Джон Гришам
Рекетьорът (6)

6

Три дни след първата ми среща с директор Уейд ме викат отново в кабинета му. Заварвам го сам да води важен разговор по телефона. Заставам неловко до вратата и чакам. Когато приключва своето участие в разговора с едно грубо „Това е достатъчно“, той се изправя и ми нарежда:

— Ела с мен.

През страничната врата влизаме в съседната заседателна зала, боядисана в типичното за държавната администрация резедаво и снабдена с много повече метални столове, отколкото може някога да бъдат използвани.

Одит от предишната година е установил, че Управлението на затворите е закупило за „административна употреба“ четири хиляди стола на цена осемстотин долара всеки. Същият производител продава същия стол на цена на едро седемдесет и девет долара. Пет пари не давам, но сега, когато работя за трийсет цента на час, гледам на парите по различен начин.

— Седни — кани ме директорът и аз се настанявам на един от грозните и неуместно скъпи столове. Той решава да седне от другата страна на масата, понеже помежду ни винаги трябва да има преграда. Оглеждам се и преброявам двайсет и два стола. Както и да е. — Онзи ден, след като си тръгна, звъннах във Вашингтон — осведомява ме сериозно, все едно най-редовно звъни във Вашингтон. — Бюрото ме посъветва да действам по свое усмотрение. Мислих по въпроса известно време, после се свързах с ФБР в Роуаноук. Изпратиха ми двама агенти, които чакат в коридора.

Изражението ми остава непроницаемо, но вътрешно ликувам.

Той размахва пръст.

— Предупреждавам те, Банистър, ако се окаже измишльотина и се злепоставя, ще направя всичко по силите си да ти вгорча живота.

— Не е измишльотина, господин директор, кълна се.

— Не знам защо ти вярвам.

Директорът вади от джоба си очила за четене, намества ги по средата на носа си и се взира в някакъв лист.

— Говорих със заместник-директора Виктор Уестлейк, който отговаря за разследването. Изпратил е двама от хората си да си поприказват с теб: агент Хански и агент Ирарди. Не им казах името ти, така че те нищо не знаят.

— Благодаря ви, господин директор.

— Чакай тук — леко удря той по масата, става и излиза от стаята.

Докато чакам и слушам приближаващите стъпки, усещам остра болка в корема. Не се ли получи, ще остана тук още пет години, плюс всичко останало, което им хрумне да ми лепнат.

Специален агент Крис Хански е по-старшият, приблизително на моята възраст, със силно прошарена коса. Агент Алан Ирарди е по-младият му помощник. В един вестник прочетох, че в момента четирийсет агенти на ФБР работят по случая „Фосет“, затова допускам, че тези двамата са доста ниско в йерархията. Първата ни среща ще бъде важна, всъщност всички срещи ще бъдат важни, но явно са изпратили двама редници, колкото да ме проверят.

Директорът не е в стаята. Допускам, че се е върнал в кабинета си недалече от тук и е долепил ухо до вратата.

Започват, без да използват химикалки и бележници — явен признак, че са дошли да се позабавляват. Нищо сериозно. Изглежда, не са достатъчно умни и не си дават сметка, че часове наред съм седял срещу агенти от ФБР.

— Значи искаш да сключиш сделка — казва Хански.

— Знам кой е убил съдия Фосет, знам и защо. Ако тази информация има някаква стойност за ФБР, тогава, да, можем да сключим сделка.

— Допускаш, че още не знаем — казва Хански.

— Сигурен съм, че не знаете. Ако знаехте, какво търсите тук?

— Изпратиха ни, защото проверяваме всяка следа, но сериозно се съмняваме това да доведе до някъде.

— Защо не опитаме?

Двамата се споглеждат наперено. Игрички и забавление.

— Значи така — даваш ни име и какво получаваш в замяна?

— Излизам от затвора и получавам защита.

— Толкова ли е просто?

— Не, всъщност е доста сложно. Онзи тип има отвратителен характер, а приятелите му са още по-гадни. И не смятам да чакам две години да го осъдят. Ако ви дам името му, излизам сега. Веднага.

— Ами ако не го осъдят?

— Това е ваш проблем. Ако обвинението оплете конците, не се сърдете на мен.

В този момент Ирарди вади бележник, махва капачето на евтина химикалка и си записва нещо. Привлякъл съм вниманието им. Все още се стараят да си придават нехаен вид, но си личи, че са напрегнати. Малкият им спецекип е отчаян, защото според вестниците нямат надеждни улики. Хански продължава:

— Ами ако ни дадеш неправилното име? Да кажем, че погнем не когото трябва, а ти междувременно си свободен.

— Никога няма да съм свободен.

— Ще си извън затвора.

— И ще се озъртам през рамо до края на живота си.

— Не сме губили информатор в Програмата за защита на свидетелите. Имаме над осем хиляди и стават все повече.

— Така твърдите. Честно казано, не ме интересува особено колко престъпници сте заловили, нито какво се е случило с другите. Грижа ме е само за собствената ми кожа.

Настъпва пауза, когато Ирарди престава да пише и решава да се обади.

— Май става дума за член на някаква банда. Може би е наркопласьор. Какво още можеш да ни кажеш?

— Нищо, а и нищо не съм ви казал. Предполагайте каквото си искате.

Хански се усмихва, макар да няма нищо смешно.

— Надали шефът ни ще се впечатли от кроежите ти да се измъкнеш от затвора. Днес поне още двама затворници ни потърсиха с твърдението, че имат ценна информация. Разбира се, и те искат да излязат от затвора. Не е необичайно.

Няма откъде да знам дали е вярно, но звучи достоверно. Топката в корема ми не изчезва. Свивам рамене, лепвам си усмивка, мъча се да запазя спокойствие.

— Постъпете както искате. Вие командвате парада. Можете да продължите да си блъскате главата в стената. Можете да си губите времето с другите затворници. От вас зависи. Но ако ви трябва името на човека, убил съдия Фосет, само аз мога да ви го дам.

— В затвора ли се запозна с него? — пита Ирарди.

— А може би извън затвора. Няма да разберете, докато не сключим сделка.

Настава продължително мълчание, докато те се взират в мен и аз се взирам в тях. Накрая Ирарди затваря бележника си и пъхва химикалката обратно в джоба си.

— Добре, ще предадем на шефа — отсича Хански.

— Знаете къде да ме намерите.

Няколко пъти седмично се срещам с Бялата банда на пистата и обикалям в широки кръгове около игрището, което се използва за футбол и ръгби. Майсторът на очилата Карл излиза след няколко месеца. На Кърмит, брокера на недвижими имоти, му остават още две години. Сенатор Уесли трябва да излезе горе-долу по същото време като мен. Само Марк още чака резултата от обжалването. Тук е от осемнайсет месеца и твърди, че адвокатът му е оптимистично настроен, макар самият той свободно да признава, че е фалшифицирал ипотечни документи.

Не говорим много за престъпленията си, в затвора обикновено е така. Не е важно кой си или какво си направил навън, освен това е твърде болезнено да го обсъждаш.

Съпругата на Уесли току-що е подала молба за развод и той го приема тежко. Понеже и двамата с Кърмит вече сме го преживели, му даваме съвети и се опитваме да го ободрим. Много ми се иска да ги позабавлявам с подробности от визитата на двамата агенти, но трябва да си трая. Ако планът ми проработи, един ден ще излязат на разходка, но мен няма да ме има. Изненадващо ще са ме преместили на друго място по причини, които те никога няма да узнаят.