Джоузефин Анджелини
Любов под гибелна звезда (12)

11.

На другата сутрин Хелъм тръгна за училище с колелото, като инструктира баща си да каже на Лукас, че тя има да свърши някои неща преди часа на класния. Джери беше малко объркан от факта, че Хелън отказа да се обади на Лукас, за да му обясни лично, но тя наистина не можеше да се застави да слуша гласа му.

— Да не би нещо да се е случило снощи на вечерята? — попита Джери. Тя изтича през вратата, завъртя педалите и потегли, преди той да успее да получи ясен отговор от нея.

Беше й приятно да усеща хладния есенен вятър върху лицето си, което бе подпухнало, след като бе стояла будна през половината нощ със сълзящи очи. Не беше плакала наистина и така и не почувства онова експлозивно облекчение, което идва от една хубава старомодна солидна доза плач. Докато лежеше в леглото, беше твърде шокирана, за да се разридае. Чувстваше се като идиотка. Знаеше, че на света сигурно има и по-лоши неща от това, да бъдеш отхвърлена от момчето на мечтите си, но в този момент не можеше да се сети за никое от тях.

Кейт, Клеър, дори баща й, я бяха питали многократно какво става между нея и Лукас, сякаш се очакваше двамата в крайна сметка да се съберат, но никой така и не беше попитал Лукас какво мисли за слуховете, че той и Хелън са двойка. Сега Хелън знаеше със сигурност, че той „никога не би я докоснал“. Тези думи се връщаха непрекъснато в ума й: не просто думите, а колко пламенно ги беше изрекъл. От начина, по който бе говорил, изглеждаше, сякаш дори самата мисъл да я целуне му бе отвратителна, и Хелън беше колкото наранена, толкова и объркана от това. Как можеше той да иска да държи ръката й непрекъснато, ако я смяташе за отблъскваща?

Хелън стигна до училище, заключи колелото си и отиде до шкафчето си по друг път, различен от обичайния. Той беше по-дълъг, но тя знаеше, че по него няма да срещне никого от хлапетата Делос, и следователно си струваше всичките допълнителни крачки. Беше тръгнала от къщи толкова рано, че въпреки по-продължителното ходене беше изпреварила всички за часа на класния.

Когато пристигна Клеър, тя веднага забеляза колко ужасно изглеждаше Хелън. Както подобава на добра приятелка, каквато беше, тя забрави напълно за престореното им скарване, като зададе на Хелън дузина въпроси за зачервеното й лице и ужасното състояние на косата й още преди да си остави чантата с учебниците. Хелън излъга възможно най-добре, но толкова неубедително, че никога нямаше да успее да се измъкне, ако Мат не я беше подкрепил, като обясни колко зле й е било предния ден. Не помогна и фактът, че Зак непрекъснато сумтеше подигравателно, докато Хелън се опитваше да заблуди Клеър. Както обикновено, Хелън не му обърна внимание, но все още усещаше как я наблюдава със залепена на лицето насмешлива усмивка.

През целия ден Хелън се стараеше да не се набива на очи и си вършеше работата. Откри, че просто вече не я беше грижа дали се справя добре в клас, дали привлича внимание към себе си и евентуално — дали ще получи спазми. Докато отиваше на обяд, обмисли възможността да се престори, че има стомашни болки, ако това можеше да я задържи по-далече от Лукас. Не искаше да влезе в стола и да се изправи пред всички, но все пак трябваше да отиде някъде, а вратата на училищния салон беше точно до нея. Беше оставена открехната, затова Хелън я бутна да се отвори и влезе вътре. Знаеше, че не й е позволено да влиза там. Всяка стая, която не беше под надзора на учител, беше забранена територия за учениците, но това не я спря. Наистина не я беше грижа дали ще я хванат — просто имаше нужда да остане насаме.

В салона имаше само приглушена светлина, осветяваща сцената, и беше много тихо — точно каквото търсеше Хелън. Тя седна на ръба на сцената и отвори кутията с обяда си. Докато дъвчеше, хвърли поглед наоколо, забелязвайки всички нови декори, чието подреждане тъкмо започваше. Клубът по драма поставяше по две представления годишно — пиеса през зимата и мюзикъл през пролетта.

Зачуди се коя пиеса щеше да постави клубът по драма, и видя един резервен ръкопис, който лежеше зад кулисите. „Сън в лятна нощ“. Хелън отвори на първата страница и прочете: „Първа сцена. Атина, дворецът на Тезей“. Завъртя очи и пусна ръкописа, чувствайки се хваната натясно. Може би Богините на съдбата наистина дърпаха всички конци.

Хелън изкара последните три часа напълно замаяна, но късметът й не можеше да продължи цял ден. Когато удари звънецът за края на учебния ден, тя се втурна към шкафчето си, за да стигне до пистата за бягане възможно най-бързо, но Лукас беше предусетил постъпката й и я очакваше.

— Хей! — извика той, пресрещайки я на половината път надолу по коридора. Изглеждаше едър и опасен, докато вървеше към нея: при всяка негова крачка ученици от долните класове се разбягваха, за да освободят пътя му. — Къде се губиш цял ден?

— Заета съм. Не мога пак да закъснея за бягането — отвърна тя кратко, без да го поглежда, докато измъкваше нещата си от шкафчето.

— Ще те изпратя — каза той. Опита се да погледне лицето й.

Тя продължи да държи главата си наведена, а лицето — закрито с косата, и не отговори. Тръгнаха надолу по коридора един до друг с едно и също темпо, но днес Хелън се чувстваше по-самотна с Лукас до себе си, отколкото когато беше сама.

— Защо не ми се обади тази сутрин? Можех да те взема по-рано, ако е трябвало да се отбиеш някъде — каза той, когато мълчанието стана непоносимо.

— Виж, Лукас. Цялото това нещо с возенето до училище е много мило, но мисля, че ми е по-лесно просто да си карам колелото. Затова може би е по-добре просто да го забравим.

— Не искаш да те взимам повече? — попита той със студен глас.

— Не, не искам — каза тя. Наближиха края на коридора, който водеше надолу към съблекалните. Тя най-накрая се обърна да го погледне: грешка. Лукас изглеждаше наранен.

— Добре — каза той с глас, съвсем малко по-висок от шепот. — Ще ми кажеш ли какво съм сбъркал или се предполага да се сетя?

— Нищо не си сбъркал — отговори Хелън равнодушно. Той я погледна, в очакване да почувства лъжата, но такава нямаше. Светлината се разпръсна за миг около лицето му, скривайки изражението му.

— Ще можеш ли да стигнеш до нас след тренировката по бягане? — попита той, като хвърли поглед наоколо, толкова объркан, че не знаеше накъде да погледне или какво да каже.

