Джон Гришам
Рекетьорът (36)

36

Рашфорд ме откарва до хотела ми и в последния момент любезно ме кани на вечеря. Жена му готвела страхотно и те много щели да се радват да им гостува толкова изтъкнат автор на филми като мен. Изкушавам се да приема, най-вече защото няма какво да правя през следващите осемнайсет часа, но се измъквам с плоското извинение, че не ми е добре и имам нужда от сън. Живея в лъжа и последното, от което имам нужда, е дълъг разговор за живота ми, за работата и за миналото ми. Подозирам, че сериозни хора ще тръгнат по следите ми и ще душат, затова, ако изпусна някоя грешна дума, току-виж ми се върнало тъпкано.

Юли е, туристическият сезон е приключил и хотелът не е пълен. Има малък басейн с бар на сянка и аз прекарвам следобеда под чадъра, чета романа на Уолтър Мозли и пия „Ред Страйп“. Чудна бира!

 

 

Ванеса каца в Роуаноук в седем в събота вечерта. Изтощена е, но за почивка не може да става и дума. През последните четирийсет и осем часа е шофирала от Радфорд до Вашингтон и Роуаноук, летяла е от Роуаноук до Ямайка и обратно през Шарлът, Атланта и Маями. С изключение на неспокойните три часа почивка в леглото в Монтего Бей и няколко кратки дремвания в самолета изобщо не е спала.

Напуска терминала с малкия си сак и без да бърза, намира колата си. Както винаги, забелязва всичко и всеки наоколо. Надали някой я следи, но на този етап от проекта проверяваме всичко. Поема по магистралата от летището и си взема стая в „Холидей Ин“. Поръчва си вечеря в стаята и я изяжда на прозореца, докато слънцето залязва. В десет часа ми се обажда — разговаряме кратко и кодирано. Използваме третия или четвъртия си предплатен мобилен телефон и вероятността някой да ни подслушва е нищожна, но и в този случай не рискуваме. Завършвам с лаконичното:

— Продължаваме по план.

Ванеса се връща на летището и паркира до пикапа на Нейтън. Късно в събота вечерта е, няма частни полети и никакво движение по празния паркинг. Тя слага тънки кожени ръкавици, отваря вратата с ключовете на Нейтън и потегля. Ванеса за пръв път шофира такава кола и много внимава. Малко по-надолу по пътя спира на паркинга на ресторант за бързо хранене и наглася седалката и огледалата. През последните пет години кара малка японска кола, затова промяната е голяма и притеснителна. Изобщо не можем да си позволим хлътнал калник или преследване от кола с примигващи сини светлини. Накрая Ванеса стига до междущатска магистрала 81 и поема на юг, към Радфорд, Вирджиния.

Почти полунощ е, когато слиза от магистралата и завива по междуселския път към къщата на Нейтън. Подминава дългата каравана на съседа му с двайсетина километра в час, почти безшумно. Идвала е със собствената си кола десетина пъти и познава терена. Пътят се вие покрай къщата на Нейтън и прекосява някакви пасища, после минава покрай друга къща на почти три километра навътре. След това асфалтът става чакъл, а накрая пътят е черен. Няма движение, понеже местността е рядко населена. Странно е, че трийсетгодишен ерген е избрал да живее на толкова уединено място.

Ванеса паркира на алеята пред къщата и се ослушва. Жълтият лабрадор на Нейтън лае някъде в задния двор — голямо оградено място, където може да си тича и да се подслони в симпатична колибка. Чува се само кучето, нищо друго. Жълтеникавата крушка на верандата леко разпръсква мрака. Ванеса е пъхнала в джоба си деветмилиметров глок и смята, че знае как да го използва. Обикаля къщата, като внимава къде стъпва, и се ослушва. Кучето лае още по-силно, но никой освен Ванеса не го чува. Тя започва да пробва ключовете на задната врата. Първите три не пасват нито в бравата, нито в резето, но четвъртият и петият вършат работа. Тя си поема въздух и отваря вратата. Няма сирени, няма неистов вой на аларма. Влизала е през същата врата само преди пет дни, по време на първите снимки, и е забелязала резетата и липсата на аларма.

