Айзък Азимов, Робърт Силвърбърг
Падането на нощта (19)

17.

— За първи път през живота си — каза Атор — аз установявам, че се моля с цялото си сърце изчисленията ми да са грешни. Но се страхувам, че боговете няма да ми окажат такава милост. Ние всички разбираме, че нещо ни тласка неумолимо към заключение, за което е ужасно дори да си помислим.

Погледът му се спря на всеки един от хората, които бе повикал. Тук, разбира се, беше младият Бийни 25. Шийрин 501 от катедрата по психология. Археоложката Сифера 89.

Единствено с усилие на волята Атор успя да скрие умората си, чувството за растящо отчаяние, смазващото въздействие на всичко онова, което бе научил през последните седмици. Напоследък се улавяше да мисли, че е живял прекалено дълго, искаше му се да е намерил покой още преди година-две. Но той отпъди тези мисли от съзнанието си. Желязната воля и непоколебимата сила на духа винаги бяха най-характерните му качества. Атор не искаше да се лиши от тях сега, когато старостта посягаше на силата му.

Той се обърна към Шийрин:

— Разбрах, че вашата научна област е изучаването на Мрака.

Пълният психолог изглеждаше развеселен.

— Предполагам, че и така може да се каже. Темата на докторската ми дисертация беше: „Мракът и свързаните с него психически разстройства“. Но изследването на Мрака беше само един от аспектите на работата ми. Интересувам се също от всякакви видове масова хистерия…, от ирационалните реакции на човешкия мозък под въздействието на непреодолими влияния, изобщо от целия спектър от смахнати човешки прояви — ето така си изкарвам прехраната.

— Много добре — хладно отвърна Атор. — Както и да е. Бийни 25 казва, че вие сте най-големият авторитет по въпросите на Мрака в университета. Току-що видяхте нашата малка астрономическа демонстрация на екрана на компютъра. Предполагам, че сте схванал основните изводи, които произтичат от нашето откритие.

Старият астроном не намери начин думите му да не прозвучат покровителствено. Но Шийрин не изглеждаше особено обиден.

Той спокойно отговори:

— Мисля, че го схванах достатъчно добре. Вие казвате, че има някакво тайнствено и невидимо астрономическо тяло от планетарен мащаб с такава и такава маса, обикалящо на орбита около Калгаш на такова и такова разстояние, като при тези параметри неговата сила на привличане обяснява точно определени отклонения от теоретичната орбита на Калгаш, които бяха открити от моя приятел Бийни. Добре ли е дотук?

— Да — отвърна Атор. — Напълно.

— Така — продължи Шийрин, — оказва се, че понякога това тяло се озовава между нас и слънцата. Това явление се нарича затъмнение. Но има само едно слънце, което се намира на неговата плоскост на въртене по такъв начин, че да може да бъде затъмнено, и това слънце е Довим. Беше показано, че затъмнението ще настъпи само когато — Шийрин направи пауза и се намръщи, — когато Довим е сам на небето, като в същото време той и така нареченият Калгаш Две трябва да са наредени по такъв начин, че Калгаш Две да скрие напълно диска на Довим, така че до нас да не стигне никаква светлина. Все още ли се справям добре?

Атор кимна.

— Схванал сте проблема съвършено добре.

— Точно от това се страхувах. Надявах се да съм разбрал нещата накриво.

— Така, а що се отнася до последиците от затъмнението… — рече Атор.

Шийрин си пое дълбоко дъх.

— Добре. Затъмнението — което слава богу се случва само веднъж на две хиляди и четиридесет и девет години — ще доведе до продължителен период на всемирен Мрак, който ще обхване целия Калгаш. При въртенето на планетата всеки един от континентите ще потъне в пълен мрак за период, вариращ от — как беше? — от девет до четиринадесет часа, в зависимост от ширината.

— А сега, ако обичате — започна Атор, — бихте ли ни казал мнението си като професионален психолог за това какъв ще бъде ефектът от явлението върху умовете на човешките същества?

— Ефектът — отвърна Шийрин, без да се поколебае — ще бъде лудост.

В стаята изведнъж стана много тихо.

Най-накрая Атор каза:

— Всеобща лудост, това ли предричате?

