Джоузефин Анджелини
Любов под гибелна звезда (3)

2.

Все още без собствена кола, на следващата сутрин Хелън трябваше да потегли към училище с колелото. Обикновено в осем без четвърт навън беше хладно, дори малко мразовито, тъй като вятърът духаше откъм водата, но още щом се събуди, Хелън почувства горещия, влажен въздух, прилепнал към тялото й като мокро кожено палто. Беше изритала чаршафите си посред нощ, беше изхлузила с усилие тениската си, беше изпила цялата чаша с вода на нощното си шкафче и въпреки това се събуди изтощена от горещината. Времето беше много нетипично за острова и Хелън нямаше никакво желание да стане и да отиде на училище.

Въртеше бавно педалите в опит да избегне перспективата цял ден да мирише така, сякаш излиза от час по физическо. Обикновено не се потеше много, но тази сутрин се беше събудила толкова замаяна, че не помнеше дали си бе сложила дезодорант. Разпери лакти като криле на пиле, опитвайки се да се подуши, докато караше, и с облекчение долови уханието на плодове и пудра от някакъв дезодорант. Беше слабо, така че сигурно го бе сложила вчера, но трябваше да издържи до тренировката по бягане на пистата след училище. Което щеше да си е истинско чудо, но… о, добре де.

Докато се спускаше бавно по Сърфсайд Роуд, усети как косъмчетата около лицето и се измъкват от ластика, подухвани от вятъра, и прилепват към бузите и челото й. Пътят от къщата и до училище беше кратък, но във влажното време внимателно подредената й прическа за първия учебен ден вече се беше развалила безнадеждно, когато заключи изстрадалото си колело към стойката. Заключваше го само по навик, придобит от времето на туристическия сезон, а не защото някой от училището би благоволил да го отмъкне. Което беше добре, защото и заключалката й беше скапана.

Измъкна съсипаната си коса от ластика, прокара пръсти през най-ужасно оплетените кичури, и я върза отново, като този път се спря на скучна, ниска конска опашка. С примирена въздишка метна на едното си рамо чантата с учебници, а на другото — торбата със спортния екип. Наведе глава и прегърбена се отправи към входната врата.

Стигна там само секунда преди Гретхен Клифърд, и беше принудена да задържи вратата отворена за нея.

— Мерси, чудачке. Опитай се да не я изтръгваш от пантите, става ли? — подметна насмешливо Гретхен, като се втурна покрай Хелън.

Хелън остана да стои тъпо в най-горния край на стълбите, като държеше вратата отворена за другите ученици, които я подминаваха, сякаш работеше там. Нантъкет беше малък остров и всички се познаваха болезнено добре, но понякога на Хелън й се искаше Гретхен да знаеше малко по-малко за нея. Бяха най-добри приятелки до пети клас, когато Хелън, Гретхен и Клеър играеха на криеница в къщата на Гретхен, и Хелън, без да иска, изби от пантите вратата на банята, докато Гретхен беше вътре. Хелън се опита да се извини, но на следващия ден Гретхен започна да я гледа странно и да я нарича „чудачка“. Оттогава изглеждаше, че полага всички усилия да стъжни живота на Хелън. Положението не се подобряваше от факта, че сега Гретхен се движеше с популярните типове, докато Хелън се криеше сред затворените в себе си умници.

Искаше й се да отвърне троснато на Гретхен, да каже нещо остроумно, както би направила Клеър, но думите заседнаха в гърлото й. Вместо това леко перна с палеца на крака си подпората на вратата, за да я остави открехната и леко подпряна за всички останали. Официално бе поставено началото на още една година, в която Хелън щеше да стои настрана от училищния живот.

За начало на занятията Хелън имаше час на класния при господин Хъргшимър. Той оглавяваше катедрата по английски и имаше доста щур стил за човек към петдесетте. Носеше широки копринени вратовръзки в топлото време, кашмирени шалове в крещящи цветове, когато беше студено, и караше луксозно „Алфа Ромео“ кабрио. Беше червив с пари и нямаше нужда да работи, но въпреки това преподаваше в гимназия. Казваше, че го правел, защото не искал да е принуден да се занимава с неграмотници навсякъде, където отиде. Във всеки случай, това беше неговата версия. Лично Хелън смяташе, че той преподава, защото страшно му харесва. Някои от другите ученици не го проумяваха и твърдяха, че се мъчел да се прави на британски сноб, но Хелън смяташе, че той е един от най-добрите учители, които вероятно някога ще има.