Вътре Ванеса сваля кожените си ръкавици и надява чифт гумени. Ще претърси всеки сантиметър от къщата и не бива да оставя отпечатъци. Движи се бързо, светва лампите, смъква щорите и надува климатика. Това е евтина къща под наем, обитавана от простоват ерген, прекарал последните пет години в затвора, така че обзавеждането е оскъдно. Има малко мебели, задължителният огромен телевизор и чаршафи на някои от прозорците. А също купчина съдове в мивката в кухнята и мръсни дрехи на пода в банята. Стаята за гости се използва като склад за всякакви боклуци. Две мъртви мишки лежат напълно неподвижно с пречупени вратове в два капана.

Ванеса започва от спалнята на Нейтън, където претърсва малък скрин. Нищо. Надниква под леглото и между матрака и пружината. Преглежда всеки сантиметър от разхвърляния му килер. Къщата има обичайното разположение, няма бетонна плоча, а дъсченият под поддава леко при всяка стъпка. Ванеса почуква по пода, ослушвайки се за по-глух звук, признак за скривалище.

Подозирам, че Нейтън е скрил плячката някъде в къщата, но вероятно не в основните стаи. Въпреки това трябва да претърсим навсякъде. Ако е умен, което е малко пресилено, би трябвало да е разделил всичко на части и да използва няколко скривалища.

След спалнята му Ванеса оглежда стаята за гости, като заобикаля отдалече мъртвите мишки. В дванайсет и половина започва да гаси лампите, все едно Нейтън си ляга. Проверява стая след стая, оглежда всеки ъгъл, всяка дъска, всяка ниша. Нищо не остава недокоснато, непроверено. Може да е в стените, в подовете, в зида над таваните, да е заровено в задния двор или пъхнато в сейф в бар „Бомбай“.

Тясното мазе има нисък таван, няма климатик и небоядисаните му стени са от тухли от газобетон. Ванеса прекарва там цял час и накрая е вир-вода и твърде изморена да продължи. В два през нощта ляга на канапето в хола и заспива с ръка върху кобура на пистолета.

 

 

Рашфорд не обича да работи в събота, а в неделя става направо нетърпим, но аз не му оставям почти никакъв избор. Умолявам го да ме придружи до затвора и да използва същите връзки като предишния ден. Давам му банкнота от сто долара, която да улесни преговорите.

Пристигаме в затвора малко преди девет сутринта и петнайсет минути по-късно отново съм насаме с Нейтън в същата стаичка като вчера. Шокиран съм от вида му. Пострадал е видимо и сериозно и се питам докога надзирателите ще търпят това насилие. Лицето му е цялото в дълбоки отворени рани и засъхнала кръв. Горната му устна е подута и стърчи гротескно. Лявото му око е напълно затворено, а дясното е зачервено и подуто. Един от предните му зъби го няма. Няма ги и отрязаните джинси и хавайската риза — заменени са с мръсен бял гащеризон, осеян с петна засъхнала кръв.

И двамата се навеждаме напред, лицата ни са на сантиметри едно от друго.

— Помогни ми — успява да прошепне той почти разплакан.

— Ето какви са последните новини, Нейтън — подемам. — Мошениците искат един милион от собственика на самолета и той се е съгласил да плати, така че боклуците ще си получат парите. Няма обвинения към мен, това стана ясно сутринта. За теб искат половин милион долара. Накарах Рашфорд да им набие в главите, че нито един от двама ни няма толкова пари. Обяснихме, че сме само пътници в чужд самолет, че не сме богати и така нататък. Ямайците обаче не вярват. Ето така стоят нещата в момента.

Нейтън се мръщи, все едно му е трудно дори да диша. Съдейки по ужасния вид на лицето му, не искам да си представям какво е станало с тялото му. Допускам най-лошото, затова не питам какво се е случило.

— Можеш ли да ни върнеш обратно в Щатите, Рийд? — изсумтява Нейтън. Говори немощно и дрезгаво, дори гласът му е пострадал.

— Да, струва ми се. Рашфорд смята така. Но нямам много пари, Нейтън.

Той се навъсва и отново простенва, все едно или ще припадне, или ще се разреве.

— Чуй ме, Рийд. Аз имам малко пари. Всъщност доста пари.

Гледам го право в очите — или поне в дясното око, понеже лявото е затворено. Това е съдбовният миг, заради който сме направили всичко. Без него целият проект щеше да е огромна катастрофа, страховита и отвратителна спекулация.

