Джоузефин Анджелини
Любов под гибелна звезда (5)

4.

Хелън седеше на изключени лампи в банята, във вана със студена вода, и слушаше как телефонът отново и отново звъни. Не знаеше какво да каже на когото и да било и всеки път щом се сетеше как бе нападнала Лукас Делос пред цялото училище, простенваше гласно от унижение. Щеше да й се наложи да напусне страната или поне Нантъкет, защото нямаше начин да преживее факта, че се бе опитала да удуши най-готиното момче на острова.

Изпъшка отново и си наплиска лицето, което все още гореше, макар да бе потопено в леденостудена вода. Сега, когато гневът вече не я докарваше почти до лудост, можеше да мисли за Лукас обективно и реши, че Клеър не беше преувеличавала, когато каза, че той е най-привлекателното момче, което е виждала. Хелън беше съгласна с нея. Беше се опитала да го убие, но не беше сляпа. Нормалните момчета просто нямаха неговото прекрасно телосложение.

Това, което го правеше толкова красив, не беше високият му ръст, цветът на кожата или мускулите му. А начинът, по който се движеше. Беше го виждала само два пъти, но можеше да прецени, че той мислеше за външността си по-рядко, отколкото всички около него. Очите му, колкото и красиви да бяха, гледаха навън, а не към него самия.

Потопи глава под водата и изпищя, просто за да излее всичките си емоции, но без да изплаши баща си. Когато се показа отново на повърхността, се чувстваше малко по-добре, но все още беше разочарована от себе си. Един от ужасните странични ефекти на това да изпитва чувството, че по някакъв начин вече познава Лукас, беше, че започваше да го идеализира, да го превръща в по-съвършен, отколкото бе в границите на човешките възможности. Което беше неудобно, защото освен това все още й се искаше да го убие.

Издърпа гумената запушалка с пръстите на краката си и загледа как водата бавно пълзи надолу по страните на ваната, докато и последните остатъци от нея се стекоха с всмукващ звук в канала. После остана да седи гола в празната вана, забила поглед в белите си, спаружени стъпала, докато я заболя задникът. Знаеше, че в края на краищата щеше да й се наложи да излезе от тъмната баня и да се опита да се държи нормално.

Облече се и слезе на долния етаж да види как е баща й: откри го тъкмо да влиза през входната врата. Беше изтичал навън да купи сладолед за вечеря — и не просто някакъв сладолед, а онзи, особено вкусният от заведението за италиански сладолед, който Хелън му беше забранила, когато докторът му каза да пази диета.

— За да ти свали телесната температура — рече той невинно, като изтръскваше капките дъжд от косата си.

— Това ли е твоята версия? — попита го тя, с ръце на хълбоците.

— Аха. И ще се придържам към нея.

Тя реши да не задълбава. На сутринта щеше да има много време да се тревожи за холестерола му. След толкова много дни с толкова малко храна, калоричният италиански сладолед вероятно не беше най-добрата идея, но наистина бе лесен за преглъщане. Седяха на пода на дневната с любимите си „Ред Сокс“ по телевизията, подавайки си кутията със сладолед и лъжицата напред-назад, докато ругаеха „Янките“. Никой от двамата не вдигаше телефона, който продължаваше да звъни периодично, а Джери не настоя Хелън да обясни какво се е случило. Майката на Клеър никога не би я оставила да се измъкне толкова лесно. Понякога да растеш със самотен баща си имаше своите предимства.

Наложи се Хелън да си смени чаршафите, преди да си легне. Петната от предишната нощ не бяха изчезнали, както се надяваше, но тази вечер имаше да се тревожи за по-важни неща от ходенето насън. Първо, все още чуваше как някой или нещо се движи по платформата на покрива. Този път се чуваха истински стъпки точно над нея, вместо просто неясен шепот, идващ от всички страни. Хелън не знаеше кое щеше да е по-лошо — да се качи там и да открие банда чудовищни натрапници или да не открие абсолютно нищо. За миг се запита дали не започва да се побърква. Реши да не се качва да проверява. Днес вече се беше нагледала на призраци.

 

 

На другата сутрин Хелън отиде на преглед при д-р Кънингам. След като няколко минути й свети с фенерче в очите и я почуква по гръдния кош, д-р Кънингам каза на баща й, че не изглежда да има някакво трайно увреждане. После се развика на Хелън и й заяви, че е твърде руса и с прекалено светла кожа, за да се разхожда без шапка. Тя не знаеше как се бе случило, но след посещението при лекаря нервният й срив бе пренебрегнат с лека ръка и омаловажен до най-обикновено невнимание, задето се разхожда без шапка. Поне прегледът й осигури еднодневно отсъствие от училище.

