Серия
Любов под гибелна звезда (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Starcrossed, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 29 гласа)

6.

В сухите земи беше нощ. Хелън бе изненадана, че тук съществуваше такова нещо като време. Това я смути толкова много, че тя се огледа бързо наоколо, несигурна къде се намира. След няколко мига реши, че да, наистина се намираше в сухите земи, но този път хълмистият терен беше по-хоризонтален и по-открит. Тъмното, пусто небе изглеждаше някак по-ниско и натежало. После тя погледна през рамо. Трябваха й няколко мига да разбере какво вижда.

На километри от нея имаше линия, пресичаща земята и небето, където равният нощен пейзаж се превръщаше отново в по-познатия, по-хълмист дневен пейзаж. Различните времеви зони се намираха редом една до друга, като две картини в ателие на художник — неподвижни, неизменни, и двете еднакво реални. Тук времето беше място и никога не се движеше. По някакъв начин в това имаше смисъл.

Хелън вървеше. В онази част от сухите земи, където цареше нощ, беше студено и зъбите й защракаха неконтролируемо. В онази част, където беше ден, нямаше спасение от горещината, затова Хелън разбра, че в частта, където бе нощ, нямаше да намери топлина, колкото и да разтриваше ръцете си и да трепереше. Видя някого далеч напред. Той беше обзет от паника.

Тя забърза напред, докато успя да види, че това беше Лукас. Бе застанал на ръце и колене, придвижвайки се опипом наоколо, сякаш беше сляп — вкопчваше се в острите камъни, порязвайки ръцете си на ръбовете им. Беше много изплашен. Повика го, но той не я чуваше. Тя коленичи до него и взе лицето му в ръцете си. Отначало той трепна и се отдръпна от нея, а после сляпо протегна ръка, обзет от облекчение. Устните му оформиха името й, но от тях не излезе звук. Държейки го в ръцете си, той й се стори много лек. Накара го да се изправи, макар да беше толкова изплашен, че вървеше прегърбен и с треперещи крака. Изплака тихо и Хелън знаеше, че я умолява да го остави. Беше твърде изплашен, за да се движи, но Хелън знаеше, че не може да го послуша, иначе той никога нямаше да напусне тази мрачна, суха земя.

Макар че той изрева, тя го принуди да стане и да върви.

Хелън изпитваше ужасна болка. Искаше да изстене, но нямаше сила да издаде никакъв звук. Чуваше наблизо океана, но не можеше да помръдне или да отвори очи, за да го види. Почувства как главата й се поклаща леко нагоре-надолу, сякаш лежеше по корем върху неравен сал, и устните й се присвиха в съвсем лека благодарствена усмивка. Нещо беше спряло падането й и внимателно я поддържаше. Съсредоточи се върху тази частица късмет, докато разделяше болката на поносими малки парчета, с всеки удар на сърцето. След десет удара на сърцето преброи до двайсет. На „двайсет“ се застави да стигне до четирийсет и така нататък. Чу под себе си друг равномерен ритъм и след малко сърцето й туптеше в синхрон със звука, идващ от спасителния й сал. Туптяха заедно, всеки окуражаващ другия. Тя лежеше напълно неподвижно.

 

 

Сякаш минаха часове, а Хелън все още лежеше неподвижно, но най-после можеше да отвори очи и да ги фокусира. Сред бързите, ослепителни проблясъци, които идваха от някакъв далечен фар, можеше да различи само пясъчни стени. Под дясната й буза имаше топла тениска. След няколко мига осъзна, че в тениската имаше някого. Лежеше върху някакъв мъж. Неравното нещо под главата й бяха гърдите му, а усещането за олюляване идваше от дишането му. Тя ахна. Момчетата Делос я бяха заловили.

— Хелън? — попита Лукас със слаб и задъхан глас. — Издай някакъв звук, ако си жива — едва успя да продума. Не звучеше, сякаш смята да я убие, затова тя отговори.

— Жива съм. Не мога да се движа — прошепна тя в отговор. При всяка сричка я пронизваше болка, идваща от диафрагмата.

— Чакай. Слушай вълните. Спокойно — каза той, изричайки с усилие всяка дума, докато тежестта на тялото й се опитваше да му изкара въздуха.

Хелън знаеше, че не може дори да си вдигне ръката, затова се отпусна, както й каза той, и просто гледаше как светът се люлее ту нагоре, ту отново надолу, с всяко дихание на Лукас. Чакаха в редуващите се светлина и тъмнина от сигналите на фара, заслушани в прибоя, който се плискаше в пясъка.

 

 

Когато агонията започна да намалява до почти поносимо усещане, Хелън успя да забележи повече неща за тялото си. От това, което видя, външно по-голямата част от тялото й изглеждаше нормално, но усещаше вътрешностите си лепкави и омекнали, сякаш беше току-що сготвена в микровълновата фурна бисквита с парченца шоколад. Костите й едва крепяха мускулите и тъканите, които би трябвало да поддържат, и усещаше сърбяща топлина в гръбнака. Разпозна усещането като подобно на онова, което бе изпитала веднъж, когато се учеше да кара скутер и по невнимание го преобърна. Тогава някаква част от нея знаеше, че си е счупила ръката, но докато я снимат на рентген, вече беше почти като нова. Сърбежът означаваше, че заздравява.

