Джоузефин Анджелини
Любов под гибелна звезда (4)

3.

На сутринта, когато Хелън се събуди и погледна краката си, порязванията ги нямаше. Почти повярва, че си ги е въобразила — докато не видя, че чаршафите й са изцапани със засъхнала, кафява кръв и песъчинки.

За да подложи на проверка нормалността си, Хелън реши да остави чаршафите си на леглото, да отиде на училище и да види дали ще са още мръсни, когато се прибере. Ако се окажеха чисти, когато се върнеше у дома, тогава щеше да приеме цялата история за въображаема, а себе си за съвсем мъничко луда. Ако обаче още бяха мръсни, когато си дойдеше вкъщи, очевидно беше толкова луда, че се разхождаше нощем и внасяше в леглото си мръсотия и кръв, без да има спомен.

Хелън се опита да закуси с купичка кисело мляко и къпини, но не се получи, така че тя дори не си направи труда да си вземе кутията с обяда. Ако огладнееше, можеше да се опита да си купи нещо по-щадящо стомаха като супа или солени бисквити по-късно.

Докато отиваше с колелото на училище, забеляза, че беше необичайно горещо и влажно за втори пореден ден. Единственият вятър беше полъхът, създаван от въртящите се колела на велосипеда й, а когато заключи колелото си към стойката осъзна, че въздухът не само беше неподвижен, но и в него липсваха обичайните звуци, издавани от насекомите и птиците. Всичко беше неестествено тихо — сякаш целият остров беше просто кораб, попаднал в безветрие насред обширния океан.

Хелън пристигна по-рано от предния ден в училище и коридорите бяха претъпкани. Клеър я видя да влиза. Когато лицето й разцъфна в усмивка, Хелън разбра, че й е простила. Клеър се пребори с тълпите, за да се върне до Хелън и да тръгне заедно с нея за часа на класния.

Докато си проправяха път една към друга, Хелън внезапно изпита чувството, че се опитва да върви с усилие през овесена каша. Забави и спря. Стори й се, че всички в коридора изчезнаха. Във внезапно опразнилото се училище Хелън чу тътренето на боси крака и задавените ридания на неутешима печал.

Извъртя се навреме да види прашна бяла фигура, с прегърбени и потрепващи рамене, която изчезваше зад един ъгъл. Хелън осъзна, че ридаещата жена беше минала зад някого — истински човек, който се взираше в нея. Тя се съсредоточи върху фигурата: крехко младо момиче с маслинена кожа и дълга, черна плитка, спускаща се върху едното рамо. Устните й с естествен яркочервен цвят бяха изненадано присвити във формата на буквата „о“. На Хелън момичето й заприлича на порцеланова кукла, толкова съвършена, че не можеше да е напълно истинска.

После звукът отново се включи и коридорът пак се изпълни със забързани ученици. Хелън стоеше неподвижно, препречвайки движението, втренчена в лъскава черна плитка, която се полюляваше на гърба на дребно момиче, докато то изчезна в една класна стая.

Цялото тяло на Хелън се разтресе от чувство, за чието разпознаване й беше нужен един миг. Беше гняв.

— Забогаивиметонаиисусисветадевамария, Лен! Да не мислиш да припаднеш? — попита разтревожено Клеър.

Хелън застави очите си да се фокусират върху Клеър и треперливо си пое дъх. Осъзна, че беше подгизнала от студена пот и трепереше. Отвори уста, но от нея не излезе звук.

— Ще те заведа при сестрата — каза Клеър. Сграбчи Хелън за ръката и я задърпа, като се опитваше да я накара да помръдне. — Мат — провикна се над рамото на Хелън. — Можеш ли да ми помогнеш с Лени? Мисля, че ще припадне.

— Няма да припадна — изсъска Хелън, внезапно пробудена и осъзнала колко странно се държи.

Усмихна се свенливо на двамата, в опит да смекчи думите си. Мат беше обгърнал талията и с ръка и тя леко потупа дланта му, за да му даде знак, че може да я пусне. Той я погледна със съмнение.

— Наистина си бледа и имаш кръгове под очите — каза той.

— Малко прегрях, докато карах колело — понечи да обясни тя.

— Не ми казвай, че си добре — предупреди Клеър. Очите й се бяха налели с гневни сълзи, а Мат не изглеждаше много по-щастлив. Хелън разбра, че няма да й се размине. Дори и да полудяваше, не беше нужно да си го изкарва на приятелите си.

