Джон Гришам
Рекетьорът (30)

30

Нейтън живее в малка къща от червени тухли на тесен път, няколко километра западно от град Радфорд. Най-близкият му съсед обитава голяма каравана на по-малко от километър до щатската магистрала. Предната му морава е окосена, покрай тясната веранда има няколко храста. Когато пристигаме и паркираме зад лъскавия му нов пикап, го заварваме навън да играе с жълтия си лабрадор.

Първокласният ми екип се състои от новата ми асистентка Ванеса, която за целите на този проект ще наричаме Гуен, и двама свободно практикуващи от Роуаноук — впечатляващия Слейд и неговия асистент Коуди. Слейд се представя като видеограф и работи от гаража си. Притежава камера и оборудване и изглежда точно както се полага: вързана на опашка дълга коса, джинси с дупки на коленете, две златни верижки на врата. Коуди е по-млад и достатъчно мърляв. Хонорарът им е хиляда долара на ден плюс разходите. Част от уговорката е да правят каквото се иска от тях и да не говорят много-много. Обещавам да им платя в брой, без да споменавам „Скелтър Филмс“ или каквото и да било. Може да е документален филм, може да е всичко друго. От тях се иска да правят каквото им кажа и да не разкриват никакви подробности пред Нейтън Кули.

Ванеса пристигна в Радфорд снощи и двамата се затворихме в хубав хотел, където се регистрирахме на нейно име и използвахме предплатена кредитна карта. Тя каза на шефа си, че е пипнала грип и не бива да излиза от къщи няколко дни. Нищо не разбира от филмопроизводство, ама и аз не разбирам.

След неловко запознанство на алеята оглеждаме мястото. Задният двор на Нейтън е голямо открито пространство, което пълзи нагоре по склона. Стадо белоопашати елени прескачат оградата, когато ни виждат. Питам Нейтън колко време му отнема да коси тревата и той отговаря: три часа. Посочва ми един навес за трактори, където виждам модерна косачка „Джон Диър“. Изглежда нова. Той обяснява, че е момче от провинцията и предпочита да живее на открито, да ходи на лов или за риба и да пикае от задната веранда. Освен това понякога още си мислел за живота в затвора, където хиляди мъже били сгъчкани на прекалено тясно място. Не, той обичал простора. Докато се разхождаме и си говорим, Слейд и Коуди се мотаят безцелно и си говорят нещо, гледат слънцето и потриват брадички.

— Тук ми харесва — отбелязвам и поемам нещата в свои ръце, сочейки: — Искам онези възвишения в кадър.

Слейд явно не е съгласен, но Коуди въпреки това започва да пренася оборудването от колата. Цяла вечност подготвят снимачната площадка и за да проявя артистичния си темперамент, започвам да им се карам, че се туткат. Гуен е донесла малък набор гримове и Нейтън неохотно се съгласява да му сложи малко пудра и руж. Сигурен съм, че му е за пръв път, но трябва да се чувства като актьор. Гуен носи къса пола и блуза, която е доста разкопчана, а част от ролята й е да провери колко лесно ще успее да възбуди момчето. Преструвам се, че преглеждам бележките си, но всъщност наблюдавам Нейтън, който оглежда Гуен. Вниманието й и закачките са му приятни.

Когато камерата, прожекторите, мониторът и звукът са почти готови, дръпвам Нейтън настрани — само двамата, режисьор и звезда, — за да му обясня как виждам нещата.

— Добре, Нейтън, искам да бъдеш много сериозен. Мисли за Джийн, за това как федералните са го убили. Искам да бъдеш мрачен, никакви усмивки, никакво забавление, ясно?

— Ясно.

— Говори бавно, измъчено. Аз ще ти задавам въпросите, а ти само гледай в камерата и говори. Дръж се естествено. Ти си хубав мъж и според мен камерата ще те хареса, но е важно да бъдеш себе си.

— Ще се постарая — отговаря той и явно наистина чака с нетърпение да влезе в роля.

