Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Racketeer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране
ehobeho (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

ИК „Обсидиан“ София 2012

Редактор: Кристин Василева

Коректор: Симона Христова

ISBN: 978-954-769-313-5

История

  1. — Добавяне

14

Нямаше никакъв балистичен доклад. Откритият смит-и-уесън се намираше в криминологичната лаборатория на ФБР в Куонтико и щеше да бъде анализиран веднага щом експертите пристигнеха на работа след около пет часа. Листът, който Панковиц вдигна като оръжие, беше някаква безполезна записка.

Двамата с Делок имаха цял репертоар от мръсни номера, до един позволени от Върховния съд. Използването им зависеше от това докъде Куин ще позволи да стигнат нещата. Непосредственият проблем, пред който бяха изправени, беше репликата за адвоката. Ако Куин беше заявил недвусмислено и ясно: „Искам адвокат!“, „Няма да отговарям на повече въпроси без адвокат!“ или нещо подобно, разпитът щеше незабавно да бъде прекратен. Обаче той увърташе и използва думата „може би“.

Изключително важно беше да се възползват от момента. За да отклонят вниманието му от адвоката, агентите побързаха да променят обстановката. Делок се изправи и каза:

— Трябва да се изпикая.

— А аз имам нужда от още кафе. За теб, Куин?

— Не.

Делок затръшна вратата зад гърба си. Панковиц стана и изпъна гръб. Беше почти три часа.

* * *

Куин имаше двама братя и две сестри на възраст от двайсет и седем до четирийсет и две години, които по едно или друго време бяха участвали в семейния синдикат за трафик на наркотици. Едната му сестра се беше отдръпнала от действителната контрабанда и търговия с дрога, но продължаваше да е замесена в различни операции по пране на пари. Втората току-що беше напуснала бизнеса, беше се преместила и се стараеше напълно да избягва семейството. Най-младият брат се казваше Ди Рей Ракър. Учеше финанси в „Джорджтаун“ и познаваше движението на парите. Имаше едно обвинение за притежание на оръжие, но нищо сериозно. Ди Рей действително не понасяше страха и насилието, свързани с живота на улицата, и се стремеше да не се замесва. Живееше с приятелката си в скромен апартамент близо до Юниън Стейшън и точно там го откри ФБР малко след полунощ — в леглото, необременен от висящи заповеди за арест или текущи разследвания, нищо неподозиращ за случващото се с брат му Куин, безгрижен и потънал в дълбок сън. Отведоха го без никаква съпротива, но с многобройни оплаквания от негова страна. Агентите, които го арестуваха, не му дадоха почти никакви обяснения. В сградата на ФБР на Пенсилвания Авеню го натикаха в една стая и го сложиха да седне, заобиколен от агенти, до един с якета с яркожълт надпис „ФБР“. Заснеха сцената от няколко ъгъла. След като Ди Рей седя един час с белезници и без никакви обяснения, го изкараха от стаята, заведоха го обратно до микробуса и го откараха у дома. Стовариха го на тротоара, без да обелят нито дума.

Приятелката му му даде някакви хапчета и накрая той се успокои. На сутринта позвъни на адвоката си и вдигна страхотна патърдия, но случката не след дълго беше забравена.

В търговията с наркотици не можеш да очакваш щастлив край.

* * *

Когато Делок се върна от тоалетната, задържа за малко вратата отворена. Слабичка и привлекателна секретарка внесе поднос с напитки и бисквити и го остави в края на масата. Усмихна се на Куин, който още стоеше в ъгъла, твърде объркан, за да й обърне внимание. След като тя излезе, Панковиц отвори кутийка „Ред Бул“ и го изля в чаша с много лед.

— Искаш ли „Ред Бул“, Куин?

— Не.

В бара по цяла нощ поднасяше „Руд Бул“ и водка, но вкусът не му харесваше. Прекъсването му даде възможност да си поеме дъх и да се помъчи да подреди мислите си. Да продължи ли, или да замълчи и да настоява за адвокат? Инстинктът му подсказваше второто, но беше адски любопитен какво знае ФБР. Вече беше зашеметен от сериозната им осведоменост. Докъде ли щяха да стигнат?