— Госпожица Хамилтън — каза той, наблягайки на името й, когато Хелън пристъпи през вратата и звънецът удари в същия миг. — Точна както винаги. Сигурен съм, че ще седнете до вярната си приятелка, но първо едно предупреждение. Само една демонстрация на таланта, заради който една от вас си спечели прозвището „Гигълс“, и ще ви разделя.

— Разбира се, Хърги — изчурулика Клеър. Хелън се шмугна на чина до нея. Хърги завъртя очи при леката проява на неуважение от страна на Клеър, но беше доволен.

— Удовлетворяващо е да знам, че поне една от моите ученички е наясно, че „прозвище“ е синоним на „прякор“, независимо колко безочлив е по принцип изказът й. Сега, ученици: още едно предупреждение. Тъй като тази година се готвите за тестовете SAT, ще очаквам всички да сте готови да ми казвате определението на една нова и вълнуваща дума всяка сутрин.

Класът изстена. Само господин Хъргшимър можеше да е достатъчно садистичен, че да им даде домашно за часа на класния. Това противоречеше на естествения ред.

— Може ли „безочлив“ да е думата, която да научим за утре? — попита притеснено Зак Брант.

Зак постоянно беше притеснен от нещо, и си беше такъв още от забавачницата. До Зак седеше Мат Милис, който му хвърли поглед и поклати глава, сякаш за да каже: „Не бих пробвал с това, ако бях на твое място“.

Мат, Зак и Клеър бяха отличниците на класа. Тримата бяха приятели, но докато растяха, започваха да осъзнават, че само един от тях може да произнесе речта при завършването и да постъпи в Харвард. Хелън не участваше в състезанието най-вече защото през изминалите няколко години беше започнала да харесва Зак все по-малко и по-малко. Откакто баща му стана треньор на футболния отбор и започна да подтиква Зак да бъде номер едно както на терена, така и в класната стая, Зак беше станал толкова озверено амбициозен, че на Хелън вече й беше почти непоносимо да бъде близо до него.

Частица от нея му съчувстваше. Щеше да го съжалява повече, ако не се държеше толкова заядливо с нея. Зак трябваше през цялото време да бъде всичко — председател на този клуб, капитан на онзи отбор, човекът, който знае всички клюки, — но никога нямаше вид, сякаш се наслаждава на каквото и да било от това. Клеър настояваше, че Зак тайно е влюбен в Хелън, но Хелън не го вярваше дори за миг; всъщност понякога й се струваше, че Зак я мрази, и това я безпокоеше. В първи клас той делеше с нея солените си бисквити с форма на животни през междучасието, а сега търсеше всяка възможност да се сдърпа с нея. Кога всичко стана толкова сложно, и защо не можеха всички просто да бъдат приятели, както в началното училище?

— Господин Брант — произнесе отчетливо господин Хъргшимър. — Може да използвате „безочлив“ за своя дума, ако желаете, но от човек с вашите умствени способности ще очаквам и нещо повече. Може би есе, посочващо пример за безочие в английската литература? — Той кимна. — Да, пет страници върху начина, по който Селинджър използва безочието в противоречивия си роман „Спасителят в ръжта“ до понеделник, ако обичате.

Хелън почти можеше да усети мириса на лепнещите от пот длани на Зак през две места от нея. Хърги беше легендарен с уменията си да възлага допълнително четене на ученици, които се правеха на твърде умни, и изглеждаше твърдо решен да накаже Зак за назидание на останалите в първия ден. Хелън благодари на щастливата си звезда, че Хърги не беше набелязал нея.

Беше се зарадвала твърде прибързано. След като раздаде програмите, господин Хъргшимър я повика да се приближи до бюрото му. Позволи на останалите ученици да разговарят свободно, и те незабавно се впуснаха в развълнувано бъбрене, типично за първия учебен ден. Хърги накара Хелън да си придърпа един стол до него, вместо да я кара да стои права и да говори през бюрото му. Очевидно не искаше никой от другите ученици да го чуе какво ще каже. Това поуспокои Хелън, но не за дълго.

— Виждам, че си решила да не се записваш в никакви часове от курса за напреднали тази година — каза той, като я гледаше над очилата си за четене с половинки стъкла.

— Не смятах, че ще мога да се справя с допълнителното натоварване — промърмори тя, като подпъхна ръце под бедрата си и седна на тях, за да ги задържи неподвижни.

— Мисля, че си способна на много повече, отколкото си готова да признаеш — каза Хърги мръщейки се. — Знам, че не си мързелива, Хелън. Знам също и че си една от най-будните ученички в класа. Така че какво те възпира да се възползваш от всичко, което тази образователна система може да ти предложи?

