Серия
Любов под гибелна звезда (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Starcrossed, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 29 гласа)

9.

— Продължавай да издаваш брадичката си напред така и ще ти я отнеса — изкрещя Хектор. Доста крещеше през последния час и половина.

Хелън покорно прибра брадичка и повдигна юмруци, за да предпази лицето си. Поддържаше нисък център на гравитация и движеше крака, описвайки широки полумесеци, в случай че на земята имаше препятствия, които й се налагаше да преодолее. Обикаляше в кръг около Хектор, като наблюдаваше хълбоците му, дали няма да нанесе удар отдалече, за да я повали на рогозката. Правеше всичко, което й беше казал. После Хектор се ухили самодоволно и я удари в лицето. Тя падна по задник за десети път и след миг погледна нагоре към него през вече заздравяващите си очи.

— Това беше пак левият ти удар, а? — попита меко тя.

— Какво ти става, по дяволите? — каза той с глас, който напомни на Хелън за господин Хъргшимър. — Ти си по-бърза от мен. Защо не ми се изплъзна?

Хелън сви рамене и се изправи, отново заемайки отбранителна позиция. Хектор незабавно я удари с юмрук в стомаха и тя падна на колене.

— Достатъчно, Хектор — извика напрегнато Лукас. Хелън вдигна ръка, за да покаже на Лукас, че всичко е наред, докато се изправяше. За пореден път.

Не искаше Лукас да се меси в това. По някаква причина първият истински спаринг сеанс на Хелън бе приел лични измерения за Хектор, и тя искаше той да изживее докрай това, което потискаше, за да може да се освободи от него. Силните удари бяха болезнени, но не и наполовина колкото спазмите, затова можеше да се справи. В мига щом тя се изправи на крака, Хектор отново ги подкоси с едно светкавично движение на крака си, и те поддадоха.

— По-кротко! — изкрещя Джейсън. — Тя никога преди не се е била, тъпанар такъв!

Хелън вдигна очи и видя как Джейсън слага длан на рамото на Лукас, възпирайки го да скочи в клетката.

— Добре съм, хора. Няма за какво да се тревожите — каза тя възможно най-бодро, като се изправи отново. Хектор не схвана тона й.

— Защо отказваш да приемеш това на сериозно? — изкрещя й той. Тя се наведе да изплюе кръвта от устата си, а Хектор се завъртя назад и я цапна отново по главата.

— Престани! — изпищя Касандра някъде отзад, където Хелън не можеше да я види. — Тя не е роден боец, ясно? Кога ще си набиеш това в дебелата глава?

Хелън се почувства ужасно — знаеше, че сигурно е цялата пребита и окървавена, за да разстрои толкова много някой, който дори не я харесваше.

Докато Хелън успя да се изправи с усилие отново на колене, Касандра вече я нямаше в помещението за тренировка, където потомците държаха боксовите круши и клетката за упражнения по бойни изкуства. Хелън преглътна слюнката и кръвта, изпълнили устата й, и на мига съжали за това, когато се задави с един от собствените си зъби.

— Може ли малко вода, ако обичаш? — помоли тя Ариадна, която стоеше над нея с влажна кърпа.

От другата страна на клетката видя Джейсън, застанал между Лукас и Хектор. Ризата на Джейсън беше наполовина разкъсана и от една порезна рана на челото му течеше кръв, но въпреки това той се мъчеше да попречи на двете по-едри момчета Делос да се разкъсат взаимно като опаковъчна хартия в коледната сутрин. Хектор крещеше на Лукас, в опит да се оправдае.

— Тя може да понесе всичко. Всичко! Удрях я толкова силно, колкото не съм удрял никого досега, и тя веднага се изправяше пак! Но не отвръща на ударите! — изрева Хектор с глас, пресекващ от гняв. Видя Хелън да го гледа и насочи обвинително пръст към нея: — Мислиш си, че можеш просто да се отдръпнеш и да оставиш Люк да води всички битки вместо теб? По-силна си от всички ни, взети заедно, но си твърде добра, за да се биеш, така ли принцесо?

Джейсън обгърна брат си с две ръце и го задържа, докато Хектор се дърпаше и бореше.