Делок също се съсредоточи над своя „Ред Бул“ с много лед и задъвка една бисквита.

— Седни, Куин — махна той към масата.

Куин направи няколко крачки и седна. Панковиц вече си водеше бележки.

— Мисля, че по-големият ти брат, май му викат Дългия, още е във Вашингтон, нали?

— Какво общо има той?

— Просто попълваме някои празнини, Куин. Това е. Искам да разполагам с всички факти или поне с колкото се може повече. Да си виждал Дългия през последните три месеца?

— Без коментар.

— Добре. По-малкият ти брат Ди Рей също ли е във Вашингтон?

— Не знам къде е Ди Рей.

— Срещал ли си се често с Ди Рей през последните три месеца?

— Без коментар.

— Ди Рей дойде ли с теб в Роуаноук, когато те арестуваха?

— Без коментар.

— Някой изобщо беше ли с теб, когато те арестуваха в Роуаноук?

— Бях сам.

Делок изпуфтя с досада. Панковиц въздъхна, все едно бе сигурен, че е чул поредната лъжа.

— Кълна се, че бях сам — каза Куин.

— Какво правеше в Роуаноук? — попита Делок.

— Имах работа.

— Трафик ли?

— Такъв ни е бизнесът. Роуаноук е наша територия. Беше се случило нещо и аз трябваше да се погрижа.

— Какво нещо?

— Без коментар.

Панковиц отпи голяма глътка от своя „Ред Бул“.

— Знаеш ли, Куин, проблемът ни в момента е, че не вярваме на нито една твоя дума. Ти лъжеш. Знаем го. Дори си призна, че лъжеш. Ние те питаме нещо, а ти ни отговаряш с лъжа.

— Не напредваме, Куин — обади се и Делок. — Какво правеше в Роуаноук?

Куин се пресегна и си взе бисквита „Орео“. Отлепи горната половина, облиза крема, погледна Делок и най-накрая каза:

— Там имахме муле, което подозирахме, че е информатор. Изгубихме две пратки при странни обстоятелства и се досетихме. Отидох да се срещна с човека.

— Да го убиеш?

— Не, не действаме така. Не можах да го намеря. Явно го бяха предупредили и беше избягал. Отидох в един бар, пих повечко, сбих се и прекарах тежка нощ. На следващия ден един приятел ми подшушна за хамър на добра цена и отидох да го видя.

— Кой приятел?

— Без коментар.

— Лъжеш — обвини го Делок. — Лъжеш и ние го знаем. Знаеш ли, Куин, дори не си добър лъжец.

— Няма значение.

— Защо номерата на хамъра са от Северна Каролина? — попита Панковиц.

— Защото бягах, забравихте ли? Бях беглец и гледах да не оставям следи. Чат ли сте? Фалшива самоличност. Фалшив адрес. Всичко е фалшиво.

— Кой е Джакийл Стейли? — попита Делок.

Куин се поколеба за секунда, помъчи се да се стегне и отговори небрежно:

— Племенникът ми.

— И къде е той сега?

— В някой федерален пандиз. Сигурен съм, че знаете отговора.

— В Алабама. Излежава осемнайсетгодишна присъда — каза Панковиц. — Джакийл е арестуван близо до Роуаноук с микробус, пълен с кокаин, нали така?

— Не се съмнявам, че имате досието.

— Опита ли се да помогнеш на Джакийл?

— Кога?

И двамата агенти реагираха с твърде престорена досада. И двамата отпиха от чашите си. Делок си взе бисквита. На подноса имаше още десетина и пълна кана с кафе. Май смятаха да прекарат тук цялата нощ.

— Стига игрички, Куин — предупреди Панковиц. — Знаем, че Джакийл е бил арестуван в Роуаноук с много кокаин и че ще лежи много години, обаче въпросът е дали ти си се опитал да му помогнеш.

— Разбира се. Той е от семейството, участва в бизнеса и са го спипали заради това. Семейството винаги се намесва.

— Нае ли адвокат?

