Серия
Любов под гибелна звезда (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Starcrossed, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 29 гласа)

18.

Да чака в сенките пред къщата на семейство Хамилтън, си беше чисто налучкване, но Креон нямаше друг избор. Не можеше да се приближи в радиус от един километър от къщата на семейство Делос, сега, когато беше разкрил картите си и ги бе принудил да минат в отбрана. Беше се намирал толкова близо, толкова близо, но това, че подцени братовчед си, му беше струвало твърде скъпо. Лукас беше по-силен, отколкото Креон беше смятал. Никога нямаше да допусне тази грешка отново, но и един път можеше да е достатъчен, за да превърне Креон от спасител в неудобна личност.

Сега, когато набелязаната от него жертва беше под закрилата на собственото му семейство, той не разполагаше с много варианти, освен да изчака и да види дали тя е достатъчно глупава да излезе навън сама. Надяваше се, че ако тя отиде някъде, то ще е на мястото, което някога беше наричала свой дом.

Не беше кой знае какъв шанс, но беше всичко, с което разполагаше на този етап. Не можеше да се върне на яхтата и да се изправи пред другите си братовчеди с празни ръце. Трябваше да открие нещо друго — следа, възможност, каквото и да е — преди да въвлече, когото и да било друг от Стоте братовчеди. Независимо как се развиеше това, баща му не трябваше никога да узнае за провала му пред хотела. Беше му твърде унизително дори да си помисли за това.

Тантал най-сетне беше доверил на Креон истината, и за пръв път от повече от деветнайсет години на Креон беше позволено да чуе истинския глас на баща си. Не беше допуснат да влезе в същата стая, нито бе видял лицето на баща си, защото онази жена го беше деформирала така чудовищно, че щеше да е убийствено дори да го погледне, но за пръв път от толкова много време Креон наистина беше говорил с баща си и беше научил за бремето, което носеше.

Баща му го похвали, че е бил толкова силен и предан през годините. После разказа на сина си какво в действителност се беше случило на борда на онази гребна лодка, как мислите и волята му бяха толкова мъчително изкривени, че беше подведен да извърши грях, който го беше белязал завинаги — беше го белязал като Медуза. Тантал призна прегрешенията си, разкая се за тях и каза на сина си, че оттогава насам се опитвал да ги поправи. Беше се зарекъл да отстрани от света женското зло, криещо се в пояса на Афродита, така че всички мъже, както Потомци, така и простосмъртни, да могат най-сетне да овладеят похотта си. После беше поверил на Креон същата свещена мисия.

И Креон се беше провалил.

Креон почувства как телефонът вибрира в джоба му за пети път. От известно време не му обръщаше внимание и дори не искаше да знае кой се опитва да се свърже с него, но този път затършува в джоба си и го измъкна, за да погледне екранчето. Беше майка му. За миг той обмисляше дали да отговори, после най-накрая отстъпи.

— Къде си? — попита Милдред с нисък глас.

— На лов — отвърна Креон неопределено, усетил, че майка му е наблюдавана, може би дори подслушвана. Беше се случвало и преди.

— Една от изменниците току-що ми се обади — прошепна тя настойчиво. — Каза ми за провала ти пред хотела и иска да премине на наша страна. Искала нейните мъже да бъдат освободени от пояса на Афродита…

Креон чу пукащ звук, когато телефонът на майка му се допря до някаква тъкан, сякаш беше натикан в някой джоб или под пуловер. Минаха няколко секунди, през които Креон чуваше единствено ритмичното шумолене на дрехи в микрофона на слушалката, сякаш майка му отиваше другаде.

— Там ли си още? — попита най-сетне тя, когато стигна на относително безопасно място.

— Да. Майко, какво става?

— Шшшт. Просто слушай. Стоте братовчеди започват да се съмняват в теб. Не мога да допусна да узнаят, че поддържаме връзка — прошепна тя настойчиво. — Къде си? Тя иска да се срещнете веднага, за да съставим план.

 

 

Хелън прекара петнайсет минути в телефонен разговор с баща си, като се опитваше да го накара да се успокои. Той беше почти готов да отиде в полицейското управление и настоя да узнае къде е била цяла нощ. Тя нямаше отговор за него. Джери й беше по-ядосан от всякога. Настоя тя да се прибере у дома незабавно. Дори й се разкрещя, което не беше правил от детските й години. Хелън не беше свикнала да не се подчинява на баща си, но се чу да му казва, че е невредима и че все още няма да се прибира вкъщи. Затвори му, докато той още се пенеше от гняв.

Тя знаеше, че постъпва нечестно с баща си, но не знаеше какво друго да направи. Още не беше решила дали да му каже за завръщането на Дафна, а после да му съобщи, че отива да живее с нея, или ще бъде по-мило просто да изчезне. Дафна настояваше, че едно чисто скъсване ще е по-добро за всички, включително и за Джери, но Хелън не можеше напълно да се застави да приеме това. Той можеше и да е в по-голяма безопасност физически, но емоционално щеше да бъде съсипан. Хелън прехвърли и двата сценария в ума си, и нито един от тях не й се струваше правилен. И в двата случая именно баща й, човекът, който заслужаваше да страда най-малко, щеше да бъде наранен най-силно. Накрая мрачните й мисли бяха прекъснати от Ноел, която й съобщи, че Клеър и Джейсън са будни.

Хелън се качи до стаята на Джейсън и открехна вратата. Дафна седеше на ръба на леглото до Клеър, като държеше ръката й и гледаше надолу към нея с боязлива нежност. Дафна обичала Клеър, когато тя била бебе — беше обяснила тя на Хелън предишната вечер — и винаги се била тревожила доколко е безопасно за Клеър да расте редом с една Потомка. В хотела по време на бурята, Дафна беше премахнала проклятието от Хелън, и също така й бе обяснила, че е направила така, че Клеър да не може да предизвиква спазмите, макар че това можеше да направи Хелън уязвима, просто в случай че на Хелън някога й се наложи да предпази Клеър. Хелън й бе благодарила за това, макар че сред другите неща, които майка й и каза тази вечер, нямаше още много, които да я накарат да изпита признателност.