Не си търся боя! — изфъфли Хелън през счупените си и бързо растящи наново зъби. Ариадна обви около нея собствените си ръце и я прегърна, докато гледаше кръвнишки големия си брат.

— Как смееш, Хектор? Тя не е израсла като нас, вечно хванати за гушите. Това просто не й идва отвътре — сгълча го тя.

Тонът на сестра му изглежда го усмири, и Хектор най-сетне спря да се бори срещу Джейсън, който се опитваше да го удържи. За миг се отпусна тежко върху брат си, а после го отблъсна рязко. После, с един лек скок се прехвърли през петметровата ограда, която заобикаляше тепиха, и се приземи умишлено със силен плясък.

— По-добре да го усвои. Защото не искам никой от любимите ми хора да умира, защитавайки мързеливия й задник — каза рязко. Когато той излезе от стаята за упражнения, Лукас изтича при Хелън.

— Толкова съжалявам. — Посегна и измъкна Хелън от обятията на Ариадна. — Не трябва да се биеш с него никога повече.

— Защо не? — попита Хелън, като отблъсна гърдите му: говорът й все още беше неясен от твърде многото удари в главата. — Може и да не съм роден боец, но той е прав. Трябва да усвоя това, иначе може да пострада и някой друг. Някой като баща ми или Клеър, или Кейт… Онези жени все още ме преследват. Могат да наранят всеки, на когото държа.

Лукас я хвана, когато падна. Огледа размазаното й лице сантиметър по сантиметър, докато я изнасяше от клетката и я носеше в едно пространство отзад, което служеше едновременно за съблекалня и медицински пункт.

Сложи я да седне върху една маса от неръждаема стомана и я остави само за миг, за да вземе малко марля, леген с вода и — странно — картонена кутия със сок и буркан с чист мед. Без да каже нито дума, й направи знак да отвори уста — което тя направи — а после започна бавно да излива тънки струйки мед върху езика й. Щом вкусовите й рецептори разпознаха мазния сладък вкус на слънчева светлина, тя разбра. Медът бе съвършената оздравителна храна за полубожествата. Обзе я някаква безумна нужда и тя сграбчи китката му с две ръце и не я пусна, докато бурканът не свърши.

Когато медът изчезна, тя най-накрая си пое дъх. Вдигна поглед, срещна очите на Лукас и кимна в отговор на въпросителния му поглед, сякаш за да каже, че вече е по-добре. Без да каже нито дума, Лукас пъхна пластмасова сламка в кутията със сок и я даде на Хелън да я държи, докато той започна да обработва раните й с марля и топла вода.

На Хелън й беше трудно да вижда ясно. Всичко беше разфокусирано и изглежда, че очите й не можеха да се задържат върху Лукас. Беше странно. Зрението й непрекъснато бягаше от тялото му, сякаш то бе твърде хлъзгаво за погледа й. Опита се да наблюдава изражението му, докато той обработваше порязванията й, но беше почти невъзможно да го вижда. Докато минутите се нижеха и Хелън оздравяваше от само себе си, Лукас отново стана видим и тя видя, че бръчките от тревога, врязани в челото му, се отпуснаха и изчезнаха. Той попи останките от кръв и въздъхна.

— Защо не се отдръпна от пътя на Хектор, Хелън? — попита той меко, нарушавайки продължителното мълчание. — Защо не му препречи пътя с ръце?

— Той е по-бърз от мен — отвърна тя, но и двамата знаеха, че това не бе цялата истина, и когато забеляза скептичното му изражение, тя продължи: — Знаех, че ако започна да го блокирам, той ще се ядоса повече, и тогава в крайна сметка нямаше да имам избор, освен да го ударя толкова силно, че нямаше да може да ми отвърне.

— Това все пак е смисълът на схватката, нали — каза Лукас с едва доловима усмивка.

— Тогава просто не я искам — каза Хелън сериозно. — Не искам да наранявам хората, Лукас. Не може ли да ме научиш на нещо друго?

— На какво например? — попита той объркан.