— Не, имаш право. Мисля, че май съм получила топлинен удар.

Мат кимна, приемайки това като единственото логично обяснение.

— Клеър, заведи я в женската тоалетна. Аз ще кажа на Хърги какво се е случило, за да не ви напише закъснения. И е добре да хапнеш нещо. Вчера не обядва нищо — напомни й той.

Хелън малко се изненада, че той помни това, но Мат го биваше в детайлите. Искаше да стане адвокат и тя знаеше, че някой ден ще е страхотен в тази професия.

В момичешката тоалетна Клеър накваси Хелън, изливайки студена вода надолу по целия й гръб, когато трябваше просто да намокри врата й. Разбира се, в крайна сметка завършиха с огромна водна битка, която сякаш поуспокои Клеър, тъй като беше първата нормална реакция, която бе успяла да измъкне от Хелън от няколко дни насам. Самата Хелън имаше чувството, че е преминала някаква бариера на изтощението и сега всичко беше станало забавно.

Хърги им написа пропуски, удостоверяващи, че имат позволение да са извън класната стая по време на часовете, така че двете приятелки не бързаха да стигнат до първите си часове за деня. Да имаш пропуск от господин Хъргшимър, бе все едно да получиш някой от златните билети на Уили Уонка^[1] — ученикът можеше да отиде навсякъде и да прави всичко в продължение на цял учебен час, и нито един учител нямаше да му създаде проблеми.

В училищната закусвалня си взеха портокали заради ниската кръвна захар на Хелън, и след като така и така се бяха заели с въпроса, си разделиха и един мъфин с шоколадови парченца. Хелън го погълна с усилие и чудодейно се почувства по-добре. После отидоха и застанаха пред високия метър и осемдесет вентилатор в аудиторията, за да се охладят, като се редуваха да пеят в бързо въртящите се перки и слушаха как гласовете им се накъсват на стотици парченца, докато накрая и двете се скъсаха от смях.

Хелън се чувстваше толкова замаяно весела, след като беше избягала от час с един от писмените пропуски на Хърги и бе яла концентрирана захар на празен стомах, че дори не можеше да си спомни в какъв учебен час трябваше да отиде. Двете с Клеър се мотаеха небрежно по погрешния коридор в погрешното време, когато удари звънецът за първия час. Те се спогледаха и свиха рамене, сякаш казвайки си: „О, добре де, какво да се прави?“, и избухнаха в смях. После Хелън видя Лукас за първи път.

Небето отвън изведнъж изпусна като шумно издишване целия въздух, който задържаше от два дни. Пориви застоял, горещ вятър нахлуха през всеки отворен прозорец в задушното училище. Той подхвана отделни листове хартия, краища на поли, разпуснати коси, захвърлени обвивки от бонбони и други дреболии, и запрати всички тях към тавана като шапки в деня на дипломирането. За миг на Хелън й се стори, че всичко си остана там горе, застинало на тавана в безтегловност като в космоса.

Лукас стоеше пред шкафчето си на около два метра от нея, отвръщайки втренчено на погледа на Хелън, докато светът чакаше гравитацията да се задейства отново. Беше висок най-малко метър и осемдесет, с яко телосложение, макар че мускулите му бяха издължени и стройни, вместо издути. Имаше къса, черна коса и тъмен, типичен за края на лятото тен, който подчертаваше бялата му усмивка и очите, сини като водата в плувен басейн.

Да срещне погледа му, беше истинско пробуждане за Хелън. За първи път в живота си тя узна какво е неподправена, изгаряща сърцето омраза.

Не си даваше сметка за факта, че тича към него, но чу как гласовете на трите ридаещи сестри се надигат в силен вой, видя ги застанали зад високото, смугло момче, за което тя знаеше, че е Лукас, и по-дребното момче с кестенява коса до него. Сестрите скубеха косите си, докато те се изтръгнаха от скалповете им на кървави кичури. Сочеха обвинително с пръсти двете момчета, докато крещяха пронизително поредица от имена — имената на отдавна убити хора. Хелън изведнъж разбра какво трябваше да направи.

В частицата от секундата, която й трябваше да затвори пролуката между тях, Хелън видя как другото момче се хвърли към нея, но беше спряно от Лукас, който рязко изстреля ръка напред и го запрати назад в шкафчетата зад тях. После цялото й тяло спря и се напрегна.

