Айзък Азимов, Робърт Силвърбърг
Падането на нощта (32)

30.

Мракът все още се стелеше над света и Звездите продължаваха да обливат Калгаш с демоничните си реки от светлина, когато Сифера 89 излезе, препъвайки се, от опустошената Обсерватория. Но на източния хоризонт вече се виждаше леката руменина на зората, първият оптимистичен знак за вероятното завръщане на слънцата.

Тя стоеше на моравата на Обсерваторията с широко разкрачени крака и отметната назад глава, поемайки въздуха дълбоко в белите си дробове.

Умът й беше вцепенен. Нямаше никаква представа колко часа бяха изминали, откакто небето бе помръкнало и Звездите бяха изригнали пред очите й като зова на милиони тръби. През цялата нощ беше бродила замаяна по коридорите на Обсерваторията, неспособна да намери пътя си навън, борейки се с лудите, които гъмжаха навсякъде около нея. Сифера не си задаваше въпроса дали и тя също не е полудяла. Единственото нещо, което се въртеше в главата й беше мисълта да оцелее: тя отблъскваше ръцете, които се вкопчваха в нея; отбиваше ударите на размаханите тояги със собствената си тояга, която бе взела от един паднал човек, избягваше прииждащите ужасени и пищящи маниаци, които се носеха с грохот по коридорите, хванати ръка за ръка, в групи от по шест до осем души, и стъпкваха всеки, който се изпречеше на пътя им.

Струваше й се, че в Обсерваторията вилнеят един милион души от Саро сити. Накъдето и да се обърнеше, тя виждаше разтеглени лица, изпъкнали очи, зяпнали усти, увиснали езици и пръсти, изкривени като чудовищни животински нокти.

Те разбиваха всичко. Сифера нямаше никаква представа къде е Бийни или Теремон. Смътно си спомняше, че бе видяла Атор, заобиколен от десет-дванадесет ревящи като зверове побойници, гъстата му побеляла коса се издигаше над главите им… после той падна и изчезна от зрителното й поле.

Всичко друго плуваше в мъгла. По време на цялото затъмнение, тя бе тичала напред-назад от коридор на коридор като плъх, уловен в лабиринт. Сифера наистина не познаваше плана на Обсерваторията, но напускането на сградата не трябваше да представлява такава трудност… ако бе нормална. И сега, попаднала под безмилостния блясък на Звездите през всеки един от прозорците, тя имаше чувството, че в мозъка й е забито шило за лед. Не можеше да разсъждава. Не можеше да разсъждава. Не можеше да разсъждава. Можеше единствено да тича насам-натам, да отблъсква похотливо ухилените брътвящи идиоти, да си пробива път през плътните групи от парцаливи непознати хора и да търси отчаяно, безплодно и напразно един от главните изходи. И тъй, лутането продължаваше час подир час, сякаш беше впримчена в някакъв безкраен кошмар.

И най-накрая се озова навън. Не знаеше как го е постигнала. Изведнъж пред нея се изпречи една врата в дъното на коридор, по който беше сигурна, че е преминавала хиляди пъти. Сифера я блъсна и вратата се отвори; усети хладния полъх на свеж въздух и залитайки, излезе навън.

Градът гореше. Видя пламъците в далечината, ярко и яростно зарево на фона на тъмното небе.

Отвсякъде се чуваха писъци, ридания и безумен смях. Малко по-надолу по склона на хълма група мъже се бяха заели с налудничавото занимание да дърпат едно дърво — те теглеха клоните с ожесточено напрежение, изтръгвайки корените от земята единствено със силата на мишците си. Не можеше да отгатне защо го правят. Навярно нито един от тях не знаеше.

Други пък преобръщаха коли в паркинга на Обсерваторията. Сифера се зачуди дали една от тези коли не е нейната. Не можеше да си спомни. Нямаше нито един ясен спомен. Дори и името й изплува в съзнанието й с усилие.

— Сифера — каза тя на глас. — Сифера 89. Сифера 89. Харесваше й как звучи. Името беше хубаво. Това беше името на майки й… или може би на нейната баба. Наистина не беше сигурна.

Опита се да си спомни адреса си. Не. Бъркотия от безсмислени числа.

— Погледни Звездите! — изпищя една жена, притичвайки покрай нея. — Погледни Звездите и умри!

— Не — отвърна Сифера тихо. — Защо да искам да умирам?

