Серия
Любов под гибелна звезда (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Starcrossed, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 29 гласа)

10.

Майорка, Испания

Креон наблюдаваше репортерката в продължение на пет минути, преди да реши да излезе от сенките, които го обвиваха като плащ. Появи се от тъмнината зад нея, едва на крачка разстояние. Тя се извъртя рязко и си пое дъх шумно и сепнато, толкова бързо, че почти прозвуча като ридание. Имаше нещо развеселяващо в това, да видиш изплашена жена — помисли си Креон, особено когато въпросната жена бе напориста кучка като тази. Малко страх е хубаво нещо: напомняше на смъртните, които не бяха Потомци, къде им е мястото, а Креон искаше тъкмо тази простосмъртна да помни, че може и да бе успяла да го изнуди за тази среща, като заплаши, че ще изпрати полиция да разследва семейството му, но не владееше положението.

Затова избра доковете през нощта. Искаше да види колко отдадена бе тя всъщност на желанието да напише дописка за семейството му. Фактът, че се срещна с него там, доказваше, че има кураж, ако не ум, и заради това Креон реши, че тя заслужава минутка от времето му. Освен това издаваше такъв приятен звук, когато се стреснеше. Може би щеше да го чуе отново.

Усмихна й се невинно, сякаш за да й даде да разбере, че само малко се шегува. Тя срещна погледа му, но освен това направи крачка назад — което означаваше, че беше смела, но уплашена. Креон обичаше да вижда тези две емоции заедно: това го караше да се чувства, сякаш беше спечелил нещо.

— И пак, искам бащата, но вместо това получавам сина — каза тя на английски с акцент.

— Говоря съвършено испански — отвърна Креон на родния й език, като все още й се усмихваше. — А вие много добре знаете, че баща ми не се среща с репортери.

— Баща ви не се среща с никого. Затова съм тук — продължи тя упорито на английски. Той безстрастно сви рамене, отказвайки да захапе стръвта. Тя скръсти ръце и го загледа изучаващо: — Тантал Делос не е допускал никой да го види вече повече от двайсет години. Не е ли странно?

— Обича усамотението — каза Креон с широка усмивка, която бе станала изопната и скована.

— Усамотението е единственият лукс, който един аристократ милиардер не може да си купи. Чували сте историите за баща си, нали?

— Всичките са лъжи — каза Креон възможно най-гладко и спокойно, но очите й бяха толкова изпълнени със съмнение, че той едва не заекна. Как се осмелява?

През годините из таблоидите се бяха разнасяли много истории за баща му — че бил осакатен, че бил изгубил ума си, засегнат от натрапчиво обсесивно разстройство като Хауърд Хюз, че бил мъртъв. Креон знаеше поне, че баща му е жив, и ожесточено бе отричал всички останали обвинения многократно. Истината обаче беше, че Креон не беше виждал баща си, нито беше говорил с него, от деветнайсет години. Никой не беше виждал Тантал, с изключение на майката на Креон, Милдред Делос.

Майка му настойчиво твърдеше, че Тантал се крие, за да предпази себе си и Тиванската Династия, но така и не можа да обясни на Креон защо баща му не бе пожелал да му се обади по телефона нито веднъж. Това беше толкова незначително желание.

— Лъжи, всичките до една? Сигурен ли сте в това? — мина в настъпление репортерката в мига, щом видя как Креон потъва в собствените си противоречиви мисли. Креон забеляза, че тя продължава да говори на английски, сякаш го дразнеше нарочно. — Вече от години вие, майка ви, цялото ви семейство казвате, че всички тези неща са лъжи, но откъде всъщност знаете? Кажете ми, Креон, кога за последен път вие видяхте баща си? Знам, че не е бил дори на дипломирането ви в университета.

Креон стисна зъби:

— Баща ми беше много сдържан човек. Той…

— Ха! — възкликна тя насмешливо, като прекъсна Креон с властно махване на ръка. Не биваше да го прави. — Това не е сдържаност, това е лудост! Може ли желанието, на който и да е човек за личен живот и усамотение да е толкова важно, че да изостави родния си син само за да не се появи по страниците на вестниците?

Ръката на Креон се изстреля рязко и той я беше хванал за гърлото още преди тя да успее да вдигне ръка, за да възрази. Имаше такова нежно вратле, толкова тънко и крехко. Креон си помисли, че е като да държи в ръка слабичко котенце. В очите й се появи страх. Зениците се разшириха и по тъмната им повърхност рефлексивно избиха мънистени сълзи като капки роса. Обзета от ужас, тя беше прекрасна — съвършена, умолителна маска от бяла като алабастър кожа, широко отворени очи, и, най-хубавото от всичко, устата й — червен овал, разтворен от изненада, сякаш очакващ целувка. На Креон му се искаше да я държи така с дни, но насладата му бе продължила само частица от секундата, когато чу щракване.

Подобно на изключен телевизор, светлините в очите й се присвиха до размера на главички на топлийки, а после потъмняха напълно.

Креон захвърли тялото й във водата и затича обратно към цитаделата, толкова бързо, че нормален човек не би могъл да го види как минава, дори ако стои на сантиметри оттам.

Все още разтърсван от почти предизвикваща гадене тръпка, той се качи право в стаята си и застина, когато отвори вратата. Майка му го чакаше. Седеше до приготвения му куфар, с внимателно сгънати на скута ръце с маникюр, държейки нещо. Главата й се наклони настрани, докато се взираше в него. Майка му трябваше само да го погледне, за да разбере, че срещата, която беше уредила, срещата, за която се предполагаше, че няма да е нищо повече от вежлив жест, е приключила с жестокост.

— Налагаше ли се да я убиваш? — попита тя сериозно и без укор в гласа. Дори да нямаше други качества, Милдред поне беше практична.

— Тя ме предизвика — каза Креон, като мина покрай майка си и сграбчи дръжката на куфара си. — Освен това, така е по-добре и ти го знаеш.

Милдред сведе очи и кимна, приемайки, че синът й е прав. Не един репортер беше „изчезвал“ през годините.

— Предвид ситуацията, одобрявам да напуснеш за известно време страната. — Тя вдигна самолетния билет, който беше извадила от предния джоб на куфара му, и го размаха пред него, преди той да успее да излети като светкавица от стаята. Той спря като закован, осъзнавайки, че са го хванали. — Това, което не одобрявам, е изборът ти на дестинация. Какво си мислиш, че ще постигнеш, като отидеш там? Баща ти забрани на Стоте братовчеди дори да се доближават до района на Нантъкет.

Той си пое дъх, за да се успокои. Не подейства.

Тяхна е вината, че не притежаваме онова, което е наше по право, трябва да е тяхна, защото всички други Династии са изчезнали! Трябва да знам как могат да живеят спокойно, без угризения, когато осъдиха останалата част от семейството си на неизбежна смърт. Безсмъртието е мое рождено право и независимо какво позволява или забранява баща ми, няма да седя безучастно, докато ми го отказват!

Креон метна на рамо чантата с ръчния си багаж, измъкна билета от съпротивляващите се ръце на майка си, и мина покрай нея. Забърза надолу по древните каменни стъпала в задната част на цитаделата: сърцето му още биеше бясно от вълнение.

Отвън чакаше безличен черен седан. Шофьорът на майка му бе зад волана, готов да го закара на летището. Креон осъзна, че Милдред беше знаела през цялото време, че той ще убие онова момиче. Вероятно бе знаела, че той ще го стори, още докато уреждаше срещата на Креон с нея.

— Синко? — извика му тя изпод свода на портата. — Затова ли я уби — само за да имаш повод да заминеш?

Той се обърна и я погледна в лицето, заставяйки се да бъде търпелив.

— За да я убия ли ме изпрати там?

Майка му се усмихна, но погледът й беше далечен и нефокусиран — мислеше за много неща едновременно. Тя тръгна бавно към него, карайки го да я изчака, макар да знаеше, че не го свърташе на едно място. Приближи се до него и се вгледа в лицето му. Елегантно изваяните й устни бяха изопнати и присвити в тънка предупредителна линия.

— Стой далече от Хектор.

 

 

В сряда сутринта Хелън излезе тичешком от къщата и затича към чакащата кола на Лукас, преди на Джери да му хрумне да излезе навън и „да си поговори с този младеж“, както заплашваше. Хелън не беше напълно сигурна дали баща й говореше сериозно или просто се опитваше да я предизвика да реагира, но не смяташе да рискува. Нямаше да е честно да подложи Лукас на традиционното родителско щателно проучване, когато дори не излизаха официално.

— Готов ли си? — попита тя бързо, опитвайки се да отвлече вниманието на Лукас.

— Не е ли редно да изчакаме? — попита Лукас, когато видя Джери, застанал в очертанията на входната врата.

— Не, просто карай. Бързо! Не знам дали наистина ще го направи или не — отвърна Хелън отчаяно, докато махаше за довиждане на баща си.

— Да направи какво? — попита Лукас. Включи колата на скорост и подкара по улицата.

— Да се опита да разговаря с теб по мъжки — каза Хелън, облекчена.

— Е, в такъв случай… — каза Лукас. Удари спирачки и даде на заден ход.

— Какво правиш? — Хелън покри ръката му със своята, за да му попречи да превключи на задна скорост.

— Ще вляза и ще говоря с баща ти. Не искам да смята, че не може да ми повери дъщеря си.

— Лукас, кълна се, в който там бог смяташ за свещен, че ще изляза от тази кола и ще вървя пеш до училище, ако влезеш вътре и говориш с татко.

Лукас се усмихна и превключи отново на първа, отдалечавайки се от къщата й.

— Кой ти каза, че боговете са святи? — попита със злокобно пламъче в очите. Хелън го удари с юмрук по ръката.

— Направи го само за да ме видиш как побеснявам, нали? Попита тя възмутено.