— Изясни ли нещата с Лукас? — попита Дафна, когато Хелън влезе в стаята. Хелън трепна, когато чу името му, кимна припряно и насочи вниманието си отново към Клеър.

— Ей, Гиг. Наистина ми изкара акъла — каза тя. Приближи се да застане до леглото.

— И аз си изкарах моя — каза Клеър, като й направи знак да седне. После забеляза подпухналото й лице. — Добре ли си?

— Не е важно — каза Хелън, като се настани до майка си. Как сте вие двамата?

— Беше по-лесно, отколкото си мислех, че ще бъде — отвърна Джейсън. — Изобщо не навлязохме в отломките, само се катерехме по сухите хълмове.

— Добре — каза Хелън, като се усмихна облекчено. — Това е далече от реката.

— Знам — каза Джейсън, като отвърна на усмивката на Хелън, преди да погледне отново надолу към Клеър. — Тя наистина е силна.

— Каква река? Какви отломки? — вметна Дафна, като премести поглед от Джейсън към Хелън, но настойчивостта на Клеър заглуши въпроса й.

— Това е било реално? — избълва тя, с потъмнели и разширени от страх очи.

— И да, и не — каза Джейсън тихо, докосвайки с устни челото на Клеър, като седна мъчително в леглото и я придърпа към себе си. — Това е действително съществуващо място, но ние отидохме там само духом.

— Но бях толкова гладна. Толкова жадна — прошепна Клеър, внезапно ужасена.

Тя доверчиво зарови лице в шията на Джейсън и той я притисна към себе си. Връзката, която бяха създали в сухите земи, все още ги обвързваше, и на Хелън й се стори, че Джейсън изпитва неохота да я остави да се разпадне.

— Не се страхувай, вървяхме само по брега, така и не прекосихме реката и не влязохме вътре. Дори най-добрите Лечители не могат да влязат чак вътре и да се измъкнат живи — каза успокоително Джейсън. Срещна погледа на Хелън, сякаш за да я помоли да му помогне да обясни.

— Мястото, където си отишла, е точно отвъд мястото, което посещаваш, когато спиш. Не е нещо, от което трябва да се страхуваш — каза Хелън, като сложи ръка на гърба на Клеър и се опита да я успокои. — Просто мисли за него като за жив и ярък сън, ако това улеснява нещата, защото това е усещането.

— „Кошмар“ е по-подходящо определение — каза Клеър, като отдръпна лице от Джейсън и се овладя.

— Е, ти за малко не умря — каза Хелън, като сви рамене. — Това не би трябвало да е забавно.

— Хелън? — попита Дафна: изражението на лицето й показваше, че е проумяла нещо. — Колко пъти си била на това място, за което говориш?

— Изгубих им бройката — каза Хелън тихо, като клатеше глава.

Дафна се взря в дъщеря си със сурово изражение на лицето. На вратата се почука. Мат смутено подаде глава вътре.

— Извинете, че ви прекъсвам — каза Мат с лека гримаса. — Здрасти, Клеър. Добре ли си?

— Влез — отвърна Клеър, като се опита да седне малко поизправена. Протегна ръка към Хелън, която й помогна да се закрепи. — Радвам се, че си цял — каза тя с признателност.

— Да, и аз — каза Мат с облекчение. — Но все още има един голям проблем, който трябва да оправим. Забелязах някои хора да ни зяпат, когато ние… ъъ…

— Блъснахте Люк с колата ти? — довърши Джейсън вместо него с весело проблясване в очите.

— Именно. Така че трябва да се погрижа за това. Преди положението да излезе от контрол — каза Мат смутен. — Колкото по-дълго остана тук, толкова повече ще говорят всички. Ако започна да го отричам, показвайки на всички, че не е възможно да съм претърпял катастрофа, защото не съм ранен…

— Тогава всичко приключва, преди да е започнало — довърши Дафна вместо него. — Наистина ли си готов да излъжеш някого от собствения си вид заради нас? — попита тя студено.

— Не гледам на това като на вашия или моя вид. Всичко, което виждам, са приятелите ми, а те имат нужда от помощта ми — каза Мат с присвити очи. Неуверено хвърли поглед към Хелън, сякаш за да я попита дали е сигурна за тази нова майка, с която се беше сдобила.

— Ще те откарам, където трябва да отидеш — каза Хелън, като се изправи. — И без друго трябва да говоря с татко. Ще те оставя по пътя.

— Никъде няма да ходиш — каза Дафна, изненадана, че Хелън изобщо го бе предложила. — Прекалено опасно е.

— Не мога просто да го изоставя — каза Хелън. — Това направи ти, и аз прекарах целия си живот в разчистване на бъркотията, която остави след себе си. Ако съм научила едно нещо, то е, че не искам да повтарям твоите грешки. Нито сега, нито никога.

— Е, не мога да те връзвам всеки път, когато спорим, но мога да ти кажа да внимаваш, Хелън, особено когато използваш думи като „никога“ — отвърна Дафна, с меко разбиращо изражение в очите. — Боговете знаят какво е да си вечен, и обичат да си играят със смъртните, които си служат с категорични понятия.

Хелън се обърна и почти се препъна в прага на вратата, толкова потресена да чуе ехо от думите на Лукас в изреченото от майка й, че за миг изгуби всякаква чувствителност.

— Държа те — прошепна Мат в ухото й, като я хвана за лакътя и я насочи през вратата, за да не закачи рамото си в рамката.

— Майка ти е голяма особнячка — каза той с нотка на страх, когато вече бяха навън и вратата беше надеждно затворена след тях.

— Още не съм решила дали е права за всичко, което някога е било важно за мен, или просто е злобна — каза искрено Хелън.

— Това се чудят всички за майките си — каза Мат с усмивка, като забели очи. — Работата е там, че ничия майка не е изцяло едното или другото.