— И последно, може би трябваше да го спомена вчера. Ако филмът постигне желаната цел и разбули истинското лице на Агенцията, тогава ще има възмездие, ще има отплата. Нямам им капчица доверие — те са шайка негодници, способни на всичко. Затова е важно ти да си, как да го кажа, извън играта.

— Чист съм, човече — уверява ме той.

— Нали не търгуваш?

— Не, мамка му. Не искам да се връщам пак в затвора, Рийд. Това е една от причините да се преместя тук, далече от семейството си. Те още правят метамфетамини и ги продават, но аз не.

— Добре. Просто мисли за Джийн.

Коуди му поставя микрофона. Ние сядаме на сгъваеми столове, заобиколени от прожектори и кабели. Камерата е над рамото ми и за миг наистина се чувствам като безкомпромисен разследващ журналист. Поглеждам към Гуен и казвам:

— Забрави ли за снимките? Хайде, Гуен!

Тя скоква, когато я скастрям, и грабва един фотоапарат.

— Само няколко снимки, Нейтън, за да знаем как сме разположили осветлението. — Той отначало се цупи, но после се усмихва, докато Гуен го щрака.

Накрая, след като сме тук повече от час, започваме истинската работа. Държа химикалка в лявата си ръка и драскам нещо в бележник.

Малкълм Банистър беше десничар — просто в случай че Нейтън заподозре нещо. Но той не е такъв човек.

За да му помогна да се поотпусне, започвам от най-основното: име, възраст, професия, образование, криминално досие, деца, семейно положение и така нататък. Няколко пъти го уверявам да бъде спокоен, карам го да повтори нещо — просто си говорим. Детството му в различни домове, училища, животът му с по-големия му брат Джийн, без баща, трудните взаимоотношения с майка му. В този момент той казва:

— Виж, Рийд, няма да говоря лоши работи за майка ми, ясно?

— Не, разбира се, Нейтън. Изобщо не целях това.

И бързо сменям темата. Говорим за метамфетаминовия период в младостта му. След известно колебание той най-сетне се отваря и обрисува потискаща картина на трудното си юношество, изпълнено с наркотици, алкохол, секс и насилие. Петнайсетгодишен вече знаел как се приготвя наркотикът. Двама от братовчедите му изгорели живи, когато избухнала лаборатория, намираща се в каравана. Шестнайсетгодишен за пръв път се озовал в затворническа килия. Напуснал училище и животът му станал още по-безумен. Поне четирима от братовчедите му лежали в затвора за търговия с наркотици, двама още били зад решетките. Колкото и неприятно да било в затвора, там поне се откъснал от дрогата и алкохола. Останал трезвен през петте години и сега смятал да не докосва метамфетамини. Бирата била друго нещо.

На обед прекъсваме. Слънцето е точно над главите ни и Слейд се притеснява, че много ще блести. Двамата с Коуди обхождат двора и търсят друго място.

— Колко можеш да останеш днес, Нейтън? — питам.

— Аз съм шефът — самодоволно отговаря той, — мога да остана колкото си искам.

— Чудесно. Още един-два часа?

— Защо не? Как се справям?

— Страхотно. Трябваха ти няколко минути да се отпуснеш, но сега говориш много гладко, много искрено.

— Ти си страхотен разказвач, Нейтън — добавя Гуен.

Това му допада. Тя се е върнала с гримовете, попива потта от челото му, докосва го, четка го, флиртува. Той жадува за внимание.

Донесли сме си сандвичи и безалкохолно и се храним в сянката на дъба до работилницата му. Мястото допада на Слейд и решаваме да се преместим тук. Гуен пита шепнешком Нейтън може ли да отиде до тоалетната. На него му става неловко, но просто не може да откъсне очи от краката й. Аз се отдалечавам и се преструвам, че говоря по мобилния си, уж с важни клечки от Лос Анджелис.