Когато се прибра, Хелън включи компютъра си и прекара няколко изнервящи часа онлайн, опитвайки се да намери някаква информация за трите жени, които я преследваха. Всяко предприето търсене я заливаше с толкова много резултати, че задачата й изглеждаше безнадеждна, а не можеше да го стесни, защото не разполагаше с никакъв действителен контекст за онова, което беше видяла. Призраци ли бяха? Демони? Или просто личните проявления на лудостта й? Беше напълно възможно да е халюцинирала цялото нещо, и сега, когато не изпитваше такава ярост, почти започваше да мисли, че може би наистина беше получила топлинен удар. Почти.

Клеър намина следобед да донесе някои лоши новини.

— Цялото училище смята, че си готова за лудницата — заяви тя, щом седнаха в дневната. — Трябваше да се появиш днес.

— Защо? — попита Хелън с гримаса. — Няма значение кога ще се върна, никой няма да забрави това.

— Вярно. Доста зле беше — каза Клеър. Замълча за миг, преди да изговори припряно: — Изкара ми ангелите, да знаеш.

— Съжалявам — извини се Хелън с немощна усмивка. — Е, той беше ли в училище днес? — По някаква причина имаше чувството, че просто трябва да знае, но не можеше да се застави да изрече името му на глас.

— Да. Попита ме за теб. Е, всъщност не ме попита той, а Джейсън. Голям тъпак е, между другото. — Клеър заговори все по-разпалено. — Чуй това. Та, значи, той идва при мен на обяд, нали така? И започва да ми задава всички тези въпроси за теб. Например откога те познавам, откъде си, виждала ли съм майка ти, преди да офейка от града…

— Мама ли? Това е странно — прекъсна я Хелън.

— А аз започвам да му отговарям с обичайното си умение да давам остроумни и оригинални отговори — каза Клеър, малко прекалено невинно.

— В превод: обидила си го.

— Както и да е. После тоя глупак има наглостта да ме нарече „малката“. Можеш ли да си представиш?

— Стига, бе! Ти, описана като „малка“ — подметна развеселено Хелън. — Е, и ти какво му каза?

— Истината. Че сме приятелки откакто сме се родили и никоя от нас не помни майка ти, и че тя не е оставила никакви снимки или каквото и да било, но че баща ти все повтаря каква невероятна красавица била и как била толкова умна и талантлива, и какво ли още не, и дрън-дрън-дрън. Не е нужно човек да е гениален учен, за да разбере, че майка ти трябва да е била страшно привлекателна. Искам да кажа, погледни баща си, а после погледни себе си — каза Клеър с многозначителен блясък в очите.

При този комплимент Хелън трепна.

— Това ли е всичко? Лукас не каза ли нещо друго? — Ръцете й бяха свити в юмруци. Откри, че й е трудно дори да изрече името му, без да й се прииска да цапне някого с юмрук в главата. Очевидно или още страдаше от топлинен удар, или наистина обезумяваше.

— Нищичко не каза. Но все пак чух слух, че Зак говорел глупости за теб и Лукас доста грубичко му затворил устата.

— Наистина ли? — попита Хелън и се пооживи. — Как му е затворил устата?

— Просто не позволява на никого да говори нищо лошо за теб, това е. Знаеш какви са Зак и Гретхен. Но Лукас не искаше и да чуе. Все повтаряше, че си изглеждала сякаш наистина имаш висока температура, когато той… направил каквото там беше. Как му се вика на това? Мечешка прегръдка с обратен знак?

Хелън изпъшка и зарови лице в ръцете си.

— Всичко е наред — каза Клеър, като я потупваше успокояващо по гърба. — Не разправя наляво и надясно, че си откачалка, така че поне си натупала наистина сладък тип. — Хелън изстена по-високо и се опита да се скрие сред възглавниците на дивана, докато Клеър се посмя продължително и хубавичко за нейна сметка.

 

 

Тази нощ Хелън сънува поредния кошмар за сухата земя. Когато се събуди, беше толкова уморена и тялото така я болеше, че за миг почти повярва, че е вървяла с дни, точно както беше сънувала. Винаги беше умеела да пренебрегва странните неща у себе си, и се опита да си внуши, че това не е по-различно, но ръцете й трепереха, докато свиваше на вързоп мръсните си чаршафи и ги носеше към пералното помещение.