По някакъв начин беше паднала от небето и бе оцеляла. Наистина беше чудовище. Откачалка. Може би дори вещица. Тя заплака.

— Не се плаши — успя да изрече Лукас отведнъж. — Болката ще премине.

— Би трябвало да съм мъртва — тихо изхленчи тя през размекнатата си челюст. — Какво не ми е наред?

— Не. Няма нищо нередно. Ти си една от нас — каза той с малко по-силен глас. Оздравяваше, точно толкова бързо, колкото и Хелън.

— Какво означава това?

— Наричаме себе си Потомци — каза той.

— Издънки? — промърмори Хелън, спомняйки си определението на думата от една от омразните задачи за „дума на деня“ на Хърги. — Потомци на какво?

Лукас й отговори. Хелън го чу, но отговорът му не стигна до ума й. Думата полубог беше толкова далеч от онова, което очакваше да чуе, че трябваше да го обмисли за миг. Беше се подготвила, че онова, което я правеше такава, каквато беше, е нещо ужасяващо, може би дори зло.

— А? — изтърси глуповато тя, толкова объркана, че беше спряла да плаче. Челюстта й се разклати и Хелън осъзна, че Лукас се смее.

— Ох. Не ме карай да се смея — каза той, макар че гърдите му продължаваха да подскачат нагоре-надолу.

Струваше й се забавно главата й да се поклаща така, затова и тя започна да се смее, съжали за това, но някак не можеше да спре. Сякаш болката беше толкова ужасна, че единственият начин да отмине беше със смях.

— Това наистина боли — каза той, когато започна да се овладява.

— Ако ти спреш, и аз ще спра — каза тя: нейният пристъп на смях също затихна.

Между отново напиращия от време на време кикот, те се заеха тихо да се справят с болката и да чакат телата им да се „закърпят“ сами. Въпреки болката, времето минаваше облекчаващо. С едното си ухо, Хелън долавяше равномерното биене на сърцето на Лукас, а с другото чуваше чайките. Зората щеше да изгрее всеки миг и тя се чувстваше напълно защитена за пръв път от седмици.

— Защо вече не те мразя? — попита тя, когато почувства, че костите на главата й са достатъчно заздравили, за да произнесе думите както трябва.

— Тъкмо се питах същото. Мисля, че Фуриите са си отишли. — Лукас въздъхна дълбоко, сякаш току-що бяха свалили от гърдите му огромна тежест, макар Хелън да знаеше, че главата й вероятно е тежка като топка за боулинг. — За миг се изплаших, когато бяхме във въздуха. Беше ми много трудно да не те нападна.

— Ние ли? О, ти можеш да летиш! — възкликна Хелън, осъзнавайки факта.

Спомни си как Лукас имаше навика да се появява и изчезва толкова внезапно и как беше чувала глухите и странни звуци при изпитанията и приземяванията му. Никога не го беше виждала да лети, защото никога не й бе хрумвало да погледне нагоре.

— Как се озова под мен? — попита тя, като смени съвсем леко позата си.

— Хванах те. Видях те да припадаш и се опитах да забавя падането ти, доколкото мога, но вече бяхме близо до земята, когато те обгърнах с ръка. — Той също се размърда, а после трепна от болка. — Не мога да повярвам, че сме живи.

— И аз. Помислих, че тази вечер идваш да ме убиеш, но вместо това ти си ме хванал — каза удивено тя, все още зашеметена. — Ти си ми спасил живота.

Сякаш падането беше изкарало цялата ярост от нея. Изобщо не мразеше Лукас. Почувства как натискът на ръцете му, които лежаха на гърба й, се засилва леко, а после се отпуска отново.

— Слънцето изгрява — каза Лукас след малко. — Да се надяваме, че сега семейството ми ще може да ни види.

— Всичко, което виждам, са гърдите ти — с дясното око, и пясъчни дюни — с лявото. Къде сме?

— На дъното на образувалия се при удара ни в земята кратер, върху последното късче от брега преди фара на Грейт Пойнт, точно при върха на най-тясната пясъчна ивица в най-северния край на остров Нантъкет.

— Толкова… лесно откриваеми — подметна Хелън.

— На практика в задния ми двор — пошегува се Лукас, а после трепна болезнено, когато се засмя. Притихна за миг, после проговори отново: — Коя си ти? — попита най-накрая.

— Аз съм Хелън Хамилтън — отвърна тя колебливо, несигурна накъде бие той. Прииска й се да можеше да види лицето му.

— Името на баща ти е Хамилтън, но това не е твоята Династия — каза той. Хелън почувства главната буква „Д“ в думата „Династия“ само от интонацията, с която си беше послужил. — Обикновено би взела името на майка си, която е от Потомците, вместо това на простосмъртния си баща. Коя е била тя? — попита той, сякаш цяла нощ бе възнамерявал да й зададе този въпрос.

— Бет Смит.

— Бет Смит. Ясно — каза той саркастично.

— Какво?

— Ами, „Смит“ очевидно е измислено име.