— Налага се да работя — каза тя с безпомощно свиване на рамене. — Трябва да спестявам, ако искам да отида в колеж.

— Ако вземеш часове за напреднали и се справиш добре на тестовете за SAT, ще имаш по-добър шанс да се сдобиеш с достатъчно пари за училище чрез стипендия, отколкото като работиш за минимална надница в магазина на баща си.

— Баща ми има нужда от мен. Не сме богати като всички други на този остров, но се подкрепяме — каза тя отбранително.

— Това е наистина достойно за възхищение от страна и на двама ви, Хелън — отвърна Хърги със сериозен тон. — Но ти скоро завършваш гимназия и е време да започнеш да мислиш за собственото си бъдеще.

— Знам — каза Хелън, като кимна. От тревогата, сбърчила лицето му, виждаше, че наистина е загрижен, и че просто се опитва да помогне. — Мисля, че мога да получа доста добра спортна стипендия за бягането на писта. През лятото станах много по-бърза. Наистина.

Господин Хъргшимър се взря в искреното й лице, което го умоляваше да зареже темата, и накрая отстъпи:

— Добре. Но ако ти се стори, че имаш нужда от по-голямо академично предизвикателство, си добре дошла да се включиш в класа ми по английски за напреднали, в който и да е момент през този семестър.

— Благодаря, господин Хъргшимър. Ако сметна, че мога да се справя с курсовете за напреднали, ще се обърна към Вас — каза Хелън, благодарна, че се е откопчила.

Когато се върна на чина си, й хрумна, че трябва да държи Хърги и баща си далече един от друг на всяка цена. Не искаше да се посъветват помежду си и да решат, че тя трябва да посещава специални часове и да се съревновава за специални награди. Дори само от мисълта я заболяваше стомахът. Защо не можеха всички просто да не й обръщат внимание? Хелън винаги тайно беше чувствала, че е различна, но смяташе, че доста добре е успявала да го прикрива цял живот. Очевидно, без да си дава сметка, изпращаше знаци, намекващи за онази скрита чудачка вътре в нея. Трябваше да се опита да не се набива на очи, но се питаше как щеше да го постигне, когато ставаше все по-висока и по-висока с всеки проклет ден.

— Какво става? — попита Клеър веднага щом Хелън се върна на мястото си.

— Просто поредната насърчителна лекция от Хърги. Не смята, че съм достатъчно усърдна — каза Хелън възможно най-безгрижно.

— Не си. Никога не си вършиш работата — отвърна Зак, по-заинтригуван, отколкото би трябвало.

— Затваряй си устата, Зак — каза Клеър, като скръсти войнствено ръце. Обърна се и погледна Хелън в лицето. — Обаче е вярно, Лени — каза и извинително. — Никога не си вършиш работата.

— Да, да. И двамата можете да млъквате — каза Хелън, като се подсмихваше. Звънецът удари и тя си събра нещата. Мат Милис й се усмихна, но се отдалечи забързано, щом излязоха от стаята. Чувствайки се виновна, Хелън осъзна, че още не е говорила с него. Не беше имала намерение да го пренебрегва, не и на първия учебен ден.

Според Клеър, „всички“ знаеха, че от Мат и Хелън „се очаква“ да бъдат заедно. Мат беше интелигентен, привлекателен и капитан на отбора по голф. Пак си бе донякъде чудак, но тъй като Хелън беше на практика отхвърлена, откакто Гретхен започна да разпространява слухове за нея, бе истински комплимент, че всички я смятаха за достатъчно добра за някой като Мат.

За нещастие, Хелън никога не беше изпитвала някакви специални чувства към него. Никаква тръпка. Единственият път, когато се бяха напъхали заедно в един килер по време на някакво парти, за да се натискат, беше истинска катастрофа. Хелън имаше чувството, че целува брат си, а Мат се беше почувствал, отхвърлен. След това той се държеше много мило, но независимо колко пъти пускаше шеги, между тях имаше странно напрежение. Наистина й липсваше, но тя се тревожеше, че ако му го каже, той ще го приеме погрешно. Сякаш всичко, което правя напоследък, се възприема погрешно, помисли си Хелън.

През останалата част от сутринта Хелън замаяно се движеше на автопилот от един учебен час към друг. Не можеше да се съсредоточи добре върху нищо, а всеки път, щом се опиташе да се застави да се концентрира, изпитваше единствено раздразнение.