Под душа, Хелън отми песъчинките и се опита да се съсредоточи върху училището, макар че това също не я успокои. В мига щом влезеше в гимназията на Нантъкет, сезонът на подигравките с чудачката щеше да бъде открит, и въпросната чудачка го знаеше много добре.

Навън още валеше, затова се наложи да пътува с Клеър и майка й. Хелън сложи ръка върху корема си, опасявайки се от спазъм още преди да излезе от колата. Така и не беше разбрала в действителност защо получава спазми; просто знаеше, че понякога, когато направеше нещо, което караше хората да я зяпат, стомахът й се стягаше от унищожителен спазъм, толкова силен, че я принуждаваше да спре каквото правеше в момента.

— Отпусни се — каза Клеър, докато отваряха вратите си, за да излязат. — Трябва само да изкараш днешния ден, а после имаш на разположение целия уикенд да… — тя млъкна, замислена. — Не. Извинявай, Лен, опитах се да звуча оптимистично, но в понеделник това все още ще си е гадно. — Клеър започна да се смее и това поободри Хелън — докато влязоха в училището.

Беше по-лошо, отколкото си беше представяла. Група момичета от първи и втори курс буквално ахнаха и се скупчиха да клюкарстват, в мига щом видяха Хелън да влиза през входните врати. Момче от горните курсове, което явно бе върл почитател на кожените дрехи, й се ухили похотливо и я нарече „фурия“ точно като минаваше покрай нея. Когато се обърна да го изгледа удивено, той оформи с устни думите „обади ми се“, преди да продължи по пътя си.

— Не мисля, че мога да го направя — прошепна Хелън. Клеър сложи ръка на гърба й и я побутна напред.

Всеки път щом нечии очи попаднеха върху нея и се разширяха в знак, че са я познали, тя бе все по-близо и по-близо до получаването на паническа атака. През цялата последна година в долните курсове ли щеше да бъде така? Опита се да се слее със сянката на Клеър и осъзна, че ако си търси прикритие, ще трябва да си намери по-едри приятели.

— Престани да ме настъпваш по петите! — оплака се Клеър. — Защо просто не се скриеш при Хърги, докато ти взема нещата от шкафчето?

Хелън с благодарност се шмугна в часа на класния и се опита да се слее с чина. Господин Хъргшимър я попита дали се чувства по-добре, а после напълно престана да й обръща внимание, щом тя отговори, че се чувства чудесно. Идеше й да го целуне заради това.

Мат само й помаха и седна, без да каже и дума. Хелън правилно предположи, че Клеър го е предупредила да се държи, сякаш е забравил цялата история, но той непрекъснато се опитваше да се възпре да не хвърля погледи към нея, затова Хелън разбра, че все още е истински разтревожен. Улови погледа му и се усмихна топло, и след това той вече не изглеждаше толкова притеснен. Зак обърна глава и се загледа през прозореца веднага щом седна на мястото си, като демонстративно избягваше да я поглежда.

Тя успя да изкара остатъка от сутринта без произшествия, точно до обяд. Докато вървеше към стола, осъзна със закъснение, че ще мине покрай шкафчето на Лукас. Тъкмо се канеше да направи завой и да тръгне по друг път, което беше нелепо, защото означаваше, че ще трябва буквално да обиколи цялото училище, когато беше разкрита.

Гретхен и Зак я забелязаха, докато стоеше обзета от колебания насред коридора. Бяха до шкафчетата си, които просто по случайност се намираха точно до тези на Лукас и Джейсън.

Паметта на Хелън се проясни донякъде и тя си спомни как зашеметените лица на Гретхен и Зак се различаваха някъде на заден план, докато тя се опитваше да удуши Лукас. Според азбучния ред^[1], имаше логика шкафчетата им да са подредени едно до друго: Брант — „Б“, Клифърд — „К“, Делос — „Д“ — но Хелън винеше ужасния си късмет за факта, че всички най-популярни ученици от нейния випуск бяха свидетели от първа ръка на пълното й унижение.

Нямаше избор — просто щеше да й се наложи да мине покрай тях. Гретхен и Зак не казаха нито дума, а лицата им бяха напълно безизразни, когато Хелън мина припряно покрай тях, с рамене почти натикани в ушите. Поне Лукас го нямаше — помисли си тя, като се вмъкна в столовата.

— Изправи се! Ще си докараш гръбначно изкривяване! — сгълча я Клеър, когато Хелън стигна до тяхната маса.

— Съжалявам. Току-що се наложи да мина покрай неговото шкафче — тихо обясни Хелън. Мат изсумтя отвратено.

