Джон Гришам
Рекетьорът (39)

39

Близо до Форт Лодърдейл попадам в задръстване заради някакъв ремонт и набирам номера на мобилния телефон на господин Рашфорд Уотли в Монтего Бей. Той се радва на обаждането ми, все едно сме приятели от десетилетия. Обяснявам му, че съм се прибрал благополучно в Щатите и че животът е прекрасен. Преди четирийсет и осем часа напуснах Ямайка, след като се бях сбогувал с Нейтън и с Рашфорд, ужасен, че мъже с униформи току-виж ме спрели, преди да се кача на самолета за Пуерто Рико. Смаян съм колко бързо се развиват събитията. Непрекъснато си повтарям да не се разсейвам и да мисля за следващия си ход.

Рашфорд не е ходил в затвора след неделя. Обяснявам му, че Натаниъл е измислил план да започне да подкупва разни хора и си представя налудничаво, че аз се връщам там с една камара пари. Звъннал съм тук-там и се оказва, че момчето отдавна се е забъркало с кокаина. Още не мога да повярвам, че глупакът се е опитал да внесе четири килограма. А пистолетът направо не ми се побира в главата. Малоумник.

Рашфорд се съгласява и казва, че предишния ден, в понеделник, е говорил с прокурора. Ако успее да направи чудо, нашето момче го очакват „около“ двайсет години в ямайски затвор. Рашфорд споделя откровените си съмнения, че Натаниъл надали ще оцелее дълго там. Ако се съди по побоя, който са му нанасяли през първите две нощи, щял да има късмет, ако оцелее цяла седмица.

Договаряме се Рашфорд да посети затвора днес следобед и да види как е Натаниъл. Моля го да му предаде, че съм се заел с всички сили да уредя освобождаването му, че посещението в дома му е минало по план и че правя всичко, както сме се договорили.

— Както искате — съгласява се Рашфорд.

Платил съм му хонорара, така че формално още работи за мен.

Надявам се това да е последният ни разговор.

 

 

Ванеса отново шофира три часа и половина от Ричмънд до Роуаноук и пристига точно в два следобед за срещата с Дъсти Шивър, адвокат на Куин Ракър. Когато се обажда, за да си уговори среща, обещава, че ще донесе важно доказателство във връзка със случая. Дъсти е заинтригуван и започва да я разпитва по телефона, но тя настоява за среща колкото се може по-скоро.

Облечена е с достатъчно къса пола, за да привлича вниманието, и носи елегантно кожено куфарче. Дъсти скача на крака, когато тя влиза в кантората му, и й предлага стол. Секретарка поднася кафе и двамата разговорят напрегнато, преди вратата да се затвори.

— Ще мина направо на въпроса, господин Шивър — казва Ванеса. — Куин Ракър ми е брат и аз мога да докажа невинността му.

Дъсти обмисля думите й и ги оставя да отзвучат в стаята. Знае, че Куин има двама братя — Ди Рей и Дългия — и сестра Лусинда. И тримата се занимават активно със семейния бизнес. Сега си спомня, че има и още една сестра, която не е замесена и никога не е споменавана.

— Куин ви е брат — смотолевя той.

— Да. Напуснах Вашингтон преди няколко години и оттогава не поддържаме връзка.

— Добре. Слушам ви. Да видим какво ще ми кажете.

Ванеса кръстосва крака и Дъсти не откъсва поглед от нея.

— Около седмица след като Куин избяга от „Фростбърг“, той едва не умря от свръхдоза кокаин във Вашингтон. Ние, семейството му, знаехме, че все някога ще се убие с тази гадост — Куин открай време се дрогира много, — затова се намесихме. Брат ми Ди Рей и аз го закарахме в клиника близо до Акрон, Охайо. Специално място за сериозно пристрастени. Без съдебна заповед не можеха да го заключат, но в основни линии точно това се прави в тези места. Куин беше там вече двайсет и един дни, когато телата на съдия Фосет и на секретарката му са били намерени на седми февруари. — Ванеса вади папка от куфарчето си и я оставя върху бюрото на Дъсти. — Всички документи са тук. Заради бягството му от затвора в клиниката го приеха под фиктивно име — господин Джеймс Уилямс. Платихме депозит от двайсет хиляди долара в брой, така че от клиниката бяха доволни. Не задаваха много въпроси. Направиха му пълен физически преглед и кръвни изследвания, затова има ДНК доказателство, че Куин е бил там по време на убийствата.

— Откога знаете?

— Не мога да отговаря на всичките ви въпроси, господин Шивър. В семейството ни има много тайни, но няма много отговори.