— Наех.

— Колко плати на адвоката?

Куин се позамисли.

— Ами не помня. Една торба пари.

— В брой ли му плати?

— Нали това казах. Доколкото ми е известно, мангизите в брой не са престъпление. Не използваме банкови сметки, кредитни карти и неща, които ченгетата могат да проследят. Само кеш.

— Кой ти даде парите да наемеш адвокат?

— Без коментар.

— От Ди Рей ли ги взе?

— Без коментар.

Панковиц бавно се пресегна към някаква тънка папка и извади отвътре един лист.

— Е, Ди Рей твърди, че ти е дал парите, които са щели да ти трябват в Роуаноук.

Куин поклати глава и заяви с противна усмивка:

— Глупости.

Панковиц побутна към него увеличена цветна снимка осем на двайсет и пет сантиметра на Ди Рей, обграден от агенти на ФБР, с белезници, зяпнала уста и гневно лице.

— Пипнахме Ди Рей във Вашингтон около час след като прибрахме теб — обясни Делок. — Знаеш ли, той обича да говори. Всъщност е много по-словоохотлив от теб.

Куин се вторачи в снимката и остана безмълвен.

 

 

Фризера. Четири часа сутринта. Виктор Уестлейк се изправи — отново — и обиколи стаята. Трябваше да се движи, за да се пребори със съня. Другите четирима агенти още бяха бодри, напомпани с легални амфетамини, „Ред Бул“ и кафе.

— По дяволите! Тия двамата много се бавят — каза единият.

— Действат методично — отговори другият. — Изтощават го. Невероятно е, че след седем часа той все още говори.

— Не иска да отиде в окръжния затвор.

— Не го виня.

— Продължавам да мисля, че е любопитен. Играе на котка и мишка. Иска да разбере колко знаем всъщност.

— Няма да го измамят. Твърде умен е.

— Те знаят какво правят — заяви Уестлейк, седна и си наля още една чаша кафе.

 

 

В Норфък Панковиц си сипа още кафе и попита:

— Кой те закара до Роуаноук?

— Никой. Сам се закарах.

— С каква кола?

— Не помня.

— Лъжеш, Куин. Някой те е закарал в Роуаноук през седмицата преди седми февруари. Били сте двама. Имаме свидетел.

— Значи, свидетелят ви лъже. И вие лъжете. Всички лъжат.

— Купил си хамъра на девети февруари, платил си в брой, не е имало размяна с доплащане. Как си стигнал до паркинга за автомобили втора ръка през онзи ден, когато си купил хамъра? Кой те закара?

— Не си спомням.

— Значи, не помниш кой те закара?

— Нищо не помня. Имах махмурлук, още не бях изтрезнял.

— Престани, Куин — обади се Делок. — Лъжите ти стават абсурдни. Какво криеш? Ако не криеше нещо, нямаше да лъжеш толкова.

— Какво точно ви интересува? — вдигна ръце Куин.

— Как се сдоби с толкова пари в брой, Куин?

— Аз съм наркопласьор. През по-голямата част от живота си съм бил наркопласьор. Лежал съм в затвора, защото съм наркопласьор. Ние горим пари. Ние ядем пари. Проумявате ли го?

Панковиц поклати глава.

— Обаче според разказа ти, Куин, след бягството не си работил толкова за семейството. Те се страхуват от теб, нали? Прав ли съм? — попита той и погледна към Делок, който побърза да кимне.

Да, партньорът му беше прав за това.

— Семейството те е държало настрана, затова си започнал да правиш курсове на юг и обратно — каза Делок. — Твърдиш, че си спечелил около четирийсет и шест хиляди долара, което знаем, че е лъжа, защото си похарчил двайсет и четири хиляди за хамъра, а в склада ти открихме четирийсет и една хиляди.

— Сдобил си се с пари в брой, Куин — заяви Панковиц. — Какво криеш?

— Нищо.

— Тогава защо лъжеш?

— Всички лъжат. Нали се разбрахме по въпроса?

