Джон Гришам
Рекетьорът (23)

23

Заместничката на Пат Сърхоф е Даяна Тайлър. Тримата се видяхме на обяд, след като прекарах дълга сутрин в болницата, където ме прегледаха и ми казаха да отида отново след месец. Госпожа Тайлър е висока и красива, около петдесетгодишна, с къса коса, лек грим, тъмносиньо сако и без венчална халка. Доста е приятна и докато хапваме салата, ми разказва за себе си. Живее „в района“ и работи с още няколко човека в моето положение. Ще бъде на мое разположение денонощно и иска да се чуваме по телефона поне веднъж седмично. Разбира какво преживявам и ме уверява, че е нормално все още да се озъртам през рамо. С течение на времето обаче тези страхове щели да отшумят и животът ми щял да се нормализира. Ако напусна града — а и двамата подчертават, че вече мога да го направя, когато си пожелая, — тя искала предварително да знае подробностите около пътуването ми. Ще ме държат под око доста след като дам показания срещу Куин Ракър, и настойчиво ми обрисуват безопасното и приятно бъдеще, което ме очаква един ден, след като бъдат премахнати всички първоначални препятствия.

Споменават двете интервюта за работа и аз ги изненадвам с твърдението, че не съм готов да работя. С толкова пари в банката и неограничена свобода не желая да започвам нова кариера. Иска ми се да попътувам, да покарам кола, може би да отида в Европа. Да, хубаво било да пътувам, съгласяват се двамата, но прикритието било най-ефективно, ако имам истинска работа. Решаваме да го обсъдим по-късно. Така стигаме до паспорта и новата шофьорска книжка. След още седмица лицето ми ще е готово за снимка и Даяна обещава да уреди нужните документи.

Докато пием кафе, давам на Пат писмо до баща ми. Адресът на подателя е федералният затвор във Форт Уейн, Индиана. Пат ще го изпрати до затвора там, а някой ще го изпрати на Хенри Банистър в Уинчестър, Индиана. В писмото обяснявам на стария Хенри, че съм се издънил във „Фростбърг“ и са ме върнали в обикновен затвор. Натикали са ме в изолатора и няма да имам право на посетители най-малко три месеца. Моля го да уведоми сестра ми Руби в Калифорния и брат ми Маркъс във Вашингтон. Казвам му да не се притеснява, че съм добре и възнамерявам да заслужа да ме върнат във „Фростбърг“.

Сбогувам се с Пат. Благодаря му за вниманието и за професионализма и той ми пожелава всичко хубаво. Уверява ме, че новият ми живот ще бъде безопасен и удовлетворяващ. Не съм сигурен, че му вярвам, защото продължавам да се озъртам през рамо. Силно подозирам, че ФБР ще ме следи известно време, поне докато Куин Ракър не бъде осъден и хвърлен в затвора.

Истината е, че не мога да си позволя да вярвам на никого, включително на Пат Сърхоф, Даяна Тайлър, щатските шерифи и ФБР. Много са сенките зад мен, да не говорим за лошите типове. Ако правителството иска да ме наблюдава, не мога да направя почти нищо. Могат да получат заповед за обиск, могат да душат в банковата ми сметка, да подслушват телефонните ми разговори, да следят плащанията по кредитните ми карти и да наблюдават онлайн всичко, което правя. Очаквам това и най-непосредственото предизвикателство пред мен ще бъде да ги мамя, без те да разбират, че го правя. Ако приема едно от двете предложения за работа, ще им дам поредната възможност да ме шпионират.

Следобед си отварям нова текуща сметка в „Атлантик Тръст“ и премествам там петдесет хиляди долара от сметката в „Сън Коуст“. После правя същото в трета банка, „Джаксънвил Сейвингс“. След ден-два, когато чековете ми бъдат одобрени, ще започна да тегля пари в брой.

Докато се мотая из квартала с малкото си ауди, следя огледалото за обратно виждане почти толкова, колкото и пътя. Вече ми е навик. Докато се разхождам по плажа, се взирам в лицето на всеки срещнат. Вляза ли в магазин, незабавно си намирам прикритие и наблюдавам вратата, през която току-що съм влязъл. Никога не се храня два пъти в един и същ ресторант и сядам на маса, от която да виждам паркинга. Използвам мобилния си телефон само за рутинни дела и винаги допускам, че някой подслушва. Купувам си лаптоп в брой, отварям си три адреса в „Джимейл“ и влизам в интернет от кафенета, използвайки техните сървъри. Експериментирам с предплатени кредитни карти, които си купувам от „Уолгрийнс“. Поставям в апартамента си две скрити камери, в случай че някой се отбие, докато ме няма.

Май страдам от параноя. Убеден съм, че постоянно ме наблюдават и слушат, и с течение на времето пропадам все по-надълбоко в собствения си малък измислен свят. Обаждам се на Даяна през ден с последните новости от все по-обикновеното си ежедневие и тя не дава признаци да има подозрения. Но пък и не би го направила.