Дъсти се взира в нея и тя спокойно отвръща на погледа му. Той съзнава, че няма да узнае всичко, а и в този момент не е толкова важно. Току-що е спечелил огромна победа над правителството и вече вътрешно се смее.

— Защо е признал?

— Защо човек изобщо признава престъпление, което не е извършил? Не знам. Куин има силно биполярно разстройство и други проблеми. ФБР са го тормозили десет часа и са използвали всякакви мръсни номера от арсенала си. Доколкото познавам Куин, играл си е игрички. Сигурно им е дал, каквото са искали, за да го оставят на мира. Може дори да си е измислил някаква история, за да се въртят в омагьосан кръг, докато се мъчат да я докажат. Не знам. Помните ли бебето на Линдбърг — най-прочутото отвличане в историята?

— Разбира се, чел съм за него.

— Е, поне сто и петдесет човека са признали, че са извършили това престъпление. Не е логично, но понякога Куин откача.

Дъсти отваря папката. Там има доклад за всеки ден от престоя на Куин в клиниката за рехабилитация — от 17 януари до 7 февруари, понеделник, когато са намерени телата на съдия Фосет и Наоми Клеъри.

— Тук пише, че е напуснал клиниката следобед на седми февруари — чете Дъсти.

— Точно така. Тръгнал си е или е избягал и отишъл в Роуаноук.

— И защо, ако мога да попитам, е отишъл в Роуаноук?

— Господин Шивър, напомням ви, че не мога да отговоря на всичките ви въпроси.

— Значи, той се появява в Роуаноук в деня след намирането на телата, отива в бар, напива се, набърква се в сбиване, арестуват го и се оказва, че джобовете му са пълни с пари. В историята има много празнини, госпожице…

— Да, има, и с течение на времето ще бъдат запълнени. В момента обаче това не е важно, нали? Важното е, че вие имате недвусмислено доказателство за невинността му. Правителството не разполага с друго, освен с фалшивите самопризнания на брат ми, нали?

— Точно така. Нямат веществени доказателства, само много подозрително поведение. Например какво е търсел в Роуаноук? Как е стигнал там? Откъде е взел толкова пари в брой? Откъде е купил откраднатите пистолети? Много въпроси, госпожице, но допускам, че вие не разполагате с отговорите, нали?

— Прав сте.

Дъсти сключва ръцете си на тила и се взира в тавана. След дълга пауза казва:

— Ще се наложи да проверя това, нали разбирате? Ще трябва да отида в клиниката, да поговоря с хората там, да взема клетвени показания. Федералните няма да се откажат, докато папката ни не стане много по-дебела и не ги ударим по главата с нея. Ще ми трябват още двайсет и пет хиляди долара.

— Ще го обсъдя с Ди Рей — отговаря тя без колебание.

— Предварителното изслушване е след две седмици, така че трябва да действаме бързо. Ще внеса искане за снемане на обвиненията преди това.

— Вие сте адвокатът.

Отново настъпва мълчание, докато Дъсти се привежда напред и поглежда Ванеса.

— Познавах добре съдия Фосет. Не бяхме приятели, но бяхме добри познати. Ако Куин не го е убил, имате ли представа кой го е направил?

Тя клати глава. Не.

 

 

Полицията намерила пикапа на Нейтън късно във вторник сутринта на паркинга на регионалното летище в Роуаноук. Както можеше да се очаква, служителите в бара му се притеснили в понеделник, когато той не се появил на работа, и късно следобед вече звънели по телефона. Най-накрая се свързали с полицаите и те претърсили летището. Нейтън се хвалел, че ще лети до Маями с частен самолет, затова претърсването не било трудно, поне не и за пикапа. Намирането му не говорело автоматично за мръсна игра, а и полицията не се втурнала веднага да започне издирване на изчезнал човек. Бърза проверка на името разкрила криминално досие, което не предизвикало симпатия. Нямало сълзи и вопли за изгубеното дете от семейството.

След компютърна проверка и няколко телефонни обаждания установили, че Нейтън си е купил чисто нов шевролет силвърадо два месеца по-рано от търговец в Лексингтън, Вирджиния, на един час път от Роуаноук по междущатска магистрала 81. Продажната цена била четирийсет и една хиляди долара и Нейтън платил в брой. За такава сума обикновено се пише чек, но той платил в брой. С внушителна пачка стодоларови банкноти.

Без търговецът на автомобили, полицията или който и да било да подозира, Нейтън си бил намерил търговец на злато.

Най-накрая и аз намирам.