— Не можеш да си сигурен. Не знаеш нищо за нея. Как можеш да кажеш, че това не е истинското й име? — попита Хелън, преминавайки в отбранителна позиция.

Самата тя дори не познаваше майка си, а този непознат твърдеше, че знае повече от нея. Хелън се почувства леко засегната, задето се налагаше да признае пред себе си, че може би наистина беше така. Освен това за пръв път от часове тя ясно си даде сметка, че лежи върху него, и вече не искаше да е там. Опита се да се подпре на горната част на ръката си, но изгаряща болка я предупреди, че това няма да го бъде. След няколко немощни опита да се изтърколи от него, тя се предаде. Почувства как той се усмихва, а ръцете му се напрягат да я задържат, просто в случай, че успее да се измъкне.

— Знам, че майка ти не се е казвала Бет Смит, защото можеш да летиш, Хелън; а сега мирувай. Причиняваш ми болка — каза той искрено.

— Съжалявам — каза тя, внезапно осъзнала, че той е поел пълната сила на тежестта й, когато са се ударили в земята. Нараняванията му вероятно бяха далеч по-тежки от нейните — а нейните бяха ужасни.

Докато наблюдаваше как пясъкът става сив, после розов, а след това коралов от изгряващото слънце, Хелън си помисли, че това бе втората зора, която виждаше за също толкова дни. От двете, далеч повече предпочиташе тази. Изпитваше далеч повече болка, но освен това беше жива и напълно освободена от гнева. Не беше осъзнавала колко тежко е било бремето на омразата, докато не й бе позволено да го смъкне.

Чу глас, който викаше Лукас, и макар да знаеше, че са в опасност, докато лежаха безпомощни в тази яма, не искаше да бъде намерена. Ами ако Фуриите се върнеха с останалите членове на семейството?

— Насам! — обади се немощно Лукас.

— Чакай — примоли се Хелън. — Ами ако те все още могат да виждат Фуриите, когато ме погледнат? Не мога да се защитя в това състояние.

— Никой няма да те нарани — обеща той: ръцете му леко се стегнаха около нея.

— Хектор… — поде тя.

— … ще трябва да се справи първо с мен — заяви той решително.

— Ъъ, Лукас? — каза тя, опитвайки се да привлече вниманието му, тъй като не искаше да го обиди, изтъквайки очевидното.

— Да — отвърна той, подсмихвайки се, доловил какво иска да каже тя. — Знам, че в момента не ставам точно за агент от Сикрет сървис, но вярвай ми, няма да позволя на никого от тях да те нарани — дори и на големия, лош Хектор. Не е толкова ужасен, колкото си мислиш, да знаеш. — Успя да наклони глава достатъчно настрани, за да погледне Хелън в очите.

— Ти си му братовчед. Нормално е да имаш добро мнение за него.

— Тогава ще оставя това на теб. Не мога да направя нищо, за да ни скрия, но няма да им се обаждам, ако не искаш — каза той и остави главата си да клюмне и отново да изчезне от полезрението й.

Лежаха там, слушайки как семейството му го вика по име отново и отново, но Лукас удържа на думата си. Не издаде нито звук, макар че трепна, когато чу изтощения глас на Касандра. Звучеше отчаяна и уплашена. Всички звучаха така. И вината беше на Хелън. След още няколко мига тя вече не можеше да издържа.

— Насам! — изкрещя Хелън колкото можеше по-силно. — Тук сме!

— Сигурна ли си? — попита предпазливо Лукас.

— Не. — Тя се засмя нервно, преди да се провикне отново, този път с помощта на Лукас.

От долния край на брега се разнесоха много викове и шум от крака, тичащи бързо през пясъка. После Хелън почувства как Лукас се опитва да помръдне глава, за да погледне някой, застанал над тях.

— Здрасти, тате — каза извинително.

Кастор промърмори някаква ругатня, която Хелън не разпозна, но смисълът беше достатъчно ясен. После започна да дава нареждания и Хелън почувства как някой тупна до нея.

— Богове — прошепна полугласно Ариадна. — Хелън? Ще се опитам да те изтърколя оттам, ясно? Но първо ще трябва да се опитам да ускоря малко зарастването на костите ти. Ще усетиш малко горещина, но не се страхувай, изцеляването е един от талантите ни — на мен и на Джейсън. Джейс, ела и се погрижи за краката й — провикна се тя.

Хелън чу ново тупване, а после почувства как близнаците внимателно плъзгат ръце надолу по ръцете и краката й. Костите й се изпълниха с изгарящо усещане, което бе толкова непоносимо, че я накара да се запита дали нямаше да е по-добре без никакво „изцеляване“. Точно преди да им се примоли да спрат, изгарящото усещане милостиво приключи. Близнаците преброиха до три и предпазливо я обърнаха по гръб, сякаш беше разтекла се палачинка. Хелън се опита да бъде смела, но не можа да попречи на един писък да се изплъзне от гърлото й. Всеки мускул, всеки сантиметър кожа, всяка кост в тялото й гореше от болка, сякаш някой беше напълнил кръвоносната й система с изгарящо горещи късчета стъкло.

