Джон Гришам
Рекетьорът (21)

21

Три седмици след операцията започва да ми писва. Превръзките ми са свалени, конците са махнати, но спадането на отоците отнема цяла вечност. Гледам се в огледалото по сто пъти дневно в очакване положението да се подобри и изпод синините и подутините да се покаже Макс. Хирурзите от екипа постоянно идват и ме уверяват колко страхотно изглеждам, но вече ми е дошло до гуша от тези хора. Не мога да дъвча, не мога да се храня, не мога да ходя повече от десет минути, затова обикновено се придвижвам с инвалидната количка. Движенията ми трябва да са бавни и премерени, иначе може да прецакам изкусната работа, вложена в лицето на Макс Рийд Болдуин. Броя дните и нерядко отново се чувствам като в затвор. Седмиците се нижат, синините и подутините постепенно изчезват.

Възможно ли е да си влюбен в жена, която всъщност не си докосвал? Убеден съм, че отговорът е „да“. Тя се казва Ванеса Йънг. Запознах се с нея във „Фростбърг“, в залата за посещения, в една студена и ветровита съботна сутрин. Не би трябвало да казвам „запознах се“, просто тогава я зърнах за пръв път. Беше дошла при брат си, когото познавах и харесвах. Запознахме се по-късно, при друго нейно посещение, но не се докоснахме. Пишех й писма и тя ми отговаряше, но беше болезнено очевидно, поне за мен, че увлечението ми по Ванеса не е съвсем споделено.

Дори не мога да преброя колко часа съм си фантазирал за тази жена.

През последните две години животът и на двама ни се промени драстично и вече имам смелост да се свържа с нея. Новият ми най-добър приятел Пат Сърхоф ме осведоми, че не мога да пиша и да получавам писма, докато съм във Форт Карсън. Въпреки това аз пиша едно. Работя над него с дни, променям това-онова, редактирам, убивам времето. Разгалвам душата си пред Ванеса и на практика я умолявам да се видим.

По-късно ще намеря начин да й изпратя писмото.

Сърхоф се е върнал да ме вземе. Бързо напускаме Форт Карсън и потегляме за Денвър, откъдето вземаме директен полет за Атланта. Нося бейзболна шапка и слънчеви очила и не привличам нито един любопитен поглед. Малко се сърдя заради местата ни — седим един до друг в туристическа, а не в първа класа. Пат ми обяснява, че Конгресът повсеместно орязал бюджетите. Обядваме обилно със стафиди и кока-кола, после се залавяме за работа. Той отваря една прелестна папчица с всякакви неща в нея: съдебна заповед от Вирджиния за промяна на името ми на Макс Рийд Болдуин; нова социална осигуровка, издадена на същия човек; акт за раждане, според който съм роден в Мемфис от родители, за които не съм чувал; шофьорска книжка от Флорида с фалшива снимка от компютърния ми образ, създаден от лекарите преди операцията. Толкова е добра, че дори аз не бих познал, че е фалшификат. Пат ми обяснява, че ще мине още около месец, преди лицето ми окончателно да се оправи. Тогава ще ми извадят паспорт. Попълваме заявления за карти „Виза“ и „Америкън Експрес“. По негово предложение упражнявам различен почерк — изглежда като неразгадаеми драскулки, но не е много по-лош от предишния ми. Макс подписва шестмесечен договор за наем на едностаен апартамент на Нептюн Бийч, на няколко километра от Джаксънвил, и молба за откриване на текуща сметка в Сън Коуст Банк. Пат ме осведомява, че има банков клон на три пресечки от апартамента. Парите от наградата, сто и петдесет хиляди долара, ще бъдат преведени по сметката ми веднага щом я открия, а после ще мога да правя с тях каквото си поискам. Наистина няма от какво да се оплаквам в това отношение. Властите са ми опростили данъците върху сумата и Пат ми дава името на счетоводител, който знае и кода на данъчната служба, и кода на шерифите. Подава ми плик с три хиляди долара в брой, които би трябвало да ми стигнат като за начало. Обсъждаме предимствата и недостатъците на вземането на автомобил на лизинг в сравнение с покупката му и той ми обяснява, че лизингът е по-лесен и ще ми помогне да натрупам добър кредитен рейтинг.

