Айзък Азимов, Робърт Силвърбърг
Падането на нощта (17)

15.

Бийни каза:

— Да разбирам ли, че поселището е било опожарявано девет поредни пъти, Сифера? И всеки път е било построявано наново?

— Моят колега Балик смята, че струпаните едно върху друго селища на хълма Томбо са седем — отвърна археоложката. — И наистина може да е прав. Нещата са доста объркани на последните нива. Но няма значение дали поселищата са седем, или девет — точният брой не е толкова важен и това не променя фундаменталната концепция. Ето, погледни тези чертежи. Направих ги въз основа на бележките си, които водих по време на разкопките. Разбира се, това бяха само предварителни сондажи, един бърз разрез на целия хълм, а истинската прецизна работа оставихме за по-късна експедиция. Твърде късно открихме хълма, за да свършим нещо повече. Но тези чертежи ще ти дадат представа… Нали няма да се отегчиш? Всичко това ти е интересно, нали Бийни?

— Намирам го за безкрайно очарователно. Да не би да смяташ, че съм толкова погълнат от астрономията, че да не мога да обърна внимание на някоя друга дисциплина? Освен това археологията и астрономията понякога вървят ръка за ръка. Не малко неща научихме за движението на слънцата благодарение на древните астрономически паметници, които вие открихте в различни точки на света. Хайде, дай да погледна.

Бяха в кабинета на Сифера. Тя го беше помолила да дойде, за да обсъдят един проблем, който неочаквано бил възникнал в процеса на работата й. Това го беше озадачило, защото в момента той не успя да си представи как един астроном може да помогне на един археолог, освен в случаите, когато астрономията и археологията вървяха ръка за ръка, както току-що беше споменал. Но Бийни винаги се радваше, когато се откриеше възможност да се види със Сифера.

Бяха се запознали преди пет години, когато работеха заедно в интердисциплинарния факултетски комитет, който планираше разширяването на университетската библиотека. Наистина Сифера беше предимно извън страната, заета с археологическите си разкопки, но през останалата част от времето двамата с радост се срещаха и обядваха заедно. Той я намираше за предизвикателна, много умна и интелектуално пречистваща. Бийни обаче не знаеше как изглежда той в нейните очи: може би просто като един интелигентен и пълен с идеи млад мъж, който няма нищо общо със злостните вражди и съперничества в нейната научна сфера и очевидно не се домогва към тялото й.

Сифера разгъна чертежите — огромни листове тънка и подобна на пергамент хартия, върху която имаше сложни, елегантни и направени с молив диаграми. Те се наведоха над тях и ги заразглеждаха отблизо.

Когато й каза, че археологията го очарова, Бийни наистина беше искрен. Още от момче той с радост четеше разказите за великите изследователи на античността, хора като Марпин, Шелбик и, разбира се, Галдо 221. За него далечното минало беше почти толкова вълнуващо, колкото и далечното междузвездно пространство.

Партньорката му Райета не беше много доволна от дружбата му със Сифера. На няколко пъти тя доста сприхаво беше намекнала, че именно Сифера го очарова, а не нейната наука. Сифера определено беше привлекателна жена — да се твърди обратното би било проява на неискреност — но тя беше неумолимо неромантична и тази нейна черта беше известна на всеки мъж в университета. Освен това беше с около десетина години по-възрастна от Бийни. Макар да беше хубава, той никога не бе имал интимни намерения по отношение на нея.

— Първото нещо, което виждаме тук, е напречен разрез на целия хълм — рече Сифера. — Скицирала съм всяко отделно поселищно ниво в схематичен план. Естествено най-отгоре се намира последното селище — огромни каменни стени, така нареченият циклопски стил, характерен за Беклимотската култура през зрелия й период. Тази линия тук, на нивото на циклопските стени, представлява пласт от овъглени останки — тези овъглени руини сочат, че градът е бил унищожен напълно от огромен пожар. И тук, под циклопското ниво и обгорената линия, следващото по-старо поселище.

— Което е изградено в друг архитектурен стил.

— Точно така. Виждаш ли как съм нарисувала камъните на стените? Това е така нареченият стил на пресечените щрихи, характерен за ранния период на Беклимотската култура или може би за протокултурата на Беклимот. И двата стила съществуват сред развалините от ерата на Беклимот, които обграждат хълма Томбо. Основната част от руините са в стила на циклопския градеж, а пресечените щрихи могат да бъдат видени само тук-там и ние ги наричаме просто „Беклимотски образци“. А сега погледни тук, където минава границата между поселището с пресечените щрихи и руините на циклопския град.