Стисна зъби и на няколко пъти си пое дълбоко дъх, за да се успокои, преди да прецени, че се владее достатъчно, за да отвори очи. Когато го направи, видя искрящите лешникови очи на Ариадна, обрамчени със същите невероятно дълги мигли като тези на Джейсън, да гледат съчувствено надолу към нея. Тя се взря в лицето на Хелън с внимателен изучаващ поглед, а после й се усмихна уморено. Хелън си помисли, че Ариадна изглежда изцедена, сякаш това, което беше направила за нея, й беше струвало скъпо. Извитите й устни бяха пепеляви, вместо червени като череши, както обикновено, а дългата й кестенява коса беше залепнала по запотените й бузи.

— Не се тревожи. Лицето ти вече се връща към правилната си форма. Докато падне нощта, вече ще си в обичайния си изящен вид — каза тя, като приглади утешително косата на Хелън. — Не мърдай. Връщам се веднага.

Хелън се огледа наоколо. За пръв път успя да види къде двамата с Лукас бяха прекарали нощта. Отне й един миг да схване, че се намираха в дупка в земята, която беше поне метър и петдесет дълбока и три пъти по толкова широка, а й отне дори още повече време да осъзнае, че дупката бе образувана от телата им при падането. Почувства как водата напоява дрехите й, докато се процеждаше от влажния пясък, и осъзна, че Лукас трябва да е лежал в студена локва цяла нощ. Обърна глава настрани, за да може да го погледне.

По дължината на тялото му се простираше лека вдлъбнатина с очертанията на Хелън, а гръдният му кош бе леко хлътнал от тежестта на главата и раменете й. Лицето му беше присвито в гримаса. Тананикаше си леко под нос, сякаш за да даде на гласните си струни и някаква друга работа, освен да вият. Баща му кръжеше над него, като го гледаше право в очите и му говореше тихо. Тя видя как Лукас кимва леко, после си поема дълбоко дъх и се напряга. Гръдният му кош се разшири до по-нормална форма, а после Лукас внезапно изпусна дъха си и се задъха, сякаш току-що беше повдигнал огромна тежест. Една сълза се стече от ъгълчето на окото му и попи в косата му.

Баща му каза нещо успокояващо, а после се измъкна без усилие от дупката и започна да обсъжда с Хектор стратегията. След като си даде няколко мига, за да оправи дишането си, Лукас обърна глава настрани, за да може да погледне назад към Хелън.

— Мисля, че най-лошото мина — каза, като стисна ръката й. Тя не беше осъзнала, че са се хванали за ръце, но й се струваше правилно. Стисна и тя леко в отговор и се усмихна. Той изглеждаше ужасно. Много по-зле, отколкото Хелън можеше да предположи.

— Нищо работа — каза тя игриво, опитвайки се да го разсее. — Е, какво ще правиш другия петък вечер?

— Какво имаш предвид?

— Можем да опитаме да се блъскаме с коли — предложи тя бодро.

— Това го правих миналия уикенд с Джейс — каза той с престорено съжаление.

— Да отидем в зоологическата градина и да се хвърлим на лъвовете? — бързо изстреля тя в отговор, отчаяно решена да задържи вниманието му върху себе си, вместо върху хлътналите му гърди.

— Римляните, така да се каже, са изтъркали от употреба това забавление. Да се сещаш за нещо оригинално?

— Ще измисля нещо — предупреди го тя.

— Нямам търпение — промълви той, а после извърна лице, докато се бореше с нова разтърсваща вълна от болка.

— Хей! Малко помощ! — извика Хелън: гласът й плавно се извиси до пронизителен писък, докато гледаше как Лукас се тресе. — Лукас не се справя никак добре!

— Не, не се справя особено добре — изрече Касандра с дрезгав, горчив глас отнякъде около краката на Хелън. Хелън не беше осъзнала, че в дупката при тях има някой, докато двамата с Лукас се държаха за ръце и си подмятаха шеги, но имаше чувството, че на Касандра не й беше харесало онова, което беше видяла.

— Сваляй дъските, време е да ги преместим — извика Касандра на баща си, сякаш тя ръководеше всичко.

Очите на Хелън се разтвориха широко от изненада, че едно четиринайсетгодишно момиче си позволява да говори така на по-възрастните, а още повече — че й се подчиняват, но дъските бързо бяха спуснати без никакъв коментар. Джейсън и Ариадна внимателно положиха Хелън и Лукас върху дългите тънки дъски и им наредиха да не мърдат. Близнаците прокараха сияещите си ръце на два сантиметра над тялото на Лукас, и Хелън го видя как стиска зъби, докато те ускоряваха оздравяването му. Точно когато си помисли, че Лукас всеки момент ще се разпищи, близнаците спряха, спогледаха се в знак на безмълвно общуване, а после кимнаха изтощено. И двамата бяха пребледнели толкова много, че на Хелън бузите им й се сториха сиви; но пък изглеждаха странно щастливи, сякаш нищо не доставяше на никого от двамата по-голямо удоволствие от това да помогнат на някого друг. Хелън се опита да им благодари, но Ариадна й каза да си пести силите.

Оставиха Хелън и Лукас да лежат върху дъските, докато ги вдигнаха от кратера и ги положиха един до друг отзад в същия огромен джип, по чийто адрес на Хелън й бяха хрумнали толкова много заядливи мисли. Сега, когато джипът служеше за нейна линейка, тя мълчаливо обеща никога повече да не си мисли лоши неща за големите превозни средства.