— Хей, ти си тази, която се смущава от родния си баща. Много си сладка, като се паникьосаш — каза той с огромна усмивка.

Хелън се опита да отвърне на усмивката му, но тя се появи разкривена на устните й. Нямаше представа какво да мисли. Употребата на думата сладка можеше или да насърчи надеждите й, или да ги преувеличи.

Всички, които ги разпознаха, изсвириха с клаксоните си за поздрав и им помахаха с широки усмивки на лицата. Да натискаш клаксона за поздрав към минаващите си приятели, беше обичайно на острова, и беше нещо, с което Хелън беше израснала, но й се струваше, че тази сутрин всички натискат оглушително клаксоните си много по-продължително от обикновено.

— И така, слушай — каза Лукас, като премина от закачливия тон към малко по-сериозен. — Хектор ми каза, че си го открила на покрива си.

— Да — отвърна Хелън, като се опита да се свие и да се сниши в седалката си, така че никой да не може да я види. — По този въпрос…

— Исках да обясня защо не ти казахме по-рано. Помолих аз да ти кажа и наистина мислех да го направя — каза той. Хвърли поглед към Хелън, сякаш за да провери какво мисли тя за думите му. — Просто не измислих навреме как да ти кажа. Не исках да си помислиш, че съм някакъв загадъчен преследвач, който се крие на покрива ти.

— Няма да излъжа — е, теб и не мога да те излъжа — каза Хелън и се ухили. — Разстроих се малко, но вече нямам нищо против. Ако семейството ти иска да защити моето, предполагам, че мога да се примиря с малко загадъчност.

Хелън бе принудена да млъкне, защото някой свиреше с клаксона си по възможно най-натрапчивия начин. Искаше й се да каже на нахалника, който и да беше, да се разкара, но не можеше. Това бяха нейните съседи и трябваше да бъде любезна. Не се присвиваше от спазми, но подозираше, че може и да започне. Заби юмрук в корема си.

— Какво става? — попита Лукас напрегнато. — Виждал съм те да правиш това и преди. Боли ли те нещо?

— Не, но мисля, че скоро може и да ме заболи. Не се тревожи, не можеш да направиш нищо по въпроса. Е, предполагам, че би могъл да си тръгнеш и никога повече да не се мотаеш с мен — отговори Хелън.

— Това няма да се случи — каза той с вдигнати вежди. — Но за какво говориш? Да не си алергична към мен или нещо такова?

— Не. — Хелън се засмя. — Май съм алергична към вниманието. А ние обикновено привличаме доста от него, когато сме заедно.

— Но причината не е само в мен, нали? Изпитваш тези болки дори когато не съм наоколо?

— Да. Получавам ги цял живот. Не знам точно каква е причината, просто знам, че понякога, когато хората ме зяпат, ужасно ме заболява стомахът.

— Алергична към внимание — повтори Лукас, като разсеяно хвана ръката на Хелън, докато мислеше. Наложи се да я пусне, за да смени скоростите, докато паркираше пред училището, но щом излязоха от колата, отново я улови за ръка и преплете пръсти с нейните.

Хелън наблюдаваше Лукас, докато стояха заедно до шкафчето й. Изглеждаше объркан. Челото му бе сбърчено, а погледът — съсредоточен, но, което бе най-обезпокоителното, струваше й се, че го вижда размазано.

— Какво правиш? Заболява ме главата — каза Хелън тихо, докато завърташе комбинацията на ключалката си.

— Извинявай — каза той, като внезапно се появи отново на фокус. — Изкривявам светлината. Случва се понякога, когато се съсредоточавам.

Хелън помнеше от онова, което бе чела, че Аполон е богът на светлината, а в този момент Лукас правеше със светлината неща, които бяха невъзможни извън шоуто на някой фокусник. Тя осъзна, че го беше виждала да прави това и преди в помещението за преобличане в дома си, но в онзи момент вече беше понесла толкова много удари в главата, та си беше помислила, че просто нещо със зрението й не е наред.

— Не се ли тревожиш, че някой ще забележи?

— Всъщност понякога правя това, за да накарам хората да спрат да ме забелязват, когато искам малко усамотение, за да помисля. На хората им е трудно да се заставят да гледат неща, които не могат да видят ясно, или неща, които не би трябвало да са възможни.

— Защото очите им веднага се плъзгат по повърхността — вметна Хелън, спомняйки си как погледът й се беше отклонил от лицето на Лукас в съблекалнята, макар че наистина се беше опитала да се съсредоточи върху него.

— Точно. Ако изглеждам твърде далечен или твърде труден за виждане, повечето хора просто ме изолират — каза той, а после й се усмихна многозначително. — Ти се прегърбваш, за да накараш хората да спрат да те зяпат. Аз придобивам неясни очертания. Полезно е и в схватка, само че е почти невъзможно да го направиш, когато се движиш бързо.

— Да не би да ми издаваш всичките си бойни тайни? — каза дръзко Хелън, докато прибираше учебниците си в чантата и затваряше шкафчето си. — Не си чак такъв умник, Худини.

— Сериозно? Опитай да ме хванеш, Искряща мълния — каза той с широка усмивка, докато се отдръпваше.

Искряща мълния, ли? Помисли си Хелън, озадачена. Но той вече беше минал през двойните врати в края на коридора, а тя трябваше да влиза в час.

Когато удари звънецът за първото голямо междучасие, тя хукна възможно най-бързо, с намерението да измъкне някои отговори, но докато стигна до стола, Ариадна вече седеше на масата на чудаците, обкръжена от обожатели.

Хелън не би трябвало да се изненадва, че Ариадна сяда на тяхната маса, предвид факта, че беше във всички часове за напреднали. За нещастие на Мат, присъствието на Ариадна обикновено привличаше цял антураж от момчета. Хелън се опита да си проправи път през кръга и почти се беше отказала, когато Ариадна я забеляза.

— Зак? Би ли направил малко място на Хелън, ако обичаш? — помоли Ариадна, като се усмихна ослепително.

— Не си прави труда, Зак. Тя може да седне на моето място — каза Клеър с язвително любезен тон, освобождавайки мястото до Ариадна.

Пътьом Клеър се блъсна леко в Хелън, като прошепна нещо и смисъл, че „старите приятели“ не са достатъчно готини да седят на същата маса за обяд, когато някой изведнъж се сдоби с популярно гадже. Преди Хелън да успее да се впусне в основателен спор с Клеър, Ариадна дръпна Хелън на стола до себе си, за да попречи на едно от момчетата с буйно кипящи хормони да се приближи до нея.

Докато удари звънецът за началото на часовете, всички нормални приятели на Хелън вече бяха прогонени от масата — маса, която си беше тяхна още от първата година в гимназията. Тъжното изражение на Мат накара Хелън да се запита от колко време двамата не бяха имали възможност да поговорят. Навярно от месеци.

 

 

Клеър не я чакаше на пътеката, когато започна тренировката по бягане. Беше глупаво да се опитва да избягва Хелън, като тръгне преди нея, защото и двете знаеха, че Хелън можеше да настигне Клеър независимо колко беше изостанала, но намерението беше явно. Когато Хелън се появи подтичвайки, Клеър дори не се обърна да я погледне.

— Просто продължавай да бягаш, Хамилтън. Изобщо не си падам по теб в момента — каза Клеър, като се отдалечи и вдигна ръка в пренебрежителен жест.

От многогодишен опит Хелън знаеше, че Клеър има нужда да я поизтезава известно време, преди да е готова да продължат отношенията си. После провеждаха един разговор по телефона, сдобряваха се, и на следващия ден всичко пак си беше нормално. Само че точно този път на Хелън й се искаше да можеха да прескочат направо към края на кавгата, особено след като не беше направила нищо, но беше достатъчно благоразумна, за да не пришпорва Клеър. Вместо това послушно изтича покрай нея.

След като няколко минути тича сама, Хелън започна да се отегчава от „простосмъртното“ темпо. Погледна си часовника, за да изчисли точно колко време ще трябва да убие, преди да се върне на пътеката за бягане, и хукна напряко през мочурищата с невъзможна скорост. Знаеше, че Лукас може просто да пристъпи във въздуха и да полети, но на нея досега този подход не и беше свършил работа. Може би трябваше да се затича, за да се издигне във въздуха, един вид като самолетите. Сега имаше шанс да изпробва тази теория.

Когато се отклони от пътеката и затича през мочурливата земя около Миакомет Понд, Хелън започна да усеща лекотата, която свързваше с летенето. Изпитваше пърхащо усещане в стомаха, едва сдържан див порив, който свързваше със силата на Потомците. Чувстваше как по кожата й тече статична енергия. Сякаш беше прокарала по цялото си тяло балон, а после го беше отдръпнала точно толкова, че повърхността на тялото й да усети как някакво електрическо поле я тегли навън.

Правейки един скок просто за опит, Хелън се издигна във въздуха. Отначало си помисли, че е успяла, че лети, но скоро почувства как стига до върха на много голяма арка и започва да се спуска. Просто беше скочила по-високо от когато и да било преди — твърде високо — и умът й все още вярваше по подразбиране, че когато се удари в земята, ще се разбие на парчета и ще умре.

Опита се да се улови за въздуха, и макар че една частица от нея знаеше как да го накара да я задържи, тя беше или твърде уплашена, или недостатъчно уплашена, за да успее навреме. Удари се в земята под ъгъл и спря с буксуване, при което краката й изровиха две глинести бразди в калта.

Тя беше добре, разбира се, но все пак дълбоко разтърсена. Коленете не я държаха, и трябваше да се засмее, за да се освободи от странното чувство, което бушуваше в гърдите й. След като се поуспокои, с усилие се надигна — беше се приземила по задник. Измъкна крака от калта и тръгна обратно към училището, чувствайки се като глупачка. Беше оплескана с миризлива кал чак до кръста, и мислено си представи как ли беше изглеждала, докато се спускаше след скока, с ожесточено размахващи се ръце, като анимационна героиня, която пада от скала.