— Например като онова, което направи в коридора на училището, когато се видяхме за първи път. Как ме завъртя и застана между краката ми, за да не мога да те нападна? Това изобщо не ми причини болка, но ти въпреки това ме беше победил. Или това, което направи на вашата морава онази вечер. Помниш ли? Бях върху теб, а после ти направи онова движение с хълбоците си — каза тя с нарастващ оптимизъм. Той кимна и извърна очи.

— Нарича се жиу-жицу. Предназначено е за близък бой, а аз бих предпочел никога да не попадаш толкова близо до противниците си. Но ще те науча на него, ако искаш — каза той тихо.

Когато вдигна поглед към Лукас, Хелън осъзна, че все още вижда петна. Трябваше да се закрепи, като сложи ръце на кръста му. Когато петната изчезнаха, видя как бузите на Лукас поруменяват и почувства как от кожата му се излъчват топли вълни. Усети мириса му и той я накара да се почувства притихнала и спокойна, почти сънлива.

— И летенето — каза Хелън, внезапно изтръгвайки се от отпуснатото си настроение. — Все още имаш да ме учиш как да се издигам във въздуха. Щом науча това, ще мога просто да отлетя от лошите типове.

— Ще те науча да летиш — каза той меко, като кимна и сведе поглед. Хелън потърси очите му, но той не искаше да я погледне. Тя избърса лицето си с ръка и когато я отдръпна, по нея имаше кръв.

— Наистина ли съм толкова отблъскваща в момента? — попита тя, като се отдръпна от него, внезапно смутена. За нейна изненада той не отговори, само я притегли към себе си и я прегърна.

— Обещай ми нещо — промълви в косата й. Изчака я да кимне, а после продължи: — Обещай ми, че следващия път, когато се биеш, няма просто да стоиш там и да оставиш другия да те удря с все сила, докато вече е твърде уморен, за да си вдига ръцете.

— Ако мога да го избегна, повярвай ми, ще го направя — каза Хелън с лек смях, но Лукас се отдръпна от нея, за да може да я погледне в очите.

— Няма да гледам отново това. Разбра ли? — каза сурово.

Тя кимна бавно и видя как лицето му се поотпусна. Погледът му беше толкова напрегнат, че Хелън бе принудена да се огледа наоколо за друга тема за разговор.

— Ризата ти — каза тя, като посочи кървавия отпечатък от лицето си върху гърдите му. — Което ми напомня. Съсипах онзи екип за тренировка, който Ариадна ми даде. Да облека ли друг или приключихме?

— Приключихме. Можеш да си облечеш отново ежедневните дрехи, след като се измиеш — каза той рязко, сякаш за да пропъди мрачното настроение, в което беше изпаднал. Взе лицето й в ръцете си и огледа предишните й наранявания. След няколко мига я пусна. — Определено оздравяваш бързо. Но все пак ще имаш няколко впечатляващи синини, така че, ако бях на твое място, щях да избягвам баща ти за останалата част от вечерта.

— Просто ще му кажа, че ме тормозиш — каза Хелън, като сви рамене. Скочи от масата за прегледи.

— А пък аз ще му кажа, че ти харесва — подразни я той в отговор, с плътен и муден глас. Хелън вдигна поглед към него, отново почувствала се замаяна. За миг той беше само на един дъх разстояние от нея, но след това се отдръпна.

На излизане от съблекалнята той смъкна окървавената си риза и я метна в боклука. Зрението на Хелън отново стана стабилно и тя проследи как голият му гръб се отдалечава от нея. Когато и последните паяжини изчезнаха от очите й, тя реши, че ако Лукас беше гей, щеше да й се наложи да си направи операция за смяна на пола. Заради него щеше да си струва — и още как.

Докато се миеше, тя успя да огледа устата си. Левият й преден зъб все още израстваше и тя бе принудена да се засмее на нелепия си вид. Непонятно й беше как Лукас бе успял да запази сериозно изражение, докато я гледаше, при положение че беше щърба като шестгодишно хлапе. После осъзна, че сигурно беше попадал в подобни ситуации толкова много пъти, та почти не им обръщаше внимание. Хелън си помисли за онова, което бе казала Ариадна — че са израснали „постоянно хванати за гушите“. Сякаш призована от мислите й, Ариадна подаде глава в съблекалнята да види как е положението.

