Джон Гришам
Рекетьорът (18)

18

Слизаме от магистралата няколко километра източно от Моргантаун и намираме паркинга на „Бест Уестърн“, един от по-старомодните мотели, където можеш да паркираш точно пред стаята си. Очакват ни някакви агенти, вероятно от ФБР, и докато слизам от микробуса с вълшебното усещане за липса на белезници, Хански се втурва и ме осведомява:

— Стая трийсет и осем е твоята.

Един от безименните агенти отключва вратата и ми подава ключа. Вътре има две големи легла и върху едното са оставени дрехи. Хански и Сърхоф затварят вратата.

— Взех размера ти от затвора — съобщава Хански и посочва новия ми гардероб. — Ако не ти харесват, не се тревожи. Може да отидем на пазар.

Има две бели ризи и една на синьо каре — и трите с яки с копчета, два панталона в цвят каки и един чифт изтъркани и избелели джинси, кафяв кожен колан, купчина старателно сгънати боксерки, две бели тениски, няколко чифта чорапи, все още в опаковките, кафяви мокасини, които изглеждат прилично, и най-грозните черни мокасини, които съм виждал. Като начало не е лошо.

— Благодаря — казвам.

— Четката и пастата за зъби — продължава Хански, — и принадлежностите за бръснене са в банята. Ето там има малък сак. Ако ти трябва още нещо, веднага ще изтичаме до магазина. Искаш ли да обядваш?

— Сега не. Искам просто да остана сам.

— Няма проблем, Мал.

— Вече съм Макс, ако нямаш против.

— Макс Болдуин — добавя Сърхоф.

Излизат и аз заключвам вратата. Бавно събличам затворническите дрехи — масленозелена риза и панталон, бели чорапи, черни обувки с връзки и дебели подметки, протрити и оръфани боксерки. Навличам чифт нови боксерки и тениска, пъхвам се под завивките и впервам поглед в тавана.

Отиваме да обядваме в близкото евтино ресторантче за морски дарове, което има и гише за коли. Можеш да си вземеш колкото искаш рачешки щипки за седем и деветдесет и девет. Само тримата сме — Хански, Сърхоф и аз — и се наслаждаваме на дълъг обяд с посредствена морска храна. Въпреки всичко ни е много вкусно. Сега, когато вече не са под напрежение, те дори се шегуват и коментират гардероба ми. Отвръщам на оскърбленията с напомнянето, че не съм бяло колежанче като тях и отсега нататък сам ще си купувам дрехите.

Следобедът напредва и те ми напомнят, че имаме работа. Очакват ни много решения. Връщаме се в мотела, в съседната стая, където едно от двете легла е отрупано с папки и документи. Хичкок се присъединява към нас и в стаята ставаме четирима, от които се очаква да работят заедно, колкото и да съм скептичен по въпроса. Непрекъснато си повтарям, че сега тези момчета са на моя страна, че правителството е мой закрилник и приятел, но не успявам да се убедя напълно. Може би с течение на времето ще спечелят доверието ми, но се съмнявам. Последния път, когато прекарах часове наред с правителствени агенти, ми обещаха, че няма да бъда подложен на съдебно преследване.

Името ми вече е възприето и решението е окончателно.

— Макс, утре сутринта заминаваме от тук и трябва да решим накъде — казва Хански. — Зависи какви промени във външния си вид имаш предвид. Ясно даде да се разбере, че искаш да промениш лицето си, а това не е лесно.

— Заради показанията ми ли? — питам.

— Да. Процесът на Ракър може да бъде след шест месеца или година.

— Или пък може да се признае за виновен и да не отиде на процес — отбелязвам.

— Така е. Но да допуснем, че не го направи. Да допуснем, че отиде на процес. Ако си направиш пластична операция сега, ще издадеш новото си лице, докато даваш показания. Много по-безопасно ще бъде, ако изчакаш след процеса.

— Тогава ще е по-безопасно, ами сега? — питам. — Ами следващите шест месеца? Бандата на Ракър ще ме погне, знаем го. Вече кроят как и колкото по-скоро го направят, толкова по-добре за тях. Ако ме докопат преди процеса, ще очистят ценен свидетел. Следващите шест месеца са най-опасните, затова искам да си направя операцията сега.