— По този въпрос… — поде Хелън, опитвайки се да измисли правдоподобно оправдание.

— Ще дойдеш. Все още не сме открили онези две жени, а сега и Креон е някъде там навън. Да се научиш да се защитаваш е по-важно от това, какво съм направил или не съм направил, за да те вбеся — каза той внезапно ядосан.

Тя кимна, знаейки, че е глупаво дори да предлага да се откаже от обучението. Едва го виждаше през объркващите образи, които той създаваше, докато изкривяваше светлината около себе си. За миг сякаш имаше три негови превъплъщения, които се въртяха вихрено, все едно го гледаше през калейдоскоп. Продължи да държи главата си наведена, а очите — скрити зад косата, докато образът му застана неподвижно и тя можеше да го погледне, без да й се завие свят.

— Искаш ли да стоя далече от теб през остатъка от деня? — попита той с внимателно овладян глас.

Не, помисли си тя. И да. И двата отговора бяха напълно верни. Не можеше да го излъже, но истината внезапно бе станала много хлъзгава.

— Мисля, че така ще бъде най-добре — промърмори тя.

Той не каза нищо. Просто се обърна на пета и я остави.

— Здрасти, Люк… чао, Люк — каза Клеър, като дойде при тях. Хвърли по един поглед и към двамата: — Скарахте ли се?

Хелън сви рамене и хвана Клеър за ръка, въвеждайки я в съблекалнята.

— Всъщност не ми пука — беше единственото, което й стигна енергия да изрече.

Докато бягаха по пътеката, тя разпита Клеър как е минал денят й. Посвети я в тайната за училищния салон, и й каза да сподели и с Мат, за да избегне разваляне на приятелството. Клеър я изгледа странно, но не зададе никакви въпроси.

На Хелън й се струваше, че целият свят се беше превърнал в огромна финална реплика от анекдот, която тя търпеливо бе чакала, а после, когато я беше чула, тя й се беше сторила оскърбителна. Ако се намираше в комедиен клуб, щеше да стане и да си излезе, но вместо това след училище трябваше да отиде в къщата на комика и да остави братовчед му да я смаже от бой.

Когато тренировката по бягане свърши, Хелън послушно подкара колелото си към голямата къща на семейство Делос, пристигайки преди Лукас, Джейсън и Хектор. Слезе до тенис кортовете, където в ход беше превръщането им в истинска бойна арена с пясъчна настилка, и се огледа. На земята имаше меч. Тя го вдигна и го размаха, за да види какво е усещането.

Усещането беше адски глупаво. Хелън предположи, че не е родена да върти меч.

— Мисля, че Хектор иска да усвоиш първо копието. То се смята за традиционно — каза Касандра зад гърба й.

— Не бих искала да нарушавам традицията — каза Хелън саркастично, като захвърли меча с острието напред в пясъка, така че ръкохватката образува кръст над земята.

— Но ще я нарушиш. Всъщност мисля, че такова е било намерението на майка ти за теб през цялото време — каза Касандра с онзи призрачен, далечен глас, който имаше навика да придобива във важни моменти. — Но кръщаването ти е нещо, което майка ти е извършила в миналото, а аз мога да виждам единствено в бъдещето.

— Ти си оракул! — възкликна Хелън зашеметена. Трябваше да е узнала това вече.

Изведнъж не беше толкова сигурна, че иска да бъде сама с Касандра. Имаше нещо нередно в очите й. Хелън започна да обикаля в кръг около нея, като винаги поддържаше еднакво разстоянието между тях, но незабележимо затваряше пролуката между себе си и изхода.

— Делфи, Делос. А Делфийският оракул винаги е бил един от избраните жреци на Аполон — каза Хелън с възможно най-равен и спокоен тон, като се опитваше да отвлича вниманието на Касандра.

— Близо си. Оракулът винаги е бил един от Потомците на Аполон, и винаги — жрица. Момиче — каза Касандра горчиво. — Делфийският оракул е потомък от женски пол на Аполон и трите Богини на съдбата.

— Почти сигурна съм, че това не го пишеше в книгата, която ми даде — каза неуверено Хелън, докато Касандра измъкна меча от земята, вдигна го замислено в ръка, и направи няколко крачки към нея.

— Не е било доведено до знанието на никого от древните историци, но все пак са знаели, че Аполон е син на Зевс, а не един от първоначалните богове. Той бил второ поколение, нещо като прославен Потомък, и, подобно на нас, в крайна сметка щял да умре. — Касандра се приближи до Хелън, като все още държеше меча.

— Тогава защо не е умрял? — попита Хелън предпазливо, като се опитваше да запази спокойствие, за да не я предизвика. Започна да се върти обратно в другата посока, без нито за миг да откъсва очи от лъскавия бронзов меч, който Касандра ту повдигаше, ту оставяше да падне, сякаш не можеше напълно да се застави да го вдигне.

— Аполон сключил сделка с трите Богини на съдбата — каза тя, отчасти разсеяна от някаква по-мрачна мисъл. — Предложил им нещо, което не можели да имат без него. Бебе, момиченце. Заклел се в река Стикс да ги дари с поколение, а те се заклели в отплата за това никога да не прерязват нишката на живота му. От този ден нататък, Аполон се сдобил с безсмъртие, но във всяко поколение една девойка, която води произхода си от него, се обрича на Богините на съдбата. Тя е тяхна духовна дъщеря и понякога може да види какво готвят за света нейните майки.

Хелън осъзна, че Касандра нарочно протакаше. Онова, което планираше да направи, каквото и да беше то, я притесняваше, но макар и да изглеждаше несигурна, тя продължи да се приближава. Докато го правеше, светлината затанцува по кожата й, а очите и зъбите й засияха със смътния пурпурен оттенък на ултравиолетова светлина. Хелън знаеше, че е по-възрастна, по-едра и по-силна от Касандра, но знаеше също и че все още тя е тази, която е в опасност. Касандра не беше единственото същество в това дребничко тяло. Беше обсебена и може би дори частично контролирана от трите Богини на съдбата.

Хелън гледаше как Касандра й препречи изхода. Сега, когато знаеше как да се издигне във въздуха, Хелън винаги можеше да отлети, но не беше сигурна дали ще може да контролира полета си, щом се издигне. Не знаеше и как да се приземи, без Лукас да държи ръката й. Точно сега обаче повече се страхуваше от Оракула с меча, отколкото да не падне от небето. Хелън се канеше да рискува с летенето, когато поведението на Касандра внезапно се промени. От мрачната, гневна вестителка на Богините на съдбата, тя се преобрази в изключително уязвима тийнейджърка.