Нещо в деня беше сбъркано. Всички — от любимите и учители до малцината познати, които би трябвало да се радва да види — будеха у нея раздразнение, а от време на време, докато вървеше по коридора, внезапно изпитваше чувството, че се намира в самолет на три хиляди метра височина. Вътрешното й ухо заглъхваше, всички звуци около нея ставаха приглушени, а главата й сякаш се палеше. После, така внезапно, както беше настъпило, неразположението отминаваше. Но въпреки това, навсякъде около нея имаше напрежение, енергия като тази, която се усеща преди буря, макар че небето беше прекрасно и синьо.

На обяд нещата се влошиха. Тя впи зъби в сандвича си, мислейки, че главоболието й е резултат на ниска кръвна захар, но грешеше. Джери беше опаковал любимия й сандвич — пушена пуйка, зелена ябълка и сирене „Бри“ върху багета — но тя не можа да се насили да приеме повече от една хапка. Изплю я.

— Баща ти пак ли се е издънил със сандвича? — попита Клеър. Когато най-напред беше станал съдружник с Кейт, Джери бе започнал да експериментира с изобретателни обеди. Сандвичът със сирене и екстракт от мая и Краставичната катастрофа на годината в първи курс бяха легендарни.

— Не, това си е добрият стар сандвич с масло, сирене и зеленчук. Просто не мога да го ям — каза Хелън, като го отблъсна. Клеър щастливо вдигна остатъка и започна да го яде.

— Ммм, бива си го — промърмори с пълна уста. — Ко ста’а?

— Просто не се чувствам добре — каза Хелън.

Клеър спря да дъвче и я изгледа загрижено.

— Не съм болна. Можеш спокойно да преглътнеш — увери я бързо Хелън. Видя Мат да се приближава и подвикна весело: „Хей!“, опитвайки се да се реваншира за сутринта.

Той беше потънал в разговор с Гретхен и Зак и не реагира, но въпреки това дойде на обичайното си място на масата на чудаците. И Гретхен, и Зак бяха толкова погълнати от това, което си говореха, че не забелязаха, че са попаднали на територията на чудаците.

— Чух, че били филмови звезди в Европа — казваше Зак.

— Къде го чу? — попита невярващо Мат. — Това е нелепо.

— Чух поне от още двама души, че Ариадна била модел. Определено е достатъчно красива — възрази разпалено Зак, който мразеше да греши за каквото и да било, дори за клюките.

— Я моля ти се. Та тя дори не е толкова слаба, колкото трябва, за да бъде модел — изсъска злобно Гретхен, преди да се усети и да добави: — Разбира се, мисля, че е красива, ако си падаш по този тип екзотична, чувствена външност. Но тя е нищо, в сравнение с близнака си, Джейсън — или с братовчед си! Лукас е просто нереален — проточи сантиментално тя.

Момчетата се спогледаха многозначително, но безмълвно се съгласиха, че момичетата имат числено превъзходство и те вероятно трябва да си замълчат.

— Джейсън е почти прекалено красив — реши тържествено Клеър, след като се замисли за миг. — Лукас обаче е супер гадже. Може би дори най-красивото момче, което съм виждала. А Ариадна е студена като камък лисица, Гретхен. Ти просто ревнуваш.

Гретхен изсумтя раздразнено и опря юмрук на хълбока си.

— Сякаш ти пък не ревнуваш — беше първият отговор, който й хрумна.

— Разбира се, че ревнуваш почти толкова, колкото от Лени. Но не съвсем. — Хелън почувства как Клеър се обръща към нея да види реакцията й, но тя беше подпряла лакти на масата и бе хванала главата си, разтривайки слепоочията си.

— Лени? — каза Мат, като седна до нея. — Главата ли те боли? — Посегна да я докосне по рамото. Тя се изправи рязко, промърморвайки някакво извинение, и припряно се отдалечи.

Докато стигна до момичешката тоалетна, се почувства по-добре, но за всеки случай си наплиска лицето с малко студена вода. После си спомни, че тази сутрин си беше сложила спирала в опит да положи усилия за външността си. Погледна в огледалото очите си, заобиколени от кръгове като очите на миеща мечка, и избухна в смях. Това беше най-ужасният първи учебен ден в историята.

Някак успя да изкара последните три учебни часа, а когато най-сетне звънецът удари, с благодарност се запъти към момичешката съблекалня да се преоблече за тренировката по бягане.

Треньорката Тар изгаряше от ентусиазъм. Изнесе им смущаващо оптимистична реч за шансовете им да спечелят надбягванията тази година и им каза колко силно вярва в тях, както като атлетки, така и като млади жени. После се обърна към Хелън.