— Още една огнена линия? — рече Бийни.

— Да, това е още една огнена линия. Този хълм прилича на сандвич — поселищен пласт, овъглен пласт, после още един поселищен пласт и отново овъглен пласт. Ето какво се е случило според мен. По времето на хората от периода на пресечените щрихи е избухнал опустошителен пожар, който е обхванал доста голяма площ от Сагиканския полуостров. По-късно, когато местните обитатели се завърнали и започнали да строят наново, те вече използвали един чисто нов и по-сложен архитектурен стил, който ние наричаме „циклопски“ заради внушителните размери на камъните. Но после избухнал друг пожар и унищожил циклопското поселище. Тогава хората от района се отказали да строят градове на хълма Томбо и избрали друга площадка, намираща се недалеч, която носи наименованието „Големия Беклимот“. Дълго време ние смятахме, че Големият Беклимот е първият истински град и човешката история, произлязъл от по-малките прото-Беклимотски селища в стила на пресечените щрихи, които са разпръснати навсякъде около него. Благодарение на Томбо ние научихме, че в този район е съществувал най-малко един важен циклопски град преди възникването на Големия Беклимот.

— А как стои въпросът с площадката на Беклимот? — попита Бийни. — Открити ли са там следи от пожар?

— Не. Това означава, че той не е съществувал, когато най-горният град на хълма Томбо е бил опожарен. В крайна сметка цялата Беклимотска култура рухва и Големият Беклимот е бил изоставен, но това е станало поради други причини, свързани с климатичните промени. Тук не е имало никакъв пожар. Може да се предположи, че от онова време ни делят около хиляда години. Но, изглежда, че пожарът, който е опустошил най-горното поселище на хълма Томбо, е избухнал много по-рано. Според мен това е станало преди две хиляди години. По-точна представа ще получим от лабораторията за радиовъглероден анализ, където сме дали проби от овъгления пласт.

— А селището на пресечените щрихи… откога датира то?

— Според ортодоксалната археология руините в стила на пресечените щрихи, които открихме тук и там на Сагиканския полуостров, са само няколко поколения по-стари от площадката на Големия Беклимот. След разкопките на Томбо аз не мисля така. Предполагам, че поселището с пресечените щрихи е с две хиляди години по-старо от циклопския град над него.

— Две хиляди…? И ти казваш, че отдолу има и други поселища?

— Погледни чертежа — рече Сифера. — Това е ниво номер три — никога преди не сме срещали този вид архитектура, тя няма нищо общо със стила на пресечените щрихи. После идва нова обгорена линия. След нея поселище номер четири. Още една обгорена линия. Номер пет. Обгорена линия. Номер шест, седем, осем, девет… или, ако Балик е прав, те са само седем.

— И всяко поселище е било унищожено от голям пожар! Това е направо забележително. Един смъртоносен разрушителен цикъл, при който ударът попада отново и отново на едно и също място.

— Най-забележителното нещо е — каза Сифера с изненадващо мрачен глас, — че всяко едно от тези поселища е процъфтявало в приблизително еднакъв период от време, преди да бъде унищожено от пожар. Дебелината на поселищните пластове съвпада по един необикновен начин. Както разбираш, ние все още сме в очакване на резултатите от лабораторията. Но не мисля, че моята преценка с просто око е много далече от истината. Чертежите на Балик са същите като моите. В случай че не грешим напълно, хълмът Томбо ни изправя пред един праисторически период, който възлиза на минимум четиринадесет хиляди години. И през тези четиринадесет хиляди години хълмът е бил периодически помитан от мощни пожари и обитателите му са го напускали през равни интервали с точността на часовник — по един пожар на всеки две хиляди години, в това няма почти никакво съмнение!

— Какво?

Бийни усети по гърба му да пробягват тръпки. Умът му се залута в една плетеница от всякакви невъзможни и тревожни заключения.

— Почакай — рече Сифера. — Има и друго.

Тя отвори едно чекмедже и извади оттам купчина лъскави фотографии.