— Видях нещо, Хелън — каза тя отчаяно. — После го видях отново и отново. Бях толкова засрамена и уплашена, че не казах на никого друг какво съм видяла. И толкова съжалявам, ако греша — заради всички ни. Но трябва да направя това, защото: това е, което следва.

Очите й се наливаха със сълзи. Изглеждаше толкова измъчена, че Хелън би направила всичко, за да я накара да се почувства по-добре. Усмихна се разбиращо на Касандра, която се опита да овладее насеченото си дишане, докато кимваше в отговор и обвиваше двете си ръце около ръкохватката на меча. Завъртя го над рамото си и спря, докато чакаше Хелън да се приготви.

Хелън сподави писъка, който се опитваше да се изтръгне от устата й.

Ако Касандра, Делфийският Оракул, беше прозряла смъртта й, имаше ли смисъл да се съпротивлява срещу нея? Дали Хелън наистина имаше избор?

Касандра замахна с меча си. В тази миниатюрна частичка от секундата Хелън разбра, че беше имала добър живот, защото изведнъж изпита такава обич към него, че й идваше да заплаче от благодарност. Беше имала невероятни приятели, най-добрия баща на света и силно, здраво тяло. Дори беше изживяла радостта от летенето. И веднъж, само веднъж, посред нощ почти бе целунала единственото момче, което някога беше искала…

Хелън почувства странно, вибриращо гъделичкане, сякаш някой беше притиснал огромна свирка отстрани до гърлото й и беше надул. Видя очите на Касандра да се разширяват, когато отдръпна острието от шията на Хелън и го погледна.

Мечът беше напълно обезформен в средата, целият нагънат като парче станиол, което някой е стиснал в ръка. Касандра се втренчи шокирано в Хелън за миг. Сълзи на облекчение се стекоха по бузите й.

— Бях права. — Тя пусна меча и сграбчи Хелън в прегръдка. После заподскача нагоре-надолу, карайки Хелън да подскача с нея. — Не си мъртва! Това е… Нямаш представа колко съм щастлива, че току-що не те убих! — изписка тя.

— И аз — каза Хелън замаяно. Беше жива.

— Почакай. Все още трябва да изпробваме това — каза Касандра развълнувано, като изтича до сандък с оръжия в ъгъла на оградения корт. Отвори със замах капака и грабна лък и стрела. Широко ухилена, тя стреля в Хелън.

Хелън чу Ариадна да пищи нещо зад нея, и някой да тича с полубожествена скорост, за да изпревари стрелата, но бе твърде късно. Стрелата я уцели и отскочи от гърдите й със слаб звук като от опъване на струна. Твърде късно, за да смени посоката, Джейсън се блъсна в нея и я събори на земята. Претърколиха се заедно, докато той се озова подпрян на лакти над нея, взирайки се невярващо в гърдите й.

— Видях онази стрела да те улучва — изрече той ожесточено, сякаш полагаше клетва пред съдебни заседатели.

— Улучи я — каза Касандра от другия край на тенис корта, грейнала от удоволствие.

— Мисля, че Каси най-накрая откачи — прошепна Хектор тъжно, но не и изненадано, на Ариадна.

— Не, не съм откачила, Хектор. Прозрях — каза Касандра, все още широко усмихната. — Хелън не може да бъде наранена от никакво оръжие. Пробвай сам. — Тя измъкна от кутията един меч и му го подаде.

— Кас, просто остави меча — каза Ариадна с ръка, вдигната в успокояващ жест. — Можем да поговорим за това.

— Не съм луда! — изкрещя Касандра, внезапно вбесена.

— Не е луда — каза убедено Хелън. Освободи се от Джейсън и се изправи. — Давай, Кас. Застреляй ме.

Касандра постави в лъка си нова стрела и простреля Хелън — този път в главата. Ариадна изпищя отново, но писъкът заглъхна неуверено, когато всички видяха как стрелата отскочи. За миг всички мълчаха.

— По дяволите, няма начин! — извика Хектор: нотка на завист накара гласа му да прозвучи почти ядосано.

— Болеше ли? — попита Джейсън, като се обърна към Хелън, с невярващо изражение на лицето.

— Може би мъничко — каза Хелън, но Джейсън беше прекалено развълнуван, за да слуша наистина. Той изтича до сандъка, измъкна метателно копие и го запрати към Хелън. То веднага отскочи.

— Е, добре, това заболя — каза Хелън, като се усмихна и вдигна ръце, за да покаже дружелюбно, че й стига толкова, но Хектор вече беше вдигнал един меч и се прокрадваше към нея.

— Ще спра веднага щом прокървиш, става ли? — каза той небрежно, преди да започне да замахва към нея. Само след четири удара острието беше съсипано.

Хелън се запрепъва назад с вдигнати ръце и падна. Не беше ранена, но инстинктът да се защити все още беше налице, а Хектор беше наистина ужасяващ, когато, нападаше. Дъждът от удари приключи рязко, когато мечът се разпадна. Тя се опита да се изправи, но веднага щом успя, отново беше повалена, този път от нещо, което падна от небето и се приземи мощно върху Хектор. Лукас се беше ударил в него отгоре, като заби братовчед си на половин метър в земята, преди да се изправи назад на колене, за да го удари.

— Лукас, спри! — изпищя Хелън в един глас с Касандра и Ариадна.

Джейсън не изкрещя, но както обикновено, се хвърли върху другите двама, за да се вклини между тях. В яростта си, Лукас удари Джейсън, без да иска, и този погрешно насочен удар го накара да спре и да погледне братовчедите си по-ясно. Хектор лежеше най-отдолу на купчината, покрит с пластове пръст, с ръце, вдигнати в жест на капитулация. Джейсън лежеше напряко върху тялото на брат си, с разкървавена уста и с ръце, опрени на раменете на Лукас, за да го удържи. Лукас примигна и вдигна поглед към Хелън.

— Той се опитваше да те убие. — Лукас свали вдигнатия си юмрук. С усилие прикова очи върху Хектор и гласът му се накъса като на момченце. — Видях го. Той имаше меч.

— Добре съм. Погледни ме, Лукас. Няма кръв. Добре съм — каза внимателно Хелън, докато се отместваше встрани до изкопа. Сложи ръце на раменете му и се опита да го придума да се отдръпне от изплашените си, задъхани братовчеди. Лукас се остави да го изведат от изкопа, укротен от угризенията и объркването.

Касандра накратко обясни на брат си за неуязвимостта на Хелън, докато Хелън, Ариадна и Джейсън измъкнаха Хектор от рухващия изкоп. Беше ранен — не твърде сериозно, но достатъчно зле, за да не може да върви сам. Ариадна и Джейсън заведоха Хектор в къщата, като се налагаше да го поддържат, докато вървеше. Лукас гледаше как братовчед му наполовина куца, наполовина се влачи през двора. При тази гледка беше принуден да седне на пясъка.