Хелън се усмихна на Мат, като се надяваше, че е прав, и го отведе на долния етаж. Влязоха в кухнята, като търсеха някой, който да им заеме кола, но видяха единствено Пандора, която тъкмо се връщаше от гаража към къщата.

— Хелън — каза Пандора изненадана. — Не си тръгваш, нали?

— Мат трябва да се прибере вкъщи, а аз трябва да… — поде Хелън, но Пандора поклати глава.

— Не мога да ти позволя да излезеш от тази къща. Знаеш това — каза тя твърдо.

— Тогава може би можеш да откараш него? — попита Хелън.

— Съжалявам, точно сега не мога — каза Пандора, като погледна надолу към лишените си от бижута ръце. — Защо не помолиш Ариадна? Тя е в библиотеката. — Усмихна се кратко на Хелън и Мат, и безмълвно забърза към ограденото място за упражнения по бойни изкуства. На Хелън й трябваше един миг да осъзнае какво липсва. За пръв път, откакто Хелън се помнеше, Пандора не носеше никакви бижута.

Хелън поведе Мат към библиотеката, където Кастор, Палас, Хектор, Ариадна, Касандра и Лукас си говореха, събрани в стегнат кръг около стола на Касандра. Разговорът приключи в мига щом видяха Хелън.

— Мат има нужда някой да го закара вкъщи — съобщи Хелън нервно. Опита се да не гледа към Лукас, но очите й непрекъснато скачаха обратно към него.

— Аз ще го закарам — предложи Ариадна, като пристъпи веднага напред и направи знак на Хелън и Мат да излязат от стаята.

— Какво става? — изрече само с устни Хелън, обръщайки се към Ариадна, която я хвана за ръката и я отведе. Когато се отдалечиха на няколко крачки от библиотеката, Ариадна отговори.

— Опитваме се да разберем какво е намислил Креон — каза тя.

— Защо не ме повикахте? — попита Хелън обидена.

— Хайде стига, Хелън — отвърна Ариадна с укорително изражение на лицето. — Точно сега Лукас не може да понесе да бъде в една стая с теб, и не се обиждай, но той е много по-добър боец от теб. Имаме нужда от него за обсъждането, и имаме нужда да е съсредоточен.

Мат я стрелна с объркан поглед, но за щастие не зададе никакви въпроси за нея и Лукас. След няколко часа и без друго нямаше да има значение. Хелън щеше да си е отишла и никога повече нямаше да види него или някого от тях. По-късно тя щеше да се вмъкне в някое непознато легло в чужд щат, и тогава нямаше да я е грижа дали някога ще се измъкне от него или не. Но още не можеше да си позволи да мисли за това. Първо трябваше да се увери, че някой ще се погрижи за любимите й хора.

Когато стигнаха до кухнята, Ариадна грабна чантата си от облегалката на един стол и изрови ключовете си, като се оглеждаше наоколо, сякаш беше оставила нещо на погрешното място. Погледна в гаража, преброи колите, а после хвърли поглед отново вътре в къщата, като прошепна на себе си: „Значи се е върнала.“ Преди Хелън да успее да попита какво не е наред, Ариадна се сбогува и припряно поведе Мат към колата си.

Хелън изчака няколко минути, докато малката кола на Ариадна изчезна надолу по улицата, а после се промъкна навън на моравата. Навън още не беше тъмно, но въпреки това Хелън имаше чувството, че сякаш дори сенките под храстите се протягат да я сграбчат. Щом се отдалечи от къщата, тя подскочи във въздуха, обзета от неистов копнеж да се издигне в небето — единственото място, на което знаеше, че Креон не може да я улови. Вече по-спокойна, щом се понесе във въздуха, Хелън полетя към къщи, като кръжеше високо в продължение на няколко мига, за да види дали няма да се натъкне случайно на някой съсед, преди да се устреми бързо надолу. Когато се спусна в задния си двор, Хелън се ослуша за обичайните звуци на баща си и чу, че не беше сам. Кейт беше с него.

Говореха тихо и от време на време се засмиваха или внезапно млъкваха, докато единият или другият си събере мислите, за да се увери, че думите ще излязат както трябва. Хелън погледна през прозореца и ги видя да седят на кушетката заедно, с изключен телевизор, потънали в нещо, което приличаше на важен разговор. Ако се съсредоточеше, вероятно можеше да различи какво казват, но не искаше да се натрапва в такъв интимен момент между двама души, които очевидно се влюбваха.

Докосна сърцевидното си колие и им пожела да бъдат съвършено щастливи заедно. Не беше сигурна дали поясът на Афродита действаше така, но всичко, което имаше значение, беше, че Джери щеше да си има някой, който да се грижи за него, когато тя си отидеше. Хелън осъзна, че ако си тръгнеше сега, без да се изправи срещу него, той никога нямаше да е принуден да узнае, че Дафна се е върнала на острова, а ако тази рана бъдеше оставена неотворена, тогава крехкото разбирателство между него и Кейт можеше и да има шанс.

Тя постоя на прозореца за миг, опитвайки се да реши как да постъпи, докато накрая рязкото спадане на температурата и мандариновите багри, покрили облаците, й подсказаха, че времето й е изтекло. Литна нагоре до прозореца си, седна на бюрото си, и написа бележка на баща си. Каза му, че го обича, че е невредима и че никога няма да се върне, правейки бележката кратка, за да не е принудена да я запълва с лъжи. Той беше добър баща, и ако не можеше да бъде напълно честна с него, най-малкото, което можеше да направи, беше да лъже възможно най-малко.

Излетя от прозореца си към къщата на семейство Делос веднага щом свърши с писането. За Хелън беше утеха да знае, че докато тя се измъква от острова тайно по-късно тази вечер, баща й още щеше да е в неведение. Надяваше се, заради всички тях, че Кейт щеше да е там, за да утеши Джери на сутринта, когато той намереше бележката. Когато си помисли за това, Хелън литна през притъмняващия остров с чувство, наподобяващо спокойствие.

