Джон Гришам
Рекетьорът (28)

28

Куин Ракър се обърна с гръб, провря ръце между решетките и допря китките си отзад. Заместник-шерифът щракна белезниците, докато друг отваряше вратата на килията. Придружиха Куин до претъпкана чакалня, където го чакаха трима агенти на ФБР. От там го прекараха през стъклена врата и го качиха в черен джип със затъмнени прозорци, в който имаше още въоръжена охрана. Десет минути по-късно той пристигна с пълен ескорт пред задния вход на федерална сграда, където го вкараха светкавично и го качиха по стълбите до втория етаж.

Нито Виктор Уестлейк, нито Стенли Мъмфри, нито някой друг от адвокатите в стаята бяха участвали в подобна среща. Нямаше практика да водят обвиняемия на разговор. Ако се налагаше полицията да го разпитва, правеха го в затвора. Ако трябваше той да се яви в съда, съдията назначаваше изслушване.

Въведоха Куин в малка заседателна зала и му свалиха белезниците. Той се здрависа с адвоката си Дъсти Шивър, който, естествено, трябваше да присъства, но не беше сигурен каква е целта на срещата. Предупреди федералните, че клиентът му няма да им каже нищо, докато той, Дъсти, не му позволи да говори.

Куин беше в затвора четири месеца и не се справяше добре. По причини, известни само на тъмничарите му, го държаха в изолатора. Контактът му с надзирателите беше сведен до минимум. Храната беше отвратителна и той слабееше. Освен това вземаше антидепресанти и спеше по петнайсет часа дневно. Често отказваше да се среща със своите близки или с Дъсти. Веднъж молеше за правото да се признае за виновен в замяна на доживотна присъда, а на следващата седмица искаше процес. От време на време признаваше, че е убил съдия Фосет и приятелката му, но после се отмяташе и обвиняваше правителството, че слага дрога в храната му. Заплашваше надзирателите, че ще убие и тях, и децата им, после настроението му се променяше и той им се извиняваше през сълзи.

Виктор Уестлейк ръководеше срещата.

— Да минем направо на въпроса, господин Ракър. Разполагаме с убедителни сведения, че вие и ваш съучастник искате да убиете един от свидетелите ни.

Дъсти докосна ръката на Куин и го предупреди:

— Нито дума. Не говори, докато не ти разреша.

Куин се усмихна на Уестлейк, все едно убийството на правителствен свидетел щеше да му достави огромно удоволствие.

Уестлейк продължи:

— Целта на това малко събиране е да ви предупредим, господин Ракър, че ако наш свидетел пострада, ще ви бъдат отправени допълнителни обвинения, и не само на вас. Ще погнем всеки член на семейството ви.

Куин се ухили.

— Значи Банистър бяга, а?

— Млъквай, Куин — скастри го Дъсти.

— Не съм длъжен да мълча — отговори Куин. — Чух, че Банистър е избягал от топлото слънце на Флорида.

— Млъквай, Куин! — отново изръмжа Дъсти.

— Намерили са му ново място, вероятно и ново име, каквото трябва — продължи Куин.

— Куин, ако направиш нещо на някой от свидетелите ни, ще обвиним Ди Рей, Дългия, няколко твои братовчеди и всеки, до когото се докопаме — заяви Стенли Мъмфри.

— Нямате никакви свидетели — изстреля Куин от отсрещната страна на масата. — Само Банистър.

Дъсти вдигна безпомощно ръце и се отпусна тежко на стола си.

— Съветвам те да си затваряш устата, Куин.

— Чух те, чух те.

Уестлейк се мъчеше да запази намръщеното си изражение, докато се взираше в обвиняемия. Беше изумен. Срещата трябваше да сплаши Куин, а не правителството. Откъде, за бога, беше научил, че Банистър е във Флорида и че вече е избягал? Смразяващ момент за Уестлейк и помощниците му. Ако можеха да намерят информатора, незабавно щяха да го арестуват.

— Цялото ти семейство може да бъде обвинено в убийство — продължи Стенли в плах опит да звучи сурово.

Куин само се усмихваше. Престана да говори и скръсти ръце пред гърдите си.

Трябва да видя Ванеса Йънг. Срещата крие известен риск. Ако ни забележат заедно неподходящите хора, ще възникнат въпроси, на които не съм готов да отговарям. Но срещата ни е неизбежна, и то вече от няколко години.

Видях я във „Фростбърг“ един снежен ден, когато много посетители се бяха отказали да пътуват. Докато говорех с баща си Хенри, тя влезе и седна на съседната маса. Идваше да види брат си. Беше превъзходна. В началото на четирийсетте, с мека кафява кожа, красиви печални очи, дълги крака, тесни джинси. Всичко необходимо. Не можех да откъсна очи от нея и най-накрая Хенри попита:

— Искаш ли да си тръгвам?

Не, разбира се, понеже, ако си тръгнеше, часът ми за свиждане щеше да приключи. Колкото по-дълго останеше, толкова по-дълго щях да съзерцавам Ванеса. След малко тя също ме погледна и скоро се изпивахме с поглед. Привличането беше взаимно, от самото начало.