Просто по навик се огледа бързо наоколо да се увери, че никой не я бе забелязал в този сконфузен момент, но не очакваше наблизо да има някой. Сърцето й се преобърна, когато видя как едно тъмно размазано петно се превръща в мъжки силует. После мъжът спря и внезапно смени посоката точно отвъд следващото възвишение. Беше я видял как става и си тръгва със смях, след като беше паднала от петнайсет метра височина. По-лошо — Хелън забеляза, че имаше нещо нередно в начина, по който той се движеше. Вървеше прекалено бързо за човешко същество.

Цялото й тяло се напрегна инстинктивно. Без дори да се замисли, тя хукна след тъмния силует. Който и да беше, той се бе отправил обратно към гимназията — обратно към Клеър, която вероятно пъхтеше и сумтеше по пистата; бавна, дребна и от напълно човешки произход. Образът на Кейт, лежаща в безсъзнание на земята, се мерна бързо през ума на Хелън и я подтикна да затича по-бързо. Прескачаше огромни участъци от местността, тичаше безразсъдно през ниски хълмчета и гъсти туфи от червени боровинки, неспособна да мисли за нищо друго, освен да го настигне.

Забеляза, че й е трудно да го намира в странната изпъстрена със сенки светлина, но когато се приближи, тъмнината, която сякаш се беше обвила около него, поизбледня и тя можа да го види къде се намира. Изглеждаше, сякаш той изсмукваше светлината от въздуха. Имаше нещо стряскащо и предизвикващо тръпки в начина, по който тъмните сенки се излъчваха от него като зловещ ореол — той определено контролираше светлината. Това означаваше, че бе поредният потомък на Аполон един от Стоте братовчеди от Тиванската Династия, и следователно — заплаха.

Доколкото можеше да види, призрачният мъж беше няколко години по-възрастен от нея, но все пак едва излязъл от тийнейджърската възраст. Когато се озова само на няколко крачки зад него, забеляза, че той имаше светла коса и кожа. С нов прилив на бързина, тя протегна ръка, като се опита да го сграбчи, и рязко смъкна ризата му. Най-накрая той позволи останките от тъмнината, сякаш полепнала по него, да бъдат пометени от слънцето, което заблестя върху огромните му голи рамене. Отблизо приличаше толкова много на Хектор както по цвят на косата и кожата, така и по телосложение, че можеха да са близнаци, ако не бяха лицата им. В излъчването на този човек имаше празнота, нещо сопнато и рязко, което му придаваше болнав вид.

Още преди да осъзнае този факт напълно, ужасяващ спазъм прегъна тялото й като оригами, и Хелън се търкулна на земята с писък. Сви се на земята в зародишна поза, неспособна да помръдне и дори да си поеме дъх. През дългите стръкове трева, които отчасти замъгляваха видимостта й, забеляза русия, гол до кръста братовчед да подтичва обратно към нея с любопитно изражение на лицето.

— Интересно — каза той с арогантна усмивка. Нещо зад Хелън привлече погледа му и той понечи да се отдръпне. — Ще се видим по-скоро рано, отколкото късно, preciosa[1] — обеща той, докато хукваше: мрачна, зловеща мъгла се събра и замъгли силуета му.

Хелън се опита да извика нещо грубо и дръзко след него, но от устата й излезе само жалък стон. Той изчезна след миг, а тя остана да лежи там сама, докато я забележеха или докато се оправеше достатъчно, за да си тръгне. Най-после чу някой да се приближава.

— Хелън? — каза познат глас, докато се приближаваше. — О, не. Наистина си ти.

— Мат — изпъшка Хелън. — Доведи Лукас.

Той се появи в полезрението на Хелън и коленичи пред нея.

— Не мислиш ли, че е по-добра идея да повикам сестрата? Или лекар?

— Моля те. Лукас. Бързо.

Той въздъхна веднъж, разтърка гърба на Хелън с неловък успокоителен жест, а после се изправи и хукна. Щом овладя дишането си, Хелън успя да види достатъчно около себе си, за да осъзнае факта, че на практика се намираше на училищния паркинг — много по-близо до училището, отколкото си беше давала сметка. Все още свита на кълбо върху земята, Хелън удари чело в коленете си. Не можеше да повярва, че е била толкова глупава. С ухо, притиснато до земята, чу приближаващи стъпки, които бяха малко прекалено тежки и малко прекалено бързи, за да са на обикновен човек, и се усмихна тайно от облекчение, макар че все още я болеше ужасно.

— Благодаря, Мат — чу тя да казва Лукас отнякъде зад нея. — Къде те боли? — попита я, когато заобиколи и излезе напред, следван плътно от Джейсън. Хелън посочи към корема си и заговори с очи. Лукас кимна и се огледа наоколо, объркан.

— Видя ли какво стана? — попита той Мат.

— Мисля, че тя тичаше след някого. — Не знам — каза скептично Мат. — Току-що чух от Гретхен, че Хелън преследвала някакъв тип, а после изпищяла и паднала.

— Вярно ли е? — обърна се Лукас към Хелън с напрегнато изражение. Тя кимна и той й се усмихна в отговор: разтревоженият му поглед се смекчи заради нея. Той отметна кичур коса от потното й чело и погледна назад през рамо.

— Тръгвам по следата — каза Джейсън твърде тихо за слуха на простосмъртен, а после Хелън чу неговите бързо оттеглящи се стъпки.

— Трябва да тръгна с него — поде гласът на Хектор отнякъде, където Хелън още не можеше да го види.

— Не, не трябва — нареди Лукас остро. — Трябва да намериш момичетата. Може да страдат от същото като Хелън, и може би имат нужда от теб. Ясно?

— Ясно — каза Хектор без горчивина в гласа, внезапно разбрал скрития смисъл в думите на Лукас. Касандра и Ариадна бяха в неведение, незащитени, и следователно в най-голяма опасност да бъдат нападнати от непознатия. Хектор хукна толкова безшумно, че Хелън дори не чу краката му да докосват тревата, и неволно се почувства едновременно впечатлена и малко изплашена от умението му.

— Мат, би ли ми помогнал да вдигна Хелън? Ако можеш само да й хванеш краката… — помоли Лукас с извинителен тон.

— Разбира се, няма проблем — каза Мат, като плъзна ръце под коленете на Хелън. — Божичко, Лен, миришеш ужасно! Налагаше ли се да падаш във всяко обрасло с къпини тресавище на острова?

Хелън се засмя за кратко, но смехът й причиняваше болка, затова спря.

Отначало Хелън се зачуди защо Лукас моли Мат за помощ, когато нямаше нужда от нея, но докато ги слушаше да си говорят и действат заедно, за да я занесат до джипа на Хектор, тя осъзна, че Лукас сигурно беше един от най-умните хора, които бе срещала. Молбата за помощ не само правеше Лукас да изглежда нормален, но освен това и караше Мат да се чувства нужен. Лукас се отнасяше с него като с партньор, и по-важно, като с мъж. Хелън знаеше, че ако някога Лукас потърси лоялност от Мат, този прост жест на приобщаване увеличаваше вероятността да я получи. Нов пристъп на болка я скова така силно, че по горната й устна изби пот. Хелън бавно изпусна дъха си, като се опитваше да превъзмогне болката.

Лукас отвори задния капак на джипа и сложи Хелън да легне отзад, после попита Мат дали има нещо против да изчака с тях, докато сестра му и братовчедите му се върнат.

— Ако на Хелън й стане по-зле, няма да ги чакам, просто ще я заведа в болницата. Ако това се случи, наистина ще съм ти признателен, ако останеш тук, за да им кажеш къде съм отишъл. Не би трябвало да отнеме много време — обясни Лукас.

— Ще остана, докато имаш нужда от мен — каза Мат с обичайното си великодушие.

— По дяволите, Мат. Не ти ли писна вече да пазиш окаяния ми задник? — попита го Хелън с полуусмивка.

— Нямаш представа колко ми е писнало — отвърна той и също се усмихна. Усмивката му помръкна бързо. — С този случай стават два пъти за тази година. Ти никога не си се разболявала, Лен, дори и онзи път, когато всички хванахме стомашно разстройство след партито за рождения ден на Гретхен в четвърти клас. Ние, останалите, се скъсахме да драйфаме цели два дни, но ти беше добре.

— О, да! Беше толкова гадно! Хей, поне носех на всички тонизиращи напитки и солени бисквити, помниш ли? — каза Хелън закачливо. Опитваше се да разведри настроението, но още я болеше. Натисна пак корема си и Мат се намръщи. Беше разтревожен, тя също. Спазмите й никога преди не бяха продължавали толкова дълго.

— Може би трябва да се откажеш от бягането — предложи внезапно Мат.

— Мисля, че Мат е прав — каза Лукас: изражението му беше едновременно изненадано и доволно, че Мат е предложил това. — Очевидно не ти се отразява добре. Трябва да се откажеш.

Хелън беше твърде зашеметена да реагира. Втренчи се в Лукас с увиснала уста, докато Хектор, Касандра и Ариадна пристигнаха и сложиха край на разговора. Момичетата се качиха в джипа с Лукас и Хелън, а Хектор взе ключовете на мерцедеса, като каза, че ще изчака Джейсън. С най-сладкия си глас Ариадна предложи на Мат да го откарат до вкъщи, но той отказа. После, след кратка и много тиха размяна на реплики между Лукас и Хектор, Лукас седна зад волана и закара трите момичета до голямата къща на семейство Делос, като през цялото време караше ужасно бързо. Докато потегляха, Касандра прескочи отзад и се настани до Хелън със спокойна стойка, която даваше погрешна представа за възрастта й.

— Огледа ли го добре? — попита тя с овладян, странно възрастен глас.

— Да — отговори Хелън.