— Касандра! Стой, където си — извика Лукас над рамото на Хелън; лицето му беше на не повече от три сантиметра от нейното. — Тя е много силна.

Ръцете на Хелън над лактите горяха и тя усещаше дребните кости на китките си като смлени. Осъзна, че Лукас я държеше за китките, за да задържи ръцете й далече от врата си. Бяха в доста заплетена ситуация, но ако Хелън успееше да доближи пръстите си само на сантиметър, можеше да стигне до гърлото му.

И после какво? — попита едно гласче в главата й. Ще го удуша! — отговори друго.

Сините до болка очи на Лукас се разшириха изненадано. Хелън печелеше. Един от дългите й нокти одраска пулсиращата кожа върху дебелата артерия, която я сърбяха пръстите да пререже. После, преди да е успяла да разбере какво става, Лукас я завъртя и я прилепи към гърдите си, като задържа ръцете й притиснати към гърдите и застана между краката й. Позата, която я принуди да заеме, й пречеше да запази равновесие и не й позволяваше да забие петата си в горната извивка на ходилото му. Не можеше да помръдне.

— Коя си ти? От коя Династия си? — прошепна ожесточено в ухото й, разтърсвайки я грубо, за да подчертае думите си. Тя бе изгубила способността си да разбира езика.

Надхитрена и безпомощна, тя понечи да изкрещи от ярост, но после се спря. Сега, когато не виждаше очите му, започваше да осъзнава факта, че половината преподаватели в училището се опитват да я отскубнат от него. Всички се бяха втренчили в нея.

Хелън се преви надве от мъчителна болка в корема. Лукас моментално я пусна, сякаш се беше превърнала в запалена клечка кибрит; присвивайки се спазматично, тя падна на пода.

— Госпожице Хамилтън! Госпожице… Хелън. Хелън, погледни ме — каза господин Хъргшимър. Беше коленичил на пода до нея, докато тя се задъхваше, опитвайки се да отпусне мускулите си. Тя вдигна поглед към потното му лице. Косата му беше разчорлена, а по време на схватката очилата му се бяха килнали настрани върху лицето. За миг Хелън се запита дали тя го беше ударила, а после избухна в сълзи.

— Какво ми става? — изхленчи тихо.

— Всичко вече е наред. Успокой се — каза строго господин Хъргшимър. — По-добре всички вървете в клас. Незабавно! — обърна се той към тълпите от ученици, застанали наоколо с отворени усти. Всички се разпръснаха, когато господин Хъргшимър се изправи и пое контрола над ситуацията.

— Вие, момчета — посочи той Лукас и Джейсън, — ще дойдете с мен в кабинета на директора. Господин Милис! Госпожице Аоки! Вие трябва да заведете госпожица Хамилтън в кабинета на сестрата, а после да отидете направо в следващите си часове. Ясно ли е?

Мат моментално пристъпи напред и преметна ръката на Хелън през рамото си, помагайки й да се изправи. Клеър пое ръката на Хелън и я стисна окуражаващо. Хелън вдигна поглед и видя Лукас да поглежда назад през рамо към нея, докато тръгваше мълчаливо с господин Хъргшимър. Заля я нова вълна от ненавист и очите й пак се наляха със сълзи. Докато тя плачеше, Мат я насочваше, като едновременно я галеше неумело по косата и я караше да върви към кабинета на сестрата. Клеър вървеше от другата страна на Хелън, разстроена и безмълвна.

— Какво ти направи, Лени? — попита гневно Мат.

— Не съм го виждала никога п-п-преди в ж-ж-живота си! — изхълца Хелън и заплака още по-силно.

— Страхотна идея, Мат! Да й задаваш въпроси! Сега, по дяволите, би ли си затворил устата? — изсъска Клеър, опитвайки се да се овладее.

Изминаха остатъка от пътя, без да говорят. Когато стигнаха до кабинета на сестрата, казаха на госпожа Крейн какво се е случило и се постараха да добавят, че тази сутрин Хелън е дошла на училище с топлинен удар. Госпожа Крейн накара Хелън да легне с кърпа върху очите, а после се върна в канцеларията си да се обади на Джери.

