина си глупак. Или във всеки случай наивник. Може и да има малка разлика между тези две понятия, но това не променя нещата.

— Разгледах всички доказателства. Струва ми се, че твоите хора прекалено бързо стигат до определени заключения.

Тя му отвърна студено:

— Е, като дойде деветнадесети, всички ще узнаем дали това е така, нали?

— Много бих искал да мога да ви повярвам, защото ти, Бийни и всички останали, сте такива чудесни хора, блестящи, очевидно отдадени на науката и изобщо всичко. Но не мога. Аз съм скептик по природа. Такъв съм бил през целия си живот. Не мога да приема нито една догма, която другите се опитват да ми пробутат. Предполагам, че това е сериозен недостатък на моя характер… заради него изглеждам лекомислен. Може би съм лекомислен. Но поне съм честен. Просто не мисля, че ще има затъмнение, лудост, или пожари.

— Това не е догма, Теремон. Това е хипотеза.

— Прости ми ако съм те засегнал с моите статии, но нищо не мога да сторя, Сифера.

Известно време тя остана мълчалива. Нещо в гласа му я беше развълнувало по един странен начин. Най-накрая Сифера каза:

— Догма, хипотеза или каквото и да е друго, всичко ще стане ясно след няколко седмици. Вечерта на деветнадесети ще бъда в Обсерваторията. Ела и ти и ще видим кой от нас е прав.

— Нима Бийни не ти е казал? Атор ме обяви за персона нон грата в Обсерваторията?

— А нима това те спря?

— Той дори отказва да разговаря с мен. Знаеш, ли мога да предложа нещо, което ще му бъде от голяма полза след деветнадесети, когато огромното ви теоретично построение засече и се сгромоляса с трясък, а това ще накара хората да поискат кожата му, но Бийни каза, че няма абсолютно никакъв шанс Атор да разговаря с мен, да не говорим пък да ми позволи да бъда там през тази вечер.

— Ела като мой гост. Като мой приятел — рече тя язвително. — Атор ще бъде прекалено зает, за да ти обърне внимание. Искам да бъдеш в кабинета, когато небето стане черно и избухнат огньовете. Искам да видя изражението на лицето ти. Искам да видя дали си толкова опитен в извиненията си, колкото и в прелъстяването, Теремон.