— Колко? — питам в паузата.

Той не иска да продължи, но няма избор.

— Достатъчно, за да се измъкна.

— Половин милион долара ли, Нейтън?

— И повече. Трябва да станем партньори, Рийд. Аз ще ти кажа къде са парите, ти ще ги вземеш, ще ме измъкнеш от тук и ще станем партньори. Но трябва да ти имам доверие, ясно?

— Чакай малко, Нейтън — дръпвам се назад и вдигам ръце. — Искаш да замина, да се върна вкъщи и после пак да дойда с една торба пари, за да подкупя ямайската полиция? Сериозно ли говориш?

— Моля те, Рийд, няма кой друг. Не мога да се обадя на никого вкъщи. Никой не разбира какво се случва тук, само ти. Трябва да го направиш, Рийд. Животът ми зависи от това. Няма да оцелея тук. Погледни ме. Моля те, Рийд! Ако изпълниш молбата ми и ме измъкнеш навън, ще станеш богат човек.

Отдръпвам се още по-назад, все едно е болен от заразна болест.

— Хайде, Рийд, ти ме забърка в тази каша, сега трябва да ме измъкнеш — моли ме Нейтън.

— Няма да е зле да ми обясниш как си спечелил парите.

— Не съм ги спечелил, откраднах ги.

Нищо чудно.

— От наркотици ли са? — питам, но знам отговора.

— Не, не, не. Партньори ли сме, Рийд?

— Не знам, Нейтън, не съм сигурен, че искам да подкупвам ямайската полиция. Ами ако ме арестуват? Ще свърша като теб.

— Тогава не се връщай. Изпрати парите на Рашфорд и нека той да им ги даде. Ще измислиш нещо, Рийд, ти си умен човек.

Кимвам, все едно одобрявам предложението му.

— Къде са парите, Нейтън?

— Партньори ли сме, Рийд? Ще делим наполовина, само ние двамата, човече.

— Добре, добре, но няма да рискувам да попадна в затвора заради това, ясно?

— Ясно.

Млъкваме и се гледаме изпитателно. Той диша трудно и изрича мъчително всяка дума. Бавно протяга дясната си ръка — подута и издрана.

— Партньори ли сме, Рийд? — пита умолително.

Бавно разклащам ръката му и той се смръщва. Сигурно е счупена.

— Къде са парите? — питам.

— В къщата — казва той бавно и неохотно издава най-скъпоценната тайна в живота си. — Ходил си там. В задния двор има барака с всякакви боклуци. Има дървен под, а отдясно, под стара развалена косачка има тайна вратичка. Не се вижда, ако не преместиш косачката и част от боклуците. Внимавай, има две кралски змии, които си живеят там. Отвори тайната вратичка и ще видиш бронзов ковчег.

Задъхва се и е плувнал в пот. Физическата болка е очевидна, но освен това се измъчва и от огромното разкритие, което прави.

— Ковчег ли? — питам невярващо.

— Да, детски. Запечатан, херметически затворен и непромокаем. От тясната страна, откъм краката има тайно резе — като го вдигнеш, ключалките се освобождават и можеш да отвориш ковчега.

— Какво има вътре?

— Кутии от пури, залепени с тиксо. Мисля, че са осемнайсет.

— Скрил си пари в кутии от пури?

— Не са пари, Рийд — отговаря Нейтън и се навежда по-наблизо. — Злато е.

Преструвам се на толкова шашнат, че не мога да обеля и дума, а той продължава почти шепнешком:

— Малки кюлчета, всяко по десет унции, чисто злато. Колкото голямо блокче за домино. Красота, Рийд, истинска прелест.

Взирам се в него дълго и невярващо и казвам:

— Добре, колкото и да ми е трудно, няма да задам очевидните въпроси. Трябва да се върна у вас, да прогоня змиите, да взема златото от ковчега, да намеря на кого да продам кюлчетата и после да измисля как да вкарам половин милион в Ямайка и да го дам на продажните митничари и ченгета, които да те освободят. Горе-долу за това става дума, нали, Нейтън?

— Да. И побързай.

— Мисля, че си луд.

— Вече се ръкувахме, вече сме партньори, Рийд. Измисли как да го направиш и ще забогатееш.