— Хамилтън. Тази година ще бягаш заедно с момчетата — заяви безцеремонно треньорката. Каза на всички да потеглят.

Хелън остана да седи за миг на пейката, обмисляйки вариантите, докато всички останали се изнизаха през вратата. Не искаше да прави голям въпрос от това, но бе потисната от мисълта, че се налага да прекрачи границата между половете. Мускулите в долната част на корема й започнаха да се присвиват спазматично.

— Върви да говориш с нея! Не и позволявай да те разиграва — заяви възмутено Клеър, докато треньорката си тръгваше.

Объркана и изплашена, че ще я заболи коремът, Хелън кимна и се изправи.

— Треньор Тар? Не може ли просто да го оставим както досега? — провикна се тя. Треньорката Тар спря и се обърна да я изслуша, но не изглеждаше доволна от ситуацията. — Искам да кажа, защо не мога просто да тренирам с останалите момичета? Защото все пак съм момиче — завърши неубедително Хелън.

— Решихме, че трябва да започнеш да се натоварваш повече — отвърна треньорката Тар със студен глас. Хелън винаги беше имала чувството, че треньорката не я харесва особено, а сега беше сигурна в това.

— Но аз не съм момче. Не е честно да ме карате да бягам през пресечена местност с тях — опита се да възрази Хелън, като сложи два пръста на мястото между пъпа и срамната си кост.

— Спазми? — попита треньорката Тар: в гласа й се промъкна съчувствена нотка. Хелън кимна и треньорката Тар продължи: — С треньор Брант забелязахме нещо интересно относно времената, които постигаш, Хелън. Независимо срещу кого се състезаваш, независимо колко бързи или бавни са противниците ти, винаги пристигаш втора или трета. Как е възможно това? Имаш ли отговор?

— Не. Не знам. Просто бягам. Опитвам се да направя най-доброто, което мога.

— Не, не се опитваш — заяви сурово треньорката. — А ако искаш стипендия, ще трябва да започнеш да печелиш състезания. Говорих с господин Хъргшимър… — Хелън изпъшка гласно, но треньорката Тар невъзмутимо продължи: — Училището е малко, Хамилтън, свикни с това. Господин Хъргшимър ми каза, че се надяваш на спортна стипендия, но ако искаш такава, ще трябва да си я заслужиш. Може би принуждаването да се мериш с момчетата ще те научи да приемаш таланта си насериозно.

Мисълта да изложи на показ бързината си имаше физически ефект върху Хелън. Толкова се страхуваше, че ще получи някакъв спазъм или болка в стомаха, че бе обзета от мини паническа атака. Забъбри неконтролируемо:

— Ще го направя, ще печеля състезания, само, моля ви, не ме принуждавайте да изпъквам по този начин — изрече умолително тя: думите се изсипаха забързано, докато задържаше дъха си, за да възпре болката.

Треньорката Тар беше агресивна и строга, но не беше жестока.

— Добре ли си? — попита разтревожено, като разтриваше Хелън между плешките. — Сложи си главата между краката.

— Добре съм, това е просто от нерви — обясни Хелън през стиснати зъби. След като си пое дъх, продължи: — Ако обещая твърдо да печеля повече състезания, ще ме оставите ли да бягам с момичетата?

Треньорката Тар се вгледа изучаващо в отчаяното лице на Хелън и кимна, леко разтърсена от факта, че беше станала свидетел на такава силна паническа атака. Остави Хелън да отиде на момичешката пътека за бягане, но я предупреди, че ще очаква победи. И то не само няколко.

Докато тичаше по пистата, Хелън беше забила поглед в земята. Една академична стипендия щеше да бъде нещо страхотно, но това щеше да означава да се състезава с Клеър за оценки, а за подобно нещо не можеше да става и дума.

— Ей, Гигълс — каза Хелън, настигайки я с лекота. Клеър вече се задъхваше и се потеше обилно.

— Какво стана? Боже, толкова е горещо! — възкликна тя, дишайки с усилие.

— Мисля, че цялото преподавателско тяло се опитва да види дали може да ми се покатери на главата едновременно.

— Добре дошла в живота ми — изхриптя Клеър. — Японските деца израстват… с поне двама… души там горе… Свиквай. — След още няколко минути мъчителни опити да настигне Хелън, Клеър добави: — Може ли… да забавим темпото? Не всички сме от… планетата Криптон^[1].