— Баща ти е на път, миличка. Не, не си махай кърпата. Тъмнината ще ти помогне — каза госпожа Крейн, докато минаваше покрай кушетката на Хелън. Хелън я чу как се втурва в коридора да поговори за кратко с някого, а после се връща и сяда зад бюрото си.

Хелън лежеше под кърпата, благодарна, че са я оставили сама и в относително уединение. Не можеше да свърже две последователни мисли, камо ли пък да дава обяснения на някого. Онова, което я плашеше най-много, бе, че по някаква причина знаеше, че онова, което се беше опитала да направи, беше правилно или поне, че се очакваше от нея. Дълбоко в себе си знаеше, че щеше да убие онова момче, ако можеше, и дори не се чувстваше виновна за това. Докато не видя баща си.

Той изглеждаше ужасно. Госпожа Крейн му разказа всичко, което се беше случило, като обясни, че Хелън страда от силна форма на топлинен удар и че това може да е причинило странното й избухване. Той слушаше търпеливо, а после помоли госпожа Крейн да го остави за минутка насаме с дъщеря му: тя изпълни молбата му.

Отначало Джери не каза нищо; само някак кръжеше над леглото на Хелън, докато тя седна и започна да опипва колието си. Най-накрая той седна до нея.

— Не би ме излъгала точно сега, нали? — попита той меко. Тя поклати глава. — Болна ли си?

— Не знам, татко. Не се чувствам както трябва — но не знам какво не е наред — каза му тя искрено.

— Трябва да те заведем на лекар, знаеш.

— Предположих — каза тя с кимване. Усмихнаха се един на друг, а после изведнъж и двамата обърнаха глави при звука на забързани стъпки, идващи към канцеларията на сестрата.

Джери стана и се обърна с лице към вратата, заставайки пред Хелън. Висок, невъобразимо стегнат и добре изглеждащ мъж в началото на четирийсетте нахълта в стаята. Хелън скочи от кушетката и застана от другата й страна, като се оглеждаше инстинктивно за друг изход. Нямаше такъв. Хелън имаше чувството, че ще умре.

В ъгъла на мъничкия кабинет се появи една от ридаещите орисници. Беше застанала на колене, с лице, закрито от мръсната й коса, като изреждаше имена с глас, подобен на стенание, и повтаряше „кръв за кръв“, докато непрекъснато удряше чело в стената.

Хелън затули ушите си с ръце. Отмести поглед от ужасяващата гледка в ъгъла и събра достатъчно смелост да погледне отново към едрия мъж. Между тях премина искрица на разпознаване. Не го беше виждала никога преди, но някак знаеше, че би трябвало да се страхува много от него. Отначало върху ъгловатото му лице се четеше решителност, но тя бързо премина в шок, а после — в объркване. Очите му се приковаха върху Джери и почти комично изражение на неверие осуети онова, което можеше да се превърне в ужасна схватка.

— Вие ли… вие ли сте бащата на младата дама, която нападна сина ми? — попита той със запъващ се глас.

Джери кимна рязко.

— Дъщеря ми, Хелън — каза той, като посочи назад към нея. — Аз съм Джери Хамилтън.

— Кастор Делос — представи се мъжагата. — Съпругата ми, Ноел, няма да успее да дойде. А майката на Хелън?

Джери поклати глава:

— Само ние с Лени сме — заяви той решително.

Очите на Кастор се стрелнаха към Хелън, а после обратно към Джери и той присви устни, сякаш беше наместил нещо в ума си.

— Извинете ме. Нямах намерение да повдигам лични въпроси. Има ли начин двамата с Вас да поговорим насаме?

— НЕ! — изкрещя Хелън. Хвърли се през кушетката, като сграбчи ръката на баща си и го издърпа от Кастор.

— Какво ти става? — кресна Джери. Неуспешно се опита да отърси Хелън от себе си.

— Моля те, не отивай никъде с него! — изрече умолително тя; очите и се наляха със сълзи.

Джери изсумтя раздразнено, обви ръце около Хелън и я прегърна успокояващо.

— Напоследък не се чувства добре — обясни той на Кастор, който наблюдаваше със съчувствие.

— Имам дъщеря — отвърна Кастор тихо, сякаш това обясняваше всичко.

Госпожа Крейн и директорът, д-р Хувър, нахълтаха в стаята, сякаш се бяха опитвали да настигнат Кастор.

— Господин Делос… — поде директорът с раздразнен тон, но Кастор продължи да говори, без да му обръща внимание.