Кастор беше зад волана и нямаше търпение да потегли. Колкото по-дълго останеха на брега, толкова по-високо се издигаше слънцето, и толкова по-голяма беше вероятността да ги открият. Касандра ги придружи, но Джейсън, Ариадна и Хектор останаха да запълнят кратера и да оставят брега във възможно най-нормален вид.

— Не можем ли просто да сложим един голям скален отломък в средата и да се престорим, че е било астероид? — чу Хелън да пита Хектор, изтощен.

— Мислиш ли, че това ще свърши работа? — попита Джейсън, ободрен от перспективата да се озове в леглото след час или дори по-скоро.

— Не — заяви Касандра решително. — Тази част от острова е природен резерват. Пълно е с разни учени. Ще познаят, че камъкът не е с космически произход.

Джейсън и Хектор издадоха еднакви стонове и моментално се заловиха отново за работа. За пореден път никой не оспори мнението на Касандра. Хелън винаги беше приемала по подразбиране, че Лукас е водачът на децата, и че баща му, Кастор, е лидерът на цялата фамилия, но сега си помисли, че в семейство Делос може би действаше и друга, не толкова традиционна движеща сила. Когато Касандра говореше, всички слушаха — включително Кастор. А Касандра очевидно нямаше нужда от влиянието на Фуриите, за да изпитва неприязън към Хелън. Което й напомни…

— Не виждам Фуриите! — внезапно възкликна Хелън на глас.

— Никой от нас не ги вижда — отвърна Кастор замислено. Хелън чу звук като от кожа, когато той се извъртя на мястото си, за да погледне назад към тях. — Ще го разгадаем по-късно. Засега вие двамата се нуждаете от почивка.

Тя не можеше да оспори това: всъщност, едва си държеше очите отворени. В мига щом чу приспивното мъркане на двигателя, тя клюмна точно като неспокойно бебе по време на разходка с кола.

 

 

Събуди се в голямо, бяло легло, докато слънцето залязваше. Прозорецът на стаята обрамчваше небето, което беше обагрено в цветове, за които художниците на острова биха полудели.

Размърда пръстите на краката си. Когато този опит се оказа сполучлив, тя се подпря на лакти и се надигна до седнало положение. Когато преметна крака отстрани на леглото, осъзна, че беше облечена в нечия чужда нощница и че не носеше нищо отдолу. Знаеше, че се възстановява от почти смъртоносно преживяване, но въпреки това беше достатъчно стеснителна, за да се изчерви. Нощницата всъщност беше по-скоро „неприлична“ според Хелън, тъй като обикновено нощниците бяха много по-дълги и по-непрозрачни. Опитът й да стъпи на пода обаче беше достатъчен да заличи свенливостта й, и на стреснатия й вик бързо се отзова появила се тъкмо навреме услужлива ръка.

— Спокойно. Ето, облегни се на мен — каза Ариадна. Я виж ти, не мога да повярвам колко бързо оздравяваш. Но въпреки това е добре да полежиш още малко.

Опита се да я накара да си легне отново, но Хелън остана седнала на ръба на леглото, поемайки си дъх на няколко пъти.

— Ами, аз, как да кажа… не мога — отвърна тя, като погледна смутено Ариадна.

— До тоалетната ли ти се ходи? Добре — изкиска се нервно тя. — Ще те занеса. Само не пишкай върху мен.

Хелън се засмя признателно. Ариадна превръщаше една смущаваща ситуация във възможно най-забавна, така че Хелън да се почувства по-удобно. Това бе нещо, което Клеър би направила. Хелън беше все още смутена, но с няколко шеги и малко такт, и двете се справиха.

— Имаш ли нещо против да те прегледам и да видя как се възстановяваш? — попита Ариадна любезно, когато Хелън бе настанена отново в леглото. — Това значи, че ще трябва да положа ръце върху теб, и искам да съм сигурна, че не възразяваш.

— Току-що ме видя как пишкам — отвърна Хелън със смутен смях. — Така че, не — нямам нищо против един преглед. Но чакай — ще боли ли?

— Ни най-малко. Просто ще погледна, няма да присаждам клетки. Ето от това наистина боли. Ако това е някаква утеха, за мен също не е забавно. Толкова е изтощително — каза Ариадна с усмивка, докато побутваше Хелън, карайки я да легне.

— Добре — каза Хелън неуверено. Отпусна се на възглавниците и зачака болката, за която подозираше, че скоро ще последва, въпреки оптимистичното отричане на Ариадна.

Ариадна положи ръце върху ребрата на Хелън и се съсредоточи. Хелън изпита леко вибриращо усещане, сякаш стоеше пред огромен свръхзвуков високоговорител, но, както й бе обещано, въобще не болеше. След няколко мига Ариадна повдигна ръце и я погледна.

— Не мога и да си мечтая за по-добра пациентка — каза тя с лъчезарна усмивка. — След като видях колко сте пострадали двамата с Люк, имах известни притеснения. Но ще се оправиш напълно.