Хелън нагоди темпото си към това на Клеър, знаейки, че може да се „откъсне“ и да отиде напред в последната половин миля. Рядко се напрягаше твърде много по време на тренировка, но знаеше, че дори без да полага усилия, с лекота може да финишира първа. Този факт я плашеше, затова направи същото, което правеше обикновено, когато в ума й се появеше въпросът за необичайната й бързина. Пренебрегна го и забъбри с Клеър.

Докато двете момичета тичаха надолу по Сърфсайд и нататък през мочурливите брегове на езерото Миакомет, Клеър неспирно говореше за момчетата Делос. Поне три пъти беше казала на Хелън, че Лукас й задържал вратата в края на часа. Тази постъпка доказваше, че той е не само джентълмен, но и вече влюбен в нея. Джейсън — реши Клеър — беше или гей, или сноб, защото само й бе хвърлил един поглед веднъж, след което бързо беше извърнал очи. Освен това й беше обидно колко добре се облича той, сякаш беше европеец или нещо от този род.

— Той живее в Испания от — колко — три години, Гиг. Един вид, той си е европеец. Моля те, може ли да спрем да говорим за тях? Направо ме заболява главата.

— Защо единствено ти в училище не се интересуваш от семейство Делос? Не ти ли е любопитно поне да ги видиш?

— Не! И мисля, че е направо жалко как целият град стърчи наоколо и ги зяпа като сбирщина селяндури! — извика Хелън.

Клеър се закова на място и я зяпна. Не беше в стила на Хелън да спори, камо ли пък да се разкрещи, а сега изглежда не можеше да се спре.

— Писна ми до смърт от семейство Делос! — продължи Хелън, дори след като видя изненадата, изписана на лицето на Клеър. — Втръсна ми да гледам как този град се е вторачил в тях, и се надявам никога да не ми се наложи да се виждам, срещам или да дишам един и същи въздух с когото и да било от тях!

Хелън затича, оставяйки Клеър да стои сама на пътеката. Финишира първа точно както беше обещала, но го направи малко прекалено бързо; треньорката Тар я изгледа шокирано, докато отбелязваше рекорда. Хелън профуча покрай нея като вятър и нахълта в съблекалнята. Грабна си нещата и излетя като мълния от училището, без да си прави труда да се преоблече или да се сбогува с някого от съотборниците си.

По пътя към вкъщи Хелън се разплака. Въртеше педалите покрай спретнатите редици от сиви, облицовани с дървени дъсчици къщи, с техните боядисани в черно или бяло капаци на прозорците, и се опитваше да се успокои. Небето бе надвиснало особено ниско над изровената земя, сякаш притискаше фронтоните на старите рибарски къщи и се опитваше най-сетне да ги изравни със земята след няколко столетия на упорита съпротива. Хелън нямаше представа защо се беше ядосала толкова, или защо беше зарязала така най-добрата си приятелка. Нуждаеше се от малко спокойствие и тишина.

На Сърфсайд имаше автомобилна катастрофа: някакъв грамаден джип се беше опитал да завие по тясна, оградена с пясъчни насипи странична улица, и се бе преобърнал. Шофьорът беше добре, но колата, подобно на изхвърлен на сушата кит, препречваше движението от единия до другия край. Колкото и да беше раздразнена, Хелън знаеше, че не може дори да премине покрай гологлавите обитатели на отдалечения край на острова, без да загуби самообладание. Реши да се прибере вкъщи по дългия път. Обърна се кръгом и се отправи обратно към центъра на града, като подмина киното, ферибота и библиотеката, която, с напомнящата си за гръцки храм архитектура, изпъкваше в градче, което иначе бе истинска възхвала на четиристотингодишната пуританска архитектура. И може би именно затова Хелън я обожаваше. Атенеумът представляваше блестящо бяло чудато възвишение точно насред скучно сивото, незапомнящо се еднообразие, и по някакъв начин Хелън се идентифицираше и с двете. Половината от нея беше нетърпяща възражения жителка на Нантъкет до мозъка на костите, а другата половина се състоеше от мраморни колони и великолепни стълбища, чието място просто не беше там, където бяха построени. Докато минаваше с колелото, Хелън вдигна поглед към Атенеума и се усмихна. Беше утешително да знае, че може и да се открояваше, но поне не се открояваше чак толкова много.

Когато стигна вкъщи, се опита да се мобилизира, като взе леден душ, преди да се обади на Клеър да се извини. Клеър не вдигна. Хелън й остави дълго извинително съобщение, обвинявайки хормоните, горещината, стреса, абсолютно всичко, за което можа да се сети, макар да знаеше дълбоко в сърцето си, че никое от тези неща не беше истинската причина за избухването й. Цял ден беше толкова раздразнителна.