Още преди тя да докосне земята, Кастор вече излизаше тичешком от къщата да я посрещне на моравата, като размахваше ръце над главата си, сякаш за да й даде знак да побърза. Крещеше нещо за майка й.

 

 

Дафна трябваше да изчака, докато краткото съвещание за обсъждане на стратегията приключи, преди да може да се промъкне в библиотеката и да се огледа наоколо. Всичко, което й трябваше, беше обратният адрес на последните няколко писма от Тантал до намиращото се в Нантъкет разклонение на Тиванската Династия. После, след толкова много години, може би най-сетне можеше да успее да разгадае модела на придвижване на Тантал.

Липсваха й само няколко късчета информация — име на град, и оттам щеше да знае къде да отиде. После щеше да намери Тантал и да го убие точно така, както той беше убил скъпия й Аякс. Дафна си го беше представяла милион пъти. Щом той дойдеше до вратата, тя щеше да му отсече главата, докато съпругата му гледаше. Ако му отмъстеше, тогава може би когато Атрола прережеше нишката на живота й, Аякс щеше да я очаква от другата страна на реката. Тя все още имаше да извърви много път и да свърши много работа, преди да позволи това да се случи. Първо й трябваше град.

Дафна зачете пощенските клейма върху най-горните писма по писалището на Кастор, но един бърз поглед й подсказа, че онова, което търсеше, не беше там. Познаваше почерка на Тантал като своя собствен, и не го виждаше никъде. После осъзна, че макар Кастор да беше най-умният и най-храбрият от клана Телос, той щеше да е последният човек, с когото Тантал би се свързал. Тя отиде от другата страна на библиотеката и започна ново търсене на друго писалище.

Под другото писалище видя сейф, сложи ръка върху въртящата се ключалка с шифър и изпита надежда, че не е проектирана от Потомък. След няколко мига на колене, в които се ослушваше за щракването в ключалката, търсенето й бе рязко прекратено. Почувства горещото, плътно убождане на игла, нахлуващо във вратната й вена. Ахна задавено, когато разпозна коктейла от упойващи лекарства, който използваше върху други Потомци. Смътно си спомни, че когато беше упоила Хелън, бе оставила в чантата си резервна спринцовка, заредена и готова, просто за всеки случай. За секунди зрителното й поле се смали и изчезна.

 

 

Когато се събуди, Дафна почувства, че ръцете й са пристегнати в метални окови. Когато се опита да фокусира замъгленото си зрение, видя, че се намира на тъмен бряг. Чу звънтенето на вериги, когато приближи ръце към лицето си, и видя, че китките й са пристегнати в белезници. Върху двете й ръце имаше дълбоки вертикални разрези, от които още се процеждаше бързо изтичаща кръв дори докато зарастваха. Беше жадна от загубата на кръв, но пренебрегна това чувство и призова мълния.

Белезниците се нагорещиха, докато засияха толкова ярко, че Дафна трябваше да извърне затворените си очи, за да не я заслепи светлината. Тя беше почти непоносимо ярка, но белезниците не се стопиха, дори и когато тя изчерпа и последния си заряд. Имаше малко вещества, които можеха да издържат толкова силна топлина при нормално атмосферно налягане, без да се превърнат в течност или газ.

— Волфрам — прошепна тя през сухите си, напукани устни, ядосана на себе си, че е действала, без първо да помисли.

Нажежените до бяло брънки от почти неразтопяем метал водеха към гръмоотвод, забит в земята като кол. Тя не само беше неподвижна, но и всеки неин опит да запрати мълния по някой враг в крайна сметка щеше само да се разпадне в пясъка.

— Не мислех, че са ти останали мълнии — обади се женски глас отнякъде долу край ватерлинията. Приведеният силует се надигна и се приближи до Дафна. — Отнех ти доста кръв, за да те обезводня, или поне си мислех, че съм го направила.

— Защо правиш това? — попита Дафна меко. — Ти не си убийца, Пандора.

— Знам, че не съм — призна Пандора със смирено кимване. Опитах се да те убия, докато беше в безсъзнание, но не можах да го направя.

— Тогава ме пусни да си вървя — каза Дафна с тъжна усмивка. — Знам защо правиш това. Отричането е мощна сила, а скръбта може да озлоби един добър човек. — Дафна с усилие се надигна на колене. — Но защо не ми вярваш? Или ако не на мен, защо не повярваш на Лукас, собствения ти племенник? Той е Търсач на истината.

— Лукас има всички основания на света да иска твоята версия на историята да е вярна — изсъска Пандора, подритвайки пясъка, докато крачеше. — Заслепен е от любовта си към Хелън и е готов да направи всичко, за да я задържи. Може би дори да излъже собственото си семейство.

— Първо, Лукас може да има Хелън само наполовина — каза Дафна мрачно. — И второ, знаеш, че има по-лесни начини да видиш дали казвам истината за това, кой уби Аякс, отколкото да ме отвличаш. Някога питала ли си Тантал защо още се крие?

— Вероятно защото знае, че можеш да изглеждаш или да звучиш като всеки! — изкрещя Пандора в отговор, вбесена. — Единственото, което не можеш да направиш, е да подправиш нечий почерк. Затова общува само чрез писма — за да се предпази, защото знае, че искаш смъртта му!

— А защо бих го искала мъртъв? — Самата Дафна се разгневи. — Ако исках Триумф, защо не бих убила някого от вас, тавански плъхове, в мига, щом ви видях? Защо бих искала Тантал, и единствено Тантал, освен ако не е откраднал от мен нещо ценно? — попита тя: гласът й най-сетне се прекърши.

Пандора наблюдаваше Дафна, докато тя се отпускаше обратно на пясъка, обръщайки гръб на океана, от който се ужасяваше, за да се втренчи с увиснала челюст в собствените си крака. Пандора се отдалечи от нея и скръсти ръце, като наклони лице така, че да го докосва вятърът. Дишаше с усилие, а очите й се стрелкаха от ляво на дясно, сякаш се опитваше да разчете тъмния хоризонт. Внезапно отново се сепна и застана неподвижно.