— За колко блокчета домино става дума?

— Между петстотин и шестстотин.

— Колко струва златото сега?

— Преди два дни се продаваше за хиляда и петстотин долара на унция.

Пресмятам и казвам:

— Това прави между седем и половина и осем милиона долара.

Нейтън кимва. Прави тези сметки всеки ден от живота си, като следи колебанията в цената.

 

 

Разнася се силно почукване. На вратата зад мен се появява един от надзирателите.

— Времето свърши, човече — съобщава ни той и изчезва.

— Това сигурно е едно от най-глупавите неща, които ще направя през живота си — казвам.

— Или едно от най-умните — отговаря Нейтън. — Моля те, побързай, Рийд, няма да издържа дълго.

Ръкуваме се и се сбогуваме. Когато виждам Нейтън за последен път, той е едно съсипано дребно човече, което с болка се мъчи да се изправи на крака. С Рашфорд бързо се изнасяме. Той ме оставя в хотела, аз тичам в стаята си и се обаждам на Ванеса.

Тя е на тавана, където е петдесет градуса, и претърсва стари кашони и счупени мебели.

— Не са там — съобщавам й. — Навън са, в бараката.

— Чакай малко — казва тя и слиза по сгъваемата стълба. — Той ли ти каза? — пита задъхано.

— Да.

— Някой дойде — прошепва тя и по телефона чувам звънеца на входната врата. Ванеса прикляка ниско в коридора и се пресяга към пистолета. — После ще ти звънна. — Тя затваря.

 

 

Неделя сутрин е. Пикапът на Нейтън е на алеята. Ако приятелите му знаят, че той ще отсъства през уикенда, появата на пикапа ще предизвика въпроси. Звънецът отново дрънва и някой започва да блъска по входната врата. После се провиква:

— Нейтън, тук ли си? Отвори.

Ванеса е коленичила и не помръдва. Думкането продължава, после някой започва да блъска и по задната врата и да вика. Посетителите са поне двама, гласовете са на млади мъже, сигурно приятели на Нейтън, които са се отбили по някаква причина. И явно нямат намерение да си тръгват. Единият чука на прозореца на спалнята, но не може да надникне вътре. Ванеса се промъква тихо в банята и избърсва лицето си. Диша тежко и цялата трепери от страх.

Двамата блъскат и крещят и скоро ще стигнат до извода, че нещо не е наред с Нейтън. Ще разбият вратата. Ванеса инстинктивно се съблича по бикини, попива потта от тялото си, оставя пистолета до мивката в банята и тръгва към предната врата. Отваря я рязко и младият мъж на прага получава неочаквано пиршество за сетивата си. Кафявите й гърди са големи и стегнати, тялото й е атлетично. Погледът му се спуска от гърдите към бикините й, които показват възможно най-много плът, после той се овладява. Ванеса му се усмихва и казва:

— Може би Нейтън е малко зает в момента.

— О! Извинявай.

Гледат се през мрежестата врата, и двамата не бързат да се отдръпнат. Мъжът подмята през рамо:

— Ей, Томи, ела насам.

Томи бързо цъфва до предната врата и не може да повярва на очите си.

— Хайде, момчета, оставете ни малко насаме, става ли? Нейтън е под душа, а и не сме си довършили работата. За кого да му предам?

В този момент тя разбира, че в бързината е забравила да свали гумените ръкавици. Червени бикини и яркосини ръкавици.

Двамата не могат да откъснат очи от гърдите й.

— Ами… Грег и Томи… Ние просто наминахме… — отговаря единият.

И двамата са омагьосани от голотата й и озадачени от ръкавиците. Какви ги върши това маце с приятелчето им?

— С удоволствие ще му предам — обещава тя със сладка усмивка и бавно затваря вратата.

През прозореца ги наблюдава как бавно отстъпват, все още зяпнали от изненада и объркани. Най-накрая стигат до пикапа си, качват се и избухват в смях, докато потеглят от алеята.

След като си тръгват, Ванеса си налива чаша ледена вода и сяда на масата в кухнята. Адски е уплашена и всеки момент ще рухне, но не може да си го позволи. До гуша й е дошло от тази къща и сериозно се съмнява в целия проект, но трябва да продължи.