— Много вероятно. Всеобщ Мрак — всеобща лудост. Предполагам, че хората ще бъдат засегнати в различни степени, вариращи от непродължителна дезориентация и депресия до пълно и трайно разрушаване на умствените способности. Естествено, колкото по-голяма е първоначалната психическа стабилност на индивида, толкова по-малка ще бъде вероятността да получи тотално психическо разстройство вследствие на отсъствието на светлина. Но мисля, че на никого няма да му се размине напълно.

— Не разбирам — каза Бийни. — Защо Мракът кара хората да полудяват?

Шийрин се усмихна.

— Ние просто не сме адаптирани към него. Представи си, ако можеш, свят, който има само едно слънце. При въртенето на такава планета около оста й всяка полусфера ще получава светлина само през половината от деня, а през другата половина ще тъне в пълен мрак.

Бийни махна неволно с ръка, издавайки ужаса си.

— Виждаш ли? — извика Шийрин. — Дори мисълта за това те плаши! А обитателите на подобна планета ще бъдат напълно привикнали към ежедневната доза Мрак. Много е вероятно те да предпочитат дневната светлина и да я намират за по-приятна, но за тях Мракът ще бъде нещо обичайно и всекидневно, нещо, за което не си струва да се вълнуваш, просто време за сън, докато слънцето изгрее. Но при нас нещата са иначе. Ние сме еволюирали при условия на постоянна слънчева светлина, през всеки час на деня, през цялата година. Ако Онос не е на небето, тогава там са Тано, Сита и Довим, или Патру и Трей, и т.н. Умовете ни, дори и физиологическите функции на телата ни, са пригодени към ежечасна светлина. Не обичаме да оставаме без нея дори и за кратък миг. Предполагам, че спиш със запалена лампа?

— Разбира се — отвърна Бийни.

— Разбира се? А по какво се разбира?

— Ами… Но всички спят така?

— Точно това ми беше мисълта. Кажи, изпитвал ли си някога въздействието на Мрака, приятелю?

Бийни се облегна на стената до панорамния прозорец и се замисли.

— Не. Не бих казал. Но зная какво представлява. Просто… ъъ… — Той направи неопределено движение с пръстите си и сетне лицето му просия. — Просто отсъствие на светлина. Като в пещерите.

— Ти бил ли си някога в пещера?

— В пещера? Разбира се, че не.

— Така си и помислих. Веднъж, преди много време, аз направих такъв опит. Това беше, когато започнах да изследвам предизвиканите от Мрака психически смущения. Но изхвърчах навън на бегом. Преди това бях вървял навътре, докато входът на пещерата се превърна в неясно светло петно, всичко останало беше потопено в тъмнина. — Шийрин се засмя весело под мустак. — Никога не бях предполагал, че човек с моето тегло може да бяга толкова бързо.

Бийни му отвърна почти предизвикателно.

— Е, аз пък допускам, че не бих бягал, ако попадна в такава ситуация.

Психологът се усмихна кротко на младия астроном.

— Смело казано! Възхищавам се на куража ти, приятелю. — Обръщайки се към Атор, Шийрин рече: — Сър, ще ми позволите ли да извърша един малък психологически експеримент?

— Както желаете.

— Благодаря ви. — Шийрин погледна отново към Бийни. — Би ли дръпнал завесата до теб, приятелю?

Бийни изглеждаше изненадан.

— Защо?

— Просто дръпни завесата. После ела тук и седни до мен.

— Е добре, щом настояваш…

От корниза над прозореца се спускаха тежки червени драперии. Атор не можа да си спомни никога да са били използвани, а този кабинет беше негов от около четиридесет години. Бийни сви рамене, протегна се към украсения с пискюл шнур и го дръпна. Червената завеса се плъзна над широкия прозорец, а малките месингови колелца се затъркаляха по корниза със свистене. Известно време сумрачната червена светлина на Довим все още се виждаше. След това всичко потъна в сенки и дори сенките станаха неясни.

Стъпките на Бийни отекнаха глухо в тишината, докато се придвижваше към масата, но сетне спря по средата на пътя.

— Не те виждам, Шийрин — прошепна Бийни отчаяно.

— Опитай се да намериш пътя — нареди Шийрин с неестествен глас.