— Можеш да се успокоиш. Лени — изсъска той. — Никой от тях не е тук днес.

— Предполага се, че всички са си взели свободен ден, защото лелята и най-голямото от хлапетата Делос най-после са пристигнали на острова тази сутрин — каза Клеър.

— О, да, просто върховно — каза замислено Хелън. — Още един Делос.

— Хектор. Той е в горния курс — допълни услужливо Клеър, макар да нямаше как да знае, че с изричането на името му изобщо не направи услуга на Хелън. Всъщност, по някаква необяснима причина, това я подтисна.

— Още няма новини за него. Зак вероятно ще ми се обади с последни сведения този уикенд — каза Мат, като сви рамене. — Той винаги знае къде са всички и какво правят.

Остатъкът от деня се влачеше бавно и мъчително, макар да имаше известно облекчение в знанието, че няма да се сблъска с хлапетата Делос или подобните на духове създания, които изглежда се появяваха заедно с тях. Дори започна да изпитва удоволствие по време на тренировката по бягане, докато тичаше през мъглата и шляпаше в калните локви заедно с Клеър. Треньорката Тар не каза нищо за съкрушително слабото време, което Хелън даде, макар Хелън да знаеше, че няма да успее да се измъква безнаказано още много дълго. Имаше да печели спортна стипендия и треньорката Тар нямаше да го забрави.

Изкарвайки деня с помощта на малки хитрости, вечерта Хелън отиде на работа с нещо като облекчение, докато не осъзна, че много деца от нейното училище се отбиваха да купят един-единствен бонбон или една кутийка сода.

— Защо не отидеш отзад и не подредиш малко продукти вместо мен? — предложи Кейт, като потупа леко Хелън по ръката. — Ще спрат да се отбиват да зяпат, ако помислят, че си приключила за днес.

— Нямат ли си нищо друго за правене в петък вечер? — попита Хелън отчаяно.

— На кой остров си израсла? — отвърна Кейт саркастично. Хелън облегна чело за кратко върху рамото на Кейт, открадвайки си един миг утеха, преди да се изправи. — Не е зле да опишеш и инвентара. И не бързай — добави Кейт, когато Хелън се отправи към задната стая.

Описването на инвентара обикновено не беше любимото занимание на Хелън: тази вечер обаче беше. Бе толкова погълната от заниманието да преброи всички предмети в склада, че преди да се усети, вече заключваха и изпълняваха ритуала по затварянето на магазина.

— И така. Какво всъщност се случи между теб и онова хлапе Лукас? — попита Кейт, без да вдига поглед от купчинките с банкноти, които сортираше.

— Ще ми се да знаех — въздъхна Хелън, като се подпираше на дългата дръжка на метлата си.

— Всички говорят за вас двамата. И не само хлапетата — каза Кейт с полуусмивка. — Така че, какво става?

— Виж, ако имах обяснение, повярвай ми щях да го крещя по улиците. Не знам защо го нападнах — каза Хелън. — А най-страшното е, че нападението не е най-лошото.

— О, ще ти се наложи да обясниш това — каза Кейт. Остави настрана парите. — Хайде. Кажи ми. Кое е най-лошото?

Хелън поклати глава и започна да движи бързо метлата.

В главата и винаги бе имало глас, който нашепваше възможни обяснения за странността й, думи от рода на „чудачка“ или „чудовище“, или дори „вещица“. Независимо колко умело Хелън заглушаваше този глас, в крайна сметка той винаги се връщаше.

Безспорно най-ужасното, за което Хелън можеше да се сети, бе да открие, че наистина е едно от тези неща.

— Нищо — каза Хелън, неспособна да вдигне очи.

— Няма просто да изчезне само защото не говориш за него, знаеш — настоя Кейт. Хелън знаеше, че тя е права, знаеше също и че може да й има доверие. Освен това, имаше нужда да поговори с някого за това, или щеше да полудее.

— Сънувам кошмари. Всъщност сънувам отново и отново един и същ кошмар и той ми се струва толкова реален. Сякаш ходя някъде, докато спя.

— Къде ходиш? — попита внимателно Кейт. Излезе иззад тезгяха и накара Хелън да спре да мете и да се съсредоточи.

Хелън си представи безплодния и безнадежден свят, който бе принудена да посещава в последните няколко нощи.

— Сухо място. Всичко е избледняло и безцветно. Чувам течаща вода в далечината, сякаш някъде има река, но просто не мога да я достигна. Струва ми се, че сякаш се опитвам да намеря нещо.