Адвокатът се казва Мъри Хъгинс и според малката му реклама в „Жълти страници“ той е специалист едва ли не по всичко. Разводи, недвижими имоти, фалити, наказателни дела и така нататък, почти като мешавицата, с която се занимавахме в скъпата стара кантора „Коупланд, Рийд и Банистър“. Фирмата му е недалече от апартамента ми и от пръв поглед разбирам, че става дума за лежерната крайбрежна практика на човек, който идва на работа в девет, а в три вече е на игрището за голф. По време на първата ни среща Мъри ми разказва живота си. Пожънал огромен успех в голяма адвокатска кантора в Тампа, но на петдесет вече изпушил и се опитал да се пенсионира. Преместил се в Атлантик Бийч, развел се, доскучало му и решил да си отвори кантора. Сега, на шейсет и няколко, е щастлив в малкия си кабинет, където поработва от време на време и внимателно подбира клиентите си.

След това говорим за мен и аз се придържам към сценария. Имам две бивши съпруги в Сиатъл и така нататък. Добавям новата подробност, че съм прохождащ сценарист, който в момента изглажда първата си творба. С малко късмет сценарият е бил избран от малка продуцентска къща, която прави документални филми. Различни делови съображения налагат да отворя скромен офис във Флорида.

Срещу две хиляди и петстотин долара Мъри може да ми осигури нужната благонадеждна процедура. Ще основе дружество с ограничена отговорност във Флорида, чийто единствен собственик ще бъде господин М. Р. Болдуин. После въпросното ООД ще учреди в Делауер корпорация, в която Мъри ще бъде единственият член, а аз — единственият собственик. Адресът по регистрация ще бъде на неговата кантора, а моето име няма да се появява в никой от корпоративните документи.

— Непрекъснато правя такива неща — обяснява ми той. — Флорида е привлекателно място за много хора, които искат да започнат на чисто.

Щом казваш, Мъри.

И сам мога да го направя онлайн, но е по-безопасно да пренасоча всичко през адвокат. Поверителността е важна. Мога да платя на Мъри да свърши неща, които агентите изобщо няма да заподозрат и няма да могат да проследят. Благодарение на компетентната му помощ се ражда компанията „Скелтър Филмс“.

Два и половина месеца след ареста на Куин Ракър и две седмици след като се премествам в апартамента си на брега, Даяна ме осведомява на чаша кафе една сутрин, че федералните искат да се срещнат с мен. Причините са няколко, а най-важната е да ме осведомят как се развива случаят и да поговорим за процеса. Искат да подготвим показанията ми. Не се съмнявам, че искат и хубаво да огледат Макс Болдуин, който, между другото, е подобрена версия на Малкълм Банистър.

Отоците вече спаднаха. Носът и брадичката ми са малко по-остри от преди. Очите ми изглеждат значително по-млади, а кръглите червени очилца с рогови рамки ми придават вид на доста готин и интелектуален автор на документални филми. Бръсна се веднъж седмично, така че винаги имам набола и съвсем леко прошарена брада. За да запазя темето си голо, трябва да се бръсна през ден. Бузите ми са по-плоски, най-вече защото се хранех малко, докато се възстановявах от операцията, и отслабнах. Смятам да продължавам така. Като цяло изобщо не приличам на предишното си аз и макар че нерядко е смущаващо, това ми действа и успокоително.

Предложението е да се върна в Роуаноук и да се срещна със Стенли Мъмфри и хората му. Категорично отказвам. Даяна ме уверява, че ФБР и прокуратурата не знаят къде се укривам, и аз се преструвам, че й вярвам. Не искам да се срещам с тях във Флорида. След кратък пазарлък се уговаряме да се видим в хотел в Чарлстън, Южна Каролина. Даяна резервира билети и двамата отлитаме от Джаксънвил с един и същ полет, но седнали далече един от друг.

Още щом прекрачвам прага на хотела, разбирам, че ме следят и най-вероятно ме снимат. ФБР няма търпение да види как изглеждам. Улавям един-два бързи погледа, но не спирам. Хапвам сандвич в стаята си, после с Даяна се срещаме в коридора и се качваме два етажа по-горе. Апартаментът се охранява добре от двама яки типове в черни костюми, които изглеждат готови да започнат да стрелят и при най-дребния повод. Даяна е щатски шериф и няма никаква роля в обвинението, затова остава навън при двата добермана, а аз влизам да се срещна с бандата.

Стенли Мъмфри е довел трима от заместниците си, но имената им потъват в общия шум. Приятелят ми Крис Хански отново е тук, несъмнено, за да ме огледа добре и да направи сравнение с преди. Има и помощник, чието име моментално забравям. Докато се настаняваме неловко край масата, няма как да не забележа сред купчината документи две еднакви снимки. На Малкълм Банистър, когото познаваха тези типове. А сега зяпат Макс Болдуин, Преобразяването ги впечатлява.