— Имаш ли нужда от изцеляване с ръце? — попита свенливо тя.

— Не, но заповядай, влез — отвърна Хелън. Може би щеше да й се отдаде възможност да попита дали Лукас все още си има приятелка някъде. — Как е Касандра?

— Доста напрегната, но ще се оправи. Ти си тази, която отнесе сериозно поражение от Хектор, и понеже знам какво е усещането, ще те попитам честно — има ли нещо все още счупено? — Ариадна премина плавно през съблекалнята.

— Няма нищо счупено. Е, поне вече няма — отвърна Хелън. Всичко в Ариадна беше толкова женствено, нежно и прекрасно, че Хелън просто не можеше да си представи някой да я удари. — Често ли си причинявате това един на друг? Тези схватки, искам да кажа. — Ариадна клатеше глава, още преди Хелън да е свършила да говори.

— Не. Правим си малки юмручни схватки помежду си, за да се поддържаме във форма, но само момчетата се бият истински, и то само когато имат нужда да се разтоварят от нещо. Най-много се бият Лукас и Хектор, както е видно.

— Не се ли разбират?

— И да, и не — поде Ариадна внимателно. — Хектор е много горд по принцип, но най-вече е горд с потеклото и семейството ни. Не му харесва обаче, че сме се отцепили от Тиванската династия. Не ме разбирай погрешно — той не вярва във всичките онези глупости, в които вярват Стоте братовчеди, но се дразни да вижда нашата Династия разделена. А Лукас смята, че е негова отговорност да държи Хектор в правия път, защото, ами, той е единственият, който може да го прави.

— Трябва да е много трудно да сте разделени от останалите си близки — каза съчувствено Хелън.

— Нямаме избор — каза Ариадна със скована усмивка.

— Заради култа ли? — попита тактично Хелън. — Лукас така и нямаше възможност да ми обясни…

— Тантал и Стоте братовчеди вярват, че ако съществува само една Династия, могат да възродят Атлантида — каза Ариадна. — Точно затова нашето семейство винаги е живяло във водата. Бостън, Нантъкет, Кадис… Всички те са близо до Атлантическия океан. Потомците изпитват привличане към него.

— Това е безумие! — избълва Хелън на един дъх, преди да осъзнае, че Ариадна говори сериозно. — Искам да кажа, Атлантида е само мит, нали? — Мисълта за град, съществуващ някъде дълбоко под тъмните, задушаващи вълни, накара Хелън неволно да потръпне. Отпи от кутията си със сок, за да прикрие бурната си реакция, и зачака Ариадна да продължи.

— Мит ли е планината Олимп? Или раят? Всичко зависи от това, в какво вярваш, а повечето Потомци вярват, че Атлантида е истинска, но проблемът е, че не можем да стигнем дотам, докато първо не постигнем няколко неща. Виждаш ли, точно след края на Троянската война, Касандра от Троя направила важно пророчество. Казала, че ако остане само една Династия от Потомци, можем да въздигнем Атлантида и да я обявим за своя земя завинаги. Според тълкуванията на Стоте братовчеди това пророчество означава, че ако ние, полубоговете, успеем да влезем в Атлантида, ще станем безсмъртни, точно като боговете на Олимп.

— Иха — промърмори Хелън. — Как да не искате това?

— Изкушаващо, а? С изключение на проблема, че ако всички четири династии се обединят или ако остане само една обединена Династия, ще нарушим примирието.

— Какво примирие?

— Примирието, сложило край на Троянската война.

— Мислех, че гърците са спечелили. Не са ли избили всички троянци и изгорили Троя до основи?

— Определено.

— Тогава, ако гърците са победили, защо е нужно примирие?

— Още от началото имало трета група, която се сражавала в Троянската война. — Ариадна се усмихна на озадаченото изражение на Хелън. — Боговете. Те избирали чия страна да вземат: или на своите деца получовеци, или на герои, които особено им се нравели. Някои богове дори слезли от Олимп, за да се бият във войната. Биели се едни срещу други и били дълбоко обвързани с изхода на войната. Това усложнявало всичко. Накрая Потомците, които били на страната на гърците, трябвало да сключат сделка със Зевс.