Подава ми събрано на две страници резюме на живота на Макс Болдуин, което звучи като некролог. Родители, братя и сестри, образование, работа и аз заинтригуван установявам, че съм прекарал по-голямата част от живота си в Сиатъл, развеждал съм се два пъти, нямам деца. Местя се във Флорида, защото е възможно най-далече от втората ми съпруга. Важно е да запаметя тази измислица и да се придържам към нея. Имам си професионална биография (все в правителствени служби) и оценка за кредитната ми благонадеждност.

По отношение на работата мога да избирам между две възможности. Първата е като доставчик във военноморската база „Мейпорт“ на няколко километра северно от Нептюн Бийч с начална заплата от четирийсет и осем хиляди долара. Но се изисква двумесечна подготовка. Втората е като управител на отдел „Продажби“ в Службата на ветераните също със заплата четирийсет и осем хиляди долара годишно. Най-добре е да остана федерален служител поне през първите няколко години. Пат за десети път ми обръща внимание, че животът вече си е мой и мога да правя каквото си поискам. Единствените ограничения са продиктувани от миналото ми.

И тъкмо започвам да се чувствам обсипан с прекомерно много неща, той изважда от куфарчето си играчките. Първата е айпад, подарък от правителството и вече регистриран на името на Макс. Като библиотекар Малкълм имаше достъп до компютри (но не и до интернет) и бе направил всичко по силите си да поддържа уменията си. Тази джаджа обаче направо ме разбива. Посвещаваме цял час на интензивно обучение. Капвам, а Пат изважда един айфон. Негов, не мой, понеже трябва да си избера оператор и сам да си купя телефон, но той ме запознава и с това забележително устройство. Полетът неусетно приключва.

На летището в Атланта намирам магазин за електроника и убивам един час в разглеждане на машинарийките. Технологията ще е ключът за оцеляването ми, затова съм твърдо решен да се запозная с новостите. Преди да напуснем Атланта, изпращам писмото до Ванеса Йънг. Без обратен адрес.

Кацаме в Джаксънвил по тъмно, наемаме кола и пътуваме трийсет минути на изток към крайбрежните градчета. Атлантик Бийч, Нептюн Бийч, Джаксънвил Бийч — не личи къде свършва едното и къде започва другото. Районът е хубав, има стотици кокетни вили — някои се дават под наем, в други живеят хора — и най-различни ресторантчета и модерни студиа с изглед към океана. Стафидите, с които сме обядвали, отдавна са забравени и ние умираме от глад. Намираме ресторантче за морски деликатеси на пешеходната търговска улица на една пресечка от водата и се натъпкваме със стриди и скариди. На бара има млади хора, много красиви момичета със загорели крака и аз просто не мога да откъсна поглед от тях. Засега всички са бели и започвам да се чудя дали няма да бия на очи. Заедно с предградията си Джаксънвил наброява един милион души и осемнайсет процента от тях са чернокожи, затова според Пат етническият ми произход няма да бъде проблем. Опитвам се да му обясня какво е да си чернокож в свят на бели, но отново се убеждавам, че някои проблеми не можеш да изчерпиш на вечеря. Ако изобщо можеш да ги изчерпиш някога.

Променям темата и разпитвам за Програмата за защита на свидетелите. Седалището на Пат е във Вирджиния и той скоро ще се върне у дома. Друг шериф ще стане моята свръзка, моят отговорник, но по никакъв начин няма да се опитва да ме контролира. Той, или тя, винаги ще бъде наблизо, в случай че възникне проблем или неприятност. Обикновено отговорникът следи още няколко човека. При най-малкия намек, че нещо не е наред, ще ме преместят на друго място, но Пат ме уверява, че това рядко се случва.

Как могат да ме открият лошите? Пат отговаря, че не знае, понеже не се е случвало.

— Но със сигурност ти се е налагало да местиш хора — притискам го.