— Но аз не те виждам! — Младият астроном дишаше с хриптене. — Нищо не виждам!

— А ти какво друго очакваше. Това е Мракът. — Шийрин изчака малко. — Хайде, би трябвало да можеш да се ориентираш в тази стая дори и със затворени очи. Просто ела тук и седни.

Отново стъпки, този път колебливи. Шум от опипване на стол. После се чу и слабият глас на Бийни:

— Ето ме.

— Как се чувстваш?

— Аз… ъх… добре съм.

— Хареса ли ти това?

Дълга пауза.

— Не.

— Не ти ли хареса, Бийни?

— Никак. Ужасно е. Стените сякаш се… — Той отново замълча. — Стори ми се, че се приближават към мен. Искаше ми се да ги отблъсна… Но в никакъв случай не полудявам. Всъщност си мисля, че привиквам към него.

— Добре. Сифера? Как се чувствате?

— Мога да понеса известна доза Мрак. Работата ми от време на време е свързана с пълзене през подземни тунели. Но не бих казала, че му обръщам голямо внимание.

— Атор?

— Аз също все още съм жив. Но мисля, че вие доказахте тезата си, доктор Шийрин — каза троснато директорът на Обсерваторията.

— Добре. Бийни, дръпни завесите.

В мрака се чуха предпазливи стъпки, а след това и шумолене — Бийни се беше опрял в завесата и търсеше опипом пискюла. Всички си отдъхнаха, когато драпериите се плъзнаха обратно с познатото вече свистене. Червената светлина на Довим изпълни стаята и с вик на радост Бийни погледна през прозореца към най-малкото от шестте слънца.

Шийрин избърса потта от челото си с опакото на ръката си и заговори с треперещ глас:

— И това бяха само няколко минути в тъмна стая.

— Може да се понесе.

— Да, тъмната стая може. Поне за кратко време. Но вие всички знаете за Джонглорската стогодишна експозиция, нали така? Скандалът около Тунела на мистерията? Бийни, аз ти разказах тази история миналото лято в клуба на „Шестте слънца“, когато беше с онзи Теремон, журналиста.

— Да, спомням си. Ставаше дума за хората, които се спуснали през тъмния тунел в увеселителния парк и излезли оттам умопобъркани.

— Тунелът е дълъг само една миля… и е без никакво осветление. Влизаш в една малка открита вагонетка и се понасяш с друсане в тъмнината — това трае петнадесет минути. Някои от хората умрели от страх. Други получили трайни психически увреждания.

— Защо? Какво ги е накарало да полудеят?

— По същество това е същото нещо, което и ти изпита преди малко, когато завесите бяха дръпнати. Оставайки на тъмно, ти си помисли, че стените на стаята се приближават към теб, за да те смачкат. Инстинктивният страх у хората от отсъствието на светлина в психологията се казва „клаустрофобия“, защото тъмнината винаги е свързана със затвореното пространство, по такъв начин страхът от едното е страх и от другото. Разбирате ли?

— Ами тези от Тунела, които са откачили?

— Тези от Тунела, които са… ъъ… откачили, ако използвам твоята лексика, са нещастници, които не са имали необходимата психическа издръжливост, за да преодолеят погълналата ги в Мрака клаустрофобия. Усещането е било много силно. Повярвай ми. Аз сам се спуснах през Тунела. Преди малко ти остана без светлина само за няколко минути и мисля, че беше доста объркан. Представи си сега петнадесет подобни минути.

— Но не се ли възстановиха след това?

— Да, някои. Но други ще страдат в продължение на години — или може би до края на живота си — от клаустрофобични смущения. Латентният им страх от Мрака и затворените пространства е кристализирал и е станал перманентен, доколкото можем да преценим. Както ви казах, вследствие на шока е имало и смъртни случаи. Тук май не можем да говорим за възстановяване, а? Ето до какво могат да доведат петнадесет минути Мрак.

— Само при някои хора — рече Бийни упорито. Челото му бавно се набразди и лицето му се смръщи. — Все още не мога да повярвам, че ще бъде толкова лошо за повечето от нас. За мен определено няма да е така.

Шийрин въздъхна с раздразнение.