Въздухът навън беше неподвижен и натежал. Хелън отвори всички прозорци в двуетажната къща в стил от времето на шейкърите^[2], но през тях не полъхна никакъв ветрец. Какво му ставаше на това шантаво време? Неподвижният въздух беше на практика нещо нечувано в Нантъкет — когато живееш толкова близо до океана, винаги има вятър. Хелън навлече тънко потниче и чифт от най-късите си панталони. Тъй като бе прекалено скромна, за да отиде някъде така оскъдно облечена, реши да приготви вечеря. Все още беше седмицата, в която бе ред на баща й да работи в кухнята, и технически той отговаряше изцяло за покупките, приготвянето на яденето и миенето на съдовете още няколко дни, но тя имаше нужда да прави нещо с ръцете си, иначе щеше да започне да се катери с тях по стените.

Пастата като цяло бе храната, с която Хелън се утешаваше, а лазанята беше царицата на всички видове паста. Ако приготвеше корите за лазанята от подръчни материали, щеше да бъде заета с часове, точно както искаше, затова тя извади брашното и яйцата и се залови за работа.

Когато Джери се прибра, второто, което усети след възхитителния аромат, беше, че в къщата е задушаващо горещо. Намери Хелън седнала на кухненската маса, с брашно, полепнало по запотените й лице и ръце, да подръпва нервно сърцевидното колие, което майка й и беше подарила като бебе. Той се огледа наоколо с напрегнато изопнати рамене и широко отворени очи.

— Приготвих вечеря — каза му безизразно Хелън.

— Сбъркал ли съм нещо? — попита той предпазливо.

— Разбира се, че не. Защо задаваш такъв въпрос, когато току-що ти приготвих вечеря?

— Защото обикновено когато една жена прекара цели часове в приготвяне на сложно ястие, а после просто седи на масата с ядосано изражение на лицето, това означава, че някой мъж някъде е извършил нещо наистина глупаво — каза той, все още нащрек. — Имал съм в живота си и други жени, освен теб, знаеш.

— Гладен ли си, или не? — попита Хелън с усмивка, като се опита да се отърси от противното си настроение.

Гладът победи. Джери си затвори устата и отиде да си измие ръцете. Хелън не беше яла от закуска и би трябвало да умира от глад. Когато опита първата хапка, осъзна, че няма да е в състояние да яде. Слушаше възможно най-съсредоточено, докато побутваше хапки от любимата си храна из чинията, а Джери опустоши две парчета. Задаваше й въпроси как е минал денят й, докато се опитваше тайно да поръси още малко сол върху храната си. Хелън осуети опитите му както обикновено, но не й достигаше енергия да му дава други, освен едносрични отговори.

Въпреки че си легна в девет, оставяйки баща си да гледа „Ред Сокс“ по телевизията, още лежеше будна в полунощ, когато чу как мачът най-после свършва и баща й се качва горе. Беше достатъчно уморена, за да заспи, но всеки път щом започнеше да се унася, чуваше шепот.

Отначало си помисли, че сигурно е истински, че навън има някой, който й прави номера. Изкачи се до оградената с перила платформа на покрива над спалнята си и се опита да види докъдето стигаше погледът й в тъмното. Всичко беше неподвижно и тихо — дори лек полъх не разлюляваше розовите храсти около къщата. Тя седна за миг, загледана към обширната, черна лъскава повърхност на океана зад лампите на съседа.

Не се беше качвала там от известно време, но все още изпитваше романтична тръпка при мисълта как жените в старо време са вехнели от мъка по платформите на покривите си, търсейки с поглед мачтите на корабите на своите съпрузи. Когато беше съвсем малка, Хелън имаше навика да си фантазира, че майка й сигурно е на някой от тези кораби, връщайки се при нея, след като е била взета в плен от пирати или от капитан Ахав^[3], или от нещо също толкова всемогъщо. Хелън беше прекарвала цели часове на платформата на покрива, оглеждайки хоризонта за кораб, който — по-късно осъзна — никога нямаше да влезе в пристанището на Нантъкет.

Хелън се размърда неловко на дървения под, а после си спомни, че все още разполагаше със запаси там. В продължение на години баща й твърдеше, че тя ще падне от покрива и ще се пребие, и й беше забранил да се качва сама на платформата, но независимо колко пъти я наказваше, тя в крайна сметка се промъкваше отново горе, за да яде овесени блокчета и да се унася в блянове. След няколкомесечни опити да се справи с нетипичното непокорство на Хелън, Джери най-сетне отстъпи и й даде позволение, стига да не се надвесва през парапета. Дори й беше направил непромокаем сандък, в който да си складира разни неща.