 

 

На задната седалка на таксито съм и пътувам към летището, когато виждам, че тя ме търси. През последните петнайсет минути съм си представял най-различни сблъсъци и сцени в къщата на Нейтън. Всичките — с лош край.

— Добре ли си? — питам.

— Двама тъпаци, които търсеха Нейтън. Разкарах ги.

— Как?

— После ще ти кажа.

— Видяха ли те?

— О, да. Всичко е наред. Няма страшно. Къде е?

— В бараката отзад. Ще чакам на телефона.

— Добре.

Ванеса отново оглежда алеята, за да се увери, че няма други посетители, после бързо излиза отзад и тръгва към бараката. Кучето лае като обезумяло. Чувам го ясно в Ямайка.

Не мога да се накарам да я предупредя за змиите, затова безмълвно се моля просто да не се натъкне на тях. Достатъчно неприятно е, че ще ровичка из мръсната барака, а ако й кажа за змиите, може да се изплаши и да избяга. Тя влиза в бараката и ми описва вътрешността. Било като в пещ. Предавам й указанията на Нейтън и затваряме. Ще се нуждае и от двете си ръце.

Тя премества две празни кутии от боя, изритва един платнен чувал, избутва косачката колкото се може по-надалече, вдига парче шперплат и отдолу се показва въжена дръжка. Капакът е заял, затова тя дърпа силно няколко пъти, докато най-сетне го повдига. Няма панти, така че цялата тайна вратичка се отделя от пода и се удря в стената. Под нея, на земята, както се очаква, има мръсен бронзов ковчег, дълъг не повече от метър и двайсет. Ванеса зяпва ужасено, като че ли се е натъкнала на местопрестъпление и е намерила трупа на някое клето дете. Няма време обаче за страхове и съмнения, няма време да се запита: какво търся тук, по дяволите?

Опитва се да повдигне ковчега, но е твърде тежък. Намира резето, завърта и капакът се отваря. За щастие вътре няма труп. Ни най-малко. Ванеса се взира в малките дървени кутии от пури, залепени със сребристо тиксо и подредени в редици. От челото й капе пот и тя се опитва да я избърше с ръка. Внимателно изважда една от кутиите и излиза навън на сянка под дъба. Оглежда се, не вижда никого — само кучето, което ръмжи и лае, после разлепва тиксото, отваря кутията и бавно повдига пласт вестници.

Кюлчета. Като тухлички. Блокчета от домино. Целият ковчег е пълен с тях. С милиони, много милиони.

Изважда едното и го разглежда. Идеален правоъгълник с дебелина малко повече от сантиметър и с ръбче, което улеснява прецизната подредба и съхранение. Отпред има печат „10 унции“, а под него: „99,9%“. И нищо повече — нито име на банка, нито сведения откъде са или кой е отлял кюлчетата. Нито регистрационен номер.

 

 

С предплатена кредитна карта плащам триста долара за полет на „Еър Джамейка“ до Сан Хуан в Пуерто Рико. Той е след час, затова намирам пейка близо до изхода си и убивам времето, като се взирам в телефона си. Не след дълго той светва и започва да вибрира.

— Не лъже — осведомява ме Ванеса.

— Казвай.

— С удоволствие, скъпи. Притежаваме осемнайсет кутии от пури, пълни с прекрасни малки кюлчета, които още не съм преброила, но трябва да са към петстотин.

Поемам си дълбоко въздух и ми се доплаква. Подготвяме операцията от две години и нещо и през повечето време шансовете за сполучлив изход бяха поне едно на хиляда. Трябваше поредица от произволно свързани събития да се напаснат идеално. Още не сме на финала, но приближаваме. Надушвам го.

— Между петстотин и шестстотин според нашето момче — й съобщавам.

— Заслужил си е правото да му вярваме. Къде си?

— На летището. Купих си билет, минах граничен контрол и след час се качвам. Засега няма проблеми. А ти къде си?

— Тръгвам си от тази дупка. Натоварила съм каквото трябва и съм върнала всичко останало по местата. Къщата е заключена.

— Не се грижи за къщата. Той никога повече няма да я види.

— Знам. Оставих малко храна на кучето му. Може би някой ще мине да го нагледа.

— Махай се от там.

— Тръгвам.

— Действай по план и аз ще ти се обадя, когато мога.