— Змия такава — каза тя, като се обърна, за да се взре в Дафна с примесен със страхопочитание гняв. — Креон каза, че си прозорлива и лукава, но това е нещо съвсем друго. Ти наистина вярваш на това, което казваш! Затова Лукас не можа да открие нищо лъжливо в казаното от теб. Толкова години се криеш зад лицата на други хора, и сега представляваш само една голяма лъжа. Тъкмо затова трябва да те държа далече от Кастор и Палас — от всички, които обичам. Знам в сърцето си, че си използвала пояса на Афродита, за да измамиш брат ми. Никога не си го обичала, и той никога не би могъл да те обича. — Думите й биха сурови, но в тона й започваше да се прокрадва съмнение.

Аякс беше твърде добър, беше твърде чист…

— И твърде благороден, и нежен, и великодушен, и храбър — каза Дафна, като повиши тон, за да надвика Пандора. Мигаше постоянно, докато сухите слъзни каналчета на очите й се присвиваха, а от тях не излизаше нищо. Тялото й плачеше, но сълзи липсваха, и по някакъв начин така усещането беше по-мъчително от обикновено. — Откакто Аякс си отиде от света преди деветнайсет години, в него не остана нищо хубаво за мен — прошепна Дафна.

— А Хелън? Тя не е ли нещо хубаво. И поне е част от Аякс… — Пандора млъкна, без да довърши, когато очите на Дафна започнаха да се забиват като свредели в нейните.

— Рожденият ден на Хелън беше вчера — седемнайсетият й рожден ден — прошепна Пандора шокирано. — Но защо? Защо би искала да я накараш да мисли, че Лукас е неин братовчед…

Пандора извърна поглед, като клатеше печално глава. Не можеше да разбере как Дафна, как, която и да било майка, може да нарани така собствената си дъщеря. Но времето им беше изтекло. Креон се задаваше по брега, зад гърба на Пандора. Дафна се беше опитала да я спечели на своя страна, искрено се беше надявала, че тя ще я пощади, но никога не беше имало истински шанс за това. Дафна можеше единствено да се моли Аякс да й прости в Подземния свят.

— Точно така, Пандора, Хелън не е негово дете. Нямам нищо от Аякс и следователно нямам нищо ценно на този свят. Дори ти, невръстната сестричка, която той обичаше толкова много, онази, която той ме накара да обещая, че ще закрилям, дори ти си безнадеждно покварена. Знаеш ли, за Аякс би било равносилно на смърт да те види такава.

— Не смей да ми казваш какво би почувствал брат ми! — изпищя Пандора, когато нещо се прекърши в нея, точно както Дафна знаеше, че ще стане. Тя се хвърли към Дафна, с пръсти, изкривени като нокти на хищна птица, опитвайки се да й издере очите. Дафна се претърколи под Пандора, за да се предпази възможно най-добре, както беше окована. Знаеше, че трябва да се защити само за миг.

— Не я докосвай, може да има още мълнии! — изкрещя Креон, като улови Пандора изотзад и я дръпна силно от Дафна.

Дафна се извърна от Креон и Пандора, докато те се бореха. Като покри лицето си с ръце, тя се сдоби с къса, тъмна коса и се престори, че се отдръпва.

— Той никога нямаше да се влюби в нея! — изкрещя Пандора, потънала в мъката си, докато се бореше с Креон. — Щеше да я презира точно както я презирам аз, зная го!

Пандора се напрегна да се измъкне от силните ръце на Креон, но той следваше всяко движение на отчаяното й усилие да се освободи. Дафна не можеше и да си мечтае за по-добър начин за отвличане на вниманието.

— Не й позволявай да те обърка, братовчедке! Тя е една от избраниците на Афродита, и не е нужно да си мъж, за да почувстваш влиянието й. Тя може да разчувства сърцето на всеки само с един поглед — каза той, когато най-сетне успя да извлече Пандора.

Поведе я надолу по брега и надалече от ценната пленница, като й говореше през цялото време. Отдалечиха се точно толкова, че Дафна да може да е сигурна, че няма да я видят как извършва пълното преобразяване, докато приемаше образа на Пандора. После се удари в окото и устата и започна да стене.

— Креон! — извика дрезгаво Дафна в образа на Пандора. — Какво правиш? Махни се от нея. Това е Дафна! Тя ни изигра! Нея слушай!

Дафна започна да пищи и да вие, докато видя как Креон се поколебава, а после сграбчва грубо Пандора за ръката и я завлича обратно при Дафна, прикована към земята.

— Когато се търкаляхме на земята! — изхълца Дафна, като посочи с пръст към Пандора и си послужи с влиянието на пояса на Афродита. — Измъкна се от оковите и прикова мен в тях. Толкова е силна — нямах представа!

— Тя лъже! — изпелтечи Пандора. Опита се да издърпа китката си от хватката на Креон, но той не я пусна. Тя хвърли поглед от Креон към Дафна, толкова потресена, че не знаеше какво да прави.

— Не вярвай и на една дума, която казва! — възкликна Дафна: очите й се приковаха в тези на Креон, докато огъна волята му като парче тънка опаковъчна хартия и я пъхна в един от задните джобове на ума му. — Тя иска да бъде отведена при баща ти, но иска да бъде отведена при него като Пандора, за да може да се приближи достатъчно до него, за да го убие! Тя планира това от началото и ме изигра така, че паднах право в ръцете й! Толкова съжалявам, братовчеде. Нямах представа колко е хитра!

Креон се взря в Пандора с неподправена омраза. Изви ръката й в ставата и тя падна на колене, пищейки. С безизразен поглед, той измъкна от колана си малък бронзов нож и преряза гърлото на Пандора толкова дълбоко, че почти й отряза главата. Беше мъртва още преди кръвта й да попие в пясъка.