— Ако ти покажа снимки, ще можеш ли да го познаеш?

— Един вид, като полицейско разпознаване? Няма проблем — каза Хелън категорично. — Почти съм сигурна, че на света няма много типове, които изглеждат точно като по-едра, по-руса версия на Хектор, но със стряскащо, покрито с белези от шарка лице.

Усети как настроението в джипа се смени.

— Креон — прошепна Касандра.

— Сигурна ли си? — попита Лукас, като вдигна рязко глава да погледне Касандра в огледалото за обратно виждане.

— Да — отговори тя с отнесено изражение на лицето. — А чичо Палас го е проследил дотук от Европа. Той си е у дома.

Лукас очевидно нямаше нужда от повече информация. Изрови клетъчния си телефон от джинсите и натисна клавиша за бързо избиране.

— Джейс, идвай. Каси вече може да го види — каза с равен, изплашен глас. Заслуша се само за миг, а после продължи, като говореше, без да изчаква въпросите на Джейсън. — Когато всички се приберем у дома. Баща ти ще ни чака там.

Хелън имаше чувството, че е пропуснала важна подробност.

— Кой е Креон? — попита тя Касандра, веднага щом успя да се надигне и да седне.

— Наш братовчед — отговори Касандра неохотно.

— Той нападна Хектор в Кадис — каза Ариадна: лицето й потръпна за миг. Тя хвърли поглед към Лукас, който тъкмо се канеше да я прекъсне, и продължи да говори. — Добре де, нападнали са се взаимно. Креон е краен фанатик и все търси да се спречка с някого от умерените, не само с нас. Но всъщност истинската му цел е Хектор. Дори ти не можеш да отречеш това, Люк.

— Онзи тип, а? — попита Хелън, като скръсти ръце върху корема си, докато се опитваше да се пошегува. Никой не се засмя. Усещаше дясната си ръка схваната, затова я сгъна. Парченце плат падна от стиснатия й юмрук.

— Какво е това? — попита Касандра.

— Хм. На Креон е. Настигнах го и когато се опитах да го сграбча, малко му скъсах ризата — отвърна Хелън извинително.

Ти си го преследвала, настигнала си го и си се доближила до него достатъчно да му разкъсаш ризата и да я смъкнеш? — възкликна Ариадна невярващо. Очевидно Креон беше бърз, дори по техните стандарти.

— Видя ме как се опитвам да летя — започна Хелън, усещайки, че беше направила нещо много нередно. — Не знаех кой е, просто знаех, че ме беше видял да подскачам във въздуха на височина горе-долу колкото пет етажа, и трябваше да стигна до него, преди да се измъкне.

— Страхотно — каза Касандра горчиво. — Дошъл е тук да види какво става със семейството ни и може би да се сбие с Хектор, но сега, когато ти се разкри, всичко се променя.

— Беше се насочил право към училището — каза Хелън отбранително.

— И какво щеше да направи? — изкрещя Касандра в отговор, внезапно вбесена. — Да нападне някой жалък нормален човек. Мисли с главата си, Хелън! По някаква причина двете жени, които те нападнаха, не са казали на останалите Сто братовчеди, че съществуваш, вероятно защото искат славата за това, че са те убили, само за себе си, за да могат да получат Триумф. Креон може би мисли по същия начин, но ако не е така, ще каже на Тантал. Това означава, че половината от Семейството ще бъде тук след няколко дни — а ти дори още не можеш да държиш меч!

— Кротко, Каси! — каза Лукас разгорещено. — Ние сме отгледани с тази мисия, а Хелън е имала колко — цяла седмица, за да се приспособи? — Той погледна Касандра в огледалото за обратно виждане, и дори отразени, очите му изглеждаха напрегнати. Касандра рязко вдигна ръце в жест на капитулация.

— Права си, Касандра. Не мислех с главата си — каза Хелън, като разтриваше корема си. — Вероятно можем да поговорим с него.

Ариадна издаде задавен звук.

— Какво? Защо всички толкова се страхувате от него? — попита Хелън.

— Той е Повелител на сенките — изрече Ариадна злокобно от предната седалка. — Може да спира светлината. Неестествено е.

Хелън си помисли за тъмнината, която се обвиваше около Креон, и разбра какво имаше предвид Ариадна. Слънцето ме грееше върху Креон, и на Хелън инстинктивно й се беше сторило, че в това има нещо нередно.

— Повелители на сенките се срещат рядко — опита се да обясни Лукас малко по-спокойно, но Хелън още чуваше страха в гласа му. — В историята на нашата Династия не е имало много такива, но всеки един от тях, за когото знаем, се е оказвал, ами… зъл.

Минаха няколко напрегнати минути, в които Касандра бе покрила очите си с ръце, в поза на дълбока концентрация. Най-накрая тя вдигна поглед към Хелън и с решителна усмивка разпръсна все още витаещото отрицателно настроение.

— Е, засега си в безопасност. Не виждам непосредствени заплахи — каза тя успокоително, като гледаше как Хелън обгръща с ръце все още чувствителния си корем. — Някаква представа кой те е видял да преследваш Креон?

— Гретхен. Не се тревожи, никой няма да се заинтересува. Тя вечно дрънка разни глупости за мен — каза убедено Хелън. — Я чакай малко. Откъде знаеш, че някой ме е видял?

— Тези спазми, които получаваш, не знаеш ли? Те са проклятието. Майка ти те е проклела да чувстваш почти непоносима болка, ако използваш силите си на Потомка пред простосмъртните — каза Касандра, като сви рамене.

Това ли е? Подлудява ме цяла седмица! — обади се Лукас от предната седалка, докато завиваше надолу по дългата автомобилна алея на семейство Делос.

— Разбира се, че не би ги разпознал. Ти си момче — каза Ариел. — Спазмите на проклятието са наистина садистични. Дори не съм чела някой да го е правил от векове насам.

— Майка ми ме е проклела? — повтори Хелън, обръщайки се към Касандра, която кимна тъжно.

— Много отдавна, преди стотици години, се смятало, че това е единственият начин да накарат жените потомки да се съобразяват с обществото от онова време. Майките го причинявали на дъщерите си, за да им попречат да привличат към себе си твърде много внимание, защото от жените не се очаквало да бъдат специални, умни или талантливи. — Касандра сбърчи нос, сякаш беше вдишала нещо, което миришеше лошо, когато излезе от устата й.

Хелън безполезно пелтечеше под нос в продължение на няколко секунди, неспособна да проумее онова, което току-що беше научила. Касандра хвана ръката й и й се усмихна мило.

— Ако това е някаква утеха, проклятието вероятно те е опазило скрита през всичките тези години.

— Колкото и да ми е омразно да призная, че нещо толкова варварско може да бъде полезно, трябва да се съглася — каза Ариадна, като отвори вратата си и излезе от колата. — Можеш ли да си представиш, ако не беше прокълната, какво е щял да преживее баща ти, когато си била едва прохождащо дете, с цялата тази сила? Опитва се да те накаже, а ти го мяташ през някой прозорец. Времето за лягане щеше да се превърне в истинска касапница.

— Е, когато поставяш нещата така… — призна Хелън, докато се измъкваше с усилие от каросерията, приемайки любезно предложената за помощ ръка на Лукас. Докато двамата с Лукас вървяха един до друг зад Ариадна и Касандра към къщата, тя започна да се смее тихо.

— Какво има? — попита той.

— Винаги съм знаела, че майка ми ме е мразила, а сега откривам, че буквално ме е проклела — отвърна тя, долавяйки, че гласът й звучи сухо и незаинтересовано. — Мисля, че в целия си живот не съм чувала нещо по-смислено.

— Майка ти се е опитвала да те предпази — възрази благоразумно Лукас.

— О, такова си момче! Ти никога не си имал спазми — промърмори Хелън. Спряха на площадката пред стълбите.

— Може би ще е хубаво да си свалиш обувките — каза Лукас, като погледна надолу към краката на Хелън. Тя беше покрита с черна изсъхнала тиня от тресавищата чак до кръста.

— Може би ще е хубаво да донесеш маркуч — върна му Хелън репликата със смях.

— Имам по-добра идея — каза той с непринудена усмивка, като я задърпа за ръката да го последва до басейна. — Външните душове са един вид задължителни за нашето семейство.

Отведе я до външния душ и я остави там, а той влезе в къщичката до басейна да вземе хавлии и дрехи за преобличане. Когато изчезна напълно от погледа й, тя стеснително се съблече под душа. Красивите стени от тиково дърво на душа се извиваха като спирала, която прикриваше като параван важните части на тялото й, но краката и темето й се виждаха.

Беше се къпала под милиони плажни душове като този, но никога без бански. Изми се възможно най-бързо и почти беше свършила, когато Лукас се върна.

— Тениската е моя, но нямам представа на кого са памучните панталони. Обаче не се тревожи за това. Никой няма да възрази — каза той, като преметна дрехите и голяма плажна кърпа върху паравана. После сложи на земята найлонов пазарски плик. — Това е за екипа и маратонките ти.

— Благодаря — провикна се Хелън, мъчително давайки си сметка колко малко разстояние има между него и голото й тяло. Всъщност беше глупаво. Всеки е гол под няколкото слоя дрехи, но това й се струваше някак различно. Струваше й се опасно. Наблюдаваше краката му през пролуката в долния край на паравана, когато той понечи да си тръгне, поколеба се, а после забързано се отдалечи. Тя изпусна един дъх, който не си бе давала сметка, че е затаила.

Дрехите, които й беше оставил, бяха огромни, но бяха меки, удобни и миришеха на извадени от сушилнята чаршафи. Тя се подсуши с кърпата, облече взетите назаем дрехи и излезе от кабината с душа, като носеше торбата с мръсните си дрехи.