— Добре. Ами процесът?

— Стига, Крис, има начини да ме скриете, знаеш го. Мога да свидетелствам зад параван или завеса. Вече е правено. Не гледаш ли телевизия и филми?

Въпросът ми предизвиква лек смях, но настроението като цяло е доста сериозно. Мисълта да свидетелствам срещу Куин Ракър ме ужасява, но има начини да бъда защитен.

— Направихме го миналата година — осведомява ме Хичкок. — На голямо дело за наркотици в Ню Джърси. Информаторът изобщо не приличаше на себе си, а пред свидетелското място сложихме параван, така че само съдията и съдебните заседатели да виждат свидетеля. Използвахме устройство за промяна на гласа и обвиняемите нямаха представа кой е човекът, нито как изглежда.

— Мен със сигурност ще ме познаят — казвам. — Просто не искам да ме виждат.

— Добре — съгласява се Хански. — Решението е твое.

— Тогава го смятайте за окончателно.

Хански изважда мобилния си и тръгва към вратата.

— Нека се обадя тук-там.

Когато той излиза от стаята, Сърхоф казва:

— Добре, докато той действа, може ли да обсъдим къде ще отидем? Ориентирай ни, Макс, за да намерим добро място.

— Флорида — отговарям. — С изключение на службата си в морската пехота, винаги съм живял сред възвишения и планини. Искам промяна на пейзажа, плажове и гледки към океана, по-топъл климат. — Изстрелвам го, все едно часове наред съм го обмислял, и наистина е така. — Не Южна Флорида, много е горещо. Може би Пенсакола или Джаксънвил, по на север, където климатът е по-умерен.

Шерифите обмислят думите ми и виждам, че мислите им бясно препускат. Сърхоф започва да трака по клавишите на лаптопа и да ми търси ново място под слънцето. Отпускам се на стола, вдигам босите си крака върху леглото и не мога да не се насладя на новото си положение. Почти четири часът е. Неделните следобеди са най-неприятното време във „Фростбърг“. И аз като повечето затворници не работех в неделя и често се отегчавах. Правехме си импровизирани баскетболни мачове или дълги разходки по пистата за бягане, само и само да се занимаваме с нещо. По това време посещенията бяха приключили и онези, които се бяха видели със семействата си, обикновено бяха потиснати. Започваше поредната седмица, съвсем същата като предишната.

Животът в затвора бавно избледнява в съзнанието ми. Знам, че ще е невъзможно да забравя, но е време да започна да оставям всичко това зад гърба си. Малкълм Банистър все още е затворник някъде, но Макс Болдуин е свободен човек, който има да ходи на много места и да види много неща.

Когато се стъмва, отиваме с колата до Моргантаун и търсим къде да хапнем. Минаваме покрай някакъв стриптийз клуб. Нищо не казвам, но съм адски изкушен. Не съм виждал гола жена от пет години, а съм си мечтал. Не съм сигурен обаче, че в този момент ще изпитам някакво удовлетворение, ако позяпам стриптийзьорките. Намираме ресторанта, който са ни препоръчали, и се настаняваме на масата — трима стари приятели, излезли на вечеря. Хански, Сърхоф и аз си поръчваме най-големите филета в менюто и докато изям своето, изпивам три наливни бири. Те двамата остават на студен чай, но си личи, че ми завиждат. Прибираме се преди десет, но не мога да заспя. Гледам телевизия около час, а почти не го правех във „Фростбърг“.

В полунощ вземам копието от обвинителния акт, което Хански е оставил в стаята ми, и го прочитам дума по дума. Изобщо не се споменава за балистичен доклад или за свидетел. Има подробно описание на местопрестъплението, на раните от куршумите, причините за смъртта, следите от изгаряния по тялото на Наоми Клеъри и празния сейф, обаче не са описани никакви веществени доказателства. Засега разполагат единствено с признанието на Куин. С него и с подозрителната сума пари в брой, която има той. Прокурорът може да допълни обвинителния акт по всяко време, а този наистина се нуждае от работа. Изглежда като скалъпен набързо, колкото да намали напрежението.

Не че съм критичен — това е един превъзходен документ.