Хелън литна на петдесетина стъпки над Хектор, когато той изтича от предната врата на къщата на семейство Делос и започна да обикаля покрай периферията на острова. Беше тъмно, невероятно тъмно, особено след като на по-голямата част от острова още нямаше ток. Освен това беше студено. Всички на острова си стояха вътре, сгушени около камините, или включваха аварийните си генератори. Останалите от семейство Делос бяха сигурни, че Креон ще се възползва от факта, че улиците бяха пусти, за да измъкне майка й от острова. Касандра беше изтощена и не можеше да получи никакво видение, затова бяха принудени да гадаят как ще стане това. След дълго обсъждане, семейството бе убедено, че Креон ще потегли с хеликоптер или частен самолет. Лукас щеше да лети над Кастор и Палас, докато огледат летището на западния край на острова, а Ариадна трябваше да следи пристигането на фериботите на северозапад, просто в случай, че Креон се опиташе да измъкне Дафна с лодка. Хектор направи нещо неочаквано. Избра да тича из тъмния, пуст североизточен бряг, привидно на безполезна мисия.

Разбира се, Хелън веднага предложи доброволно да лети над него, за да го прикрива. Ако имаше едно нещо, което беше научила в няколкото си кратки седмици на тренировки, то беше, че Хектор можеше да влезе в умовете на противниците си и да се досети точно какъв ще бъде следващият им ход. Независимо колко логична беше стратегията на семейство Делос. Хелън бе готова да се довери безусловно на инстинктивното усещане на Хектор за Креон много повече, отколкото, на който и да е внимателно обмислен план. Беше имало разгорещен спор дали на Хелън изобщо да й бъде позволено да излезе от къщата, но в крайна сметка, никой от Тиванската Династия не можеше да откаже на Наследницата правото да потърси майка си, главата на Династията на Атрей. Помогна и това, че всички смятаха, че Хелън в края на краищата просто ще лети наоколо в непрогледната тъмнина над Хектор, защитена и безполезна, и от погрешната страна на острова.

Под себе си, Хелън гледаше как Хектор се вряза във вълните на няколко пъти. Взря се в него озадачена. Всеки път той спираше, разперваше ръце, докато ги прокарваше над водата, а после изскачаше отново с разстроен вид. Хелън знаеше, че той има талант на Потомък, свързан с водата, и от начина, по който сякаш изпробваше вълните, почти общувайки с тях, Хелън предположи, че той търси нещо някъде далече в тъмния океан. Внезапно осъзна защо Хектор беше избрал този забравен от боговете маршрут — той наистина търсеше нещо във водата, може би лодка откъм далечния край на брега. Защо да си даваш труд да се регистрираш по летищата или да попълваш митнически декларации за фериботи, когато се намираш на остров? В тъмнината на нощта не беше нужно нищо друго, освен гребна лодка и някакъв малък кораб, закотвен в по-дълбоки води, и можеше да слизаш на континента или да се отдалечаваш от него, без да се налага да декларираш нищо пред властите. Можеше дори да изведеш оттам похитена жена.

Сърцето на Хелън се преобърна и тя започна трескаво да оглежда черната вода за някаква следа от лодка. Непрекъснато си представяше животинското изражение в очите на Креон, когато той стовари кинжала си над сърцето й. Хелън не обичаше майка си — едва я познаваше — но не би пожелала на никого ужаса, който беше почувствала в онзи момент. В Креон се таеше зло, а Хелън подозираше, че в единствената им краткотрайна схватка беше видяла само миниатюрна частица от онова, на което беше способен.

Силуетът на Хектор внезапно се стрелна напред, подтикнат от огромен прилив на скорост. На приглушена светлина зрението на Хелън не беше толкова остро като това на Хектор, и тя трябваше да примижи, за да види онова, което беше видял той, но когато успя, залитна и едва не падна от небето.

На брега имаше тъмни силуети. Нямаше огън, нито фенери, които да осветяват пейзажа, затова бе трудно да се каже колко души има там. Хелън увеличи скоростта, като задмина Хектор от въздуха, и загледа безпомощно как някакъв едър мъж принуди една жена да застане на колене. Хелън чу как жената изпищя и внезапно писъкът бе заглушен от гъргорещ звук. Като летеше по-бързо от когато и да било преди, Хелън се устреми надолу и се приближи достатъчно да види как Пандора пада безжизнена на пясъка в краката на Креон, а друга Пандора, окована и притисната към земята зад тях, проблясва и приема образа на Дафна.

Миг по-късно зверски рев изригна от гърлото на Хектор, когато видя тялото, което лежеше на пясъка. Цялото му тяло се разтресе от неестествена ярост и болка, и Хелън разбра, че Фуриите са го обсебили. Все още далече, Хектор затича бързо през мокрия пясък, с очи, приковани върху Креон, докато Креон се обърна и се втренчи в Дафна. Креон стисна здраво окървавения нож, който държеше в ръка, и запристъпва към Дафна, готов да я убие.

— Махай се! — изкрещя Хелън на Креон, когато тупна на пясъка до окованата си майка.

Ръцете на Хелън засияха в леденосиньо от светлината на зараждаща се мълния. Разбрал, че е превъзхождан по численост и въоръжение, Креон незабавно се обърна и побягна към вътрешността на острова. Хектор, който щеше само след секунди да достигне целта си, изръмжа и смени посоката, впускайки се в преследване на Креон.

— Хектор, чакай! Недей да го преследваш сам! — извика Хелън след него, неспособна да изостави вързаната си и ранена майка. Но Хектор не я слушаше. Хелън видя как двамата се отдалечават със спринт, толкова подобни по телосложение, че гледани в гръб, можеха да минат за близнаци. Хелън имаше натрапчивото чувство, че Хектор преследва подобен на сянка образ на самия себе си.

Хелън се обърна отново към Дафна и изтръгна веригите от халките с голи ръце.

— Какво си направила, майко? — попита тя през стиснати зъби.

— Не и това! — изрече задъхано Дафна, като посочи към тялото на Пандора.