Докато двамата с Лукас стигнаха до къщата, Джейсън и Хектор вече седяха на кухненската маса и гледаха как Касандра и Ариадна обсипват с любезности някакъв мъж, когото Хелън не познаваше. Лукас представи Хелън, а после прегърна силно чичо си.

Палас Делос беше много едър, рус мъж, все още сияещ от здраве и младост, макар че косата по слепоочията му вече посивяваше. Той и Хектор имаха една и съща предпазлива усмивка и остри очи, но у него имаше повече от хубостта на Джейсън и Ариадна, отколкото от грубата мъжественост на Хектор. Той се ръкува любезно с Хелън, но любопитният му поглед я следеше дълго след като представянето беше приключило и започна да кара Хелън да се чувства неудобно. Запита се дали той просто реагираше на забраненото й име, или беше чул неособено ласкави неща за нея от някого от семейството. Втренченият му поглед я изнервяше. Тя се опита да се скрие зад Лукас.

— Добре, всички вън. Трябва да се захващам с вечерята — нареди Ноел, когато влезе в кухнята, размахвайки ръце, за да ги пропъди. Хелън откри, че Лукас я тегли навън през задната врата.

— Добра идея е да не се пречкаш на майка ми, когато се развихри така, иначе ще се окажеш принудена да режеш зеленчуци на ситно през следващия час — каза той. Поведе я обратно навън към тревната морава зад тенис кортовете и басейна.

— Нямам нищо против да помогна — каза Хелън, като понечи да се отправи обратно към къщата.

— Аз имам — каза Лукас с хитра усмивка, като я теглеше за ръката. — Освен това мислех, че искаш да се научиш да летиш. Не беше ли това причината за цялата бъркотия днес следобед?

Хелън се досещаше, че той е разстроен и се опитва да не го показва.

— По този въпрос… — подхвана тя, като сбърчи виновно лице.

— Да, това беше лошо. И за всичко съм виновен аз. Трябваше да те науча да летиш веднага щом оздравяхме от падането си, но не ми се вярваше… — каза той, като спря и поклати печално глава. — Няма значение. Въпросът е, че щом научих, че мога да летя, единственото ми желание беше да се върна във въздуха. Не можех да спя, не можех да ям. Глупаво беше от моя страна да мисля, че ще искаш да чакаш.

— На колко години беше, когато разбра? — попита Хелън.

— Май бях на десет. Но ми отне известно време да го проумея — каза той, сякаш за да я подготви за нещо. — Потомците се раждат с всичките си таланти, но отнема време да открият как да използват някои от тях. Особено ако налице няма някой с техния талант, който да изпълнява ролята на ментор.

— Ти имаше ли? Ментор, искам да кажа.

— Не. Не познавам други Потомци, които могат да летят, освен теб. Но имах книги и подкрепата на семейството си. — Той забави крачка и спря, за да погледне Хелън в очите. — Ти никога не си имала нищо от това, така че може да се окаже малко по-трудно за теб.

— Бива ме да се оправям с трудните неща; лесните са тези, на които никога не съм се доверявала — отвърна тя бързо, но той й отправи поглед, който показваше, че според него не го е разбрала.

— Просто не искам да се обезсърчаваш, ако това ни отнеме известно време. Затова, преди да започнем, трябва да ти обясня някои неща — каза той, изведнъж превърнал се в самата деловитост. — Силата, бързината, ловкостта, острият слух и зрение, красотата, способността за бързо оздравяване и интелигентността — макар че последното е спорно — са все дарби, които, кажи-речи, всеки Потомък притежава, и не е нужно да бъдем обучавани, за да ги използваме. Но има и друга група таланти, които са редки, и повечето от тях изискват известен труд. Летенето е една от редките дарби. И една от най-трудните за овладяване.

— Наистина не ме е грижа колко трудно е да се овладее това. Не ме е грижа, дори да ми отнеме години. Просто си умирам да го направя отново! — Хелън нетърпеливо подскочи нагоре-надолу на пръсти.

— Добре, добре! Първо, трябва да стоиш неподвижно. Частта с подскачането идва по-късно, когато ти трябва бързина — Каза той със смях, докато слагаше ръце върху талията на Хелън.

Тя ахна леко при неочакваното докосване и се опита да се застави да стои неподвижно, както той беше казал, но не беше лесно. Стояха няколко мига, просто взирайки се един в друг.

— Затвори очи — прошепна той. Сърцето на Хелън препускаше бясно и тя имаше чувството, че Лукас може да го чуе.

— Успокой се — каза той, усмихвайки се със затворени очи. — Опитай се да забавиш пулса си, ако можеш.

— Опитвам се. Налага ли се да стоиш толкова близо? — попита Хелън, с тънък и треперлив глас.

— Да. Не искам да избягаш от мен. Това ще е лошо — каза той с напълно безизразен глас, без да нарушава концентрацията си. Минаха няколко секунди. Следващия път, когато проговори, Лукас звучеше много спокойно и далечно.

— Сега. Съсредоточи се върху тялото си. Поеми дълбоко въздух и го проследи навътре, сякаш умът ти се носи плавно и леко във въздуха, който дишаш. — Изчака няколко мига Хелън да стигне дотам, докъдето беше той.

Трябваха й няколко вдишвания, но накрая успя да го направи. Той разбра точно кога е готова.

— Добре. Сега си вътре в себе си — каза тържествуващо. Можеш ли да почувстваш тежестта си, цялата си тежест, струпана наведнъж?

Тя наистина я чувстваше. Можеше да почувства тежестта на кожата си върху мускулите си, и тази на мускулите — върху костите си, цялата струпана, точно както той беше казал. Имаше милиони мънички частички от нея, всичките — маршируващи като войници с различни, но свързани помежду си заповеди. Това бяха клетките й — осъзна тя изведнъж. Изкикоти се, като си помисли колко странно беше да представлява такава огромна армия и никога да не го чувства. Чу Лукас също да се смее, и разбра, че той беше точно там с нея, преживявайки онова, което преживяваше тя.

— Сега искам да направиш нещо наистина трудно — каза той с безгрижен и любопитен глас, почти като на дете. — Искам да останеш вътре, но едновременно с това да погледнеш навън, ако можеш. Не се плаши, тук съм с теб.

Хелън направи каквото й каза Лукас, но усещането беше твърде наситено и силно, за да го проумее.

Веднъж си беше изгубила слънчевите очила. Беше търсила навсякъде — в кухнята, в дневната, обратно в стаята си, но не можеше да ги намери никъде. Беше дразнещо, защото знаеше, че само преди миг ги държеше в ръката си, но не можеше да си спомни какво беше направила с тях. После баща й и каза, че слънчевите очила са на главата й.

В онзи момент тя осъзна, че беше използвала погрешното сетиво. Беше гледала, когато всъщност трябваше да чувства. Посегна нагоре и напипа слънчевите си очила с ръка, но освен това ги почувства със скалпа си, а когато се замисли за това, осъзна, че беше усещала очилата си там горе през цялото време. Просто беше толкова заета да гледа, че не се беше сетила да чувства.

Това беше подобно. Отново осъзнаваше, че има множество различни начини да изживява света около себе си. Сега все още си даваше сметка за съществуването на всичките си милиони клетки, но можеше да почувства и нещо ново. Чувстваше как пада към нещо наистина огромно и знаеше, че има друго сетиво, което може да спре падането.

Безумно изплашена, тя инстинктивно се оттласна с това ново усещане. Трябваше да остави известно разстояние между своята малка армия и едрото, бързо чудовище, към което падаше — чудовището, към което, осъзна тя внезапно, бе падала през всяка секунда от всеки ден в живота си.

Закъсняла с един миг, за да спре, Хелън осъзна, че чудовището беше земята, а усещането за падане бе гравитацията — и че това, което тя току-що бе направила, беше да я изключи. Световъртежът я всмука и я замая, и тя загуби равновесие. Сграбчи Лукас, трескаво притискайки лице към гърдите му. Той бе единственото неподвижно нещо в цялата вселена, и Хелън знаеше, че ако го пусне, ще се върти в космическото пространство завинаги, без да спре.

— Всичко е наред — прошепна той в ухото й. Дъхът му бе топъл, а гласът му я успокои. — Няма да те оставя, Хелън. Обещавам. Имаш ли ми доверие? — Температурата спадна и силни пориви на вятъра започнаха да подмятат косата й и я оплетоха.

Тя продължи да притиска лице към вдлъбнатината с форма на буквата L, където рамото на Лукас преминаваше във врата му. Каза си, че такова бе усещането за „трудно“, това беше „тежкото“, което с цялата си дързост бе казала на Лукас, че предпочита пред „лесното“.

— Да — прошепна тя, чувствайки как студеният, разреден въздух пропълзява в дрехите й и грабва звуците от устните й, веднага щом проговореше.

— Тогава го докажи — прошепна той в отговор. — Отвори си очите.

 

 

Останаха във въздуха, докато небето потъмня почти напълно, а на Хелън й стана толкова студено, че не можеше да спре да трепери. Предстоеше й да учи много. Да се опълчиш на гравитацията, беше голямо постижение, но това беше само половината от летенето. Другата половина не беше чак такъв голям умствен скок, но беше също толкова и дори много по-сложна. Хелън научи, че за да се движи из въздуха, не може просто да размахва ръце или да рита с крака. Трябваше да манипулира въздуха около себе си. Лукас започна да я учи как да овладява въздуха, като го прави по-гъст и плътен от едната страна и по-разреден от другата, така че около Хелън се създаваше миниатюрно въздушно течение с нейните размери. Когато Лукас го направи, изглеждаше, сякаш плува под вода. Вятърът не шибаше косата или дрехите му, а се носеше плавно около него, като леко го задържаше или бързо го тласкаше, в зависимост от това колко бързо искаше той да се движи.