— Не съм участвал в преместване, но, да, случвало се е. Доколкото знам, а аз се занимавам с информатори от десет години, не е имало сериозна заплаха срещу никого. Чувал съм обаче за двама или може би трима, които са били убедени, че са разкрити. Поискали да бъдат преместени, затова ние сме се намесили и те отново са изчезнали.

По очевидни причини нито в юридическата, нито в общата библиотека във „Фростбърг“ имаше книги за Програмата за защита на свидетелите, затова познанията ми са ограничени. Но аз знам, че Програмата не е идеална.

— Значи не сте се сблъсквали с никакви проблеми? Трудно ми е да го повярвам.

— Не казвам, че сме безгрешни. Има една страхотна история отпреди трийсет години, легенда в нашата сфера. Имали сме сериозен информатор в мафията, който издал фамилията си и свалил някои от едрите босове — един от най-големите удари на ФБР за всички времена. Човекът все едно имал нарисувана на тялото си огромна мишена, която ще улучиш и с вързани очи. Нашите хора го скрили много надълбоко и минали няколко години. Бил пощенски инспектор в градче с петдесетина хиляди жители — идеално прикритие, — но той си бил мошеник, нали така? Престъпник по природа, затова просто не можел да остане чист. Отворил автокъща за автомобили втора употреба, после още една. Влязъл в бизнеса със заложни къщи, започнал да продава крадена стока и накрая се замесил в търговията с марихуана. Ние знаехме кой е, но ФБР не. Когато го пипнали, се обадил на отговорника си да го измъкне под гаранция. Отговорникът откачил, както и всички по стълбицата, чак до директора на ФБР. Настанала безумна суетня да го измъкнат от затвора и да го преместят на ново място. Застрашена била работата на много хора, сключвали сделки, умолявали съдии и най-накрая обвиненията срещу него били снети. Но се разминало на косъм. Затова повече недей да переш пари.

Пат смята, че последната му забележка е забавна.

— Никога не съм прал пари — заявявам без усмивка аз.

— Извинявай.

Дояждаме си десерта и се отправяме към новия ми дом. Намира се на седмия етаж на един небостъргач — един от четирите на брега, с тенис кортове и басейни долу. Пат ми обяснява, че повечето жилища се отдават под наем, но има и постоянни обитатели. Наемът е платен за шест месеца, после зависи от мен. Апартаментът е едностаен, обзаведен, с кухненски бокс, хубаво канапе и столове — не е луксозен, но не е и евтин. След като Пат си тръгва, излизам на балкончето си и съзерцавам луната над океана. Вдишвам соления въздух и слушам тихия плясък на вълните.

Свободата е вълнуваща. И неописуема.

Забравил съм да дръпна завесите и се събуждам от ослепителното слънце. Първата ми истинска сутрин като свободен човек, когото никой не наблюдава. Нямам търпение да усетя пясъка между пръстите си. На плажа има няколко ранобудници и аз бързо слизам, скрил отчасти лицето си под бейзболната шапка и слънчевите очила. Никой не ме забелязва, никой не дава и пет пари. Хората, които скитат безцелно по плажа, са потънали в собствените си светове и аз също бързо потъвам в своя. Нямам семейство, работа, отговорности и минало. Макс започва чисто нов живот.

Пат Сърхоф ме взема към обед и двамата хапваме по един сандвич. След това ме закарва във военноморската база „Мейпорт“, където имам среща с лекар, — запознат със случая. Възстановяването ми върви добре, няма никакви усложнения. Ще дойда пак след две седмици за още един преглед.