Три бързо движещи се силуета изхвърчаха от къщата да видят какво става. Палас помогна на децата си по останалата част от пътя на влизане в къщата, докато Кастор и Пандора се посъветваха кратко с Ариадна, а после тръгнаха към тенис корта.

— Защо не ме предупреди, Каси? — попита Лукас с тих умолителен глас, а Кастор крещеше различни въпроси, докато двамата с Пандора влизаха на тенис корта. Касандра сви рамене, като избягваше погледите на всички.

— Страхуваше се — отговори Хелън отбранително, като пресече въпросите на Кастор. Хвана Касандра за ръка и я притегни по-близо, малко ядосана, че се опитваха да обвинят Касандра за постъпката на Лукас. — Имала видение как замахва към мен с меч, и си помислила, че ще ме убие. Мислеше, че трябва да ме убие. Вие щяхте ли да кажете на някого, ако бяхте на нейно място?

Пандора погледна Хелън въпросително, сякаш за да я попита дали е добре. В отговор Хелън й се усмихна неуверено, облекчена, че Пандора бе проявила достатъчно деликатност да проведе този „разговор“ без думи. После и двете насочиха вниманието си обратно към Лукас, който все още беше зашеметен.

— Ако си била изплашена, защо не ми каза, Каси? Знаеш, че винаги можеш да се обърнеш към мен — каза Лукас твърдо, но тя поклати глава.

— Никой от вас вече няма достатъчно качества да ми бъде довереник. Единствена аз мога да решавам какво да разкрия или да запазя скрито — каза Касандра тихо. Тя отстъпи от Хелън и застана по-изправена. Сякаш с един мъчителен жест отхвърляше опорната си система. Печално си пое дъх и се обърна отново към Хелън.

— Да стоиш там и да ме чакаш да ти отсека главата — изрече новата, по-възрастна и малко по-меланхолична Касандра. — Ттова беше най-смелото нещо, което съм виждала.

Така е, защото не можеше да видиш себе си, помисли си Хелън.

Касандра погледна надолу към Лукас, който още беше в шок заради онова, което беше направил. Сложи ръка на рамото му и го разтърси, докато той я погледна.

— Да влезем вътре и да проверим как е Хектор — каза тя, като помагаше на брат си, застанал на колене, да се изправи.

Хелън още се чувстваше разтърсена от прилива на адреналин. Докато вървеше обратно към къщата редом с Лукас, й се прииска той да я хване за ръка, както преди, но после се упрекна, че изобщо си го е помислила. Забърза и тръгна пред него, за да не се изкушава да изпитва самосъжаление.

Всички седнаха на кухненската маса да обсъдят новото откритие, но никой нямаше отговори. Попитаха Хелън дали изобщо си спомня някога да се е порязвала, но детството на Хелън бе забележително лишено от насилие, особено за Потомка. Най-сериозната порезна рана, която си спомняше, беше порязване на хартия. Това разпали философски спор какво може да се определи като оръжие — ако хартията можеше да я пореже, но копието не можеше, тогава беше ли възможно да направят копие от хартия и да я убият?

— Вилицата оръжие ли е? — попита Джейсън, като посочи към една, оставена на плота. Ариадна сви рамене и мушна Хелън с нея в рамото. При допира вилицата се сплеска като подгизнала фунийка от сладолед.

— Предполагам — каза Ариадна. — Може би лъжица? — Обърна се да намери една.

— Може ли да престанете с това? — помоли Лукас и трепна. — В крайна сметка ще открием нещо, което наистина може да я нарани. Може би дори да я убие. Мисля, че би трябвало да спрем с експериментите, докато проумеем защо е такава.

— Съгласен съм с Лукас — каза предпазливо Кастор. — Колкото по-скоро открием как е станала такава, толкова по-добре.

— Не може да е нещо, което е наследила, иначе щяхме да сме го виждали в друг Потомък преди — каза Палас, като гледаше втренчено Хелън, сякаш тя беше чудат, нов бръмбар, който е намерил под някой пън. — Да не е била потопена в река Стикс? — Той подхвърли репликата, сякаш тя беше най-логичното обяснение. — Не прилича на зомби, но може би Ахил също не е приличал.

— Не. Готов съм да се обзаложа, на каквото и да е, че тя все още има душа — каза Кастор, като клатеше глава.

— А и как би стигнала до река Стикс? От хилядолетия не е имало Търсач в дълбините — каза Касандра със съмнение.

Търсач в дълбините ли? — зачуди се Хелън.

— Ами нещо по-обичайно, като огнестрелно оръжие? — попита Джейсън. Той все още се опитваше да проумее невероятната дарба на Хелън.

— Откога куршумите са станали достатъчно бързи, за да уцелят Потомък? Точно затова още използваме мечове, глупчо — каза Ариадна със самодоволна усмивка. — Само ние можем да се движим достатъчно бързо, за да се убием друг другиму.

— Да, но какво ще стане, ако просто я сложим да застане и да поеме няколко куршума? Технически, ние можем да бъдем убити от тях, ако ни уцелят достатъчно пъти — каза той логично.

— Няма значение колко пъти е простреляна. И бомба да пуснеш върху нея, нищо няма да й стане — това се опитвам да ти обясня — каза Касандра с примесено с умора раздразнение.

— Зад това трябва да се крие някаква причина. Не е талант, така че тя сигурно има някаква форма на защита, за която не знаем. Ще започна да проучвам и ще съставя списък с възможности — вметна Палас, като продължаваше да се взира в Хелън.

— Ще ти помогна, татко — каза Хектор от вратата. Той влезе куцукайки в кухнята, с влажна от душа коса. — Умирам си да разбера как нашата Искряща мълния прави малкия си номер с неуязвимостта.

— Опитах се да го накарам да лежи, но той не ме слуша — оплака се Пандора от коридора зад него. Хектор отиде право при Лукас.

— Как се чувстваш? — попита Лукас виновно.

Хектор стисна ръката му:

— Всичко е наред, братле. Щях да направя същото на твое място — каза той. После се усмихна бързо с една от дяволитите си усмивки: — Само дето аз щях да те ударя по-силно.

Прегърнаха се, и цялото спречкване просто беше забравено. Ариадна понечи да зададе на Пандора някакъв въпрос, но Хелън не можеше да си мълчи и секунда повече:

— Ако обичате, ще ми каже ли някой защо всички ме наричате „Искряща мълния“? — избухна тя раздразнено. — А ако ме намушкате още веднъж тази вечер, ще откача! — добави тя, нахвърляйки се върху Джейсън, който се прокрадваше зад гърба й с телбод в ръка.