— Суха земя значи? Знаеш ли, че такива образи са доста обичайни в сънищата — успокои я Кейт. — Появяват се във всеки съновник във всички страни, в които съм била.

Хелън преглътна раздразнението си и кимна:

— Да, но сутрин се събуждам и краката ми… — Тя се спря, долавяйки колко откачено звучеше. За миг Кейт я загледа изучаващо.

— Насън ли ходиш, миличка? Това ли е? — Кейт хвана Хелън за раменете, насърчавайки я да я погледне в очите. Хелън вдигна ръце и поклати глава.

— Не знам какво правя. Но съм толкова уморена, Кейт — каза тя. Няколко сълзи на изтощение се търкулнаха от очите й. — Дори ако успея да заспя, се събуждам и имам чувството, че съм бягала безкрайно. Мисля, че полудявам. — Тя се изсмя нервно. Кейт я притегли в една от ухаещите си на сладкиши прегръдки.

— Всичко е наред. Ще оправим положението — каза успокояващо Кейт. — Говори ли вече с баща си?

— Не. И не искам и ти да го правиш — настоя Хелън, като се дръпна назад да погледне Кейт право в лицето. Кейт я изгледа въпросително и Хелън продължи: — Другата седмица, ако още съм луда, ще му кажа, но мисля, че тази седмица беше достатъчно драматична и за двама ни.

Кейт кимна.

— Ти реши кога си готова да поговориш с баща си, и аз ще дойда. Моята малка loca^[2] — подкачи я тя с усмивка. Хелън се усмихна в отговор, благодарна, че си имаше Кейт, която можеше да я изслуша сериозно, когато имаше нужда от това, а после да престане да бъде сериозна точно когато трябва.

— Мисля, че можем да зарежем останалото. — Кейт прегърна Хелън за последно. — Готова ли си да тръгваме? — провикна се през рамо, докато минаваше зад тезгяха и прибираше парите в сейфа.

Хелън прибра метлата и се запъти към задната врата. След като изгаси лампите, се обърна да заключи, докато Кейт се отправяше през алеята към колата си, с ключовете в ръка.

Никоя от тях не чу нищо. С ъгълчето на окото си Хелън зърна размазано петно и бледосиня светкавица, и усети мирис. Беше отвратителна и въпреки това натрапчиво позната миризма на опърлена коса, смесена със застоял озон. После Кейт падна на земята като марионетка с прерязани конци. Хелън инстинктивно протегна ръце, в опит да смекчи падането й, но нападателят се възползва от възможността да нахлузи торба на главата й изотзад.

Беше твърде стресната, за да изпищи. Когато я дръпнаха назад и се притисна към нечия мека гръд, Хелън внезапно осъзна, че е нападната от жена.

Хелън винаги бе знаела, че е силна — и не просто силна като за момиче. Силна като за мечка. Прегъна колене и запъна пръстите на краката си в тротоара, готова да предизвика огромен шок у кандидат-похитителката си. Изви гръб и се опита да се отскубне от ръцете на нападателката си, и с изненада осъзна, че не може. Невидимата жена беше също толкова невероятно силна като нея. Но Хелън имаше повече за губене.

Подметките на маратонките й се раздробиха под натиска на краката й, докато се оттласкваше. Направи една крачка, а после — още една, измъквайки се от съсипаните си обувки, като повлече жената със себе си. После Хелън чу глухо падане и стон, и се хвърли ожесточено напред, когато се освободи.

Докато се мъчеше да смъкне черната кадифена торба от главата си, Хелън чу бърза поредица от плесници, глухи удари и стаено сумтене. Разнесоха се бързият полъх на въздух и отсеченият звук на нечие рязко хукване точно когато тя рязко смъкна качулката и отметна коси.

Над нея се беше изправил Лукас Делос: тялото му беше напрегнато, очите му бързо обхождаха далечината за нещо, което Хелън не можеше да види от мястото си на земята.

— Ранена ли си? — попита той с нисък, несигурен глас, все още загледан над главата й. На устната му имаше кръв, а ризата му беше скъсана. Хелън имаше само един миг да каже, че е добре, преди да чуе как ридаещите орисници започват да шепнат.

Той погледна надолу към нея, и когато ледено сините му очи срещнаха нейните топли и кафяви, надолу по краката й премина тръпка. Хелън скочи и зае приведена бойна поза. Шепотите се превърнаха във вопли и Хелън видя наведените глави и треперещите бели тела на трите орисници нестабилно да примигват и ту да се появяват, ту да изчезват от полезрението й. Дръпна се назад и стисна здраво очи само със силата на волята. Гневът беше толкова силен, че й се струваше, че органите й са се подпалили.