Делок потропа по масата и каза:

— Да се върнем няколко години назад, Куин. Племенникът ти Джакийл Стейли е в затвора тук, в Роуаноук, и чака процеса си. Ти си платил на адвоката му в брой за правните услуги, нали така?

— Да.

— Имаше ли още пари в брой? Допълнителни средства за смазване на съдебната машина? Може би за един подкуп, та съдът да бъде снизходителен към хлапето? Имало ли е нещо подобно, Куин?

— Не.

— Сигурен ли си?

— Разбира се, че съм сигурен. Платих на адвоката в брой. Допускам, че е задържал парите за себе си. Само толкова знам.

— Кой беше съдията?

— Не помня.

— Съдия Фосет говори ли ти нещо?

— Може би — сви рамене Куин.

— Помниш ли да си влизал в съда с Джакийл?

— Бях там, когато го осъдиха на осемнайсет години.

— Учуди ли се, когато му дадоха толкова?

— Ами да, всъщност се учудих.

— Трябваше да получи по-малко, нали?

— Да, според адвоката му.

— И ти отиде в съда, за да огледаш по-добре съдия Фосет, нали?

— Бях в съда заради племенника си. Това е всичко.

Тандемът реши да направи пауза. Делок отпи от своя „Ред Бул“. Панковиц каза:

— Трябва да отида до тоалетната. Ти добре ли си, Куин?

Куин се щипеше по челото.

— Разбира се.

— Да ти донеса нещо за пиене?

— Един спрайт.

— Дадено.

Панковиц не бързаше. Куин отпиваше от чашата си. В четири и половина разпитът беше възобновен с въпроса на Делок:

— Е, Куин, следил ли си новините през последните три месеца? Чел ли си вестници? Сигурно си бил любопитен дали се говори за бягството ти.

— Всъщност не — каза Куин.

— Чу ли за съдия Фосет?

— Не. Какво за него?

— Бил е убит, прострелян два пъти в тила.

Никаква реакция от страна на Куин. Нито изненада. Нито съжаление. Нищо.

— Не знаеше ли, Куин? — попита Панковиц.

— Не.

— Два патрона с кух връх, изстреляни от трийсет и осемкалиброво оръжие като намереното в караваната ти. Предварителният балистичен доклад показва, че има деветдесет процента вероятност съдията да е бил убит с него.

Куин се усмихна и закима.

— Вече схванах. Става дума за оня съдия. Вие, момчета, мислите, че аз съм очистил Фосет, нали?

— Точно така.

— Страхотно. Значи изгубихме колко… седем часа за тези глупости? Пилеете моето време, своето време, времето на Ди Рей, времето на всички. Никого не съм убивал.

— Ходил ли си в Рипълмийд, Вирджиния, население петстотин човека, навътре в планината, западно от Роуаноук?

— Не.

— Това е най-близкото селище до малко езеро, където е убит съдията. В Рипълмийд няма чернокожи, затова появи ли се някой, веднага го забелязват. Според собственика на една бензиностанция в деня преди убийството на съдията чернокож мъж, отговарящ на твоето описание, е бил в града.

— Категорично ли ме е разпознал, или са само приказки?

— Нещо средно. Утре ще му покажем по-хубава твоя снимка.

— Не се и съмнявам, а също и че паметта му адски ще се освежи.

— Обикновено така става — отбеляза Делок. — На шест километра и половина западно от Рипълмийд е краят на света. Асфалтовите шосета свършват, няколко черни пътища водят в планината. Има една стара бакалия и собственикът й господин Пийкок вижда всичко. Твърди, че в деня преди убийството чернокож мъж спрял и питал за пътя. Господин Пийкок не помни откога не е виждал чернокож човек по тези места. Даде ни описание. Пасва ти идеално.

— Не съм толкова глупав — вдигна рамене Куин.

— Нима? Тогава защо си запазил смит-и-уесъна? Получим ли окончателния балистичен доклад, с теб е свършено, Куин.

— Явно е краден, не разбирате ли? Откраднатите оръжия минават от ръка на ръка. Купих го от една заложна къща в Линчбърг преди две седмици. Сигурно е минал през десетина човека за последната година.