— Видях те в образа на Пандора от въздуха! — изкрещя Хелън, като зарови грубо ръце в косата си и закрачи, обзета от безсилен гняв.

— Направих това, за да объркам Креон — нямах представа, че ще я убие!

— И не си използвала пояса на Афродита, за да му повлияеш? — попита Хелън скептично.

— Никога не съм му повлиявала да убива! — заяви Дафна ожесточено, като се надигна от коленопреклонната си поза и погледна Хелън в лицето. — Просто се опитвах да спечеля малко време, да протакам възможно най-дълго. Никога не съм си мислила, че ще направи това!

— Добре. Както и да е — каза Хелън, внезапно приключила с разговора. Свали си якето и покри с него ужасния труп — трупът на Пандора, помисли печално тя, преди да се обърне отново към майка си. — Тежко ли си ранена? — попита.

— Ще се оправя. Трябва да спреш Хектор — каза Дафна, като смени плавно посоката на разговора. — Върви. Ще отнеса Пандора обратно при семейството й. После ще те намеря.

Хелън кимна на майка си: знаеше, че в историята има още нещо, но че то ще трябва да почака. Скочи във въздуха и се отправи на запад, като се придържаше ниско към земята, за да не изпусне Хектор и Креон, докато тичаха през невероятно тъмната вътрешност на острова. Очите й не можеха да манипулират светлината така, както очите на Децата на Аполон; тук тя беше онази, която се намираше в неизгодна позиция. Прииска й се Лукас да беше с нея. Той щеше да е в състояние да вижда идеално дори в тъмнината на тресавищата. Освен това щеше да знае къде да гледа, защото беше по-добър в стратегията. Най-вече, просто й се искаше той да е с нея, за да не е принудена да се изправи пред Хектор и Креон сама.

Отблъсквайки тази мисъл настрани, тя литна от единия край на острова до другия, но не ги видя никъде. Върна се назад по следите си, знаейки, че съперникът й не е достатъчно глупав, за да продължи да бяга, докато падне в океана. Креон беше хванат като в капан на острова, освен ако не се опитваше да се добере до някое място, откъдето можеше да го напусне. Хелън направи остър завой и литна на север към ферибота.

Беше късно, твърде късно да хванат последния ферибот, но може би Креон не знаеше това. След миг Хелън приближаваше по-населения район край центъра на града, и трябваше или да литне по-високо, за да не я видят, или да слезе на земята и да пробяга остатъка от пътя. Реши да кацне, докато още знаеше, че може да го направи, без да я забележат. Започна да подтичва към ферибота, като се оглеждаше и ослушваше пътьом. Когато подмина Индия Стрийт, чу пляскащи звуци и глухи тупвания като от ожесточен близък бой. Краката й зашляпаха по настилката, когато затича по средата на пътя в посока на звуците, вече знаейки къде отива, къде Богините на съдбата са уредили да се случи това. Атенеумът на Нантъкет.

Хелън зави зад един ъгъл и видя, че воал от мрак закриваше целия край на улицата. Дори в тъмна стая е възможно да почувстваш другите предмети около себе си, но сенките на Креон бяха толкова плътни, че отнемаха на Хелън нещо повече от самото зрение; изтръгваха я от корен, като разклащаха и другите й сетива. Когато погледна нещото, което Креон бе създал, Хелън разбра защо го наричаха Повелител на сенките. Той не просто отнемаше светлината, а нещо повече; създаваше същото нещо, което се спотайва под стълбите на мазето или в дъното на килера — онази пълна тъмнина, за която умът вярва, че гъмжи от серийни убийци и чудовища. Хелън бе принудена да сподави един писък само като я гледаше.

Някъде вътре в тази ужасяваща черна дупка, тя чуваше как Креон и Хектор се бъхтят помежду си в сляпа ярост. Хелън беше объркана. Беше толкова изплашена от объркващото небитие, което Креон беше създал, че не можеше да застави краката си да изтичат в него. Тя изкрещя името на Хектор и присви юмруци в пристъп на безсилен гняв, и когато го направи, ръцете й засияха със суровото синьо-бяло сияние на електричеството. После й хрумна нещо.

Когато се бореше за живота си срещу Креон във фоайето на дома си, нейната искра беше отхвърлила назад мрака, за да може да го види. Въпреки че той можеше да контролира други видове светлина, нейната мълния сигурно беше някак различна. Действайки незабавно, Хелън протегна ръце и призова ярка искра да затанцува между дланите й. Освети цялата сцена пред себе си.

Хектор лежеше по гръб, а Креон стоеше над него, като блъскаше неспирно главата му в мраморните стъпала на библиотеката. Синьото сияние засъска и зажужа все по-силно около ръцете на Хелън, и Хектор обърна подутите си очи към нейната ярка светлина. Усмихна се. Освободен от объркващите сенки на Креон, Хектор успя да се пребори и да се измъкне изпод хватката на братовчед си и се изправи да го погледне в лицето.

Налетяха един на друг, преди Хелън да успее да направи дори една крачка повече. Сблъсквайки се, Креон и Хектор забиха взаимно лица в мраморните стъпала. Всеки запрати другия в дорийските колони, и двамата взаимно задърпаха кожата и кокалите си, като всеки се опитваше да унищожи другия. Хелън затича, като им крещеше да спрат, но беше прекалено закъсняла. Докато тя все още беше на половин пресечка от тях, Хектор успя да се промъкне зад Креон. С едно пукащо дръпване счупи врата му.

Хелън спря да тича и замръзна насред улицата, устата й увисна отворена, когато безжизненото тяло на Креон се търкулна надолу по стъпалата. Хектор погледна надолу към тялото, а после нагоре към Хелън, за миг свободен от Фуриите и напълно владеещ собствената си страст. За частица от секундата Хелън знаеше, че Хектор разбира какво е направил, и че онова, което беше извършил, бе немислимо. Беше убил собствения си братовчед.

Тъмна комета падна от небето и се вряза в разсеяното тяло на Хектор, като го запрати през три колони и пропука самата основа на бутафорния храм.

