Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Racketeer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране
ehobeho (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

ИК „Обсидиан“ София 2012

Редактор: Кристин Василева

Коректор: Симона Христова

ISBN: 978-954-769-313-5

История

  1. — Добавяне

33

Самолетът е Чалънджър 604, един от най-хубавите частни джетове за чартърни полети. В кабината удобно могат да се настанят осем човека, а ако са по-ниски от метър и осемдесет, се движат, без да опират тавана. Според сведенията и техническите характеристики онлайн като нов такъв самолет струва около трийсет милиона, но аз не искам да го купувам. Трябва ми само бързо да го наема за пет хиляди долара на час. Чартърната услуга е от град Роли и е заплатена изцяло с чек на името на „Скелтър Филмс“, издаден от банка в Маями. Уговаряме заминаване в пет следобед в петък от Роуаноук само с двама пътници — Нейтън и аз. По-голяма част от петък сутринта прекарвам в опит да убедя чартърната компания, че ще им изпратя по имейл копия на паспортите ни веднага щом намеря своя. Пред тях твърдя, че съм го забутал някъде и в момента обръщам апартамента си с главата надолу.

За пътувания извън страната всяка частна чартърна компания трябва да представи имената на пътниците и копия от паспортите им няколко часа преди заминаването. Американските гранични власти сверяват информацията със списъка на хората, на които е забранено да летят. Сигурен съм, че нито Малкълм Банистър, нито Макс Болдуин фигурира в този списък, обаче не знам какво може да се случи, когато властите получат копие от фалшивия паспорт на Натаниъл Коули. Затова протакам с надеждата, че колкото по-малко време властите разполагат с двата паспорта, толкова по-голям е шансът да ми провърви. Накрая осведомявам чартърната компания, че съм намерил паспорта си, и се мотая още половин час, преди да изпратя по имейла него и паспорта на Натаниъл в офиса им в Роли. Нямам представа какво ще направят, когато получат копие от моя паспорт. Твърде е възможно името ми да предизвика тревога и ФБР да бъде уведомено. Ако се случи, това ще бъде първата следа от мен — доколкото ми е известно, — откакто напуснах Флорида преди шестнайсет дни. Казвам си, че не е голяма работа, защото не съм нито заподозрян, нито беглец. Аз съм свободен човек, който може да пътува навсякъде без ограничения, нали така?

Защо тогава този сценарий ме притеснява? Защото нямам вяра на ФБР.

Откарвам Ванеса на летището в Роуаноук, откъдето тя взема полет за Маями през Атланта. След като я оставям, се въртя известно време, преди да намеря малкия терминал за частни самолети. Трябва да убия два часа, така че намирам паркинга и скривам малкото си ауди между два големи пикапа. Обаждам се на Нейтън в бара и му съобщавам лошата новина, че полетът ни е отложен за по-късно. Според „пилотите ни“ нещо не било наред със сигнализиращите светлини. Нищо сериозно, но „техниците ни“ вече действали, така че се очаква да излетим около седем вечерта.

Чартърната компания ми изпрати по имейл копие от маршрута ни и самолетът по график трябва да бъде „репозициониран“ в Роуаноук в три следобед. Той каца на минутата и се придвижва към терминала. Предстоящото приключение едновременно ме вълнува и напряга. Изчаквам половин час, преди да звънна на чартърната фирма в Роли и да обясня, че ще се забавя докъм седем часа.

Часовете се точат и аз се боря със скуката. В шест влизам в терминала, разпитвам и се срещам с един от пилотите, Девън. Пускам в действие чара си и с Девън разговаряме като стари приятели. Обяснявам, че спътникът ми Нейтън е герой на един от филмите ми и че заминаваме да се позабавляваме на плажа няколко дни. Не познавам хлапето много добре. Девън иска паспорта ми и аз му го давам. Той дискретно сравнява снимката и лицето ми — всичко е наред. Моля го да разгледам самолета.