Ариадна обясни, че Троянската война била най-опустошителната, която древните хора били виждали. Това бил първият път, когато отделните династии обединили сили, за да образуват една огромна армия. Тя заличила от лицето на Земята по-голямата част от западния свят, като почти сложила край на цивилизацията, каквато я познаваме, и била точно толкова унищожителна за боговете на Олимп, колкото и за човеците.

Аполон се биел, препускайки редом с Хектор в неговата колесница, Атина се сражавала заедно с Ахил, а Посейдон се биел и на двете страни във войната, като сменял позицията си толкова често, колкото приливът сменя отлива. Дори Афродита, богинята на любовта, веднъж се спуснала на бойното поле да защити Парне, и докато го грабвала, за да отлети с него и да го спаси от почти сигурна смърт, ръката й била порязана от гръцки меч.

Когато баща й, Зевс, видял, че Афродита е ранена, й забранил да се връща в Троя. Тя не му се подчинила, разбира се, и това разгневило Зевс, но не достатъчно, за да се намеси. Едва след като дъщеря му Атина и синът му Арес едва не се изпратили взаимно в Тартар, адско място, откъдето няма връщане за безсмъртните, Зевс разбрал, че трябва да действа. Войната на човеците разкъсвала семейството му и застрашавала господството му над небесата.

Намесата на Зевс била почти прекалено закъсняла. Десет години били изминали, откакто започнала войната, и всички олимпийски богове били толкова въвлечени в нея, че единственият начин, по който Зевс можел да ги накара да спрат да се бият помежду си, бил да накара Потомците да спрат да се бият. След десет години, в които боговете се намесвали в делата им, десет години, в които боговете протакали войната и я правели все по-ужасна, единственото, което искали и гърците, и троянците, било да бъдат оставени на спокойствие. Зевс трябвало да се спазари със смъртните, като им предложи нещо, което искат. И човеците, и Потомците искали боговете да се върнат на Олимп и да си останат там, а те се съгласили в замяна на това да прекратят войната.

Зевс също се съгласил. Заклел се във водите на река Стикс, че ако Потомците сложат край на войната — не го било грижа как — боговете ще се оттеглят на Олимп и ще оставят света на мира. Но преди да скрепи клетвата си, поискал уверение, че подобна ужасна война няма да заплашва Олимп никога повече. Според него извършеното от гърците обединяване на Династиите на Потомците, за да се бият срещу троянците, едва не унищожило Олимп. Зевс искал да бъде сигурен, че подобно обвързване няма да се повтори никога повече. Когато скрепил с печата си примирието и дал нерушимия си обет, че олимпийците ще напуснат Земята, той се заклел също и да се върне и да заличи Потомците от лицето на Земята, ако Династиите някога се обединят отново.

— Звучи като това, което станало в края на Втората световна война, когато Съюзниците си поделили Германия — отбеляза Хелън. — Разкъсали страната, с надеждата да избегнат Трета световна война.

— Много подобно е на това — съгласи се Ариадна. — Богините на съдбата са обсебени от цикличността и повтарят едни и същи модели отново и отново по цял свят — особено когато въпросът опира до Голямата тройка — война, любов и семейство. — Ариадна замълча за миг, вглъбена в някаква мрачна мисъл, преди да довърши историята. — Както и да е, Троя била предадена от един от своите хора и опожарена до основи, и след няколко месеца на объркване, хитрини и разплата — по-голямата част от които са описани в „Одисея“ — олимпийците най-сетне напуснали Земята. Зевс се заклел, че ако Династиите някога се обединят отново, той ще се върне и Троянската война в общи линии ще започне отначало.

— А тя свършила някъде точно преди пълното унищожение на цивилизацията — каза Хелън, като се опитваше да си представи какво би означавало „краят на цивилизацията“ сега. — Ако Троянската война е била толкова унищожителна, когато се е водела само с мечове и стрели, какво би станало с днешните оръжия?

— Да. Минавало ни е през ума — Ариадна отмести очи и заби поглед в скута си. — Ето защо моето семейство — баща ми, чичо Кастор и леля Пандора — се отделиха от останалата част от Тиванската династия. Дори Тантал да е прав, дори ако обединението е ключът към безсмъртието, не мислим, че си заслужава пълното унищожаване на Земята.