— Лукас, спри! — изпищя Хелън: гласът й се прекърши мъчително, когато извика с всичка сила.

Лукас не я чуваше. Фуриите го бяха обсебили. Всичко, което той можеше да чуе, бяха техните заповеди да убие убиеца, посегнал на собствения си род. Лукас удряше Хектор отново и отново, опитвайки се да го пребие до смърт.

Хелън наполовина прелетя последните няколко крачки до двамата биещи се противници. Хвърли се във въздуха, а после отново се спусна с трясък върху тях, с толкова голяма гравитация, колкото успя да събере. Като отблъсна двете момчета отново назад в напуканите отломки от стъпалата на библиотеката, Хелън рязко вдигна ръце над главата си във въздуха във формата на буквата V и призова еднакви мълнии за всяка ръка. Преди някой от двамата да успее да й попречи, тя запрати мълниите си върху главите на биещите се братовчеди и с шока изпрати и двамата в безсъзнание. Когато паднаха неподвижни под ръцете й, Хелън чу зад гърба си бързи стъпки. Останалите от семейство Делос идваха.

— Изчезвайте — изкрещя тя с отмалелия си глас, когато се завъртя да застане лице в лице с Ариадна и Палас, и двамата — тичащи към нея от противоположни улици.

Хектор беше в безсъзнание, но все още можеше да подбуди Фуриите в семейството си. Грехът му бе толкова скорошен, че поривът да го убият щеше да бъде настойчив и заслепяващ, дори за онези, които го обичаха най-много. Хелън се бе помирила с Тиванската Династия, но не беше станала част от нея, затова беше милостиво свободна от подтика да убие Хектор, който сега се беше превърнал в техен най-голям враг — Прокуденик. Тя призова усещането, което я свързваше с мълниите й, и почувства разочароващо малка искра. Тичаше наоколо от часове, без да е изпила дори глътка.

Погледна назад към Хектор и Лукас, увери се, че и двамата дишат, а после се изправи и излезе на улицата, като застана между безчувственото тяло на Хектор и разгневеното му семейство.

— Не се приближавайте — каза Хелън, като принуди заряда, който й беше останал, да изскочи като искра от пръстите й в мнима демонстрация на сила.

Хелън протегна леденосините си ръце, докато слизаше по онова, което бе останало от стълбите, и премести очи от прикрития поглед на Ариадна към оголените зъби на Палас. Те вече не бяха самите себе си, а бездушни оръдия на Фуриите. Тя излезе на улицата и повдигна сияещите си ръце, за да ги възпре. При вида на мълниите й те се дръпнаха на една-две крачки назад, но точно когато се готвеха да се отдръпнат напълно, Кастор зави зад един ъгъл, последвал шепота на Фуриите.

Хелън бе нелепо превъзхождана по численост. Нямаше представа колко далеч щеше да е принудена да стигне, за да предпази Хектор от собственото му семейство. Не беше по-способна да убие някого от тях, отколкото да им позволи да го убият. Ако не се хванеха на блъфа й, вариантите й се изчерпваха. Никога, през целия си живот, не се беше чувствала толкова сама.

— Хелън, държа Хектор! Остани между нас, докато го отведа — провикна се Дафна зад нея. — Каквото и да правиш, не им позволявай да спрат погледа си върху него, или ще изгубим тази битка!

При звука на майчиния си глас Хелън въздъхна, толкова облекчена, че има някого на своя страна, че намери силата, от която имаше нужда, за да направи единствения възможен избор.

Не я беше грижа дали ще пресуши и последната капчица вода от тялото си. Единственото, което я интересуваше, беше да спре цикъла на отмъщението, преди той да погълне едно семейство, което тя обичаше. Тя разпери широко ръце и с последен задъхан тласък накара мълниите си да затанцуват в голям, ослепителен кръг около тялото й. Ариадна, Палас и Кастор рязко вдигнаха ръце да предпазят очите си от единствения вид светлина, който не можеха да контролират.

Ореолът от кълбовидни мълнии на Хелън беше по-горещ от повърхността на слънцето. Той разтопи настилката под краката й, превръщайки я в лава, и нагорещи въздуха около нея, докато той буквално забръмча. Семейство Делос отскочиха от непоносимата светлина и горещина, но по-важно, отскочиха от Дафна, когато тя изтича в тъмнината с безжизненото тяло на Хектор, преметнато на рамото й.

Болката беше непоносима. Хелън не можеше да удържи кълбото от електричество повече от няколко секунди. Щом чу стъпките на Дафна да се отдалечават, тя угасна като изгоряла крушка и се запрепъва отчаяно, за да излезе от нажежения до бяло втечнен асфалт, който се разливаше на локви под нея, като я изгаряше и я задавяше със зловонни газове. Запълзя на длани и колене към Ариадна, Кастор и Палас, чиито лица бяха еднакви измъчени маски, когато всички внезапно си дадоха сметка за онова, което без малко не бяха извършили. Но Хелън все още не можеше да им позволи да рухнат.

— Лукас има нужда от помощ! — изхриптя тя, като посочи назад към разбитите стъпала на Атенеума.

— Ариадна — изрече Кастор с пресеклив глас. — Върви да доведеш Лукас. Хелън, можеш ли да ходиш?

— Не — призна тя, като поклати глава.

— Ще дойдат хора — каза Кастор, като я вдигна и понечи да я отнесе, но спря, когато забеляза, че брат му не го следва. — Палас! Трябва да вървим!

— Синът ми — прошепна Палас, неспособен да помръдне.

— Татко, хайде! Трябва да вземеш тялото на Креон! — изсъска Ариадна от стълбите на Атенеума. Беше преметнала Лукас на раменете си и се оглеждаше трескаво наоколо да види дали има свидетели.

Звукът от гласа на дъщеря му успя да отвлече вниманието на Палас достатъчно, за да го накара да вдигне Креон и да последва Кастор извън центъра на града и нататък в тресавищата.