— Благодаря ти — каза Хелън искрено. — За това, че ме лекуваш и ми помагаш…

— И аз ти благодаря, че не се изпишка върху мен. — Ариадна се засмя, когато красива, подобна на фея жена около двайсетте подаде глава през полуотворената врата.

— Вие двете се забавлявате твърде много за хора, които са в болнична стая — каза тя с дяволито изражение в жълтеникавите си котешки очи. Хелън имаше чувството, че тези очи обикновено са изпълнени с такова палаво изражение, и мигновено я хареса заради това. Изражението й напомни на Кейт. Жената влезе в стаята, звънтейки като разтърсена кесия с дребни монети. Имаше къса, оформена на иглички коса. Хелън забеляза, че китките й бяха отрупани с безкрайни пластове от проблясващи гривни, и макар да не ги виждаше, чу, че вероятно и около глезените на жената имаше няколко подобни бижута.

— Хелън, това е леля ми Пандора. Дора, това е… — Ариадна потропа отсечено с пръсти по постелката на леглото, имитирайки барабанен бой. — Прочутата Хелън Хамилтън.

— Та-дам — отвърна немощно Хелън. Пандора седна на края на леглото.

— Ве-ли-ко-леп-но! Разбирам защо толкова е подлудила Лукас — каза тя с дръзка усмивка.

— Не! С това е свършено! Не сме чували Фуриите, откакто се събудихме на брега — каза Хелън настойчиво. Когато Пандора я погледна странно, Хелън изпита чувството, че трябва да продължи: — Вече не искам да убивам никого от вас. Просто исках да съм ясна.

— Е, хубаво, защото чух, че имаш доста добър арсенал — каза Пандора, сякаш й правеше голям комплимент. Хелън нямаше представа за какво говори тя, затова смени темата.

— Как е Лукас? — попита тя предпазливо, все още изненадана, че може да изрече името му, без да изпадне в пристъп на гняв. Пандора и Ариадна се спогледаха бързо.

— Ще се оправи — каза твърдо Пандора. Разлюля китки и гривните й се превърнаха във водопад от отблясъци и звънтящи звуци, сякаш вярваше, че жизнерадостният звук ще прогони всички мрачни мисли.

— Беше на косъм, но се възстановява — допълни Ариадна с оптимистично изражение. Хелън не можеше да погледне нито една от двете. Напрегнатият миг беше прекъснат от къркорещ звук в стомаха на Хелън, който продължи прекалено дълго.

— Така, значи си гладна — каза Пандора сухо. — И мисля, че с малко помощ може би ще си в състояние да слезеш долу.

Хелън бе издокарана с дълга мъхеста хавлия за баня с емблемата на популярен испански футболен отбор, от дрешника на Ариадна. После, с още няколко шеги за това как малко угояване ще й се отрази добре, двете й нови покровителки я отнесоха долу.

Когато стигнаха до кухнята, ги посрещна божествено ухание, разнасящо се от печката, и стомахът на Хелън отново изкъркори шумно. Хектор чу звука и повдигна вежда, докато я настаняваха внимателно в един стол до кухненската маса. Каза нещо на жената, която приготвяше вечерята, и тя се завъртя рязко да погледне Хелън.

— Не мислех, че ще се присъединиш към нас — каза жената с удивено изражение. — Толкова се радвам.

— Благодаря ви. И благодаря отново за нещата, които изпратихте на баща ми и мен. Веднага разбра, че това бе Ноел Делос, и освен това веднага й стана ясно, че Ноел беше обикновена жена без грам полубожествена сила. Огромно бълбукащо гърне от вина закипя в гърдите на Хелън. Беше заплашила тази крехка жена в семейство на супергерои — беше я заплашила не с какво да е, а да навреди на сина й и на племенниците й. Ноел се усмихна разбиращо при вида на разкаяното й изражение.

— Добре си дошла. Сега, първо най-важното. Как да се свържа с баща ти, за да му съобщя, че си добре?

— Предпочитам да не замесвам баща си в това — отвърна Хелън нервно.

— Нямаше те цяло денонощие. Не мислиш ли, че ще се разтревожи?

— Той е в Бостън за уикенда. Ще се върне чак утре вечерта.

— Добре, решението си е твое, но искам да знаеш, че според мен ще е по-добре, ако двамата с баща ти проведете един дълъг разговор за всичко това — каза Ноел с пронизващ поглед. После се обърна рязко и се зае с вечерята. Хелън изпита чувството, че може и да бе получила отсрочка, но още не беше помилвана.

Готова ли си да хапнеш сега? — попита Ноел, като се суетеше наоколо.

— Мисля, че никога преди не съм била толкова гладна — каза Хелън искрено.

— От изцеляването е — каза Ноел, усмихвайки се на някаква своя мисъл, докато слагаше пред нея хляб, сол и зехтин. Наля висока чаша мляко, а после посочи нетърпеливо. — Яж. Сега не е моментът да бъдеш стеснителна, Хелън. Нуждаеш се от тази храна.

Хелън се нахвърли на хляба като средновековен чревоугодник с ниска кръвна захар. Ноел се усмихна отново и помоли Хектор да отиде да вземе твърдо сирене от хладилника. Той неохотно се подчини. Докато оставяше сиренето на масата, се пошегува, че го е страх да приближава пръстите си твърде много до устата на Хелън.