— Твърде много е да се откажеш от такова нещо. Искам да кажа, очевидно е правилно, но безсмъртието… — Хелън поклати глава при тази мисъл. — И Тантал и Стоте братовчеди просто ви оставиха да си тръгнете? — попита тя невярващо.

— Какъв избор имаха? Не могат да ни убият, защото сме роднини, но напоследък започнаха да ни заплашват, опитвайки се да ни вкарат насила отново в лоното си, и някои от нас — добре де, Хектор — започнаха да се съпротивляват. Той си търсеше схватки, захапвайки стръвта, когато го наричаха страхливец, задето не иска да се бие с боговете. Според нашата традиция, да убиваш собствените си роднини е най-ужасният възможен грях, а той беше толкова близо до това, Хелън. Моето семейство напусна Испания, защото Хектор се забърка в ужасна схватка и едва не загина, но по-лошото беше, че едва не уби някой от собствената си кръв. Няма прошка за човек, който убива кръвен роднина — каза Ариадна приглушено.

— Но вашата Династия не е последната. Моята е — каза Хелън: цялата истина започваше да й просветва.

— Никой не знаеше за теб. Преди около две десетилетия имало „Последен сблъсък“ между Династиите. Всичките четири Династии се нападнали помежду си, всяка от тях — опитвайки се да унищожи другите. Тиванската Династия спечелила и се смяташе, че другите три — Династията на Атрей, Атинската Династия, и Римската Династия — са напълно заличени. Но макар да се смятало, че всички останали са мъртви, Атлантида не била възродена и боговете не се завърнали. Баща ми, леля ми и чичо ми смятаха, че ние възпираме войната, като отказваме да се присъединим към Тантал и неговия култ. Мислехме, че трябва да сме ние, защото се предполагаше, че не е останал никой друг. — Ариадна си пое дълбоко дъх и погледна Хелън. — Но през цялото време си била ти. По някакъв начин майка ти те е скрила тук, запазила е вашата Династия, която и да е тя, и е попречила на войната да започне. Тя — чрез теб — освен това е попречила на Тантал да завладее Атлантида.

Хелън остана да седи безмълвно за миг, осъзнавайки колко много невероятно силни полубогове искаха смъртта й. Стоте братовчеди вярваха, че ако Тиванската Династия е обединена и е единствената Династия от Потомци, останала на Земята, нейните представители ще станат богове, а животът на Хелън беше единствената пречка по пътя им. Животът й беше също и единственото нещо, което пречеше на олимпийците да се върнат на Земята и да започнат кой знае коя поред Световна война. Следователно семейство Делос трябваше да я защити, дори и всички до един да загинеха в името на тази кауза. А ето, че тя отказваше да се бие. Нищо чудно, че Хектор я мразеше.

— Съжалявам — каза Хелън накрая, толкова смазана от собствения си егоизъм, че в гласа й почти нямаше емоция. — Твоето семейство застава на моя страна срещу собствените си роднини.

— Твоето бреме е по-тежко — каза Ариадна, като хвана ръката й. Канеше се да каже още нещо, но беше прекъсната от Пандора, която влетя в съблекалнята, за да ги търси.

— Хей! Ще се наложи ли да карам някого до болницата? — попита тя, шегувайки се само наполовина. — Отвън има ужасно много кръв.

— Не, тя е добре — отвърна Ариадна със смях, като се изправи.

Нещо все още тревожеше Хелън. В историята, която Ариадна й беше разказала току-що, имаше празнина.

— Кой е бил? — попита внезапно Хелън, като вдигна поглед към озадаченото лице на Ариадна. — Във версията на историята, която са ни преподавали, Одисей измамил троянците с огромен дървен кон. Всички знаят за Троянския кон. Но ти каза, че някой е предал Троя, и не мисля, че го спомена по погрешка.

— Надявах се, че няма да подхванеш този въпрос — каза Ариадна, с вид, сякаш се удряше мислено. — Не е имало дървен кон. Това е хубава приказка, но нищо повече. Одисей е бил замесен, това е вярно, но всичко, което направил, било да убеди Елена да използва красотата си, за да заплени стражите, и те да отворят портите през нощта. Само толкова е било нужно. Затова ние, Потомците, никога не кръщаваме децата си на нея. За нас да кръстиш дъщеря си Хелън, е все едно християнин да нарече детето си Юда.