Но въпреки това погледна Звездите. Вече почти привикваше с гледката. Приличаха на някакви много ярки светила… МНОГО ярки… бяха толкова близо една до друга, че сякаш се сливаха, за да образуват едно общо сияние, наподобяващо бляскав плащ, метнат върху небесата. Спреше ли погледа си върху тях за повече от секунда-две, й се струваше, че вижда отделни по-ярки точки светлина, пулсиращи с фантастична интензивност; а после цялото това пулсиращо сияние я съкрушаваше, карайки скалпа й да изтръпне, а лицето й да пламне; Сифера се виждаше принудена да наведе глава и да разтрие огненото, туптящо, възпалено и болезнено място между очите си.

Тя тръгна през паркинга, без да обръща внимание на заобикалящата я лудост, и се озова в далечния му край, където един павиран път се спускаше по равното било на хълма на Обсерваторията. От един все още функциониращ център в мозъка й дойде информацията, че този път води от Обсерваторията до главния сектор на университетското градче. Сега Сифера виждаше някои от по-високите постройки на университета.

По покривите на някои от тях танцуваха пламъци. Гореше кулата с камбанарията, театърът и залата с документите на студентите.

ТИ ТРЯБВА ДА СПАСИШ ПЛОЧКИТЕ, обади се нещо в нея и тя осъзна, че това е нейният собствен глас.

Плочките? Какви плочки?

ПЛОЧКИТЕ ОТ ТОМБО.

О, да, разбира се. Тя беше археолог, нали? Да. Да. А работата на археолозите беше да търсят предмети от древността. Тя беше копала на някакво далечно място. Сагимот? Бекликан? Нещо такова. И беше намерила някакви плочки, с предисторически текстове. Предмети от древността, артефакти. Бяха много важни. Мястото се наричаше Томбо.

КАК СЕ СПРАВЯМ? — запита се тя.

И отговорът дойде: СПРАВЯШ СЕ ЧУДЕСНО.

Сифера се усмихна. С всяка следваща секунда се чувстваше все по-добре. И не друго, а розовата светлина на зората далече на хоризонта й помагаше да оздравее, помисли си тя. Утрото настъпваше: слънцето, Онос, се изкачваше по небето. Когато Онос изгря, Звездите станаха по-малко ярки и по-малко ужасяващи. Те бързо избледняваха. Тези на изток вече бяха помръкнали, засенчени от засилващата се светлина на Онос. Дори и в противоположния край на небето, където Мракът продължаваше да господства и Звездите се стичаха като малки рибки в езеро, страшното им сияние започваше да губи част от интензивността си. Сега можеше да гледа към небето в продължение на няколко секунди, без да почувства онази пулсираща болка в главата си. Освен това се чувстваше по-малко объркана. Вече си спомняше ясно къде живееше, къде работеше и какво бе правила предишната вечер.

В Обсерваторията… с нейните приятели, астрономите, които бяха предсказали затъмнението…

Затъмнението…

Ето какво бе правила, осъзна тя. Беше чакала затъмнението. Мрака. Звездите.

Да. Бе очаквала Пламъците, помисли си Сифера. И ето ги и тях. Всичко ставаше точно, както беше предвидено. Светът гореше, както бе горял толкова пъти преди… огньовете бяха запалени не от ръката на боговете, нито пък от силата на Звездите, а от обикновените мъже и жени, полудели при вида на Звездите, хвърлени в отчаяна паника, която ги подтикваше да възстановят нормалната дневна светлина по всякакъв възможен начин.

Тя оставаше спокойна въпреки хаоса, който я заобикаляше. Травмираният й мозък, вцепенен и почти напълно притъпен, не беше в състояние да обхване напълно размерите на причинения от Мрака катаклизъм. Продължаваше да върви надолу към университетското градче, минавайки покрай сцени на ужасяваща разруха и опустошение, но не чувстваше никаква уплаха, никаква тъга по изгубеното, никакъв страх от тежките времена, които навярно се задаваха. Съзнанието й не беше достатъчно възстановено, за да изпитва подобни чувства. Сифера просто наблюдаваше, спокойно и отчуждено. Горящата сграда ей там, тя знаеше това, беше новата университетска библиотека, за чието планиране бе помогнала. Но гледката не събуди у нея никаква емоция. Със същия успех можеше да мине през някоя древна археологическа площадка, чиято съдба отдавна е била поверена на историческите документи. Никога не би й хрумнало да пролива сълзи над двадесетвековни руини. Не й хрумна да заплаче и сега, когато университетът гореше навсякъде около нея.