— Моля те, върви си, Лукас — каза тя умолително. — Току-що ми помогна и съм ти признателна. Но все още наистина, ама наистина ми се иска да те убия.

Настъпи кратка пауза и Хелън го чу как въздъхва.

— Това е трудно и за мен, да знаеш — отвърна задавено той.

Чу се побягване, бързи стъпки от мястото, където той стоеше, порив на вятъра, а после Хелън се осмели да отвори очи. Той си беше отишъл и за щастие ужасните привидения си бяха отишли заедно с него.

Хелън приклекна до Кейт, опитвайки се да види дали кърви някъде. Подпря се на ръце и колене, за да огледа всеки видим сантиметър, но странно — нямаше никакви порязвания, натъртвания или ожулвания. Кейт дишаше равномерно, но все още беше в несвяст. Хелън рискува да я вдигне и изпита надежда, че постъпва правилно, като я мести. Внимателно я положи отзад в колата, а после заобиколи тичешком до шофьорското място, докато набираше номера на клетъчния телефон на баща си. Запали двигателя на колата на Кейт, когато телефонът даде свободно.

— Татко! Чакай ме в болницата — избълва на един дъх веднага щом той отговори.

— Какво е станало? Ти… — поде той с паникьосан глас.

— Не аз, а Кейт. Сега пътувам към спешното отделение и не мога да говоря и да карам едновременно. Просто ме чакай там — каза тя, като натисна бутона за приключване на разговора и метна телефона на седалката, без да чака отговор.

Сега трябваше да измисли наистина убедителна лъжа, и то бързо, защото болницата беше само на няколко минути път.

Докато спираше пред входа на спешното отделение, тя се обади в полицията, като каза единствено, че приятелката й е била нападната и двете са в болницата. После се позавъртя колебливо на автомобилната алея за миг, чудейки се как да вкара Кейт в самото спешно отделение. Не искаше да я оставя, но не вървеше да я вземе на ръце и да разкрие безумно голямата си сила пред толкова много хора, така че накрая влезе вътре сама.

— Помощ? — прошепна тя боязливо на сестрата в приемното отделение. Това не свърши работа, затова Хелън повиши тон и заподскача нагоре-надолу. — Помощ! Приятелката ми е отвън и е в безсъзнание! — Това накара хората да хукнат.

Щом баща й пристигна и двамата разбраха, че Кейт ще се оправи, Хелън даде показания пред полицията. Каза им, че някаква жена, която никога не била виждала, пратила Кейт в безсъзнание с нещо, което мятало сини светкавици. Когато видяла Кейт да пада, Хелън излязла на алеята и това сигурно изплашило жената, защото избягала. Разбира се, Хелън не спомена нищо за опита за похищение, схватката или факта, че Лукас Делос се беше появил от нищото, за да отблъсне свръхсилната жена. Последното, от което имаше нужда, беше да усложнява още повече тази ситуация или да обвързва Лукас Делос със себе си, по какъвто и да е начин. И все пак какво правеше той там?

— Какво е станало с обувките ви? — попита полицаят. Сърцето на Хелън заблъска силно. Как можа да забрави факта, че е боса?

— Не бях с тях преди… — изрече припряно, а после продължи със запъване: — … преди, по-рано, се скъсаха… докато подреждах продукти отзад. И ги бях свалила. Когато видях, че Кейт е пострадала, просто ги зарязах и дойдох право тук. — Най-несполучливата лъжа на света, помисли си Хелън, но полицаят кимна.

— Намерихме чифт разкъсани маратонки в уличката — каза той, сякаш Хелън му беше разказала точно каквото очакваше. После той обясни, че Кейт е била зашеметена с електрошокова палка и че тъй като нападателката е изразходила целия заряд върху Кейт, била принудена да побегне, когато видяла, че идва друг човек.

— Още нещо — каза полицаят точно преди да си тръгне. — Как я вдигнахте и я сложихте в колата съвсем сама? — И баща й, и полицаят се втренчиха в нея за миг с озадачени изражения на лицата.

— Със силата на волята? — каза Хелън неубедително, с надеждата, че ще се хванат.

— Имала е късмет, че сте били там. Било е много смело от ваша страна. — Полицаят й се усмихна одобрително. Хелън изпитваше смущение да я хвалят, че е излъгала. Сведе поглед към босите си крака и те и напомниха колко глупаво е постъпила да не се погрижи за тази подробност още отначало. Налагаше се да се научи да внимава повече.