Другият пилот, Уил, е в кабината и чете вестник, когато аз за пръв път през живота си се качвам на частен самолет. Ръкувам се с него като политик и коментирам смайващия брой екранчета, превключватели, уреди, циферблати и така нататък. Девън ме развежда. Зад пилотската кабина има малка кухня, обзаведена с микровълнова, мивка със студена и топла вода, зареден бар, чекмеджета със съдове и голям хладилен шкаф, където ни очаква бирата. Специално поръчах два вида — алкохолна и безалкохолна. Зад едната врата има различни закуски, ако огладнеем. Няма да ни сервират вечеря, понеже не исках на борда да има стюардеса. От чартърната компания настояха, че собственикът на самолета държи на присъствието на стюардеса, но аз ги заплаших, че ще откажа поръчката. Те отстъпиха, така че на това пътуване на юг ще сме само двамата с Нейтън.

Кабината е обзаведена с шест големи кожени кресла и малко канапе. Интериорът е в меки землисти тонове и много изискан. Плюшеният килим е безупречно чист. Има най-малко три екрана за филми и както гордо изтъква Девън, съраунд система. От кабината отиваме в тоалетната, после — в багажното. Пътувам само с един сак и Девън го поема. Поколебавам се, като че ли съм забравил нещо.

— Имам в чантата няколко дивидита, които може да ми потрябват — обяснявам му. — Може ли да ги взема по време на полета?

— Разбира се, няма проблем. Багажното също е херметизирано, така че ще имате достъп.

— Чудесно.

Разглеждам самолета още половин час, после започвам да си поглеждам часовника, все едно се дразня на мудността на Нейтън.

— Хлапето е от планините — обяснявам на Девън, докато седим в кабината. — Съмнявам се, че изобщо някога се е качвал на самолет. Малко е простоват.

— Какъв филм снимате? — пита Девън.

— Документален. За производството на метамфетамини в Апалачите.

Двамата с Девън се връщаме на терминала и продължаваме да чакаме. Забравил съм нещо в колата си и излизам от сградата. След броени минути виждам новия пикап на Нейтън да влиза в паркинга. Паркира бързо и изскача нетърпеливо навън. Носи отрязани джинси, бели маратонки „Найки“ на босо, шофьорско кепе с козирка и, най-прелестното от всичко, хавайска риза в оранжево и розово с разкопчани най-малко две горни копчета. Изважда от багажника натъпкан сак „Адидас“ и се втурва към терминала. Пресрещам го и се ръкуваме. Държа документи.

— Съжалявам за забавянето — казвам, — но самолетът вече е тук и сме готови да отлетим.

— Няма проблем. — Очите му са мътни и долавям лек бирен дъх. Чудесно!

Въвеждам го вътре и се запътваме към рецепцията, където Девън флиртува със служителката. Водя Нейтън до прозорците и му посочвам самолета.

— Този е нашият — казвам гордо. — Поне за уикенда.

Той се заплесва по самолета, докато Девън се приближава към нас. Бързо му пъхвам фалшивия паспорт на Нейтън. Поглежда снимката, поглежда Нейтън, който в този момент се обръща към нас. Представям го на Девън, който ми връща паспорта и ни приветства:

— Добре дошли на борда.

— Готови ли сме да потегляме? — питам.

— Последвайте ме — казва Девън и на излизане от терминала аз възкликвам:

— Напред към плажа!

На борда на самолета Девън взема сака „Адидас“ и го оставя в багажното. Нейтън се отпуска в едно от кожените кресла и се възхищава на интериора. Аз съм в кухничката и наливам първите бири — истинска за Нейтън и безалкохолна за мен. Като са в леденостудени халби, разликата не личи. Закачам се с Девън, докато той ни обяснява какво да правим при спешен случай, понеже се притеснявам да не би да спомене накъде летим. Той не споменава и когато се оттегля в кабината и си закопчава колана, аз си отдъхвам. Двамата с Уил ни правят знак с вирнати палци и включват двигателите.

— Наздраве — казвам на Нейтън, чукваме чашите си и отпиваме. Отварям махагоновата масичка помежду ни.