Основателен довод, който не можеха да оспорят, не и преди окончателния балистичен доклад. Когато обаче се сдобиеха с доказателствата, нито едно съдебно жури нямаше да повярва на историята на Куин за откраднатото оръжие.

— В склада ти намерихме чифт ботуши — отбеляза Панковиц. — Евтина армейска имитация, брезент, камуфлажно облекло, всякакви такива щуротии. Относително нови са. За какво са ти военни ботуши, Куин?

— Глезените ми са слаби.

— Чудно. Колко често ги носиш?

— Рядко, след като са в склада. Пробвах ги, направиха ми мехур и забравих за тях. Какво целите?

— Ами това, че отговарят на следата от ботуш, която намерихме недалече от вилата, където е бил убит съдия Фосет — заяви Панковиц. Лъжеше, но достоверно. — Съвпадение, Куин. Съвпадение, което те поставя на местопрестъплението.

Куин провеси брадичка и разтърка очите си. Бяха кървясали и изморени.

— Колко е часът?

— Четири и петдесет — отговори Делок.

— Трябва да поспя.

— Е, може да се окаже трудно, Куин. Проверихме в окръжния арест и килията ти се оказа доста пълна. Осем човека, четири нара. Ще имаш късмет, ако си намериш място на пода.

— Това място не ми харесва. Да опитаме в друго.

— Съжалявам. Изчакай малко за килиите на смъртниците.

— Няма да ходя там, понеже не съм убил никого.

— Ето как стоят нещата, Куин — каза Панковиц. — Двама свидетели твърдят, че са те видели близо до местопрестъплението, а „близо“ не означава оживен ъгъл на някоя улица. Бил си там, забелязали са те и са те запомнили. Балистиката ще те размаже. Отпечатъкът от ботуша е черешката на тортата. На местопрестъплението. А после става още по-хубаво или по-лошо, зависи от гледната точка. Бил си в Роуаноук в деня след намирането на телата — четвъртък, осми февруари, както сам призна и както сочи архивът на градския арест и на съда. И най-неочаквано се сдобиваш с една чанта пари. Плащаш си гаранцията, после плащаш двайсет и четири хиляди за хамъра, прахосваш още доста и когато най-накрая те пипваме, се оказва, че си надиплил още пачки в някакъв склад. Мотивът? Мотиви колкото щеш. Договорил си се със съдия Фосет да отсъди в полза на Джакийл Стейли. Подкупил си го с около петстотин хиляди, но след като прибрал сухото, той забравил за уговорката. Тикнал Джакийл в пандиза и ти си решил да му отмъстиш. Накрая си успял. За жалост секретарката му също се оказала там.

— Случаят е за смъртна присъда, Куин, ясно и просто — заяви Делок. — Федерално смъртно наказание.

Очите на Куин се затвориха и тялото му се сгърчи. Дишането му се учести и по челото му изби пот. Мина минута, после още една. Коравият тип изчезна. Онзи, който се появи на негово място, промърмори немощно:

— Не сте хванали когото трябва.

Панковиц се засмя, а Делок попита с подигравателна усмивка:

— Това ли е най-доброто, на което си способен?

— Не сте хванали когото трябва — повтори Куин, но не толкова уверено.

— Звучи доста неубедително, Куин — увери го Делок. — И ще звучи още по-неубедително в съдебната зала.

Куин се взира в ръцете си още цяла минута. Накрая каза:

— След като знаете толкова много, момчета, какво още ви трябва?

— Има няколко празнини, Куин — отговори Панковиц. — Сам ли действа? Как отвори сейфа? Защо уби секретарката? Какво стана с останалите пари?

— Не мога да ви помогна. Не знам нищо за това.

— Знаеш всичко, Куин, и няма да си тръгнем, докато не попълниш празнините.

— В такъв случай ще висим тук още дълго — заяви Куин. Приведе се напред, положи глава на масата и оповести: — Сега ще подремна.

Двамата агенти се изправиха и вдигнаха папките и бележниците си.

— Ще направим почивка, Куин. Връщаме се след половин час.