Намираше се в средата на университетския двор, следвайки познати алеи. Някои от сградите бяха обхванати от пламъци, а други не. Вървейки като сомнамбул, тя тръгна надясно към Администрацията, после наляво към гимнастическия салон, после пак наляво към Математическия факултет, и продължи да се движи на зигзаг покрай Антропологията и Геологията, докато накрая стигна до постройката на факултета по археология. Входната врата беше отворена. Сифера влезе.

Сградата изглеждаше почти непокътната. Някои от витрините във вестибюла бяха разбити, но не от грабители, защото по всичко личеше, че експонатите са си по местата. Вратата на асансьора беше изтръгната от пантите. Дъската за обяви до стълбището лежеше на пода. Иначе всичко останало изглеждаше недокоснато. Не се чуваше нищо. Факултетът беше празен.

Кабинетът й беше на втория етаж. На площадката на първия етаж тя се натъкна на тялото на възрастен мъж, проснато с лицето нагоре.

— Струва ми се, че те познавам рече Сифера. — Как ти е името. — Той не отговори. — Мъртъв ли си? Кажи ми: да или не. — Очите му бяха отворени, но в тях нямаше никаква светлина. Тя натисна челото му с пръст. — Мудрин, ето това е името ти. Или по-скоро беше. Е, тъй или иначе ти беше много стар. — Сифера сви рамене и продължи нагоре.

Вратата на кабинета й беше отключена. Вътре имаше някакъв мъж.

Той също й се стори познат; но този беше жив. Стоеше приклекнал до скрина на картотеката в едно особено свито положение. Това беше едър, плещест мъж със силни ръце и широки масивни скули. Лицето му лъщеше от пот, а в очите му имаше трескав блясък.

— Сифера? Ти тук?

— Дойдох да взема плочките — отвърна му тя. — Плочките са много важни. Те трябва да бъдат пазени.

Той се изправи и направи няколко несигурни крачки към нея.

— Плочките? Плочките изчезнаха, Сифера. Откраднаха ги Апостолите, спомняш ли си?

— Изчезнаха?

— Да, изчезнаха. Както и твоят ум. Ти си изгубила разсъдъка си, нали? Лицето ти е безизразно. Там зад очните ти ябълки няма никой. Виждам това. Ти дори не знаеш кой съм аз.

— Ти си Балик. — Името се появи в устата й някак неканено.

— Значи наистина си спомняш.

— Балик. Да. А Мудрин е на стълбите. Мудрин е мъртъв, знаеш ли това?

Балик сви рамене.

— Предполагам. Скоро всички ще бъдем мъртви. Там навън целият свят е полудял. Но защо ли ти казвам това? Ти също си луда. — Устните му потрепваха. Ръцете му се тресяха. От гърлото му избликна лек странен кикот и той стисна челюстите си, сякаш се опитваше да го сподави. — Бях тук през цялото време на Мрака. Работих до късно и когато светлините започнаха да гаснат… боже мой — рече той, — Звездите, Звездите. Зърнах ги само за миг. После се пъхнах под бюрото и останах там, докато всичко премине. — Балик отиде до прозореца. — Но сега Онос се изкачва по небето. По всяка вероятност най-лошото вече е минало… Всичко ли гори там навън, Сифера?

— Дойдох за плочките — повтори тя.

— Плочките ги няма. — Той произнесе последната дума по букви, за да й даде възможност да вникне в смисъла й. — Разбираш ли какво ти говоря. Няма ги. Не са тук. Откраднаха ги.

— Тогава трябва да взема диаграмите и чертежите, които направихме — каза тя. — Трябва да защитя знанието.

— Ти май напълно си се смахнала, нали? Къде беше, в Обсерваторията? Видя Звездите, нали? — Той се изкикоти отново и тръгна по диагонала на стаята, приближавайки се към нея. Лицето на Сифера се изкриви от отвращение. Сега тя усети миризмата му на пот, остра, натрапчива и неприятна. Вонеше така, сякаш не се беше къпал от цяла седмица, а видът му беше на човек, който не е спал от месец. — Ела тук — рече Балик, когато тя се отдръпна. — Нищо няма да ти сторя.

— Искам скиците, Балик.

— Разбира се. Ще ти ги дам. И фотографиите и всичко останало. Но преди това ще ти дам нещо друго. Ела тук, Сифера.

Той протегна ръце и я притегли към себе си. Тя усети ръцете му върху гърдите си и брадясалата му буза върху лицето си. Вонята му беше непоносима. В нея се надигна ярост. Как смееше да я докосва по такъв начин? Тя го отблъсна грубо.