Когато самолетът се плъзва по пистата, питам:

— Обичаш ли текила?

— Да, мамка му! — отговаря той, вече в купонджийско настроение.

Аз ставам, отивам в кухничката, вземам една бутилка от седемстотин и петдесет милилитра „Куерво Голд“ и две чашки и ги стоварвам върху масата. Сипвам два шота и ги изпиваме, после се наливаме с още бира. Главата ми се замотава още преди да излетим. След като лампичката за коланите угасва, нося по още една бира и обръщаме по още един шот. Шотове и бира, шотове и бира. Запълвам празнините в разговора с дрънканици за филма и колко въодушевени са засега финансовите ни партньори. Нейтън скоро се отегчава, затова му съобщавам, че имаме уговорена късна вечеря и че една от младите дами там е приятелка на моя приятелка и е най-страхотното парче в Саут Бийч. Гледала е част от заснетия материал и иска да се запознае с Нейтън.

— Носиш ли си дълги панталони? — питам го.

Допускам, че сакът „Адидас“ е пълен със също толкова изискано облекло, колкото това, което виждам.

— О, да, нося си всякакви неща — отговаря той, а езикът му набъбва с всяка изминала минута.

По средата на бутилката с текила поглеждам навигационната карта на дисплея и оповестявам:

— Остава ни само час до Маями. Наздраве!

Гаврътваме по още един шот, после аз пресушавам халба безалкохолна бира. Тежа поне петнайсет килограма повече от Нейтън, половината ми питиета са безалкохолни, но зрението ми вече е замъглено, докато минаваме на единайсет хиляди и петстотин метра над Савана. А той направо се отрязва.

Продължавам да наливам, а Нейтън не дава никакви признаци за намаляване на темпото. Докато прелитаме над предишното ми свърталище в Нептюн Бийч, приготвям последните питиета. В халбата с бира на Нейтън пускам две таблетки хлоралхидрат по петстотин милиграма всяка.

— Да им видим сметката! — стоварвам халбите върху масичката и двамата ги надигаме.

Аз не бързам и Нейтън печели състезанието. Трийсет минути по-късно той е мъртъв за света.

Следя къде се намираме на екранчето до кухнята. Сега сме на дванайсет хиляди метра височина. Маями се вижда, но не се спускаме. Вдигам Нейтън от креслото му и го замъквам на канапето, където го слагам да легне и проверявам пулса му. Наливам си чаша кафе и наблюдавам как Маями потъва в далечината под нас.

Не след дълго подминаваме и Куба, а в долната част на екрана се появява Ямайка. Двигателите заглъхват леко, започваме дълго спускане. Изгълтвам кафето в отчаян опит да си проясня главата. Следващите двайсет минути ще са от огромно значение и много хаотични. Имам план, но много подробности са извън моя контрол.

Нейтън диша тежко и бавно. Разтърсвам го, но той е в безсъзнание. От десния джоб на възтесните му джинси изваждам ключодържателя му. Освен ключа за пикапа има още шест с най-различна форма. Сигурен съм, че няколко са за резетата и вратите в къщата му. Може би има и два за бара. В левия му джоб откривам стегната пачка — около петстотин долара — и пакетче дъвки. Вадя портфейла му от задния ляв джоб — евтин, от изкуствена материя, закопчава се с лепка и се сгъва на три. И е доста обемист. Разглеждам го и установявам причината. Нашият млад купонджия се е заредил с осем кондома, приготвил ги е да са му под ръка. Има и десет чисто нови стодоларови банкноти, валидна шофьорска книжка от Вирджиния, две членски карти за бар „Бомбай“, визитката на надзорника му и една на търговец на бира. Нейтън няма кредитни карти вероятно заради петгодишната си присъда и понеже официално няма работа. Оставям парите, не докосвам презервативите и изваждам всичко останало. На мястото на истинската шофьорска книжка слагам фалшивата и връщам портфейла на Натаниъл Коули. После внимателно слагам подправения паспорт в задния му десен джоб. Той изобщо не помръдва, нищо не усеща.