Тя отвори сандъка и изрови спалния чувал, който държеше вътре, като го разстла върху дървените дъски на платформата. Далече по водата плаваха лодки: лодки, които не би трябвало да може да види или да чуе от такова разстояние, но можеше. Хелън затвори очи и си позволи удоволствието да чуе как платната на една дълга и тясна лодка плющят, а корпусът й от тиково дърво скърца, далече върху леко плискащите се големи вълни. Сама и ненаблюдавана, тя можеше да бъде себе си за миг и наистина да се отпусне. Когато главата й най-после започна да клюма, тя слезе долу в леглото си, за да даде на съня още един шанс.

 

Стоеше върху каменист, хълмист терен, напечен толкова силно от слънцето, че напълно сухият въздух се виеше и разделяше на ивици, сякаш части от небето се топяха. Скалите бяха бледожълти и остри, а тук-там имаше бодливи малки храсти, ниско сведени към земята и гъсто обсипани с тръни. Едно-единствено криво дърво беше израсло от съседния склон.

Хелън беше сама. А после изведнъж вече не беше.

Под разкривените клони на недораслото дърво се появиха три фигури. Бяха толкова слаби и дребни, че отначало Хелън ги помисли за малки момичета, но в начина, по който мускулите на мършавите им ръце над лактите се виеха около костите им като въжета, имаше нещо, което накара Хелън да осъзнае, че са много стари. И трите бяха навели глави, а лицата им бяха изцяло покрити от завесите на дълги, сплъстени черни коси. Носеха опърпани бели долни дрехи и бяха покрити със сивобял пясък чак до долната част на краката. От коленете надолу кожата им потъмняваше от ивици мръсотия и съсирваща се кръв по ходилата им, разранени от лутането из тази безплодна пустош.

Хелън изпита ясен, неподправен страх. Отдръпна се решително от тях, като поряза босите си стъпала на скалите и си издраска краката в тръните. Трите отвратителни създания пристъпиха към нея и раменете им се затресоха от безмълвни ридания. Капки кръв падаха изпод кичурите противна сплъстена коса и се стичаха отпред по роклите им. Мълвяха имена, докато ронеха кървавите си сълзи.

Хелън се събуди от плесница. Усещаше изтръпнала скованост в бузата, а в лявото и ухо звучеше неспирният протяжен тон на сигнала „свободно“. Лицето на Джери беше на сантиметри от нейното, обезумяло от тревога, а започваха да личат и признаци на вина. Никога преди не я беше удрял. Наложи му се на няколко пъти да си поеме дъх, преди да успее да проговори. Часовникът до леглото показваше три и шестнайсет.

— Пищеше. Трябваше да те събудя — заекна той.

Хелън преглътна мъчително, като се опитваше да навлажни подутия си език и свитото гърло.

— Няма нищо. Сънувах кошмар — прошепна, докато сядаше в леглото.

Бузите й бяха мокри от пот или сълзи — не беше сигурна от кое от двете. Избърса влагата и се усмихна на баща си, опитвайки се да го успокои. Не се получи.

— Какво, по дяволите, Лени? Това не беше нормално — каза той със странен, изтънял глас. — Говореше разни неща. Наистина ужасни неща.

— Какви например? — попита дрезгаво тя. Беше толкова жадна.

— Най-вече имена, изреждаше имена. А после започна да повтаряш: „кръв за кръв“ и „убийци“. Какво сънуваше, по дяволите?

Хелън се сети за трите жени — три сестри, помисли си тя — и разбра, че не можеше да разкаже на баща си за тях. Сви рамене и излъга. Успя да убеди Джери, че убийството е съвсем обичайна тема за кошмарни сънища и се закле, че никога вече няма да гледа сама страшни филми. Най-накрая го убеди да се върне в леглото.

Чашата на нощното й шкафче беше празна, а устата й бе толкова пресъхнала, че беше разранена и я болеше. Преметна крака и се измъкна от леглото, за да си налее вода от банята, и изпищя, когато стъпалата й докоснаха твърдия дървен под. Светна лампата си, за да погледне по-добре, но вече знаеше какво ще види.

Петите й бяха дълбоко порязани и обсипани с мръсотия и прах, а прасците й бяха целите покрити с драскотини от трънаците.