Гуен влиза през задната врата. По-късно ще ми докладва, че къщата има две спални, но само едната е мебелирана, че в хола има само канапе, стол и огромен плазмен телевизор, една баня, която се нуждае от здраво търкане, кухня с препълнена с мръсни съдове мивка и натъпкан с бира и полуфабрикати хладилник. Има таванско помещение със сгъваема стълба. Подовете са покрити с евтини килими. Три врати — предна, задна и към гаража, — и трите с големи резета, явно поставени наскоро. Изглежда, няма алармена система, не се виждат сензори над вратите и прозорците или панели. В килера до спалнята му има две ловджийски пушки и две винтовки. В този до другата спалня няма нищо освен чифт кални ловджийски ботуши.

Докато Гуен е вътре, продължавам престорения си телефонен разговор, а всъщност наблюдавам Нейтън иззад очилата си. Той не откъсва очи от задната врата на къщата, неспокоен, понеже тя е вътре самичка. Слейд и Коуди подготвят новата снимачна площадка. Когато Гуен се връща, Нейтън си отдъхвай се извинява за немарливото си домакинство. Тя гука и сресва косата му. Когато всичко е готово, започваме следобедните снимки.

Той споменава инцидент с мотоциклет, когато бил четиринайсетгодишен, и аз половин час анализирам случилото се. Разчепкваме разпокъсаната му професионална кариера — шефове, колеги, задължения, надници, уволнения. Връщаме се на темата за търговията с наркотици и на подробностите около приготвянето на метамфетамини, кой го е научил, основните съставки и така нататък. Връзки, гаджета? Той твърди, че някаква братовчедка забременяла от него, когато бил двайсетгодишен, но нямал представа какво е станало с майката и с детето. Имал сериозна приятелка, преди да влезе в затвора, но тя го зарязала. Ако съдя по начина, по който зяпа Гуен, момчето явно е доста възбудено.

На трийсет години е и най-забележителните събития в живота му са смъртта на брат му и затворническата му присъда. След като три часа го разпитвам, не успявам да изтръгна нищо интересно, ама нищичко. Заявява, че трябва да ходи на работа.

— Трябва да отидем на мястото, където е убит Джийн — казвам, докато Слейд изключва камерата и всички си отдъхват.

— До Блуфийлд е, на около час път от тук — отговаря той.

— Блуфийлд, Западна Вирджиния?

— Точно така.

— А ти защо беше там?

— Правехме доставка и купувачът се оказа информатор.

— Трябва да го видя, Нейтън, да го обиколим стъпка по стъпка, да уловим сцената, насилието, мига, мястото, където е бил прострелян и убит Джийн. Случило се е през нощта, нали?

— Да, много след полунощ.

Гуен потупва лицето му с кърпичка, отстранява грима.

— Наистина чудесно стоиш пред камерата — тихо казва тя и се усмихва.

— Кога можем да отидем? — питам.

— По всяко време — вдига рамене той. — Утре, ако искате.

Идеално. Решаваме да се срещнем в къщата му в девет и заедно да потеглим през планината към Западна Вирджиния, към далечната изоставена мина, където братята Кули попаднали в капан.

Денят ни с Нейтън мина добре. Двамата се разбирахме добре като автор на филми и актьор, а на моменти той и Гуен изглеждаха готови да си хвърлят дрехите и да се награбят. Късно следобед двамата с нея се запътваме към „Бомбай“ на главната улица в Радфорд, в съседство с кампуса на колежа, и сядаме до дъската за дартс. Твърде рано е за колежаните, на бара има само няколко хулиганчета, които се възползват от намалението в този час. Моля сервитьорката да съобщи на Нейтън Кули, че сме тук да пийнем по нещо, и след секунди той цъфва с огромна усмивка. Каним го да седне, той се възползва от поканата и започваме да се наливаме с бири. Гуен ближе чаша вино, докато ние с Нейтън пресушаваме по няколко халби. Колежаните нахълтват и мястото става по-шумно. Питам за специалитетите и виждам, че на черната дъска с тебешир пише сандвич със стриди. Поръчваме си два, Нейтън се отдалечава и се провиква нещо към готвача. Вечеряме и оставаме до късно. Не само сме единствените чернокожи в бара, но сме и единствените клиенти на повече от двайсет и две години. Нейтън се отбива при нас от време на време, но той е зает човек.