— Още ли не си й казал? — невярващо се обърна Касандра към Лукас. — Трябваше отдавна да си го направил.

— Смятах да й кажа днес, но така й не ми се отдаде възможност — отвърна той, като гледаше в пода.

Хелън си спомни как я беше проследил в коридора след училище, сякаш имаше да й каже нещо спешно, и как тя му беше казала, че не иска да го вижда. Но вината беше негова, напомни си тя. Той беше този, който се заставяше да я учи как да се бие и да лети, нали така?

— Ами в такъв случай, кажи ми сега — каза тя рязко. Лукас я погледна остро. Очите му бяха гневни.

— Можеш да предизвикваш мълнии. Електричество. Не знам колко силен заряд можеш да създаваш, но от това, което съм изпитвал, и според това, което Хектор е почувствал в магазина за хранителни стоки, мисля, че е голям.

— Мълнии? — изрече Хелън невярващо.

Спомни си как Хектор се присви конвулсивно, когато най-напред я докосна в магазина за хранителни стоки, а после си спомни как Лукас я пусна толкова рязко в коридора, най-първия път, когато го беше видяла. Толкова се страхуваше от двамата, толкова отчаяно искаше да се защити… Възможно ли беше да е призовала сила, за която никога не си беше давала сметка? Нима беше създала мълния?

Някъде в дъното на ума си видя син проблясък и как Кейт рухва на земята. Хрумна й ужасна мисъл. Тя се опита да я прогони, както правеше още от детството си, но този път мисълта отказваше да си отиде.

— Според нас това означава, че си потомка на Зевс — каза Касандра. — Но все още не е сигурно от коя Династия. Четирите Династии са основани от Зевс, Афродита, Аполон и Посейдон. Афродита и Аполон били деца на Зевс, така че в Потомците от техните Династии могат да се проявят и негови отличителни черти. Четвъртата Династия, Атинската Династия, била основана от Посейдон, следователно може да бъде изключена. Е, може би.

— Моята Династия? — каза Хелън, все още толкова вглъбена в собствените си мисли, че й беше трудно да разбира английски. В паметта й възкръсваше син проблясък от миналото й и страховит мъж, който непрекъснато се опитваше да докосне косата й, който сякаш отлетя от нея откъм задния край на ферибота за Нантъкет. Мирис на изгоряло изпълни гърлото й. Хелън потърка лицето си с ръка и се опита да погребе отново онзи спомен. Винаги беше вярвала, че не може да е била причина за това. И по-лошо — дали тя бе наранила и Кейт?

— Когато говорим за твоята Династия, имаме предвид твоето наследство, Хелън — каза Кастор внимателно, забелязвайки безпокойството й. — Зевс е имал много деца, така че твоята Династия още не може да бъде посочена със сигурност. Но не се тревожи, все още се опитваме да открием кои са били твоите хора.

— Благодаря — промърмори Хелън все още объркана.

— Все още не можеш да контролираш мълнията; тя, един вид, изскача от теб, когато си разстроена — каза Лукас след продължителна пауза. Гледаше я странно.

— Като електрошокова палка ли е? — попита Хелън тревожно, внезапно изтръгвайки се от транса си.

— Да — каза Хектор, сякаш си припомняше двете усещания и ги сравняваше мислено. — Но по-силно.

— Боли ли много? — попита Хелън тихо. Гадеше й се.

— Предполагам — каза Хектор, като сви снизходително рамене. — Знаеш ли, ако се постараеш да го тренираш наистина, вероятно скоро ще можеш да произведеш смъртоносен заряд.

— Няма да се наложи — каза Хелън, като скочи на крака, ужасена от предложението. И от себе си.

— Чакай, Хелън, това може да се окаже нещо добро — отвърна Джейсън. — Можеш да се научиш да използваш мълниите си, вместо да се биеш.

— Не е нужно да ги използваш, за да убиваш. Само за да зашеметяваш хората — поправи го Лукас, осъзнал, че нещо разстройва дълбоко Хелън.

Той не можеше да знае, че онова, което казваше, за да подобри положението, само го влоши. Хелън си помисли за безчувственото тяло на Кейт — как Кейт се беше сгърчила по онзи отвратителен начин, когато блесна синята светлина. Как главата й клюмна назад, а устата й увисна и се отвори неконтролируемо, когато Хелън я вдигна от земята. Не можеше да си избие от главата ужасяващия образ, затова закрачи наоколо, като кършеше ръце, за да разсее нервността, която изпитваше. Знаеше, че всички я зяпат. Вдигна очи и срещна погледа на Пандора, чието внимание явно беше привлечено от странната й реакция.

— Защо не поговорим за това утре? — каза Пандора, без да се обръща конкретно към някого. — Хектор трябва да хапне, а всички останали имат нужда от душ. Не се обиждайте, хора, обаче — пфу. — Успя да накара неколцина да се засмеят, но по-важно, отклони вниманието от Хелън. Хелън й се усмихна признателно.

— Добре ли си? — прошепна Ариадна в ухото на Хелън, докато семейното събиране се разпадаше. Хелън стисна ръката на Ариадна и се опита да се усмихне, но нямаше представа какво да каже. Тръгна бавно към вратата.

— Ще те откарам до вкъщи — провикна се Лукас през рамо към Хелън, завършвайки краткия разговор, който водеше с баща си и чичо си.

— Би трябвало аз да наглеждам Хелън тази вечер — каза извинително Джейсън.

— А и аз съм с колелото — каза Хелън. Не можеше да понесе да бъде насаме с него.

— Не ме интересува — безцеремонно отвърна Лукас и на двамата. За миг се втренчи настоятелно в Джейсън, изричайки невероятно много неща с очите си, после се обърна отново към Хектор. — Трябва ми пикапът ти — каза с едва сдържан гняв. Хектор кимна, като хвърли поглед към Хелън и обратно към Лукас с нещо много наподобяващо съчувствие.

Лукас сграбчи Хелън за ръката и я издърпа навън. Натовари колелото й отзад в джипа на Хектор, задържа вратата на Хелън отворена, докато тя се качи, и подкара от гаража, без да продума. Щом се отдалечи от имота на семейство Делос, отби и спря в едно от живописните паркови кътчета за пикник, и се обърна на мястото си, за да погледне Хелън в лицето.

— Какво става? — попита едновременно ядосан, раздразнен и изплашен.

Хелън нямаше какво да му отговори.

— Ще ми кажеш ли поне какво лошо съм направил?

— Казах ти вече, нищо не си направил — каза Хелън, без да вдига поглед от скута си.

— Тогава защо се държиш така с мен? Погледни ме — умолително изрече той, като взе ръката й. Тя се втренчи в преплетените им ръце, сякаш за пръв път виждаше такова нещо.