— Представи си, че е паднал Мрак — навсякъде. Никаква светлина, докъдето ти стигат очите. Къщите, дърветата, полята, земята, небето — всичко е черно! А над теб са Звездите, ако може да се вярва на проповедите на Апостолите… Звездите, каквото и да са те. Можеш ли да си представиш това?

— Да, мога — заяви Бийни още по-непреклонно.

— Не, не можеш! — Шийрин стовари юмрук върху масата във внезапен пристъп на гняв. — Ти се заблуждаваш! Ти не можеш да си представиш това. Твоят ум не е по-пригоден за тая концепция от тоя на… Виж какво, Бийни, ти си математик, нали? Мажеш ли правдиво и точно да си представиш какво е това безкрайност? Или вечност? Ти можеш само да говориш за тях. Или да ги сведеш до уравнения, представяйки абстрактните числа за реалност, а всъщност те са просто драскулки върху хартията. Но когато наистина се опиташ да обхванеш с мисълта си понятието безкрайност, доста бързо ти се завива свят, убеден съм в това. Един-единствен къс от реалността те изважда от равновесие. Същото се отнася и за частицата тъмнина, чието въздействие преди малко изпита. А когато дойде истинският Мрак, умът ти ще се сблъска с явление, което е отвъд границите на разбираемото. Ти ще полудееш, Бийни. Напълно и завинаги. Изобщо не се съмнявам в това!

В стаята за втори път настъпи внезапна ужасна тишина.

Най-накрая Атор се обади:

— Това ли е крайното ви заключение, доктор Шийрин? Широко разпространена лудост?

— Най-малко седемдесет и пет процента от населението напълно ще загуби разсъдъка си. Може би осемдесет и пет процента. Може би дори и сто.

Атор заклати глава.

— Чудовищно. Ужасно. Невероятно бедствие. Но все пак трябва да ви кажа, че се чувствам донякъде като Бийни… мисля, че ще успеем някак да преодолеем това, че ефектът няма да бъде толкова катастрофален, както посочихте вие. Макар да съм стар, аз не мога да не изпитвам известен оптимизъм, известно чувство на надежда…

Изведнъж Сифера каза:

— Може ли да взема думата, доктор Атор?

— Разбира се. Разбира се! Затова сте тук.

Археоложката се изправи и тръгна към средата на стаята.

— В известна степен съм изненадана, че въобще съм тук. Когато за първи път говорих с Бийни за откритието ми на Сагиканския полуостров, аз го помолих разговорът ни да остане абсолютно поверителен. Страхувах се за научната си репутация, защото знаех, че установеното от мен може много лесно да бъде изтълкувано като изказване на подкрепа на най-безумното, най-ужасяващото и най-опасното религиозно движение, което съществува в нашето общество. Говоря, естествено, за Апостолите на Пламъка.

Но когато малко по-късно Бийни дойде при мен със своята нова находка — откритието за периодичността на тези затъмнения на Довим — аз разбрах, че трябва да дам гласност на онова, което зная. Тук имам снимки и чертежи на разкопките на хълма Томбо, недалеч от Беклимотската площадка на Сагиканския полуостров. Бийни, ти вече си ги разглеждал, но ще бъдеш ли така добър да ги подадеш на доктор Атор, доктор Шийрин…

Сифера изчака, докато разгледат материала. След това продължи да говори:

— Ще се ориентирате по-лесно в чертежите, ако възприемете хълма Томбо като една огромна торта, чиито пластове са древни поселища, всяко едно от тях е построено върху предишното… последното, разбира се, е най-отгоре. То принадлежи на така наречената Беклимотска култура. Под него според нас се намира град на същите тези хора, но на по-ранен етап от тяхното развитие. И тъй, надолу следват още и още поселища от различни периоди — общият им брой е най-малко седем, може би са и повече.

Всяко едно от тези селища, господа, е намерило края си в унищожителен пожар. Предполагам, че виждате тъмните линии между пластовете. Това са ивиците от пожарите — овъглени останки. Моето първоначално и чисто интуитивно предположение за това колко време е било необходимо тези градове да се зародят, да процъфтят, да западнат и да рухнат, беше, че тези големи пожари са избухвали през период от две хиляди години, като последният от тях е бил преди около две хиляди години, малко преди появата на Беклимотската култура, която считаме за началото на историческия период.