— Я виж кой го казва — възропта Пандора. — Само преди две седмици трябваше да броя приборите за хранене след всяко ядене, за да се уверя, че не си погълнал някой от тях.

— Преди две седмици си се възстановявал? — попита Хелън, а после си спомни, че Хектор и Пандора бяха пристигнали по-късно от останалите членове на семейството.

Толкова много неща се бяха случили само за няколко седмици, че на Хелън й се струваше, че всеки ден бе побрал в себе си по една цяла седмица. Докато се удивляваше на факта колко много се бе променил животът й, забеляза, че в кухнята се беше възцарила тишина. Очевидно беше засегнала чувствителна тема, защото всички си разменяха нервни погледи над главата й.

— Съжалявам, не исках да нахалствам — поправи се Хелън бързо.

— Не, всичко е наред. Просто въпросът е, че неотдавнашното възстановяване на Хектор е част от нещо много по-голямо — каза Ноел. — А сега си хапни.

Отначало Хелън изпитваше натрапчивата сдържаност на новодошъл гост, но щом поставиха пред нея яхнията от леща, цялото й същество се изгуби в мъгла от вкусове. Смътно осъзнаваше, че други хора си придърпват столове или стоят около печката, докато опитваха едно или друго ястие, вземаха си чинии или просто се застояваха да поговорят, но беше твърде съсредоточена върху непрекъснато сменящите се блюда пред нея, за да различава отделните хора от тълпата. Ноел непрекъснато носеше храна. На няколко пъти Хелън забеляза как Касандра бързо пренася подноси нагоре-надолу по стълбите, но осъзна, че са за Лукас едва когато вече заспиваше над нещо сладко и пълно с ядки, направено от тесто.

— Готова ли си за сладоледа? — попита я Ноел, като разсеяно побутна един дълъг кичур от косата на Хелън зад раменете й, за да не падне в храната.

— Мисля, че ослепях — отвърна Хелън, вече неспособна да дъвче, да преглъща или да вижда ясно.

— Най-сетне — въздъхна Ноел, като се отпусна в един стол срещу нея. Изглеждаше толкова уморена, колкото се чувстваше Хелън. — Джейсън? Мислиш ли, че можеш да я качиш горе?

— Разбира се — отвърна Джейсън, вдигна Хелън от стола и я понесе на ръце. Изведнъж тя напълно се разсъни.

— Мога да ходя! Наистина, не е нужно да ме носиш — възрази тя, като се гърчеше в ръцете му.

— Разбира се, че можеш. Сега мирувай, иначе ще те изпусна — отвърна той с добродушна усмивка. Тя нямаше избор, освен да се отпусне и да го остави да я носи.

Когато стигнаха горе, през една от многобройните врати излезе Касандра, която държеше поднос, отрупан с мръсни съдове, и Хелън зърна за кратко Лукас, който лежеше в леглото.

Напрегна се и се опита да промуши глава покрай раменете на Джейсън, за да види по-добре, но Касандра затвори вратата.

— Той наистина ли ще се оправи? — обърна се Хелън към Джейсън, докато той я внасяше в стаята за гости.

— Да — каза Джейсън, но не я погледна в очите, когато го изрече. Насили се да се засмее смутено. — Люк просто се възползва докрай от ситуацията, за да накара Кас да го глези. Ще се оправи — каза. Остави я на леглото и се обърна да си първи.

— Наистина съжалявам — обади се Хелън, когато Джейсън стига до вратата. Той спря неуверено и се обърна да я изслуша, докато Хелън се разтоварваше от все по-засилващите се емоции. — Бях толкова уплашена и тичах в мъглата, а после се почувствах наистина олекнала и изпитах истински студ. Когато погледнах надолу и осъзнах, че летя, припаднах. Винаги съм знаела, че съм странна, че нещо не е наред с мен, но не знаех… — Хелън замълча смутено. Джейсън се върна до леглото й и я докосна по рамото.

— Никой не те обвинява — каза той, но Хелън махна пренебрежително с ръка.

— Напротив, обвиняваш ме. Всички ме обвинявате. Защото аз започнах това, когато нападнах Лукас в коридора в училище.

— Не си го започнала ти — отвърна убедително Джейсън. — Тази война е започнала преди хиляди години. — Хелън го погледна объркано, но той поклати глава, преди тя да успее да зададе някакви въпроси. — Поспи си и не се тревожи за Лукас. Дори в сравнение с други Синове на Аполон, той е наистина издръжлив. — Джейсън изгаси лампата на излизане, но остави вратата леко открехната, в случай че й се наложи да повика за помощ посред нощ.

Хелън се сгуши в пухената завивка и се опита да се отпусне, но беше изнервена от изтощение и смутена от странностите на стаята и на къщата. И от летенето. Можеше да лети — вече нямаше как да го отрече. Не беше просто надарена спортистка с параноични представи, че може би е рожба на генетичен експеримент. Да му се не види, тя можеше да лети, което по законите на аеродинамиката е невъзможно за един Хомо Сапиенс, затова трябва да беше нещо друго. Нещо различно от човешко същество.