— Какво правиш, по дяволите? — Отвратено издърпа ръката си от неговата. — Знаеш ли какво? Вземам си думите назад. Наистина ми направи нещо. Подведе ме.

Цялото лице на Лукас се сгърчи. Хелън нямаше причина да се надява след онова, което беше чула предишната вечер, но по някаква причина в нея все още тлееше мъничка искрица, че може би беше разбрала погрешно. Или че той ще размисли. Искрицата угасна напълно, когато Лукас кимна.

— Подведох те — каза той, като затвори здраво очи и стисна юмруци толкова силно, че за миг на Хелън й се стори, че ще изтръгне волана. Гласът му беше груб и дрезгав, почти като ръмжене. — Ти и аз не можем да бъдем заедно, така че просто си го избий от главата и давай нататък.

Хелън разкопча предпазния си колан и излезе от колата.

— Почакай, моля те — подхвана той, почти сякаш изпитваше болка, но Хелън затръшна вратата си и го прекъсна.

— Да чакам какво? Да ми кажеш, че съм наистина мило момиче, но никога не би ме докоснал? Благодаря, тази част вече я знам. Сега отвори багажника, за да мога да си взема колелото — процеди тя. Гласът й и беше чужд, толкова горчив и саркастичен, че звучеше като нечий друг.

— Обещавам, че няма да кажа нищо през остатъка от пътя, ако не искаш. Просто ми позволи да те откарам до вас — отвърна Лукас спокойно. Омразно й беше това негово спокойствие.

— Отвори проклетата врата или ще я изтръгна! — изкрещя Хелън в отговор.

Знаеше, че се държи като глупачка, като изпада в истеричен пристъп насред пътя по този начин, но не можеше да спре. Унижението се процеждаше от всяка пора на тялото й и тя имаше нужда да се махне бързо от Лукас. Не искаше и да забрави нещо — нещо, което би я накарало да се върне обратно при него, за да си го поиска.

Стоеше отзад до колата му с наведена глава и с ръце, здраво скръстени над нараненото й сърце. Знаеше, че той я гледа в огледалото за обратно виждане, затова изви тялото си под ъгъл и се отдръпна. Най-после той отвори багажника. Тя измъкна колелото си и потегли, без да каже и дума повече.

Когато се прибра, тя се стовари на леглото, без дори да се съблече. Чу как Джейсън обикаляше по платформата на покрива, докато се настаняваше за нощта, но не се чувстваше виновна, че го е оставила там горе. Единственото й желание беше да избяга колкото се може по-надалече от семейство Делос, и то възможно най-бързо.

Беше в покрайнините на сухите земи, на ново място, което бе виждана отдалече, но никога не беше мислила, че може да достигне. Беше все така каменисто, но сред туфите остри като бръснач треви бяха разпръснати порутени цилиндрични късове дялан мрамор, разпилени колони, от които можеха да се построят хиляда Партенона. Тук някога бе имало империя. Вече не.

Някъде в далечината се усещаше съществуването на река. Хелън не можеше да каже дали я чуваше или долавяше онази миниатюрна частица допълнителна влага във въздуха, но знаеше, че наблизо има течаща вода. Чувстваше се толкова суха и празна отвътре. Къде ли беше реката?

Докато търсеше, тя погледна надолу към повалените постройки и монументи и зачете имената, надраскани отстрани. Гракус обича Лусинда. Итън обича Сара. Майкъл обича Ерин. Струваше й се, че сякаш в продължение на дни прокарва пръсти по имената, издълбани в изпочупените кости на разрушени любови, заобикаля счупените стълбове на неспазени клетви, и бърше прахта от надгробните камъни в гробището на любовта с ръцете си. Всеки вид смърт имаше своето място в сухите земи.

Тя вървя, докато й се разкървавиха краката.

Хелън се събуди в стая, изпълнена с печална синя светлина. Опита се да се претърколи и й се стори, че е вързана за дюшека, сякаш лилипутите се бяха нахвърлили върху нея посред нощ. По някакъв начин в съня си беше изхлузила тениската и обувките си, но джинсите й така се бяха усукали в чаршафите, че трябваше да се отблъсне от леглото и да се смъкне с усилие на пода, за да се размотае. Беше твърде противна битка, особено защото още бе покрита с мръсотия от рова, който Лукас беше изкопал с тялото на Хектор; със засъхнала кръв от порязаните си крака, и със сив, ситен прах от сухите земи. Стъпалата й бяха зараснали от само себе си, разбира се, но въпреки това чаршафите й бяха целите в спечени от кръв следи от стъпки. Бяха съсипани и щеше да й се наложи да си купи нови. За щастие баща й беше прекалено стеснителен относно „момичешките работи“, за да задава въпроси.

Измъкна се от джинсите на път за банята и влезе под душа още преди водата да е успяла да се затопли. Отваряйки уста, погълна толкова от студените пръски, колкото успя да улови. Беше толкова пресъхнала. Тялото я болеше от извървените стотици мили под мъртвото слънце — студената вода беше като благословия, въпреки че я накара да потръпне. Хелън сведе поглед към настръхнала си кожа и проследи как косъмчетата карат водата да се събира на малки вадички. Това я подсети за реката, която бе видяла отдалече точно преди да се събуди.

Не можеше да си я спомни.

Знаеше, че бе изпитала огромно облекчение, което я беше накарало да въздъхне, а само едно нещо в сухите земи можеше да я накара да се почувства по този начин. Водата. Но не можеше да си спомни нищо за нея. Как можеше да забрави река в сухите земи? Беше немислимо, така че тя спря да мисли за това.

Безпокоеше я фактът, че мозъкът й отказваше да мисли за това. Тръгна, все още гола и с капеща от тялото й вода, към тоалетката в спалнята си, взе някаква стара отровнозелена очна линия, която Клеър беше оставила последния път, когато й гостува с преспиване, и написа върху огледалото: „Реката, която не мога да си спомня“, просто в случай че забрави отново. След това се облече.

Навън застудяваше, а въздухът беше влажен от мъглата. Хелън вдигна ципа на якето си чак до гърлото и съжали, че не си е взела ръкавици. Докато караше към училище, трябваше да държи едната си ръка в джоба, а другата — на кормилото, а после да ги сменя, когато ръката, с която караше, се вкочани твърде много.

Когато пристигна, видя Лукас да чака на паркинга, облегнат на едно „Ауди“, което беше видяла в гаража на семейство Делос, но никога не бе виждала Лукас да го кара преди. Това й напомни колко глупава е била да мисли, че той ще я целуне онази вечер в гаража. Сведе глава и забърза към училището, без да му помаха. Той направи една крачка след нея и отвори уста да каже нещо, но се спря и я остави да върви.