Пробите от овъглени пластове са особено подходящи за радиовъглероден анализ, който ни дава доста точни данни за възрастта на всяка площадка. След пристигането на материалите от Томбо в Саро Сити лабораторията към нашата катедра се зае с радиовъглеродната експертиза и сега ние разполагаме с определени цифри. Мога да ви кажа по памет какви са те. Последното селище на хълма Томбо е било опожарено преди две хиляди и петдесет години със статистическо отклонение плюс — минус двадесет години. Овъгленият пласт от долното поселище е на четири хиляди и сто години с отклонение плюс — минус четиридесет години. Третото поселище от горе на долу е било унищожено преди шест хиляди и двеста години с отклонение плюс — минус осемдесет години. Радиовъглеродната възраст на четвъртото ниво е осем хиляди и триста години, плюс — минус сто. Петото…

— О, богове! — извика Шийрин. — Всички ли са разположени толкова равномерно.

— Всички до едно. Пожарите са избухвали през интервали от малко повече от двадесет века. Взимайки под внимание малките неточности, които са неизбежни при радиовъглеродния анализ, ние все пак общо взето можем да предположим, че на практика интервалът е бил точно две хиляди и четиридесет и девет години. Както беше демонстрирано от Бийни, именно това е честотата на затъмненията на Довим… И още нещо — продължи да говори Сифера с безрадостен глас, — тази цифра съвпада също с дължината на годината, която Апостолите на Пламъка наричат Година на Светостта. Предполага се, че когато тя изтече, светът ще бъде унищожен от пожар.

— Да, ефектът от масово безумие — рече глухо Шийрин. — Когато Мракът дойде, хората ще искат светлина… каквато и да е тя. Факли. Огньове на открито. Изгаряй всичко! Изгаряй покъщнината! Изгаряй къщите!

— Не — прошепна Бийни.

— Не забравяйте — каза Шийрин, — че тези хора няма да са нормални. Те ще бъдат като малки деца, но с телата и остатъците от разум на възрастни. Те ще знаят как се използва кибрита. Но няма да си спомнят какви са последствията от запалването на многобройни огньове.

— Не — рече отново Бийни с отчаяние. — Не. Не. — Това не беше вече израз на неверие.

Сифера каза:

— В началото можеше да се спори, че пожарите на Томбо са само местно явление… някакво странно стечение на обстоятелствата, строго повтарящо се събитие за голям период от време, но в ограничен периметър, а защо не и някакъв особен, пречистващ ритуал, който е съществувал по тези места. Тъй като на Калгаш няма други толкова древни площадки като тези на Сагиканския полуостров, ние не можехме да твърдим друго. Но изчисленията на Бийни промениха всичко. Сега виждаме, че на всеки две хиляди и четиридесет и девет години над света — очевидно — пада Мрак. Както каза Шийрин, хората ще палят огньове. И нещата ще излязат от контрол. Каквито и други поселища да е имало по света, когато Томбо е бил опожаряван, те навярно също са били унищожени, както и градовете на Томбо, и поради същите причини. Но Томбо е всичко, което ни е останало от праисторическата ера. Както казват Апостолите на Пламъка, той е свещено място, място, където боговете са се явили на човечеството.

— И може би ще се явят още веднъж — мрачно каза Атор. — Давайки ни доказателства за пожарите от минали епохи.

Бийни го погледна.

— Значи вие сте повярвал в учението на Апостолите, сър?

Атор възприе думите на Бийни почти като открито обвинение в лудост. Мина известно време, преди да успее да отговори.

Но когато го направи, той вложи всичкото спокойствие, на което беше способен.

— Да съм повярвал? Не. Не съвсем. Но проявявам интерес, Бийни. Ужасен съм дори от необходимостта да поставя този въпрос: а ако Апостолите са прави? Сега ние разполагаме с ясни данни, че Мракът настъпва точно през две хиляди и четиридесет и девет години, което е споменато в тяхната Книга на Откровенията. Шийрин казва, че светът ще полудее, ако това се случи, а Сифера ни предостави доказателствен материал, че поне една малка част от света наистина е полудявала, отново и отново, къщите са били помитани от пожар през повтарящ се интервал от две хиляди и четиридесет и девет години.