След това отиваме в Сън Коуст Банк близо до апартамента ми и докато се придвижваме, Пат ме подготвя какво предстои. Той няма да влезе, защото е важно сам да открия сметката. Никой в банката не е запознат със случая, всичко е по нормалната процедура. За момента Макс Болдуин е почти пенсионер, не работи и обмисля да се премести в района. Иска да си открие стандартна текуща сметка, съвсем обикновена, и като начало ще внесе хиляда долара. След като сметката бъде открита, Макс ще се върне в банката и ще получи инструкциите за осъществяване на банковите преводи. В банката ме насочват към прелестната Гречън Хайлър — изрусена дама на около четирийсет, която прекарва много време на слънце. Има малко бюро в тясна кабинка и не носи брачна халка. Няма откъде да знае, че е първата жена, с която оставам наистина насаме след повече от пет години. Колкото и да се старая, не мога да възпра неприличните мисли. Може би е напълно естествено. Гречън е бъбрица, а в момента аз също съм бърборко. Бързо приключваме с документите и гордо й давам истинския си адрес. Внасям хиляда долара в брой. Тя ми подава няколко временни чека и обещава да ми изпрати още по пощата по-късно. Приключваме деловата част и продължаваме да си бъбрим. Гречън ми дава визитната си картичка и ме уверява, че е готова да ми оказва всякакво съдействие. Обещавам да й се обадя, когато си взема мобилен телефон — банката иска телефонен номер. За малко да я поканя на вечеря, най-вече защото съм убеден, че ще се съгласи, но мъдро се въздържам. Ще имам предостатъчно време за това по-късно, когато се почувствам по-удобно и лицето ми е по-приятно за гледане. Надявам се.

Предложих на Дион да се оженим, когато бях на двайсет и четири години, и от този миг до деня, в който ме арестуваха, нито веднъж не съм й изневерил. Веднъж за малко да го направя със съпругата на наш познат, но и двамата осъзнахме, че финалът ще е лош. Като адвокат в малко градче се бях нагледал на разводи и все се чудех защо хората объркват живота и семействата си по такъв ужасен начин само защото не съумяват да устоят на изкушението. Един бърз и небрежен флирт, после нещо по-сериозно и не след дълго се озовават в съда, където им издират очите, губят децата си и доста пари. Всъщност обожавах жена си и у дома получавах предостатъчно секс. Другата част от истината е, че никога не съм смятал себе си за любимец на жените.

Преди Дион имах приятелки и си живях добре като ерген, но никога не съм скачал сляпо от легло в легло.

Сега съм на четирийсет и три, сам съм и предчувствам, че има много жени на моята възраст, които си търсят компания. Усещам желание, но в същото време всичките ми ходове трябва да бъдат премислени.

На излизане от банката се чувствам удовлетворен. Току-що съм изпълнил първата мисия в своя таен живот. Пат ме чака в колата и когато влизам, пита:

— Е?

— Няма проблем.

— Защо се забави толкова?

— Служителката беше сладурана и направо ми се метна.

— Това винаги ли е било проблем?

— Не бих го нарекъл проблем, но, да, привличам жените. Открай време се налага да ги разгонвам.

— Продължавай да ги разгонваш. Жените са провалили много мъже.

— Значи си специалист по жените?

— Ни най-малко. Сега накъде?

— По магазините. Трябват ми свестни дрехи.

Намираме магазин за мъжки дрехи, където срещу осемстотин долара обновявам гардероба си. Пат и този път ме чака в колата. И двамата сме на мнение, че двама мъже на четирийсет и няколко години, единият бял, другият — черен, които пазаруват заедно, могат да привлекат известно внимание. А моята цел е да не привличам никакво внимание. След това той ме закарва в представителството на „Флорида Селюлар“, където си купувам айфон и го регистрирам. С телефона в джоба си най-сетне се чувствам като истински американец — във връзка със света.

През следващите два дни изпълняваме различни задачи и установяваме Макс стабилно в новия живот. Пиша първия си чек на агенция за лизинг на автомобили и отпрашвам от там с ауди А4 кабриолет — мое за следващите дванайсет месеца срещу 400 долара месечно и с пълна застраховка. Сега, след като съм мобилен и двамата с Пат започваме да си лазим по нервите, той започва да намеква, че е време да си тръгва. Готов съм за независимостта си, а той е готов да се прибере у дома.

Отново посещавам Гречън, за да проверя правилата за осъществяване на парични преводи към банката, и й обяснявам, че скоро ще пристигне съществена сума. Пат изяснява нещата с началството си и парите от наградата са преведени от някаква тайна сметка в моята. Предполагам, че всички участници в паричния превод вземат обичайните предпазни мерки.

Няма откъде да знам, че някой наблюдава превода.