През по-голямата част от този първи урок Лукас просто се носеше главно пред Хелън, сякаш беше в океана: дългите му крайници гъвкаво овладяваха теченията, пръстите му бяха разперени, за да отблъскват случайните водовъртежи. Държеше ръцете си протегнати и готови да я уловят, в случай че тя се устреми твърде бързо или се подхлъзне под напора на въздушно течение, което беше създала неравномерно, преди да се претърколи и да се завърти. Летенето беше сложно и Хелън още не можеше да го усети. Беше малко като да се учи да кара кола и в същото време да се прицелва с пушка. Изискваше лек досег и пълна концентрация.

Лукас я учеше също и на трикове, за да не бъде забелязана от „обременените от гравитацията“, както наричаше бедните приковани към земята нещастници, към които гледаха отгоре. Хелън с изненада научи, че ранната вечер всъщност беше най-опасното време за летене. По залез беше времето, когато хората вдигаха поглед да се възхитят на красивите цветове, а на Нантъкет това беше и времето, когато половината постоянни обитатели на острова си изкарваха прехраната, като правеха снимки или разбъркваха водни бои.

На няколко пъти Лукас трябваше да грабне Хелън и да литне над океана, за да не ги видят. Очевидно летенето, по което и да е време на деня беше опасно, но ако Хелън успееше да се задържи достатъчно нависоко, всеки, който я забележеше, щеше да я помисли за птица. Нощта беше най-безопасното време, разбира се, и именно тогава можеха да летят по-близо до земята, което според обещанието на Лукас беше наистина вълнуващо. Но за Хелън всичко беше вълнуващо, и когато Лукас най-сетне каза, че трябва да влизат вътре, тя буквално изхленчи и помоли за още пет минути. Лукас само се засмя.

— Повярвай ми, знам как се чувстваш. Но замръзвам — каза той. Хелън се оттласна от него с присвити очи и лека усмивка. Профуча над рамото и гърба му, като пътьом се блъсна лекичко в него.

— Утре пак? — попита тя, чувствайки се едновременно стеснителна и силна. Той се претърколи грациозно и улови едната й ръка, преди тя да успее да се отдалечи.

— Утре пак. — Обещавам — каза той тихо, докато я придърпваше към себе си. — Но вече е почти тъмно и семейството ми ще се разтревожи за нас, ако останем повече навън тази вечер.

Хелън не можеше да възрази на това, така че остави Лукас да я хване за раменете и да я насочи надолу към мекия тревен участък, от който бяха излетели. Кръжеше над него, докато той грациозно се върна отново във властта на гравитацията.

— Какво да правя? — попита тя, внезапно изплашена отново.

— Всичко е наред. Знам, че приземяването е плашещо, но съм тук до теб — каза Лукас търпеливо, докато стоеше на земята, с ръце, протегнати нагоре, за да улови двете й ръце, когато тя минеше плавно над него.

— Мисля, че съм виждала подобна картина — каза Хелън, замаяна от страх. — Но жената на картината имаше криле.

— Полубоговете — и боговете, като стана въпрос — винаги са привличали художниците, и понякога те са ни рисували. Крилете са пълна измишльотина, разбира се, но са красиви — каза той с небрежен тон. Просто й даваше време да се успокои и тя го знаеше.

— Добре. Какво да правя? — попита тя спокойно.

— Искам отново да повдигнеш света — отговори той.

— Какво имаш предвид под „да повдигна света“? — изпелтечи тя.

— Съсредоточи се. Можеш да почувстваш какво имам предвид, знам, че можеш, но трябва да ми се довериш.

— Доверявам ти се — каза Хелън за стотен път днес, но този път го погледна в очите, докато го изричаше, а той отвърна на погледа й с пълна вяра. Лицето му сияеше от вяра. Нищо не можеше да бъде невъзможно, ако Лукас имаше вяра в нея. Затова тя повдигна света… и падна, точно както би паднал всеки друг, ако се опита да върви върху въздух с шест фута височина. Разбира се, Лукас знаеше какво да очаква и я улови с лекота, когато тя се устреми към земята. Грабвайки я във въздуха, той я спусна внимателно надолу, докато краката й леко докоснаха тревата.

Най-после стояща на крака, след като не ги беше използвала толкова дълго, Хелън се чувстваше малко нестабилна. Пред очите й се въртяха кръгове и тя се облегна на Лукас за миг, обвила ръце около врата му. Когато замайването отмина, тя продължи да държи ръцете си там, надявайки се да почувства някакво подканване от него. Той се отдръпна и се насили да се засмее:

— Виждаш ли? Фасулска работа. Другия път просто преметни крака изпод тялото си точно преди да преминеш от едното в другото състояние, и ще си готова — каза небрежно, докато се отправяше обратно към къщата. — Знаеш ли, учиш се много по-бързо от мен.

— Да, как ли пък не. Щях да се ударя в земята като тухла, ако не ме беше хванал — каза тя, като пътьом изблъска Лукас от себе си, смеейки се заедно с него, макар че усещаше сърцето си леко свито в гърдите.

Не можеше да се каже точно, че очакваше целувка, но определено се беше надявала на такава. Внезапно се почувства наистина глупава, сякаш се държеше като идиотка, че изобщо се опитваше да целуне някой толкова по-умен, толкова по-уверен, толкова по-опитен в тези неща от нея. Скръсти ръце и ускори темпото, но Лукас не я остави да го подмине. Вместо това разплете ръцете й и взе дланта й. Тя имаше точно толкова гордост, колкото да се обиди, че той настояваше да държи ръката й, след като отказваше да я целуне.

— Могат да ни видят — каза той толкова тихо, че Хелън едва го чу. Видя го да посочва рязко с брадичка към къщата.

Когато проследи жеста му, тя видя, че Палас и Кастор седят на тъмната платформа пред общия им кабинет. Сигурно бяха излезли навън да поговорят необезпокоявани насаме и бяха прекъснати от проточилото се приземяване на Хелън. Освен това сигурно я бяха видели да се натиска тайно на Лукас, което беше толкова ужасяващо за Хелън, че се налагаше да прогони завинаги от ума си тази мисъл или моментално да експлодира от унижение.

— Тя се учи бързо, нали, татко? — провикна се Лукас.

— Много по-добре от първото й приземяване — отвърна Кастор весело, след това се обърна към Хелън: — Радвам се да видя, че си спряла с опитите да се изживяваш като комета.

— Да. Освен това реших отсега нататък да се приземявам само в съзнание. Спестява от разноските за храна — отвърна приятелски Хелън, като се радваше, че е твърде тъмно, за да видят изчервяването й. Усмихна се на Палас, но той не се засмя, дори не отвърна на усмивката й. Просто гледаше.

— Много разумно от твоя страна — каза Кастор. — Между другото, по-добре не планирай никакви излизания повече, Лукас — добави той предупредително. — Майка ти е почти готова с вечерята и тази вечер не е в настроение да чака никого.

— Разбрано. Благодаря за предупреждението — каза Лукас, като поведе Хелън обратно към къщата. От начина, по който я караше да бърза, изглеждаше, че нарочно избягва баща си и чичо си. Или беше това, или държеше Хелън далече от тях.

— Добре, какво става? — попита тя веднага щом влязоха в тъмния гараж и затвориха вратата след себе си. — Чичо ти се държи наистина странно в мое присъствие. Какво е открил в Европа?

— Никой не е чувал за теб там — или поне никой не говори за теб. Чичо ми Палас се прибра у дома, защото е проследил Креон дотук, но доколкото знаем, Креон е дошъл в Щатите, без да съобщи на семейството си. Мислим, че просто иска да ни държи под око — да държи под око най-вече Хектор — каза Лукас с мрачно изражение на лицето.

— Чичо ти научил ли е нещо за онези две жени? Онези, които ме нападнаха? — прошепна напрегнато Хелън.

— Не, това все още е мистерия. Никой от онези, с които чичо Палас поддържа връзки, не знае нищо за тях. Мислим, че Тантал все още не е научил за теб, но никой не е виждал Тантал от години, затова е трудно да се каже със сигурност какво крои той.

— Никой не е виждал Тантал? — попита Хелън зашеметена. — Как ръководи в такъв случай?

— Чрез съпругата си. Тя е тази, която дава всички заповеди на Стоте братовчеди, и го върши вече от почти деветнайсет години.

— Защо?

— Това е дълга история — каза Лукас, като се намръщи и сведе поглед. Хелън се досети, че това означаваше, че историята е важна.

— Любимите ми — каза тя, като наклони глава под ъгъл, за да може да вижда сведените му очи. Когато го направи, му се усмихна съблазнително, докато Лукас не се предаде. Той хвана разсеяно ръката й и започна да си играе с пръстите й, докато говореше.

— Баща ми имал и друг брат. Той бил най-малкият от момчетата и любимец на всички. Дори Тантал го обичал най-много — каза той с гримаса, сякаш му беше трудно да повярва, че Тантал обича, когото и да било. — Казвал се Аякс.

— Какво е станало с него? Умрял ли е? — попита Хелън внимателно. Лукас кимна.

— Бил убит. От човек, от когото не можел да стои далече — каза той бързо. Раздразнен, прокара бързо ръка по лицето си, а после продължи: — Както и да е. Когато Аякс загинал, чичо ми Тантал се укрил, за да се предпази. Като глава на Династията, се боял да не бъде съборен от власт. След това всичките му заповеди идваха или писмено, или чрез съпругата му, Милдред.

Но никой не го е виждал лично оттогава.

— Милдред? Това не е гръцко име.

— Тя е обикновена, разбира се — каза Лукас, като повдигна вежда. — Потомците от други Династии обикновено разпалват убийствена ярост у нас, не помниш ли? Не особено добра идея за един брак. А единственият друг вариант би бил да се женим за братовчедите си.

— О, ясно. За секунда забравих Фуриите. А при положение, че е останала само една Династия, единствените Потомци наоколо са ви роднини. Гадна работа — каза Хелън, като завъртя очи в упрек към себе си, че е пропуснала такива свръхочевидни важни неща.