— Надявам се дъщеря ти скоро да се почувства по-добре, Джери. Самият аз съм преживявал слънчев удар и ми казаха, че съм правил всевъзможни странни неща. Може дори да предизвика халюцинации, знаеш — каза, без да се обръща конкретно към някого.

Хелън го видя как бързо хвърли поглед към нея, а после — към ъгъла, където ридаещата орисница още се поклащаше напред-назад. Запита се дали и той я виждаше и ако да, как, да му се не види, двама души можеха да имат една и съща халюцинация?

— Ами… добре. В такъв случай значи няма враждебни чувства? — попита д-р Хувър неуверено, като премести поглед от Кастор към Джери.

— Не и от моя страна, нито от страна на сина ми, сигурен съм. Повече се безпокоя за вас, млада госпожице — каза Кастор, обръщайки се любезно към Хелън. — Люк ми каза, че се наложило да бъде, ами, малко груб. Нарани ли ви? — попита Кастор. Външно изглеждаше, че притежава изключително добри обноски, но Хелън не се хвана. Той просто се опитваше да отгатне колко е силна.

— Добре съм — отвърна тя хапливо. — Нямам нито драскотина.

Очите му се разшириха едва доловимо. Хелън не знаеше защо се държи заядливо с възрастен мъж, при това — много едър мъж в разцвета на силите си, но просто не можа да се сдържи. Обикновено мразеше споровете толкова много, че дори й беше непоносимо да гледа онези скапани дневни токшоута, в които всички си крещяха, а ето че сега за втори път в рамките на половин час си търсеше повод за спречкване с някой много по-едър и по-силен от нея. За щастие не изпитваше същото отчаяно желание да убие Кастор, което бе имала със сина му. Никой досега не беше разярявал Хелън така, както Лукас, но въпреки това й се искаше да смути поне малко леденото спокойствие на Кастор. Този порив я объркваше дълбоко.

— Радвам се, че си добре — каза Кастор с усмивка, опитвайки се да разсее напрежението. Обърна се към директора и даде ясно да се разбере, че със семейството му не искат Хелън да бъде наказана. Що се отнасяше до него, Хелън не се беше чувствала добре и цялата случка просто трябваше да бъде забравена. Тръгна си така внезапно, както бе влязъл.

Веднага щом стъпките на Кастор заглъхнаха, ридаещата орисница изчезна и шепотът спря. Хелън вече не изпитваше гняв. Свлече се на кушетката като спукан балон, от който въздухът излиза бързо.

— Най-добре ще е да я заведеш вкъщи, Джери — каза госпожа Крейн с нетърпящ възражение тон и успокояваща усмивка. — Много течности, никаква пряка светлина, и я накарай да вземе хладка вана, за да свали телесната си температура. Ясно?

— Разбира се, госпожо Крейн. Много благодаря — отвърна Джери, превръщайки се отново в тийнейджъра, какъвто беше, когато за последен път бе влизал в кабинета на госпожа Крейн.

Хелън беше навела глава, докато отиваха към паркинга, но чувстваше как останалите ученици я зяпат, докато минаваше. Докато скачаше на пътническата седалка на „Пиги“, видя как вратата до кабинета на директора се отвори и двете момчета Делос излязоха заедно с Кастор. Очите на Лукас се насочиха право към нейните и задържаха погледа й. Кастор спря и положи длан върху тила на сина си, като му говореше. Най-накрая Лукас пръв откъсна очи от тези на Хелън и хвърли кратък поглед към баща си, а после кимна и заби очи в земята.

Заваля. Една, после две, сетне три големи, тлъсти капки летен дъжд паднаха с плясък на земята, и изведнъж въздухът се изпълни с вода. Хелън затръшна вратата и хвърли поглед към баща си, който също гледаше назад към семейство Делос.

— На кого налетя? — попита Джери, мъчейки се да скрие усмивката си.

— На по-едрия — отговори Хелън: по собственото й лице се опитваше да се промъкне лека усмивка.

Джери я погледна, подсвирна веднъж и запали двигателя.

— Имаш късмет, че не те е наранил сериозно — каза той, вече, без да се шегува.

Хелън кимна скромно, но си мислеше, че късметлията е Лукас. Собствените й мисли бяха толкова странни, че тя се изплаши и мълча през остатъка от пътуването към къщи.