Когато полицията приключи с разпита на Кейт, Хелън и Джери влязоха да видят как е. За разлика от Хелън, Кейт беше успяла да зърне набързо жената, преди тя да я зашемети.

— Беше възрастна — най-малкото в края на петдесетте. Къса прошарена коса. Изглеждаше напълно безобидна, но предполагам, че не е била — каза печално Кейт. — Какво, по дяволите? Откога дребните стари дами се разхождат наоколо и зашеметяват хората с електрошокови палки? — Опитваше се да го обърне на шега, но Хелън усещаше, че е истински потресена. Лицето на Кейт беше бледо, а очите й бяха големи и искрящи.

Джери реши да остане при Кейт през нощта и да я заведе в дома й, когато я изпишат. Докторите казаха на Кейт, че вероятно не бива да шофира няколко дни, затова Хелън предложи да вземе колата й и да й я докара в неделя. Кейт й благодари за услугата, но Хелън си имаше собствени причини да иска колата й. Имаше още една подробност, за която трябваше да се погрижи, преди да се отправи към къщи.

Имаше точно достатъчно време да се изплаши, докато караше напряко през острова по Майлстоун Роуд към голямата къща с двор на семейство Делос в Сиасконсет. Колкото повече се приближаваше, толкова по-силно откриваше, че трепери, но нямаше избор. Трябваше да се погрижи Лукас да си държи устата затворена за нападението, иначе тя можеше да си навлече сериозни неприятности. Не смяташе, че той ще каже на някого. Семейство Делос много усърдно се стараеха да изглеждат нормални, когато Хелън знаеше, че са всичко друго, но не и това. Никой с нормална човешка сила не би могъл да възпре Хелън да го удуши, ако си постави за цел. Лукас беше като нея.

От тази мисъл й призля. Как можеше да прилича, по каквото и да е на някого, когото мразеше така отчаяно? Първо трябваше да се погрижи той никога да не спомене пред полицията, че има нещо общо, но след това тя бе твърдо решена да го мрази от толкова голямо разстояние, колкото беше възможно, без да падне в океана.

Трябваше да се съсредоточи, за да вижда през мъглата. В мъждивата предутринна светлина, някъде безкрайно далеч върху нечия частна собственост, Хелън не беше сигурна къде започва отбивката върху дългата автомобилна алея. Спря колата встрани от пътя и излезе, като се отправи пеша към шума от океана. Точно тази къща беше виждала само от плажа и се опитваше да изрови от паметта си всеки ориентир, който можеше да разпознае от отсрещната посока. После чу зад гърба си глух шум, като от препъващи се крака. Завъртя се на пета и видя Лукас да върви решително към нея с дълги, енергични крачки.

— Какво правиш тук? — почти излая, почти прошепна той. Хелън отстъпи две крачки назад, а после се застави да спре и да не отстъпва. На сивата светлина различаваше белите тела на трите сестри, влачещи се през песъчливата трева, изпълзяващи от меките възвишения, разтърсвани от ридания.

— Как се озова зад мен? Следиш ли ме? — попита тя обвинително.

— Да — процеди той през зъби, все още идвайки към нея. — Какво, по дяволите, правиш върху земята на семейството ми?

Твърде късно Хелън осъзна, че с идването си в къщата му беше прекрачила някаква граница. Сега видя жестокост там, където преди бе имало омраза. Тя разкривяваше чертите на лицето му и добавяше заплаха към позата му. Все още беше грациозен, но почти прекалено жесток за гледане. Хубаво, помисли си тя. Да го направим.

Наведе рамо и скъси разстоянието помежду им, като се хвърли към гърдите му и се търкулна на земята, затискайки го под себе си. Отдръпна се назад, за да забие юмрук в лицето му, но той я сграбчи за ръцете. Тя беше отгоре и би трябвало да има надмощие, но никога не беше удряла нищо, а от начина, по който той не правеше и едно напразно движение, и бе ясно, че се е занимавал с борба цял живот. Хелън почувства как той направи някакво движение с хълбоците си, а после се озова отгоре. Ръцете й бяха притиснати над главата, а ходилата й — оставени да дращят напразно по земята. Опита се да го ухапе по лицето, но той рязко отдръпна глава.

— Лежи неподвижно или ще те убия — предупреди Лукас през стиснати зъби. Дишаше тежко, не защото се беше задъхал, а защото се опитваше да се овладее.

— Защо дойде тук? — попита почти умолително.