— Ти не си ми роднина — прошепна той, като я дръпна леко за ръката, за да я приближи към себе си. После рязко се обърна и я поведе през гаража.

Можеха да заобиколят точно покрай стената, но вместо това Лукас избра да я преведе през лабиринта от коли. Точно преди да стигнат до вратата, от която се влизаше в кухнята, той забави ход и отново се обърна да я погледне с усмивка. Тя чуваше развълнуваното му дишане, а ръката му в нейната й се струваше лека. Само за миг той се устреми към нея, сякаш търсеше как да допре гърди до нейните и да се притисне към устата й, но в последния момент се извърна и я въведе в къщата, сякаш не се беше случило нищо.

И може би наистина беше така. Хелън беше толкова объркана. Но щом влязоха в кухнята, вече имаше други неща, за които да се тревожи. Например бученето в ушите. Мигновено разбра защо Кастор и Палас бяха излезли навън, за да говорят. Вътре беше наистина шумно.

Ноел свещенодействаше над печката, а останалите от семейството сякаш се събираха около нея, така неизбежно, както водата тече надолу. Всички столове бяха заети, а свободното място около кухненския плот постоянно се сменяше, докато Ноел се суетеше вихрено и си проправяше път около работното си пространство. Всички говореха, смееха се и спореха едновременно, и макар че Хелън не разбираше и думичка, изглежда всички те се разбираха взаимно. Това беше симфония „Делос“, а Ноел беше маестрото.

Като външен човек, Хелън можеше да види Ноел в истинската й светлина — центърът на семейството, биещото сърце, изхранващо всички тези мускули, в които се препъваше, докато се опитваше да готви. Тя беше олицетворението на топло огнище и отворена врата, и на драго сърце приемаше, дори очакваше, случайни хора като Хелън да се отбият и да опитат от нейната храна.

— Ето те и теб — каза тя, без да вдига поглед от печката. Обадих се на баща ти и го поканих да намине за вечеря. Предположих, че ти самата ще си твърде изтощена, за да готвиш. — Тя обърна зеленчуците, които сортираше, с ловко завъртане на китката, точно както Хелън беше виждала да правят прочутите готвачи по телевизията. Хелън винаги бе искала да усвои това движение и за миг леко зашеметеният й ум се разсея. После осъзна, че Ноел й говори.

— Поканила си баща ми? — попита Хелън пискливо.

— Определено. Палас най-накрая си е у дома и тъй като ще прекарваш доста време в нашата къща, за да тренираш, реших, че е време семействата ни да се запознаят. Помолих Джери да доведе и вашата Кейт, но тази вечер тя била на работа в магазина, така че това ще трябва да почака. Баща ти ще бъде тук след петнайсетина минути, така че, ако имаш нужда първо да изчеткаш или измиеш нещо… — каза тя, като най-сетне се обърна да огледа разрошеното от вятъра момиче, което стоеше в кухнята й, облечено в дрехи, които му бяха с около четири размера по-големи — на твое място бих побързала — завърши тя с многозначителна усмивка.

Хелън погледна надолу към изцапаните си от тревата крака. Опита се да прокара ръка през косата си и изписка от болка, когато всички къси косъмчета на тила й бяха изтръгнати. Ариадна се засмя.

— Изглеждаш, все едно са те влачили по гръб през храсталаци. Но мога да поправя това. — Ариадна се изправи, с усилие измъкна ръката на Хелън от тази на Лукас, и извлече самата Хелън от кухнята.

Хелън не можеше да повярва колко сплъстени кичури имаше в косата й, но в крайна сметка Ариадна успя да ги подлъже да се разплетат с малко лосион против накъдряне и прав гребен. После Хелън си изми краката, върза косата си отново на конска опашка и нахлузи някакви сандали, които Ариадна й зае, толкова бързо, че беше изминала половината път надолу по стъпалата, преди да осъзнае, че й бяха твърде големи и можеше да си счупи врата.

— Какво си облякла, по дяволите? — каза Джери в мига щом я видя. Хелън избухна в смях, отчасти защото баща й беше изрекъл точно онова, което си мислеше тя, но главно заради глупавото изражение на лицето му.

— Взех ги назаем. Екипът ми за бягане беше подгизнал от пот. Вярно огромни са, но поне са чисти — каза Хелън, като насочи надолу към великанската тениска и памучните панталони с навити крачоли.

О! Ами, изглеждаш… явно се чувстваш удобно — каза той подозрително.

— Следващия път ще си облека бална рокля — обеща Хелън. Все още смеейки се заедно с баща си, тя се обърна и забеляза, че половината семейство Делос ги наблюдаваше, явно развеселено.

 

 

— Разбирам какво имаш предвид — каза Кастор на Лукас, и двамата си размениха поглед, който Хелън не разбра, преди той да се обърне към Джери и да се усмихне топло.

— Хубаво е, че те виждам пак, Джери — каза Кастор, като пристъпи напред с протегната ръка, за да се ръкува с Джери.

— И аз се радвам да те видя, Кастор. Възнамерявах пръв да предложа всички да хапнем заедно, но изглежда, че жена ти е с една крачка пред мен — каза Джери вежливо.

— Добре дошъл в моя свят — отвърна Кастор с лаконична усмивка: двамата мъже вече се радваха взаимно на компанията си.

Представянията бяха възможно най-кратки, предвид факта, че включваха толкова много хора, и Джери се справи с тях като истински професионалист. Държеше магазин от почти двайсет години и беше свикнал да помни имената на хората и да се приспособява дори към най-ексцентричните характери. Хелън го наблюдаваше как реагира точно по правилния начин, за да накара един човек да се усмихне, друг — да се разсмее, а трети — да спре и да помисли. Гордееше се с баща си не само защото беше остроумен и забавен, но и защото освен това знаеше кога да не бъде такъв.

Помогна също и фактът, че семейството на Лукас имаше сходни вкусове, както по отношение на темите за разговор, така и на храната. Джери опустоши огромно количество храна и внимателно притисна Ноел, докато тя призна, че е била главен готвач, преди да стане майка, преди години, когато живеела във Франция. Ноел дори призна, че няколко пъти се е отбивала тайно до новинарския магазин. Великодушно обяви кроасаните на Кейт с морска сол, розмарин и крем от прясна сметана за произведения на истински гений. Джери засия от гордост, сякаш Кейт беше заровеното съкровище, което той бе имал достатъчно късмет да изкопае. Хелън го сръчка с лакът.

— Виждам, че се изчервяваш — прошепна му тя.

— Да, а ти — не. Защо така? — попита той на свой ред.

— Нямам причина — каза тя: по бузите й започна да избива предателска руменина.

— Аха — каза той, без да се хване. — Това ли е онази част, в която се предполага да се проявя като загрижения родител и да настоя да ми кажеш точно какво става между теб и господин Супер Фантастичния ей там?

— Не. Това е частта, в която да си гледаш собствената работа и да си изядеш вечерята — каза Хелън: прозвуча точно като майка.

— Добре! И този път се измъкна — каза той с усмивка и помоли за втора порция от картофения огретен на Ноел.

Остатъкът от вечерта продължи така добре, както Хелън се надяваше, до края. Хелън побъбри с Джейсън, размени си шеги с Ариадна, и дори поговори за кратко с Палас за работата му като музеен уредник. До този момент Палас й се беше струвал студен, дори враждебен към нея, но щом заговориха за живопис, той сякаш се поотпусна. Хелън не беше експерт, но знаеше достатъчно за изкуството, за да поддържа интересен разговор. И двамата с изненада откриха, че споделят подобни вкусове, и изживяха един миг на взаимно възхищение, докато обсъждаха един от любимите си художници. Хелън започваше да си мисли, че двамата с Палас може и да се спогодят, но щом разговорът им приключи, го видя да се извръща от нея с недоверчива и намръщена гримаса.

Хелън чу весел звън и се обърна, когато почувства някой да я докосва по ръката.

— Не трябва да си го слагаш на сърцето — каза Пандора утешително. — Виж, обичам всичките си братя, но понякога могат да са наистина големи глупаци. Особено Палас.

— Просто ми се иска да знаех какво съм направила — каза Хелън, обзета от безсилно раздразнение.

— Не, не си ти! Нищо не си направила. Всичките тези глупости с Потомците продължават от много по-отдавна, отколкото ти е известно.

— От зората на времето, нали? — попита Хелън, като се опита да звучи шеговито, макар че все още бе оскърбена от реакцията на Палас.

— Да, правилно. В буквален смисъл това е вярно, но в това семейство има нещо по-конкретно, което имам предвид. Нещо, чиито корени стигат назад до времето точно преди да се родиш — точно тогава всичко започнало да се скапва.

За изненада на Хелън, Пандора я хвана за ръката и я отведе в един ъгъл, където можеха да седнат една до друга и да избегнат шумотевицата в останалата част на стаята. Очевидно онова, което Пандора имаше да й казва, беше нещо, което искаше да си остане между тях.

Семейство Делос бе достатъчно голямо, за да има отделни клики, и ако Хелън трябваше да определи семейството им в рамките на гимназиалните схващания, Пандора беше влюбеното в натруфените бижута, загадъчно момиче, с което всички искаха да се мотаят, но само малцина го правеха редовно.

— Нека за начало да кажа, че за Палас е най-тежко, защото е изгубил повече, отколкото ние, останалите — каза Пандора тъжно, а после седна по-изправена и се усмихна извинително.

— Не ме разбирай погрешно, брат ми все още е истински задник, задето се отнесе с теб по този начин, но може би ще можеш да го разбереш малко по-добре, ако успееш да преобърнеш мислено ситуацията и да се опиташ да проумееш, че появата ти в живота ни е точно такъв шок за нас, какъвто е и за теб. Знаеш ли как се предава външността ни?