Отивам в тоалетната и заключвам вратата. Отварям отделението с багажа, дръпвам ципа на ръчната си чанта и изваждам две пликчета с едър надпис „Първа помощ“. Натъпквам ги на дъното на сака на Нейтън и отново затварям ципа. Отивам в пилотската кабина, отмествам черната завеса и се навеждам напред, за да привлека вниманието на Девън. Той бързо сваля слушалките си.

— Виж, онзи тип се напи до припадък — казвам му. — Не мога да го събудя и пулсът му е слаб. Може би ще има нужда от лекар веднага щом кацнем.

Уил чува думите ми дори със слушалки и за част от секундата двамата с Девън се споглеждат. Ако не се спускахме, сигурно един от тях щеше да дойде в салона да види как е Нейтън.

— Добре — казва Девън най-накрая и аз се връщам в салона.

Нейтън прилича на мъртвец, но все пак има пулс. Пет минути по-късно се връщам в пилотската кабина и докладвам, че той диша, но не мога да го събудя.

— Идиотът изпи почти цяло шише текила за по-малко от два часа — казвам и двамата клатят глави.

Кацаме в Монтего Бей и минаваме покрай самолетите на пътнически авиокомпании на изходите към главната зала. На юг виждам още три джета, спрели на частния терминал. Има и линейки с червени светлини, които очакват Нейтън. Нуждая се от хаоса, за да изчезна лесно. Изобщо не съм трезвен, но адреналинът ми се е вдигнал и съм в състояние да разсъждавам ясно.

Когато двигателите спират, Девън скача и отваря вратата. Приготвил съм куфарчето и пътната си чанта върху креслото, за да са ми под ръка при първа възможност, но освен това се суетя и край Нейтън.

— Изчакай имиграционните — казва Девън.

— Разбира се.

В салона се появяват двама намръщени служители от ямайските имиграционни служби, които ме измерват с гневни погледи.

— Паспортът, ако обичате — казва единият и аз му подавам паспорта си. Той го проверява и казва: — Моля, напуснете самолета.

Бързо слизам по стълбичката, където друг служител ми нарежда да почакам. На борда се качват двама медици, вероятно за да се погрижат за Нейтън. Линейка се приближава на заден до стълбичката, пристига и полицейска кола с включени светлини, но без сирена. Правя крачка назад, после още една. Възниква спор как да свалят пациента от самолета и всички — медиците, имиграционните, полицията, — изглежда, са на различно мнение. Най-накрая решават да не използват носилка, така че на практика издърпват Нейтън навън и го помъкват по стълбичката. Тялото му е отпуснато и безжизнено и ако тежеше повече от седемдесет килограма, спасителната операция щеше да е затруднена. Докато го вкарват в линейката, на вратата се появява сакът му и служителят от имиграционните служби разпитва Девън за него. Пилотът обяснява на служителя, че сакът „Адидас“ е на пътника, който е в безсъзнание, и багажът накрая се озовава в линейката при Нейтън.

— Трябва да тръгвам — казвам на най-близкия полицай и той ми посочва входа на частния терминал.

Влизам точно когато откарват Нейтън. Поставят печат в паспорта ми, куфарчето и чантата минават на скенер. Служителят ми казва да изчакам отпред във фоайето и докато го правя, виждам Уил и Девън да водят напрегнат разговор с ямайските власти. Сигурно им се иска да ми зададат някои трудни въпроси, затова предпочитам да ги избегна. Едно такси минава през изхода и спира под терасата пред главния вход. Задният прозорец се смъква и аз виждам скъпата Ванеса да маха неистово. Когато край мен няма хора, излизам от терминала, скачам в таксито и отпрашваме.

Взела е стая в евтин хотел на пет минути път. От балкона на третия етаж виждаме летището и самолетите, които излитат и кацат. Чуваме ги, легнали в леглото. Изтощени сме и едва се държим, но за сън и дума не може да става.