Единственото обяснение беше казаното от Лукас, но това също не звучеше много смислено. Гръцките богове бяха митове, антропоморфни проявления на могъщите природни стихии, а не исторически личности с истински потомци — или поне на това я бяха учили в осми клас. Но сега не беше толкова сигурна. Спомни си какво беше усещането да лети, как въздухът беше станал твърд — предмет, чиято форма можеше да се променя — и разбра, че спорът в сърцето й беше приключил. По някакъв начин тя се оказваше полубожество и щеше просто да й се наложи да го приеме.

В ранните часове на утрото, Хелън се събуди стреснато и се огледа из тъмната, непозната стая. Беше сънувала, че лети, което беше прекрасно, докато осъзна, че няма представа как да се приземи. Първата й мисъл, когато се събуди, беше, че трябва да накара Лукас да я научи. После й хрумна, че той може би никога повече няма да може да лети отново.

Въпреки уверенията на семейството му, че той е добре, Хелън знаеше, че няма да може да заспи отново, без да провери сама. Имаше нужда да види лицето му загоряло и нормално, не бяло и изплашено, каквото беше, когато бяха заедно в сухите земи.

Допря краката си до пода и стъпи внимателно, увеличавайки натиска, докато беше сигурна, че може да стои права, а после с клатушкане се отправи надолу по коридора към стаята на Лукас. Никога не беше носила шини след навяхване на крак, никога не беше получавала каквато и да е спортна травма, но докато се промъкваше по коридора, си представи, че онова, което изпитваше, сигурно беше подобно, ако не и много, много по-лошо. Мускулите й не бяха гъвкави както обикновено; усещаше ставите си подути и сгорещени. Когато бутна тихо вратата на Лукас, за да я отвори, вече беше покрита с тънък, противен слой пот. Легнал по гръб и взрян в луната през прозореца, Лукас извъртя глава да погледне Хелън, когато тя се появи на вратата. Отмина един миг.

— Здрасти — прошепна той.

— Здрасти — прошепна тя в отговор. — Може ли да вляза?

— Да. Обаче тихо. — Той посочи към Касандра, заспала на една кушетка в другия край на стаята. — Стояла е будна две денонощия без прекъсване.

Хелън се вмъкна в стаята, като се прегърби като старица и трепна при силния натиск върху краката си. Чувстваше се като някаква нелепа вещица от приказките, и започна да се смее тихо при представата как гони децата от покритата си с джинджифилови сладки ливада.

— Не биваше да идваш сама. Изтощила си се — упрекна я внимателно Лукас.

— Бях добре преди миг, но стаята ти се оказа по-далече, отколкото си мислех. Къщата ви е огромна — прошепна Хелън, насочвайки проскърцващото си тяло към стола до леглото му.

— Няма да си в състояние да седиш дълго. Ела тук — каза той, като отметна завивките си. — По-добре легни.

Хелън погледна неуверено към леглото му. Беше прекарала цялата предишна нощ, притисната върху Лукас, но сега беше някак различно. Ако легнеше с него, това щеше да е избор. Видя го как й се хили и осъзна, че според него се държи като глупачка. Каквато наистина беше, защото коленете й трепереха от усилието да я поддържат права. Опита се да седне колкото можеше по-внимателно, за да не го обезпокои, но в последния момент краката й се подкосиха и тя почти се метна в леглото при него.

— Съжалявам — прошепна тя, докато придърпваше нагоре завивките, за да покрият и двамата.

— Всичко е наред. Пази си пръстите — краката ми са в шини — предупреди я той. Хелън надникна под завивките и видя, че долната част на тялото му беше обвита в меки превръзки. — Виждаш ли? С мен си в пълна безопасност. — Ухили й се в тъмното и тя се усмихна в отговор, докато изведнъж си спомни причината за изтощителната си експедиция дотук. Усмивката й помръкна.

— Колко лошо е положението? Може ли изобщо да се определи сега? — попита го сериозно. Подпря се на лакът, за да може да го погледне право в лицето и да проследи промените в изражението му за всякакви добронамерени лъжи. Дори на слабата лунна светлина, която се процеждаше през прозореца, виждаше наситения сапфирено син цвят на очите му.

— Ще се оправя — каза той толкова тихо, че устните му едва помръднаха.

— Напълно? Ще можеш ли все още… знаеш… да ходиш, да тичаш и… да летиш, и така нататък?

— Да — прошепна той още преди тя да е свършила да говори. — Още един ден и ще бъда като нов.

На Хелън й хрумна, че трябваше само да се наведе надолу и щеше да го целуне. Струваше й се толкова естествена постъпка — сякаш би трябвало да го целуне — че наполовина се бе приближила до устата му, преди да се спре и да се отдръпне назад, зашеметена от липсата си на самоконтрол. Видя го как преглъща с усилие.

— Лягай, Хелън — нареди й той, което тя направи моментално, за да скрие смущението си.

Няколко минути и двамата дишаха много по-бързо, отколкото би трябвало, но след малко Лукас се отпусна достатъчно, за да хване ръката й и да я държи под завивките. Тя гледаше как гърдите му се повдигат и спускат по начин, който вече й бе толкова познат, и се усмихваше, докато заспа.