Когато стигна до вратата, Хелън чу Клеър да се провиква изотзад. Спря и я изчака да я настигне.

— Вие двамата скарани ли сте? — попита Клеър, като хвърли поглед назад към прегърбената фигура на Лукас. Когато успя да види добре колко ужасно изглеждаше Хелън, избухна: — Мамка му! Какво е станало с теб, по дяволите?

— Не спах добре нощес — измънка Хелън.

— Под очите ти има сини кръгове, Лен. Сякаш не си спала от седмици — отвърна Клеър: звучеше сериозно разтревожена. Много ли си плакала?

— Не. Изобщо не — каза Хелън. И беше вярно. Когато беше потисната, никога не й се плачеше. А й се спеше.

— Може ли да ми кажеш за какво се скарахте? — попита Клеър предпазливо.

— Всъщност, нямаше караница. Лукас просто не иска да бъде с мен — каза Хелън. Натика юмруци в джобовете си. Откри, че ако напрегнеше мускули, можеше да се въздържи да не се откаже от движението.

— Това не го вярвам — каза Клеър със съмнение. — Той удари Хектор с юмрук в лицето само защото те заговори, и на практика обяви пред цялото училище, че си му гадже.

— Е, предполагам, че оттогава сигурно е размислил — каза Хелън, като сви рамене. Нямаше сили да спори. Едва имаше енергия да завърти комбинацията на шкафчето си. Беше толкова уморена от дълго седмичното ходене… но това беше само сън, нали? Как можеше да е физически изтощена от нещо, което се беше случило само в ума й?

— Сериозно ли говориш? — попита Клеър, като се взираше изучаващо в прегърбеното тяло на Хелън.

— А-ха. Той не ме иска, Гиг. Сам ми го каза. Сега може ли да зарежем темата? Просто съм прекалено уморена.

— Да. Няма проблем — каза Клеър, като разтриваше гърба на Хелън. За миг Хелън си позволи да се облегне на нея в нещо като странична прегръдка.

— По дяволите. Ще го убия — предложи Клеър. Хелън се опита да се засмее на тези думи, но онова, което излезе от устата й, прозвуча повече като пресеклива кашлица.

— Благодаря, но не. Не го искам мъртъв — каза Хелън. Повлече крака след Клеър към часа на класния.

Господин Хъргшимър я попита как е веднага щом забеляза колко окаяно изглеждаше. Хелън го увери, че е добре, и след като изучава скептично лицето й в продължение на един миг, той се предаде и отново взе да се заяжда със Зак заради избраната от него „дума на деня“. Мат попита шепнешком Хелън дали стомахът й е по-добре, а после изказа отново мнението си, че тя трябва да се откаже от бягането.

— Много си слаба — каза той: тонът му ужасно много напомни на Хелън за баща й.

Остатъкът от сутринта мина по подобен начин. Всички учители я питаха дали има нужда да отиде при сестрата, а всичките й познати се тревожеха, че още не се е съвзела от „пристъпа“ си по време на тренировката по бягане онзи ден. С изключение на Зак.

— Представа си нямах, че си толкова бърза, Хамилтън — каза той, като изтича да я настигне в коридора.

— Да, доста съм бърза — отвърна тя рязко, като се опитваше да прозвучи незаинтересувано.

— Точно преди да рухнеш, те видях да преследваш онзи гол до кръста тип, и осъзнах, че през всичките тези години съм разбирал нещата погрешно. Виждаш ли, аз винаги съм си мислел, че ти си тази, която обича да я преследват, понеже си толкова готина и така нататък — каза той със слаба насмешлива усмивка. — Но е трудно за вярване, че никой тип не може да ти избяга. Не мисля, че някога съм виждал някой да бяга толкова бързо.

— Я чакай, ти ли си казал на Гретхен? — попита Хелън и почувства как стомахът й се присвива. — Мислех си, че е било обратното.

— Трябва да призная — каза той, като нарочно я дразнеше, — когато поискаш, можеш да се движиш толкова бързо, че е, нека си го кажем, нечовешко. Единственият друг път, когато изобщо съм виждал някой да се движи толкова бързо, беше, когато едно от онези хлапета Делос се правеше на герой по време на тренировката по футбол и онзи първокурсник слезе до другия край на линията… — Зак беше прекъснат от учителя на Хелън по история, който направи знак на Хелън да побърза и да влезе в стаята.

За момента Хелън беше спасена, но от начина, по който я гледаше Зак, тя имаше чувството, че проблемът не е решен. Опита се да си го избие от главата, като си каза, че той може да разпространява колкото си иска слухове, но всички щяха да помислят, че преувеличава. Зак обичаше да клюкарства, и макар че хората като цяло го слушаха, бързината на Потомците беше нещо, което човек трябваше да види, за да повярва.

Докато вървеше към училищния салон, за да се срещне с Клеър и Мат, пътят на Хелън беше пресечен от Касандра и Ариадна. Попитаха я къде отива, а тя не беше в настроение да ги лъже, затова ги покани да я придружат.

Когато хоризонтът беше чист, те се вмъкнаха през незаключения авариен изход и влязоха в салона през входа зад кулисите. Мат и Клеър вече седяха на авансцената, сложили обяда си върху салфетки като на пикник.

— Хубаво. Поканила си ги — каза Мат с доволно кимване, когато видя, че Хелън не е сама. — Но не води никого друг, иначе ще ни хванат.

— Вероятно и без друго ще ни хванат — каза Клеър с глуповата усмивка. — Но напълно си струва. Къде другаде можем да имаме такава атмосфера? — Тя посочи към красивия блестящ декор, който нарастваше парче по парче.

Касандра и Ариадна се огледаха преценяващо наоколо, особено към частите от декора, които щяха да представляват двореца на Тезей. Ухилиха се заговорнически на Хелън, която успя да изкриви половината си лице в някакво подобие на усмивка. Частите от декора на „Сън в лятна нощ“, които трябваше да представляват земята на феи те, й допадаха, но гръцките части я разстройваха. Фалшивите дорийски колони бяха наполовина боядисани и лежаха настрани на земята, сякаш бяха прекатурени, и напомниха на Хелън за тежкото пътуване, което беше направила предишната нощ.

Не искаше никога да се връща в сухата земя, но ако можеше да намери онази река… Я чакай, каква река? Помисли си тя. Обърна гръб на недовършените колони и седна до Клеър да си изяде обяда.

Хелън положи всички усилия да се включи в разговора, но почти нямаше желание и сили да дъвче, камо ли пък — да се смее и шегува. От реакциите на Касандра и Ариадна долавяше, че приятелите й се правят на остроумни и забавни, но едва можеше да стои будна, камо ли — да участва в разговора.