Хелън почувства как лицето й се сбърчи объркано при това сто и осемдесет градусово обръщане на посоката на разговора.

— Горе-долу — каза тя. — Кастор спомена нещо за архетипи, а после Касандра каза, че всички приличаме на хората, които са се били в Троянската война, или нещо подобно.

— Така че всички имаме тези „преработени“ лица, нали така? И невинаги приличаме на родителите си или дори на Потомци от собствените си Династии, а по-скоро на личностите от историята, които Богините на съдбата искат да повторим отново.

— Да, схващам. Богините на съдбата наистина си падат по повторенията.

— А тъй като Потомците обикновено имат навика да се влюбват безумно в някого, с когото им е „предопределено“ да бъдат, а после раждат купища деца още като съвсем млади, по-старото поколение понякога има съмнителната чест да вижда в по-младото лицата на хора, които някога е познавало — и тук идва истински гадното — лицата на хора, срещу които някога се е сражавало. Понякога дори в родните си деца или в лицето на някого, когото техните деца обичат.

— О! Това не звучи никак добре — каза Хелън: в нея се надигаше странен ужас. — Палас ме намрази от първия път, в който ме видя. Така че, на кого приличам?

Пандора въздъхна. Гривните на китката й се разлюляха, когато хвана ръката на Хелън.

— Това е ужасно неприятно — каза тя извинително. — Но изглеждаш точно като Дафна Атрей — жената, която уби брат ни Аякс преди двайсет и една години.

Хелън забеляза, че Пандора се запъна, докато изричаше името му. За миг си помисли, че обичайно жизнерадостната Пандора ще се разплаче.

— Но аз не съм го направила! Не съм убила брат ви — каза Хелън, толкова потресена от дълбокото чувство, на което ставаше свидетел, че започна да шепне. Доловила настойчивата нотка в гласа й, Пандора рязко се изтръгна от печалните си мисли и стисна ръката й.

— Знам това! — възкликна тя мило. — Безумие е да те виним, и повечето от нас не те обвиняват. Аз определено не. Няма как да узнаем дори дали си от нейната Династия.

— Но Палас наистина ме обвинява — каза Хелън, най-сетне проумявайки моменталната неприязън на Палас към нея. Пандора кимна неохотно.

— Когато загубихме Аякс, сякаш загубихме най-доброто от себе си — каза Пандора със сведени очи и прехапана за миг долна устна. — Аякс беше… най-добрият. Трябваше да го видиш. Всъщност, можеш да го видиш.

Пандора разтърси дясната си китка, за да я измъкне изпод купчините гривни. Най-отдолу, прикрепена здраво към кожата й, имаше гривна със закопчалка. Пандора отвори овалната лицева страна, за да покаже, че гривната всъщност беше медальон за ръка, нещо, което Хелън не беше виждала никога преди. Вътре имаше снимка на някого, когото Хелън помисли за Хектор, гъделичкащ до припадък момиченце с къса тъмна коса.

— Брат ми Аякс — каза Пандора печално. — Той винаги намираше време за мен, което си е голямо постижение, когато си в такова многодетно семейство като нашето. Лесно е да се изгубиш в навалицата, особено когато си най-малкият и най-дребният. Имах навика да го следвам навсякъде, където ходеше, и го умолявах да ми възлага задачи. Започна да ме нарича „свой верен оръженосец“, и на мен страшно ми харесваше.

Хелън погледна веселото момиченце, което се извиваше под огромната ръка на големия си брат, а после — нагоре към блестящите очи на Пандора.

— Дори само като гледам тази снимка, мога да разбера, че много те е обичал.

— Така беше, и аз също го обичах. Имах навика да си фантазирам, че той е славен рицар, а аз — единственият му доверен и близък другар, и той ми угажда за всичко. Беше толкова търпелив. Имаше навика да ме праща на опасни приключения — да му намеря ключовете от колата или да „призова“ асансьора. Бях на седем, когато умря. Онази нощ не се очакваше от мен да го следвам, но аз вървях след него. Бях там, когато го убиха.

Хелън се канеше да заговори, да каже нещо утешително, ако може, но Пандора смени рязко темата и продължи:

— Той беше като самия Аполон — каза тя с ведра, макар и леко насилена усмивка. — Приличаше на Хектор в много отношения… само че беше мил и нежен, а не сприхав и самоуверен. Не ме разбирай погрешно, обичам племенника си, но понякога може да бъде такъв навъсен мърморко! — И двете избухнаха в един толкова нужен и на двете смях за сметка на Хектор.

— Иска ми се да го бях познавала. Брат ти, имам предвид — каза Хелън и с изненада осъзна, че наистина го мислеше. Аякс трябва да е бил наистина специален, за да събуди такава трайна обич в по-малката си сестра.

— В много отношения никой от нас не превъзмогна загубата му — каза Пандора, като сви рамене, сякаш беше изчерпала обясненията си за Хелън. — Но брат ми Палас е единственият, който не може да те погледне и да приеме, макар да знае, че това няма нищо общо с теб.

— Разбирам — призна Хелън. — Не е честно и все още мисля, че Палас е подъл, но разбирам защо ме мрази.

— Не се тревожи, в крайна сметка ще го преодолее. Дълбоко в себе си знае, че не ти си избирала лицето си, а Богините на съдбата — каза Пандора. Усмихна се хитро на Хелън. — И, да му се не види, момиче! Но наистина си се сдобила с хубаво личице!

— И ти! — настоя Хелън и комплиментът й беше искрен.

— Както и да е — каза Пандора, като завъртя очи и разтърси проблясващите си китки. — Вероятно съм една на сто души, която получава лицето на някаква глупава прислужница или девица весталка от Троя, като се има предвид късметът ми с мъжете!

Още докато се засмиваше, Хелън не можеше напълно да отърси от ума си едно странно съмнение. Най-после се предаде и попита:

— И все пак на кого от Троя приличам?

— Не, по дяволите! — каза Пандора, като се изправи. — Обещах — всички обещахме. Трябва да говориш за това с Лукас, Хелън. Съжалявам, но вече ти дадох достатъчно материал за мислене за една нощ.

И с доста звън и блясък, Пандора заяви, че има нужда от чаша вино и изчезна сред тълпата от близките си. Хелън направи гримаса след нея. Знаеше, че Пандора наистина беше разтворила душата си и й бе поверила доста емоционални сведения, но Хелън все още се чувстваше неудовлетворена. Искаше да узнае каква роля са й отредили Богините на съдбата. Щеше да попита Лукас в мига, щом го хванеше насаме.

Потърси го с поглед. Цяла вечер бе чувствала, че я наблюдава, и погледът му беше като окуражаваща ръка на рамото й. Не й се налагаше да се прегърбва или да се преструва на слабичка, или на не толкова чудата, колкото всъщност беше. Просто се вписваше. Осъзна, че това непринудено приемане на самата себе си се дължеше отчасти на факта, че за първи път в живота си се намираше в близост до хора, които бяха точно толкова странни, колкото и тя… но беше главно заради Лукас. Той нито веднъж не застана до нея, но тя имаше чувството, че въпреки това са обвързани помежду си чрез доверието, което бяха изградили по време на полета си. Погледът му й влияеше така безспорно и положително, че тя изгуби равновесие в мига, щом очите му се отделиха от нея. Огледа се да види какво беше привлякло вниманието му и го забеляза да говори насаме с Палас.

Хелън не одобряваше използването на силния слух на Потомците за нарушаване на личното пространство на друг човек — тя и Хектор вече бяха имали спор точно за това, когато тя го обвини, че подслушва нея и Джери от платформата на покрива — но сега изглежда не можеше да се сдържи. Когато чу Палас да изрича името й, трябваше да разбере какво говореха за нея.

— Няма да те лъжа. Хелън привлече погледа ми — казваше Лукас с нисък глас. — Но не се случва нищо между нас.

— Така ми казват всички — отвърна Палас. Хелън го видя да потрива долната си устна замислено, преди да продължи: — Точно сега не се безпокоя толкова за това, но ме тревожи как след месец-два вие двамата ще летите навсякъде, където поискате, заедно. Сами. Това не може да се случва, Люк.

— Няма — отвърна Лукас студено. — Уча я да лети и се грижа да не загине, но няма начин някога да я докосна. Имай ми вяра.

Продължиха да говорят, но Хелън бе престанала да слуша. Призля й. Като се препъваше с взетите назаем обувки, тя отиде при баща си. Застана точно до него, докато той говореше с Пандора, и се втренчи в профила му, докато той схвана намека и я погледна.

— Какво ти става? — попита той най-напред саркастично, докато не я погледна хубаво и придоби загрижен вид. — Добре ли си, Лен?

— Може ли да си вървим? Имам да върша толкова много неща. Уроци и домашни задължения. И съм толкова уморена — каза тя, като измисляше извинения напосоки, докато той реагира. Правеше сцена, което й бе много неприятно, но просто не можеше да стои там и миг повече.

Джери си погледна часовника:

— Разбира се. Май става късничко. Това моя реплика ли трябваше да е? — попита с виновна гримаса.

— Не, няма проблем. Още е рано. Просто съм… имам да върша разни неща — каза Хелън, преди да се впусне в баналните реплики от рода на: „Благодаря“, „Довиждане“ и „Ще се видим утре“, които й се искаше да можеше просто да пропусне.

Ариадна я стрелна с разтревожен поглед, но на Хелън вече не й пукаше за нищо — нито за нечии чувства, нито пък дали всички я смятаха за груба или луда, или и двете. Нищо от това нямаше значение. Просто имаше нужда да се махне от тази къща, преди да види Лукас отново, иначе щеше да си изгуби ума. Беше грубо и неловко, но Хелън успя да извлече баща си от предната врата, още преди Лукас и Палас да вдигнат поглед от разговора си в ъгъла.

Бележки

[1] preciosa (исп.) — скъпоценна, прекрасна, прелестна. — Б.пр.