— Това са снимки на плочките на Томбо. Оригиналите са в Мудрин 505 — нали го познаваш, палеографа. Той се опита да ги дешифрира. Направени са от печена глина. Тези трите намерихме на Ниво Три, а тези на Ниво Пет. И в двата случая става дума за крайно примитивна писменост, а писмото върху плочките от Ниво Пет е толкова древно, че Мудрин не стигна доникъде. Но като начало той успя да дешифрира няколко десетки думи върху табличките от Ниво Три, при които е използван ранен вариант на Беклимотската писменост. Според проучванията му до този момент в тях се разказва за опожаряването на един град — това било дело на разгневени богове, които намирали за нужно периодически да наказват човечеството за греховете му.

— Периодически?

— Точно така. Започва ли това да ти звучи познато?

— Апостолите на Пламъка! Боже мой, Сифера, на както си попаднала?

— Това се питам и аз, откакто Мудрин ми донесе първите непълни преводи. — Археоложката се извърна, за да погледне Бийни, и той за първи път видя колко замъглени са очите й, колко напрегнато и издължено е лицето й. Тя изглеждаше почти объркана. — Разбираш ли сега защо те помолих да дойдеш тук? Не мога да споделя това с никого от катедрата. Бийни, какво да правя? Ако някои от тези данни станат публично достояние, Мондиор 71 и цялата му смахната шайка ще обявят от най-високите си трибуни, че съм открила неопровержимо археологическо доказателство за истинността на налудничавите им теории?

— Така ли смяташ?

— А как иначе? — Сифера потупа чертежите с ръка. — Това е свидетелство за нееднократни унищожителни пожари през интервали от две хиляди години, грубо казано, в продължение на много хиляди години. А пък и тези плочки… както изглежда, на практика те могат да се окажат един предисторически вариант на Книгата на Откровенията. Взети като цяло, макар и да не са точно истинско доказателство за верността на гръмките проповеди на Апостолите, те са най-малкото едно солидно рационално: потвърждение на цялата им митология.

— Но многократните пожари на една-единствена площадка не доказват, че е имало световен катаклизъм — възрази Бийни.

— Онова, което ме тревожи, е тази периодичност — каза Сифера. — Тя е твърде точна и се доближава прекалено много до думите на Мондиор. Разгледах Книгата на Откровенията. Сагиканският полуостров е свещен за Апостолите, знаеше ли това? Свято място, на което в миналото боговете се явили на хората, така се казва в книгата. И оттук става съвсем ясно — чуваш ли ме какво говоря! — става съвсем ясно — че боговете са решили да запазят Сагикан като предупреждение към човечеството за наказанието, което ще се повтаря отново и отново, ако хората не престанат да бъдат все така грешни.

Бийни се втренчи в нея, потресен.

Всъщност той знаеше много малко за Апостолите и учението им. Никога не беше проявявал интерес към подобно патологично фантазиране и имаше прекалено много научна работа, за да обръща внимание на празнословните апокалиптични пророчества на Мондиор.

Но сега споменът за разговора, който бяха водили с Теремон 762 в клуба „Шест слънца“ преди няколко седмици, експлодира в съзнанието му със страхотна сила. „… няма да бъде първият път, когато светът е бил унищожен… боговете умишлено са създали хората несъвършени и са ни дали една-единствена година — една от техните божествени години, а не като нашите на Калгаш — за да се поправим. Тя се нарича Година на Светостта и се равнява точно на две хиляди и четиридесет и девет от нашите години.“

Не. Не. Не. Не. Идиотизъм! Празнословие! Истерично безумие!

Имаше и друго. „Всеки път, когато Годината на Светостта изтече и боговете открият, че ние все още сме зли и грешни, те унищожават света, изпращайки небесни огньове… Във всеки случай така казват Апостолите.“

Не! Не!

— Бийни? — рече Сифера. — Добре ли си?

— Просто си мислех някои неща — отвърна той. — В името на Мрака, това е вярно! Ти ще предоставиш на Апостолите абсолютно потвърждение.

— Това не е задължително. Хората, които разсъждават правилно и ясно, все пак ще успеят да отхвърлят идеите на Мондиор. Унищожаването на Томбо от пожар — дори многократното му опожаряване през очевидно равни интервали от приблизително две хиляди години — по никакъв начин не доказва, че целият свят е бил пометен от унищожителен пожар. Или че такъв неизбежно ще последва отново. По каква логика миналото трябва да се повтори в бъдещето? Но, разбира се, хората с ясни умове са малцинство. Останалите ще бъдат разколебани от начина, по който Мондиор ще изтълкува моите открития, и веднага ще изпаднат в паника. Нали знаеш за твърдението на Апостолите, че следващият унищожителен пожар ще ни връхлети идната година?