Непрекъснато мислеше за летене. Е, всъщност непрекъснато се улавяше, че мисли за Лукас, но в мига, щом мислите й преодолееха това препятствие, тя се разравяше из въображението си и вместо това се замисляше за летене. Реши, че може би по-късно щеше отново да пробва сама, но този път щеше да го направи вътре в дома си, за да няма опасност да се отклони нанякъде. Макар че перспективата да остави ветреца да я отнесе нанякъде, точно сега не й се струваше толкова лоша идея.

— Лени! Звънецът бие — каза Клеър, вече преметнала чантата си на рамо. Хелън скочи и си събра нещата, докато приятелите й се стрелкаха взаимно с погледи зад гърба й.

 

 

Клеър се опита да говори с Хелън по време на тренировката по бягане, но в крайна сметка се отказа, когато Хелън започна вместо това непрекъснато да извърта разговора, за да я пита как е. Хелън нямаше нужда от съжаление и не искаше да говори за себе си. Просто искаше да изключи мозъка си и да се понесе плавно във въздуха.

В крайна сметка, Клеър схвана намека и заговори за партито с голям празничен огън на плажа тази вечер. Беше й трудно да реши дали да се вози при Ариадна или не.

— От една страна искам да я опозная по-добре, но това би означавало, че ще трябва да отида с нея и Джейсън, а той винаги намира начин да започне спор с мен. Сигурна ли си, че не можеш да си вземеш свободна вечер от работата? Можем да пътуваме с Мат — каза оптимистично Клеър.

— Знаеш, че не мога.

— Сигурна съм, че ако помолиш Кейт, ще ти позволи — придумваше я Клеър.

— Гиг? Наистина не искам да прекарам вечерта, седнала на студения пясък, гледайки как всички се натискат — каза Хелън с нетърпящ възражения глас. — Но ти би трябвало да отидеш и да се забавляваш. И кой знае? Може би двамата с Джейсън ще се спогодите поне веднъж.

Клеър се впусна в тирада за това, колко я дразнел Джейсън, понеже вечно спорел. Слушайки само с половин ухо, Хелън манипулираше умело въздушните течения около себе си, упражнявайки летенето, без да изключва гравитацията. Нямаше търпение да се прибере у дома тази вечер след работа и да опита.

 

 

Скрит зад една пясъчна дюна, Креон броеше минутите, които минаваха, докато братовчедите му Хектор и Джейсън оставаха под водата. Не беше знаел за този им талант и беше щастлив, че по стечение на обстоятелствата бе станал негов свидетел. Беше изгубил дирите на Лукас по-рано, което се случваше често, предвид факта, че малкият му братовчед можеше да лети, и трябваше да се задоволи да проследи Джейсън и Хектор до това нелепо парти на плажа. Докато гледаше как братовчедите му щурмуват вълните и излизат с небрежна походка от тътнещата морска вода, той кипеше от негодувание. Целият този талант — пропилян за страхливци, които се бояха твърде много от боговете, за да ги предизвикат, и бяха твърде отдадени на собственото си удоволствие, за да се замислят за последиците, които флиртуването с човешки момичета можеше да има за цялата им Династия.

Джейсън прекара по-голямата част от вечерта, разговаряйки с дребничко японско момиче. Изглежда умееше да се владее в близост до жени, но нещата с Хектор стояха различно. Още нямаше и полунощ, а Креон вече го беше видял да се търкаля в пясъка с две различни момичета. Не знаеше ли Хектор колко лесно е за Потомците да направят дете на някоя жена? Нима този идиот, братовчед му, наистина искаше първородното му дете да е от някаква си безхарактерна хлапачка? Очевидно Хектор не го беше грижа за тяхната Династия, иначе нямаше да си милее времето с такива глупави момичета. Беше толкова обидно и мъчително, че Креон трябваше да извърне поглед и да стисне зъби. На този остров имаше само едно момиче, което им бе равно по положение. Само едно момиче, достойно за вниманието му.

Хелън. Но Лукас не я оставяше и за миг, а това принуждаваше Креон да се държи на разстояние от нея. Не можеше да влезе в директен сблъсък с братовчедите си, иначе мисията му под прикритие щеше да бъде провалена, но на няколко пъти го беше обмислял. Лицето на Хелън се беше запечатало в ума му. Той си спомни сблъсъка им в тресавищата. Страхът и гневът в очите й, докато го преследваше, бяха неподправени, толкова страстни, че бяха почти прекалено буйни, за да им устои. Тя беше силна, и въпреки това — в такова пълно неведение за потенциала си, че беше почти безпомощна. Ръцете му се разтрепериха при мисълта да я надвие; но трябваше да бъде търпелив.

Майка му го беше помолила да изчака, докато тя успее тихо да разпита наоколо и да разбере дали е възможно някой от семейството да е оставил копеле в Масачузетс. Креон неохотно се бе съгласил да изчака една седмица за отговора й, но знаеше какъв ще бъде той. Макар да не беше видял Фуриите при първата си среща с Хелън, Креон знаеше, че тя не му е братовчедка.

Носеха се слухове, че няколко Потомци в миналото намерили начин да „заобиколят“ Фуриите, и Креон смяташе, че Хелън е една от тях. Майка му каза, че било невъзможно — че всички останали Династии били унищожени — но Креон се ръководеше не само от предчувствие. Онези изменници я пазеха, сякаш тя беше последният вражески Потомък, а тя беше толкова необучена, в такова неведение коя и каква е, та на Креон му се струваше очевидно, че е била нарочно скрита от всички Династии, дори от собствената си. Но повече от всички тези други причини, именно тялото на Креон му подсказваше, че тя няма роднинска връзка с него. Беше срещал десетки свои братовчедки, всичките — красиви, каквито трябва да бъдат дъщерите на Аполон, но нито една не го държеше буден нощем като Хелън. Знаеше, че тя е от друга Династия.

Дългът към семейството му го обвързваше да наблюдава и да чака още няколко дни, за да остане верен на обещанието, което бе дал на майка си; много скоро обаче щеше да се докаже. Беше готов да се изправи пред това предизвикателство, и макар да имаше и друга алтернатива за обединението на Династиите, освен борбата, Креон се застави да не мисли за нея, независимо колко изкушаваща беше. Това беше единственият му шанс да постигне славата, която заслужаваше, последният шанс за подобна слава за който и да било Потомък. Още един Триумф очакваше да бъде постигнат, и дълбоко в сърцето си той знаеше, че точно този Триумф ще отвори портите на Атлантида.

Креон беше предопределен да бъде Потомъкът, който щеше да направи рода си безсмъртен, и заради това баща му щеше да го удостои с по-големи почести от всички останали.