И понеже всъщност Хански е последният, който ме е виждал преди промяната, той започва пръв:

— Макс, трябва да призная, че изглеждаш по-млад и по-стегнат. Не съм сигурен дали си по-готин, но като цяло промяната никак не е лоша. — Държи се непринудено, което би трябвало да разчупи леда.

— Мнението ти означава много — отговарям с фалшива усмивка.

Стенли вдига копираната снимка и казва:

— Никаква прилика, Макс. Никой няма да заподозре, че с Малкълм сте един и същ човек. Направо забележително.

Сега сме в един отбор и си бъбрим като стари приятели. Обаче няма за какво, така че разговорът бързо замира.

— Насрочена ли е дата за процеса? — питам и въпросът ми променя настроението.

— Да — отговаря Стенли веднага, — десети октомври, в Роуаноук.

— Само след четири месеца — отговарям. — Струва ми се доста скоро.

— Действаме много експедитивно — самодоволно отбелязва Стенли. — Средно осем месеца от обвинителния акт до процеса. А в този случай натискът е малко по-голям.

— Кой е съдията?

— Сам Стилуотър, заеха ни го от Северния окръг. Всички колеги на Фосет от Южния се изпокриха.

— Разкажете ми за процеса — подканям ги.

Стенли се смръщва, другите от групичката му правят същото.

— Може да се окаже доста кратък, Макс. Няма много свидетели, няма много улики. Ще установим, че Ракър е бил в района по време на извършване на престъплението. Ще докажем, че е имал много пари в брой, когато сме го заловили. Ще представим делото на племенника му и издадената от съдия Фосет присъда, за да докажем, че вероятно има елемент на отмъщение.

Стенли млъква и аз не се сдържам да го клъвна:

— Доста съкрушително. — Голям умник съм, няма що.

— Несъмнено. Освен това разполагаме със самопризнанията му, които защитата атакува. Следващата седмица се явяваме на изслушване при съдия Стилуотър и очакваме да запазим самопризнанията. А иначе, Макс, ти си основният ни свидетел.

— Всичко ви разказах. Знаете какви ще бъдат показанията ми.

— Да, така е, но искаме отново да ги прегледаме. Позапълнихме вече някои празнини, така че дай да бетонираме всичко.

— Разбира се. Как се държи приятелчето ми Куин?

— Куин не е много добре напоследък. Изолаторът не му понася, нито храната, надзирателите, правилата. Твърди, че е невинен — каква изненада! Според мен му липсва хубавият живот във федералния кънтри клуб.

— На мен също.

Един-двама се засмиват.

— Адвокатът му е убедил съдията, че Куин трябва да бъде освидетелстван от психиатър. Лекарят смята, че той ще издържи един процес, но трябва да взема антидепресанти. Настроенията му са много променливи и често дни наред не разговаря с никого.

— Такъв си беше и преди. Споменава ли ме?

— О, да. И не те харесва. Подозира, че ти си нашият информатор и че ще свидетелстваш срещу него на процеса.

— Кога трябва да предадете окончателния списък на свидетелите си?

— Шейсет дни преди процеса.

— Казали ли сте на адвоката на Куин, че ще свидетелствам?

— Не. Не даваме никаква информация, докато не ни принудят.

— И аз така помня, че се прави — отговарям.

Тези типове забравят, че някога бях от противниковата страна на федералното обвинение, че агентите на ФБР пресяваха всяка подробност от живота ми, а прокуратурата заплашваше да тикне в затвора не само мен, но и двамата ми невинни партньори. Сега си въобразяват, че сме приятелчета, един голям и щастлив отбор, който в стегнат строй уверено крачи към поредната справедлива присъда. Ако можех, щях да им забия нож в гърба и да им отровя случая.

Те — федералното правителство — отнеха пет години от живота ми, сина, съпругата и кариерата ми. Как се осмеляват да седят тук и да се държат като доверени партньори.

Накрая стигаме до моите показания и ги преглеждаме няколко часа. Вече сме ги обсъждали и на мен ми е досадно. Главният заместник на Мъмфри има сценарий, въпроси и отговори, които да науча, и трябва да призная, че е доста добър. Нищо не са пропуснали.

Мъча се да си представя сюрреалистичната картина. Ще ме въведат в съдебната зала с маска. Ще седна зад преграда или параван, който няма да позволява на адвокатите, на обвиняемия и на зрителите да виждат лицето ми, след като бъде свалена маската. Ще гледам съдебните заседатели. Адвокатите ще задават въпросите си през преградата, а аз ще отговарям през устройство, което ще променя гласа ми. Куин, семейството му и други престъпници ще бъдат там и ще се мъчат да ме познаят по нещо. Разбира се, ще знаят, че съм аз, но няма да виждат лицето ми.

Колкото и сигурно да изглежда, сериозно се съмнявам, че ще се случи някога.