— Хей, не прави това, Сифера. Хайде. Бъди добра. Доколкото зная, на света няма никой друг освен нас. Двамата с теб ще живеем в гората, ще ловим малки животинки, ще берем диви ягоди и къпини. Да, ще бъдем ловци и събиратели, а по-късно ще изнамерим земеделието. — Балик се засмя. Очите му бяха жълти под странната светлина. Кожата му също изглеждаше жълта. Той отново се пресегна лакомо към нея, шепата на едната му ръка сграбчи гръдта й, а другата му ръка се насочи надолу към основата на гръбнака й. После завря лицето си в страничната част на шията й и я подуши шумно като някакво диво животно. Бедрата му се надигаха и притискаха в нея по един отвратителен начин. В същото време започна да я изтласква назад към ъгъла на стаята.

Сифера ненадейно си спомни за тоягата, която беше взела отнякъде през нощта в Обсерваторията. Тя все още се поклащаше свободно в ръката й. Вдигна я нагоре и стовари силно горния й край върху върха на брадичката му. Главата му отхвръкна нагоре и зъбите му изтракаха.

Той я пусна и залитна няколко стъпки назад. Очите му бяха широко отворени от изненада и болка. При удара си беше прехапал устната и по едната страна на брадичката и шията му се стичаше кръв.

— Ти, кучка такава? Защо ме удари?

— Ти ме докосна.

— Точно така, докоснах те. И крайно време беше. — Балик разтри челюстта си. — Виж какво, Сифера, пусни тази сопа и престани да ме гледаш по този начин. Аз съм твой приятел. Твой съюзник. Светът сега е истинска джунгла и сме само двамата. Ние се нуждаем един от друг. Вече не е безопасно човек да върви сам. Не можеш да си позволиш такъв риск.

Той отново тръгна към нея с вдигнати търсещи ръце.

Сифера го удари с тоягата още веднъж.

Този път тя я завъртя и го халоса по бузата точно под скулата. Чу се отсечен остър звук и Балик залитна настрани под силата на удара. С извърната наполовина глава той я погледна в пълна почуда и се олюля назад, но успя да запази равновесие и остана на краката си. Сифера го удари за трети път над ухото, завъртайки с всичка сила тоягата, чийто край описа дълга дъга. Докато падаше тя го фрасна още веднъж по същото място и усети как черепът му подаде на удара. Очите му се затвориха и Балик издаде някакъв странен слаб звук подобен на въздушната струя, която излиза от надут балон, после тялото му се отпусна в ъгъла на стаята, опирайки се в стената, главата и раменете му се завъртяха в противоположни посоки.

— Никога не ме докосвай пак по този начин — рече Сифера, мушвайки го с върха на тоягата си. Балик не отговори. Нито пък се помръдна.

Той престана да я вълнува.

А сега плочките, помисли си тя, чувствайки някакво удивително спокойствие.

Не. Балик каза, че плочките ги няма. Откраднати. И в този момент си спомни: наистина беше така. Бяха изчезнали точно преди затъмнението. Е добре, тогава ще вземе картите. Всички онези чудесни чертежи, които бяха направили на хълма Томбо. Каменните стени, овъглените пластове в основите на градовете. Онези древни пожари — те бяха точно като пожара, който сега бушуваше в Саро сити.

Къде бяха те?

О да. Тук. В скрина за карти, където им беше мястото.

Тя се пресегна, взе една връзка с подобни на пергамент листа, нави ги на руло и ги пъхна под мишницата си. В този момент си спомни за падналия човек и погледна към него. Но Балик все още не беше помръднал. Нямаше и вид на човек, който ще го направи.

Излезе от кабинета и тръгна надолу по стълбите. Мудрин още лежеше на същото място, проснат, неподвижен и скован. Сифера се затича покрай него и продължи към приземния етаж.

Навън беше същинска утрин. Онос непоколебимо се изкачваше нагоре и Звездите вече бледнееха на фона на сиянието му. Въздухът като че ли беше по-свеж и по-чист, макар лекият ветрец все още да донасяше тежката миризма на дим. Долу край сградата на Математическия факултет група мъже разбиваха прозорци. Миг по-късно те я забелязаха и закрещяха към нея, хрипливи несвързани думи. Неколцина от тях се затичаха към Сифера.

Усещаше болка в гръдта, където я беше стиснал Балик. Не искаше повече да я докосват ничии ръце. Обърна се и се втурна покрай гърба на Археологическия факултет, пробивайки си път през храстите към далечния край на алеята, която минаваше отзад, после се затича по диагонала на моравата и се озова пред една правоъгълна сива сграда, осъзнавайки, че това е факултетът по ботаника. Зад него имаше малка ботаническа градина, а на склона отвъд нея, в края на гората около университетското градче, беше създаден експериментален разсадник.