— Какво предлагате тогава? — попита Бийни. — Да се присъединим към Апостолите?

Атор отново трябваше да се пребори с гнева си.

— Не, Бийни. Трябва просто да надникнем в техните вярвания и да видим каква полза можем да извлечем оттам.

— Полза? — извикаха Шийрин и Сифера почти едновременно.

— Да! Полза! — Атор сплете големите си мършави ръце и се извърна с лице към всички тях. — Не разбирате ли, че оцеляването на човешката цивилизация може да зависи изцяло от нас четиримата? Всичко се свежда точно до това, нали? Колкото и мелодраматично да звучи, ние четиримата притежаваме нещо, което започва да прилича на неопровержимо доказателство за това, че краят на света наближава. Всеобщ Мрак… всеобща лудост… повсеместни палежи… градовете ни ще избухнат в пламъци… нашето общество ще бъде разтърсено. А вече съществува друга групировка, която предрича точно същото бедствие, бог знае въз основа на какво… но нещата съвпадат до последната година и ден.

— Деветнадесети тептар — промърмори Бийни.

— Да, деветнадесети тептар. Денят, в който на небето ще грее само Довим… и ако сме прави, през този същия ден Калгаш Две ще престане да бъде невидим, ще запълни целия небосклон и ще скрие всичката светлина. Апостолите казват, че през този ден огънят ще погълне нашите градове. Откъде знаят това? Сполучлива догадка? Просто съвпадение на митовете с реалността?

— Някои от нещата, които разказват, нямат никакъв смисъл — изтъкна Бийни. — Например Звездите, които щели да се появят на небето. Какви са тези Звезди? Откъде ще дойдат?

Атор вдигна рамене.

— Нямам никаква представа. Възможно е тази част от учението на Апостолите да е чиста измислица. Но изглежда, че те имат някакъв документ, откъдето черпят материал за ужасните си пророчества. Ние трябва да научим повече за тези документи.

— Защо именно ние? — попита Бийни.

— Защото ние — като учени — можем да бъдем водачи, авторитетни фигури, в предстоящата борба за спасяването на цивилизацията — каза Атор. — Обществото ще има шанс да се защити от онова, което се задава, само ако веднага узнае за същността на опасността. Засега само лековерните и невежите обръщат някакво внимание на Апостолите. Но повечето от интелигентните и разумни хора гледат на тях по същия начин, както и ние — според тях те са маниаци, глупаци, идиоти и навярно измамници. Ние всъщност трябва да убедим Апостолите да споделят с нас техните астрономически и археологически сведения, ако разполагат с такива. Ние ще дадем гласност на нашите открития и ще ги подкрепим с получения от Апостолите материал, в случай че ни го предоставят. По същество ще сключим с тях съюз срещу хаоса, който се задава както според нас, така и според тях. По този начин ще спечелим вниманието както на най-доверчивите, така и на най-критичните.

— Значи вие искате от нас да престанем да бъдем учени и да влезем в света на политиците? — попита Сифера. — Това не ми харесва. Изобщо не ни е работа да се захващаме с такова нещо. Моето предложение е да предоставим нашия материал на правителството и да ги оставим…

— Правителството! — изсумтя презрително Бийни.

— Бийни е прав — рече Шийрин. — Аз имам представа що за хора са правителствените чиновници. Те ще сформират комитет и в крайна сметка ще изготвят доклад… после ще пъхнат доклада в архива, ще създадат нов комитет, който ще проучи какво е открил първият, сетне ще подложат нещата на гласуване и… Не, ние не разполагаме с всичкото това време. Наш дълг е да говорим от свое име. Аз имам сведения от първа ръка за въздействието на Мрака върху човешкото съзнание. Атор и Бийни, вие притежавате математическо доказателство за скорошното идване на Мрака. А вие, Сифера, вие сте видяла какво е причинил Мракът на миналите цивилизации.

— А ще търсим ли контакт с Апостолите? — попита Бийни. Няма ли да изложим на опасност репутацията си на учени с чувство за дълг към обществото, ако допуснем да имаме нещо общо с тях?

— Уместна забележка — рече Сифера. — Трябва да стоим настрана от тях.

Атор се намръщи.