Е, имаше някои трудности. Първо, фактът, че съм в затвора, и второ, нейният брак, който, както се оказа впоследствие, беше пълен провал. Опитах се да изкопча информация от брат й, но той не искаше да се замесва. Разменихме си няколко писма, но тя се тревожеше да не я спипа съпругът й. Опита се да идва по-често и да посещава и брат си, и мен, но имаше две деца тийнейджъри, които й вгорчаваха живота. След като приключи с развода си, излизаше с други мъже, но не се получи. Умолявах Ванеса да ме чака, но седем години са много време, когато си на четирийсет и една. Децата й пораснаха и напуснаха дома, тя се премести в Ричмънд, Вирджиния, и връзката ни от разстояние охладня. Ванеса е от такова семейство, че е изключително предпазлива и едното й око винаги е в огледалото за обратно виждане. Май това е общото помежду ни. С кодирани имейли успяваме да си уговорим място и време за среща. Предупреждавам я, че изглеждам съвсем различно от Малкълм Банистър, когото е срещнала в затвора. Тя отговаря, че ще рискува. Няма търпение да види подобрената ми версия.

Докато паркирам пред ресторанта в едно предградие на Ричмънд, коремът ми болезнено се свива. Кълбо от нерви съм, защото най-сетне ще докосна жената, за която мечтая почти три години. Знам, че и тя иска да я докосна, но мъжът, към когото е изпитвала влечение тогава, сега изглежда съвсем различно. Ами ако не ме хареса? Ако предпочита Малкълм пред Макс? Освен това се притеснявам, че ще прекарам известно време с единствения човек освен федералните, който познава и двамата.

Изтривам потта от челото си и си чудя дали да не се откажа. Все пак излизам и тръгвам към вратата.

Тя е на масата и се усмихва, когато едва не се спъвам.

Харесва ме. Целувам я нежно по бузата, сядам и двамата дълго се взираме един в друг. Накрая се решавам да попитам:

— Е, какво ще кажеш?

Ванеса клати глава и отговаря:

— Направо удивително. Никога нямаше да те позная. Ще ми покажеш ли лична карта?

Двамата се засмиваме и аз отговарям:

— Разбира се, но е фалшива. Според нея сега съм Макс, а не Малкълм.

— Отслабнал си, Макс.

— Благодаря, ти също.

Мярвам краката й под масата. Къса пола. Готини обувки с висок ток. Облякла се е за случая.

— Кой от двамата предпочиташ?

— Е, май вече нямам избор, нали? Мисля, че си сладък, Макс. Харесва ми новото ти аз, целият комплект. Чия идея бяха марковите очила?

— На консултанта ми, който предложи голата глава и наболата брада.

— Колкото повече те гледам, толкова повече ми харесваш.

— Слава богу. Умирам от притеснение.

— Спокойно, скъпи. Чака ни дълга нощ.

Поръчваме питиета на келнера — мартини за мен, диетична кола за нея. Много са нещата, които не искам да обсъждам, например внезапното си излизане от затвора и Програмата за защита на свидетелите. Брат й, когото тя посещаваше, също е излязъл, но вече пак се е озовал зад решетките, така че не обсъждаме и него. Питам за децата й: дъщеря й е на двайсет и учи в колеж, синът й е на осемнайсет и не прави нищо.

Докато говоря, тя ме спира и отбелязва:

— Дори звучиш различно.

— Добре. Нова дикция, която упражнявам от месеци. Говоря по-бавно и по-гърлено. Естествено ли звучи?

— Да, струва ми се. Получава се.

Пита ме къде живея и аз й обяснявам, че още не съм си намерил жилище. Местя се, за да не ме следят федералните и други хора, спя в евтини мотели. Не съм беглец, но не съм и съвсем на чисто. Поднасят ни вечерята, но ние почти не забелязваме.

— Изглеждаш много по-млад — отбелязва тя. — Може би трябва да отида при пластичния ти хирург.

— Моля те, не променяй нищо.

Разказвам й за промените — предимно очите, носа и брадичката. Забавлявам я, като описвам срещите с екипа от хирурзи и усилията ни да създадем новото лице. Освен това съм отслабнал с десет килограма и тя смята, че трябва малко да понапълнея. Когато нервността отминава и се поуспокояваме, заговаряме като стари приятели. Келнерът пита дали храната ни харесва, понеже не сме я докоснали. Приказваме си за най-различни неща, но всъщност и двамата мислим за едно. Най-накрая предлагам:

— Хайде да се махаме от тук.

Едва изговарям думите, и тя посяга към чантата си. Плащам в брой за вечерята и излизаме на паркинга. Не ми се иска да отидем в апартамента й и Ванеса се съгласява. Обяснява, че е доста мъничък и гол. Вземаме си стая в хотел, който съм забелязал по-надолу по улицата, и поръчваме бутилка шампанско. Две хлапета в първата си брачна нощ не биха могли да вложат повече енергия от нас двамата. Толкова много неща имаме да правим, толкова много имаме да наваксваме.