 

 

Когато се прибра, Хелън мина бързо покрай баща си и се качи горе, като заяви, че иска да се оттегли по-рано. Написа си домашното, а след това се застави да легне, но не можеше да заспи. Мозъкът й продължаваше да пресява всичко, което Ариадна й беше казала този следобед, като например колко ли много трябва да я е мразела майка й, за да й даде такова прокълнато име, но най-вече мислеше за култа на Стоте братовчеди. За да отклони вниманието си от мисълта колко много хора искаха смъртта й, за да могат да живеят вечно, тя се измъкна от леглото и се опита да полети.

Опита се да насочи мислите си към по-леки неща, после — по-нависоко. Опита се дори да го направи уж случайно, като се престори, че се спъва, но всичко, което успя да направи, беше да подскача нагоре-надолу, докато баща й не изкрещя нагоре към стълбите да спре да се прави на клоун.

Надявайки се, че малко древна история ще я приспи, тя взе екземпляра на „Илиада“, който й беше дала Касандра, и прочете колкото можа. Сякаш всяка страница бе пълна с намесата на боговете в света на хората. Хелън разбираше защо предците й в крайна сметка бяха решили, че не е чак толкова добра идея да се молят за божествена намеса. Друго нещо, което забеляза, бе колко силна неприязън изпитваше към Елена от Троя. Хелън от Нантъкет не можеше да разбере защо тя просто не се е върнала при съпруга си. Хората умираха. Хелън си обеща, че никога няма да прави същите избори като съименничката си.

Беше стигнала до частта, където Ахил, който се струваше на Хелън като най-възхвалявания психопат в света, започна да се цупи в шатрата си заради някакво момиче, когато чу отчетлива стъпка отгоре. А после още една. Като разчиташе на свръхчувствителния си слух, който винаги бе знаела, че притежава, но едва наскоро започна да си позволява да използва, тя насочи вниманието си към баща си, слушайки как гръдният му кош се движи в креслото, докато вдишваше и издишваше. Гледаше късните новини по телевизора на долния етаж и на Хелън й звучеше напълно нормално. На платформата на покрива над нея, обаче, сега беше подозрително тихо.

Хелън се измъкна от леглото и грабна старата бейзболна бухалка, която криеше в дрешника си. Като държеше тежката бухалка в готовност, тя излезе от стаята си, вървейки странично, със застъпващи се крака, и отиде до стълбите, които водеха към платформата на покрива. Спря за миг на площадката между стълбите, които водеха надолу към първия етаж, и стълбите, които водеха нагоре към покрива, ослушвайки се отново за баща си. След няколко мига на напрегната нерешителност го чу как цъка неодобрително с език на гротескното поведение на някаква жадна за вниманието на камерите представителка на Конгреса по телевизията, и се отпусна. Той все още беше добре, така че тя знаеше, че каквото и да бе чула, то още не беше стигнало до долния етаж. С намерението да задържи нещата по този начин, тя се качи по стълбите до платформата на покрива.

Щом излезе навън, Хелън почувства хладния есенен въздух да се просмуква през тънкия памучен плат на нощницата й, правейки я безполезна срещу природните стихии. С крайчеца на окото си зърна потрепваща сянка в светлината на звездите и замахна към нея, но върхът на бухалката й бе спрян, преди да опише пълна дъга. Тя чу силния плясък от удара на дърво върху кожа.

— По дяволите, аз съм! — прошепна дрезгаво Хектор. Хелън го видя да се крие в сянката, тръскайки дясната си ръка, сякаш го болеше.

— Какво става, по дяволите? Хектор, ти ли си? — изсъска в отговор Хелън. Той се приближи, за да може тя да го види по-добре, избягвайки някаква тъмна буца на земята. Хелън погледна по-внимателно буцата и осъзна, че това беше спалният й чувал, същият, който държеше в непромокаемия сандък, който баща й и беше дал. — Какво правиш?