— Да — отвърна Бийни дрезгаво. — Теремон ми каза, че те са определили точния ден. Всъщност става дума за цикъл от две хиляди и четиридесет и девет години. Сега сме две хиляди и четиридесет и осмата, и ако може да се вярва на Мондиор, след единадесет-дванадесет месеца небето ще стане черно и върху нас ще се посипе огън. Мисля, че предполагаемата дата беше деветнадесети тептар.

— Теремон? Журналистът?

— Да. Всъщност той ми е приятел. Интересува се от всичко, което е свързано с Апостолите, и направи интервю с един от техните първосвещеници или какъвто е там. Теремон ми каза…

Ръката на Сифера се стрелна към тази на Бийни и пръстите й се забиха в него с изумителна сила.

— Трябва да ми обещаеш, че няма да му кажеш нито дума за това, Бийни!

— На Теремон? Разбира се, че няма. Ти още не си дала гласност на откритията си. Няма да е правилно да спомена нещо за тях, на когото и да било!… Но при всяко положение той е много почтен човек.

Желязната й хватка се поотпусна, но само малко.

— Понякога приятелите си казват някои неща неофициално… но нали разбираш, Бийни, когато разговаряш с Теремон не може да има нищо „неофициално“. Ако сметне, че това ще му свърши работа, той ще го използва, без значение какво ти е обещал. И независимо за колко „почтен“ ти се иска да го мислиш.

— Е… може би…

— Довери ми се. Ако Теремон разбере какво имам тук, можеш да заложиш ушите си, че половин ден по-късно всичко ще излезе на страниците на „Кроникъл“. Само това ще ми липсва — да се прочуя като онзи учен, който е дал доказателства за абсурдните твърдения на Апостолите. Изпитвам дълбоко отвращение към тези хора, Бийни.

Не бих искала да им бъда в помощ и услуга и определено не искам да излезе така, че все едно съм прегърнала смахнатите им идеи.

— Не се безпокой — рече Бийни. — Няма да пророня нито дума.

— Не трябва да го правиш. Това би унищожило кариерата ми. Върнах се в университета, за да поискам нови субсидии за изследователската си работа. Откритието ми от Томбо вече поражда полемика в катедрата, защото поставя под въпрос наложилото се схващане, че Беклимот е най-старото средище от градски тип. И ако отгоре на всичко Теремон успее някак да усуче Пламъка на Апостолите около шията ми…

Но Бийни почти не я слушаше. Той беше съпричастен с нея и определено нямаше да направи нищо, което да й донесе проблеми. Теремон нямаше да чуе нито дума от него за работата й.

Мислите му се бяха насочили към други много тревожни неща. В ума му продължаваха да се блъскат фрази от разказа на Теремон за учението на Апостолите.

„… след около четиринадесет месеца всичките слънца ще изчезнат…“

„… Звездите ще започнат да сипят пламъци от черното небе…“

„… точният момент на катастрофата може да бъде изчислен по научен път…“

„… черно небе…“

„… слънцата ще изчезнат…“

— Мракът! — прошепна Бийни дрезгаво. — Възможно ли е това?

През това време Сифера бе продължила да говори. При този негов изблик тя се прекъсна по средата на изречението.

— Бийни, ти не ме слушаш!

— Аз… какво? Ох. Ох. Да, разбира се, че те слушам! Ти каза, че Теремон не трябва да научава за тези неща, защото това би навредило на репутацията ти и… и… Виж какво, Сифера, възможно ли е да продължим разговора си по друго време? Да речем тази вечер или утре следобед, или когато и да е. Налага се веднага да тръгна към Обсерваторията.

— В такъв случай не искам да те задържам — рече тя с леден глас.

— Не, не ме разбра. Онова, което ми разказваше, е от огромен интерес за мен… и е много важно, ужасно важно, по-важно, отколкото бих могъл да ти обясня в този момент. Но трябва да проверя нещо. Нещо, което има пряко отношение към всичко това.

Тя го погледна по-отблизо.

— Лицето ти е пламнало. В очите ти има безумие, Бийни. Изведнъж стана толкова странен. Умът ти е на милиони мили от мен. Какво има?

— Ще ти обясня по-късно — каза той на излизане. — По-късно! Обещавам!