Поглеждайки назад, на Сифера й се стори, че все още вижда преследващите я мъже, но не можеше да бъде сигурна. Тя хукна покрай сградата на Ботаническия факултет и с лекота прескочи ниската ограда около ботаническата градина.

Един мъж, облечен в маслиненосивите униформи на университетските градинари, яхнал машина за косене на трева, й махна с ръка. Той сновеше напред-назад през средата на градината, оставяйки след себе си широки опустошителни ивици. Погълнат от това си занимание, човекът се кикотеше самодоволно.

Сифера го заобиколи. Оттам до разсадника оставаше още малко. Дали я преследваха още? Не искаше да губи време, поглеждайки назад. Просто тичай, тичай, тичай, това беше най-доброто решение. Дългите й силни нозе я носеха с лекота между редиците от изкусно засадени дървета. Тя се придвижваше с отмерени крачки. Тичането й носеше радост. Тичане. Тичане.

Сетне навлезе в сравнително неравната зона на разсадника, покрита от край до край от плътно прелетените тръни и къпини. Сифера се гмурна в тях без колебание, знаейки, че никой няма да я последва там. Клоните се впиваха в лицето й и разкъсваха дрехите й. Пробивайки се път през един гъст шубрак, тя изпусна навитите на руло карти и се озова на другия край без тях.

Зарежи ги, помисли си Сифера. Те не означават вече нищо.

Но сега трябваше да почине. Задъхвайки се и пъхтейки от изтощение, тя прескочи един малък поток в края на разсадника и се отпусна върху ивица хладен зелен мъх. Никой не я преследваше. Беше сама.

Погледна нагоре през върховете на дърветата. Златната светлина на Онос заливаше небето. Звездите вече не се виждаха. Нощта най-сетне беше свършила, а с нея и кошмарът.

Не, помисли си тя. Кошмарът тъкмо започваше.

У нея се люшкаха вълни на потрес и гадене. Странната вцепененост, която бе терзала, ума й през цялата нощ, започваше да се разсейва. След дългите часове на духовно разпадане, тя отново можеше да подреди нещата в система, прибавяйки събитие след събитие, и да разбере значението им. Помисли си за разрушеното университетско градче и за пламъците, които се издигаха над града в далечината. Бродещите навсякъде луди, хаоса, опустошението.

Балик. Грозното му ухилено лице, когато се опита да я докосна с лапата си. И изуменият му поглед, когато го бе ударила.

ДНЕС АЗ УБИХ ЧОВЕК, помисли си Сифера, смаяна и ужасена. АЗ. КАК МОЖАХ ДА НАПРАВЯ ТАКОВА НЕЩО.

Тя започна да трепери. Страшният спомен обгори мозъка й: звукът при удара, начинът, по който Балик залитна назад, другите удари, кръвта, изкривената му глава. Мъжът, с когото бе работила в продължение на година и половина; двамата търпеливо бяха разкопавали руините на Беклимот; същият този мъж бе покосен като животно в кланица под тежестта на смъртоносната й тояга. И пълното й спокойствие, когато стоеше над проснатото му тяло… задоволството й, че му бе попречила да я безпокои повече. Това беше може би най-ужасяващата част от целия инцидент.

После Сифера си каза, че онова, което беше убила, не беше Балик, а само един луд в тялото на Балик, идиот с безумни очи, чиито лиги течаха от устата му, докато забиваше ноктите си в нея и я галеше. Нито пък тя беше истинската Сифера, когато замахваше ловко с онази тояга, това беше една призрачна, илюзорна Сифера, провираща се като сомнамбул през ужасите на зората.

Но сега здравият разсъдък се завръщаше. Сега пълният смисъл на нощните събития вече си пробиваше път до съзнанието й. Тук не ставаше просто въпрос за смъртта на Балик — не можеше да си позволи да изпитва вина за това — а за смъртта на цялата цивилизация.

Сифера чу гласове в далечината, идващи от посока на университетското градче. Хрипкави зверилни гласове, гласове на хора, чиито умове бяха завинаги разрушени от гледката на Звездите. Огледа се за тоягата си. И нея ли беше изгубила по време на безумното си бягство през разсадника? Не, ето я. Тя я стисна здраво и се изправи на краката си.

Гората сякаш я приканваше. Сифера се обърна и побягна към тъмните хладни дъбрави.

И продължи да тича до пълно изтощение.

Какво друго й оставаше освен да тича? Тичане. Тичане.