— На какво ти прилича? — отвърна той заядливо, като все още тръскаше ръка, в опит да възвърне чувствителността й.

— Лагеруваш? — каза тя саркастично. После изведнъж проумя. Всички онези звуци, които чуваше нощем — звуци, за които бе мислила, че идват от Фуриите — имаха много по-банален източник. — Тук горе ли си всяка нощ?

— Почти. Един от нас винаги е тук горе през нощта, за да те наглежда — каза той, а после сграбчи Хелън за ръката, когато тя се извърна смутено от него. — Обикновено е Лукас, защото е единственият, който може да долети дотук — продължи той. Сякаш това подобряваше положението.

— И никога не ви е хрумнало да попитате дали ви искам тук, да подслушвате татко и мен? — попита тя разярена.

Хектор й се усмихна, потискайки един пристъп на смях.

— Да. Защото разбирам как бихте искали да запазите за себе си всички тези дискусии за политика и бейзбол. Толкова поверителни — каза той, като завъртя очи.

— По цяла нощ ли оставаш, докато спя? — попита тя, неспособна да го погледне. Изведнъж той разбра защо е толкова разстроена и усмивката му угасна.

— От доста време не си имала кошмари — подхвана той.

— Върви си вкъщи, Хектор — каза Хелън, като го прекъсна рязко и се обърна да си върви.

— Не — отвърна той моментално, като протегна ръка напряко през вратата, за да й попречи да излезе. — Не ме интересува дали си обезпокоена. Не ме е грижа дали ни искаш тук. Има много хора, които биха искали да те видят мъртва, принцесо, а за нещастие семейството ми не може да те остави незащитена, докато не кажа, че можеш да се защитаваш сама.

— Защо на теб се полага да решаваш кога съм готова? — Хелън скръсти ръце и разтри раменете си, за да се стопли. Вятърът откъм водата бе силен и хапещ.

— Защото всички знаят, че аз съм единственият, който няма да бъде снизходителен към теб. И просто за сведение: няма да се извиня, задето се погрижих да не бъдеш похитена от някоя от онези побъркани жени, които тичат из острова — предупреди той. Зъбите на Хелън затракаха. Той я погледна как стои там, трепереща, и Хелън почти можеше да се закълне, че за миг на лицето му се появи виновно изражение. После той отмести поглед настрани и изруга под нос. — Но_ може би_ все пак трябваше да ти кажем, че спим тук горе — призна накрая.

— Мислиш ли? Наясно съм, Хектор, че се намирам в голяма опасност. Но трябваше поне да ме предупредите за това.

— Добре! Разбрано! — каза той, като почти изръмжа от раздразнение. — Но въпреки това няма да оставим теб или баща ти незащитени през нощта.

Изведнъж Хелън вече не беше ядосана. Всъщност знанието, че Хектор и семейството му разпростират закрилата си и към баща й, я накара да изпита нелепа признателност. За миг остана да стои там и да му се усмихва.

— Благодаря ти — каза тихо.

Той застина, както си поемаше дъх, и се втренчи в нея, удивен, че настроението й се бе променило толкова бързо.

— Това ли е всичко? Без повече караници? — попита със съмнение.

— Защо, да не искаш да… — поде тя, но я прекъсна гласът на баща й от долния етаж.

— Лени? — обади се Джери от коридора пред стаята й. Тя толкова се беше разсеяла от присъствието на Хектор, че беше забравила да се ослушва за баща си.

— Да! — провикна се надолу Хелън, като отчаяно правеше знаци на Хектор да се махне от вратата. Размени мястото си с неговото и успя да влезе вътре точно навреме.

— Пак ли спиш там горе? — попита Джери, когато видя Хелън да затваря вратата към покрива и да слиза по стъпалата. — Навън е твърде студено, Хелън.

— Имаш ли представа колко е късно? Лягай да спиш — сгълча го тя, докато минаваше забързано покрай него.

— Знам, тъкмо си лягам… Хей! Ти отивай да спиш — сгълча я в отговор Джери, спомнил си със закъснение, че той е родителят.

Когато скочи в леглото и се зарови в завивката си, Хелън можеше да се закълне, че чу как Хектор се подсмихва тихо под нос горе върху платформата на покрива.