 

 

След като три пъти ходя до „Палмето Тръст“ в южната част на Централен Маями, все още имам в багажника на наетия си шевролет точно четирийсет и едно от безценните кюлчета на стойност около шестстотин хиляди долара. Трябва да превърна една част от тях в пари в брой, а за да го направя, съм принуден да проникна в сивия свят на търговията със злато, където правилата са разтегливи, променят се в движение, а всички участници имат шавливи очи и говорят двусмислено.

Първите двама търговци, които намирам в „Жълти страници“, подозират, че съм някакъв агент, и веднага ми затварят. Третият говори с акцент — което бързо научавам, че не е необичайно за занаята — и иска да разбере как съм се сдобил с кюлче чисто злато с тегло десет унции. „Дълга история“, отговарям и затварям. Четвъртият е дребосък, който привидно държи заложна къща с различни уреди, а отзад изкупува бижута. Петият ми се струва по-обещаващ, но, разбира се, иска да види какво имам. Обяснявам му, че не искам да влизам в магазина, понеже не желая да ме заснема камерата. Той млъква и вероятно си представя как го обират пред дулото на пистолет. Накрая се уговаряме да се срещнем в една сладоледена къща на две пресечки от магазина му, в търговския център в хубава част на града. Той ще бъде с черно кепе на „Марлинс“.

Трийсет минути по-късно седя с двоен сладолед с шамфъстък. Хасан, едър сириец с прошарена брада, е срещу мен и омита троен шоколадов фъч. На пет-шест метра от нас седи мускулест мъжага, който чете вестник, яде замразено кисело мляко и вероятно е готов да ме застреля, ако покажа и най-малък признак, че ще създам проблем.

Неуспешно се опитваме да си побъбрим учтиво, така че побутвам към него смачкан плик. Вътре има едно-единствено кюлче. Хасан се озърта, но единствените клиенти са млади майки с петгодишните им деца и другият сириец. Хваща кюлчето в месестата си длан, стиска го, усмихва се, почуква го лекичко по ъгъла на масата и промърморва: „Уау!“. Съвсем по американски.

Не мога да повярвам колко успокоително може да въздейства това възклицание. Никога не съм допускал, че златото е фалшиво, но преценката на един професионалист изведнъж ми въздейства освежаващо.

— Харесваш, а? — питам глупаво, колкото да кажа нещо.

— Много добре — отговаря той и пъхва кюлчето обратно в плика. Пресягам да си го взема, а той пита: — Колко?

— Да кажем, пет кюлчета, общо петдесет унции. Вчера борсата затвори на хиляда петстотин и двайсет долара за унция, така че…

— Знам цената на златото — прекъсва ме той.

— Разбира се. Искаш ли да купиш пет кюлчета?

Човек като него никога не казва „да“ или „не“. Вместо това увърта, шикалкави и блъфира.

— Възможно е, със сигурност зависи от цената.

— Какво можеш да предложиш? — питам, но не твърде нетърпеливо.

Има и други търговци на злато в местните „Жълти страници“, макар че времето ме притиска и почва да ми писва от тези телефонни разговори.

— Е, господин Болдуин, това зависи от няколко неща. Едно от тях, които трябва да допуснем в подобни положения, е, че златото е от онова, което се продава на черния пазар. Не знам как сте се сдобили с него и не искам да знам, но има голяма вероятност да сте го… как да кажа… отнели от предишния му собственик.

— Има ли значение откъде…

— Регистриран собственик на златото ли сте, господин Болдуин? — рязко пита той.

Озъртам се и отговарям:

— Не.

— Разбира се. Затова отбивът от цената на черния пазар е двайсет процента. — На този тип не му трябва калкулатор. — Ще ви платя по хиляда двеста и двайсет долара за унция — отсича той тихо, но категорично и се привежда напред. Брадата му частично скрива устните, но изречените със силен акцент думи са ясни.

— За пет кюлчета? — питам. — Петдесет унции?

— Ако и останалите четири са със същото качество.

— Еднакви са.

— И нямате регистрация, записи, документи, нищо, така ли, господин Болдуин?

— Точно така и не искам тепърва да имам. Простичка сделка — злато срещу пари в брой без разписки, документи, видео, нищо. Идвам и си отивам, потъвам в мрака.

Хасан се усмихва и протяга дясната си ръка. Ръкуваме се, сделката е сключена и решаваме да се срещнем в девет часа на следващата сутрин в деликатесния ресторант на отсрещния тротоар, където има сепарета и ще можем спокойно да си преброим парите. Излизам от сладкарницата, все едно съм извършил престъпление, и си повтарям нещо, което би трябвало да е очевидно, а именно: не е незаконно да продаваш и купуваш злато на раздути или на занижени цени. Не търгуваме с крек на улицата, нито с вътрешнофирмена информация. Сделката е напълно законна, нали така?