— Навярно сте прави. Май беше наивно от моя страна да предполагам, че е възможно да съществува сътрудничество между нас и тези хора. Оттеглям предложението си.

— Почакайте — намеси се Бийни, — аз имам един приятел, ти го познаваш, Шийрин, журналиста Теремон, който вече е установил връзка с един от висшите сановници на Апостолите. Той може и да намери начин да уреди една тайна среща между Атор и този висш Апостол. Така вие ще проучите как стоят нещата около Апостолите, сър, и ще прецените дали знаят нещо, което си струва да имаме като доказателство — просто за да се сдобием с още по-сигурно потвърждение на нашите открития — а после винаги можем да отречем, че срещата се е състояла, ако те решат да й дадат гласност.

— Това е една възможност — рече Атор. — Колкото и да ми бъде неприятно, аз съм готов да се срещна с тях… В такъв случай приемам, че нито един от вас няма никакво съществено възражение срещу основното ми предложение? Вие всички сте съгласни, че е крайно необходимо да предприемем някакви действия в отговор на нашите открития?

— Сега вече да — каза Бийни, поглеждайки към Шийрин. — Аз все пак възнамерявам да оцелея по време на Мрака. Но всичко, което беше казано днес, ме накара да разбера, че много други няма да успеят. Нито пък самата цивилизация… освен ако не направим нещо.

Атор кимна.

— Много добре. Поговори с твоя приятел Теремон. Но предпазливо. Знаеш как гледам на пресата. Чувствата ми към журналистите не са по-топли, отколкото към апостолите. Подходи внимателно и накарай твоя Теремон да разбере, че би искал да се срещна тайно с познатия му Апостол.

— Да, сър.

— А вие, Шийрин, съберете всичката литература, която можете да намерите, за ефекта от продължително излагане на тъмнина и ми я донесете.

— Няма проблеми, доктор Атор.

— Сифера, ще мога ли да получа от вас доклад за разкопките на вашия Томбо, който да е подходящ за лаик? Плюс всички възможни данни за многократните опожарявания.

— Част от информацията все още не е готова, доктор Атор. Става дума за материал, за който днес не говорих.

Атор свъси вежди.

— Какво имате предвид?

— Глинени плочки с надписи — отвърна тя. — Бяха намерени на трето и пето ниво от горе на долу. Доктор Мудрин се е заел с изключително трудната задача да ги преведе. Засега той счита, че те представляват някакво жреческо предупреждение за предстоящия пожар.

— Първо издание на Книгата на Откровенията! — извика Бийни.

— Е, да, може би е така — каза Сифера през смях, в който нямаше много веселие. — Във всеки случай се надявам скоро да получа текста от плочките. След това ще събера целия материал и ще ви го предоставя, доктор Атор.

— Добре — рече директорът на Обсерваторията. — Нуждаем се от всичко, до което можем да се доберем. Това ще бъде делото на нашия живот. — Той още веднъж огледа всички един по един. — Но трябва да уточня нещо важно: желанието ми да вляза във връзка с Апостолите не означава, че възнамерявам да придам благоприличен вид на техния орден. Просто се надявам да узнаем от тях онова, което може да ни помогне да убедим света, че е реално застрашен. В противен случай аз самият ще направя всичко възможно, за да се дистанцирам от тях. Не искам никакъв мистицизъм. Не вярвам на нито една от техните глупости… искам единствено да науча как са стигнали до заключенията си относно тази катастрофа. Искам също така вие, останалите, да бъдете не по-малко предпазливи в отношенията си с тях. Ясно ли е?

— Всичко това е като сън — тихо каза Бийни.

— Много лош сън — рече Атор. — Всяка частица от душата ми крещи, че това няма да се случи, че това са пълни фантазии, че идния деветнадесети тептар животът ще си продължи нормално и светът няма да пострада. За нещастие, цифрите казват друго. — Той погледна през прозореца. Онос беше залязъл, а Довим бе само точица на хоризонта. Калгаш тънеше в сумрак и единствената истинска светлина беше призрачното тревожно сияние на Трей и Патру. — Вече няма място за никакво съмнение. Мракът ще дойде. Може би Звездите, каквото и да са те, наистина ще грейнат. Ще избухнат пожари. Краят на света, който познаваме, е съвсем близо. Краят на света!