Ако някой наблюдаваше двама ни с Хасан, щеше да се закълне, че сме двама мошеници, които са уговаряли незаконна сделка. И щеше да е прав. На този етап пет пари не давам.

 

 

Поемам рискове, но нямам избор. Хасан е риск, но парите ми трябват. Изнасянето на златото от страната ще е риск, но оставя ли го тук, ще го изгубя.

През следващите два часа пазарувам в магазините с намалени стоки. Купувам напосоки, например комплекти за игра на табла, малки кутии с инструменти, книги с твърди корици и три евтини лаптопа. Отнасям стоките в стая на приземния етаж в мотел, южно от Корал Гейбълс, и през останалата част от нощта човъркам, пакетирам и пия студена бира.

Свалям дисковете и батериите на лаптопите и успявам да ги заменя с по три от кюлчетата си. Във всяка книга с твърди корици пъхвам по едно увито във вестник и алуминиево фолио кюлче, после облепям книгата с тиксо. Оставям чуковете и отвертките в кутиите за инструменти, но изваждам всичко останало. Четири кюлчета се побират прекрасно във всяка кутия. В кутиите за игра на табла влизат по две кюлчета, без да предизвикват подозрения. С помощта на опаковъчни материали от „ФедЕкс“, „Ди Ейч Ел“ и „Ю Пи Ес“ старателно пакетирам стоката си, докато часовете се нижат и аз се пренасям в друг свят.

Два пъти се обаждам на Ванеса и двамата си разказваме как е минал денят ни. Тя се е върнала в Ричмънд и прави същото, което и аз. И двамата сме изтощени физически и психически, но взаимно се насърчаваме да продължим. Моментът не е подходящ да забавяме темпото или да проявяваме небрежност. Към полунощ приключвам и се любувам на работата си. Върху бюфета има десетина пакетчета, запечатани и подготвени за въздушна поща, с делови вид, но съвсем не подозрителни и съдържащи общо трийсет и две кюлчета на стойност петстотин хиляди долара. Документите, които трябва да попълня за международна пратка, са адски досадни, а съм принуден да скалъпвам съдържанието. Подателят е господин М. Рийд Болдуин от „Скелтър Филмс“ в Маями, а получателят е същият той, но в „Шугар Коув Вилас“, номер двайсет и шест, Уилъби Бей, Антигуа. Възнамерявам да бъда там и да ги получа. Ако пристигнат на местоназначението си благополучно, двамата с Ванеса сигурно ще опитаме в близко бъдеще още подобни пратки. Ако нещо се обърка, ще направим нови планове. Такива пратки крият друг риск — пакетчетата може да бъдат отворени и конфискувани, златото може да бъде откраднато по пътя. Обаче аз съм почти сигурен, че то ще намери новия си дом. Напомням си, че не пренасяме забранени вещества.

Твърде изморен съм, за да спя, и към два след полунощ включвам лампите и лаптопа си и се заемам с имейла. Адресиран е до г-н Стенли Мъмфри, прокурор от Южния окръг на Вирджиния, и до г-н Виктор Уестлейк, ФБР, Вашингтон. Ето какво гласи настоящата редакция:

„Скъпи господин Мъмфри и господин Уестлейк,

Опасявам се, че съм допуснал огромна грешка. Куин Ракър не е убил съдия Фосет и Наоми Клеъри. Сега, когато вече не съм в затвора, ми бяха нужни няколко месеца, за да го осъзная и да посоча истинския убиец. Самопризнанията на Куин са пълна измислица, както сигурно вече знаете, а и не разполагате с никакви веществени доказателства срещу него. Адвокатът му Дъсти Шивър притежава недвусмислено доказателство за непоклатимо алиби, което ще оневини Куин, така че се подгответе да свалите всички обвинения срещу него. Съжалявам за причиненото неудобство.

Наложително е да разговаряме възможно най-скоро. Имам подробен план за бъдещите ни действия, но само пълното Ви съдействие ще доведе до залавянето и осъждането на убиеца. Като начало искам пълен имунитет за себе си и за други хора, а накрая Вие ще получите точно каквото искате. Ако действаме заедно, ще можем най-сетне да разрешим този проблем и да раздадем справедливост.

Аз съм извън страната и не възнамерявам да се прибирам. Никога.

Искрено Ваш,

Малкълм Банистър“