Хелън спря да се бори и се вгледа във вбесяващото му лице. Очите му бяха затворени. Хелън осъзна, че той използваше същия трик, с който тя си беше послужила в уличката. Тя също затвори очи и се почувства мъничко по-добре.

— Излъгах полицията. Не им казах, че си бил там тази вечер изпъшка Хелън: неимоверната му тежест я притискаше и й изкарваше въздуха. — Ще ме смажеш!

— Хубаво — каза той, но отмести тежестта си, като сякаш стана някак по-лек, за да може тя да напълни дробовете си с въздух. — И ти ли си затворила очи? — попита: звучеше по-скоро любопитен, отколкото ядосан.

— Да. Помага малко — отвърна тя тихо. — И ти ги виждаш, нали? Трите жени?

— Разбира се, че да — отвърна той озадачено.

— Какви са те?

— Ериниите^[3]. Фуриите. Ти наистина не разбираш… — Той млъкна рязко, когато женски глас го повика по име от — както предположи Хелън — дома му. — Проклятие. Видят ли те тук, си мъртва. Изчезвай! — нареди той. Претърколи се от нея, скочи и побягна.

Щом се освободи, Хелън хукна светкавично, без да поглежда назад. Почти чувстваше как трите сестри посягат с лепкавите си бели ръце и кървави върхове на пръстите да докоснат тила й. Обзета от паника, побягна към колата на Кейт, хвърли се зад волана и потегли толкова бързо, колкото се осмеляваше.

След половин миля се наложи да отбие встрани и на няколко пъти да си поеме дълбоко въздух, и докато го правеше, забеляза, че може да усети миризмата на Лукас по дрехите си. Отвратена, свали тениската си и подкара към къщи по сутиен. Никой нямаше да я види, а дори и да я видеше, щеше просто да си помисли, че е излязла да поплува призори. Отначало остави тениската си на седалката, но мирисът на Лукас продължаваше да достига до нея — мирис на окосена трева, прясно изпечен хляб и сняг. В пристъп на безсилен гняв тя се разпищя зад волана и запрати тениската си през прозореца.

Беше изтощена до припадък, когато се прибра, но не можеше да легне в леглото си, без да вземе душ. Трябваше да измие Лукас от себе си, или мирисът му щеше да я преследва в сънищата й. Беше мръсна. По лактите и гърба й имаше петна от трева, а стъпалата й бяха целите черни.

Докато гледаше как мръсотията изчезва от прасците и глезените й, тя се сети за трите сестри и вечното им страдание. Лукас ги беше нарекъл „Фуриите“ и никое име не би могло да им подхожда по-добре. Тя смътно си спомняше, че е чувала Хърги да споменава думата в някакъв момент, но и да я убиеха, нямаше да може да си спомни с каква история бяха свързани. По някаква причина си представяше доспехи и тоги, но не можеше да е сигурна.

Взе парче пемза и изтърка и последното петънце мръсотия, преди да спре душа. След това остана сред парата, за да си сложи благоуханен лосион, като го остави да се просмуче в кожата й, заличавайки и последната следа от Лукас. Когато най-сетне се стовари в леглото, все още загърната във влажната хавлия, слънцето отдавна се беше показало.

Хелън вървеше през безплодните земи, чувайки как сухата трева пука при всяка нейна стъпка. Облачета прах се вдигаха около босите ù стъпала и полепваха по влагата, която се стичаше по краката й, сякаш пръстта, по която вървеше, бе така отчаяно зажадняла за вода, че се опитваше да отскочи от земята, за да изпие потта й. Дори въздухът бе пълен с песъчинки. Из ниските храсти не се чуваха насекоми, нямаше и никакви животни. Небето блестеше ослепително ярко с металическа синя светлина, но нямаше слънце. Нямаше вятър, нито облаци — само скалист, пуст пейзаж докъдето стигаше погледът на Хелън. Сърцето й подсказваше, че някъде наблизо има река, затова тя вървеше, и вървеше, и вървеше.

Хелън се събуди няколко часа по-късно с натежали крайници, главоболие и мръсни крака. Измъкна се е олюляване от леглото, изплакна все по-познатата черна нощна мръсотия и навлече рокля с гол гръб. После седна пред компютъра си да потърси нещо за Фуриите.

От първия уеб сайт, на който кликна, я побиха мразовити тръпки. Щом го отвори, видя проста линейна рисунка върху глинен съд. Беше съвършено изображение на трите ужасяващи създания, които я преследваха от дни. Когато прочете текста под илюстрацията, той даваше почти точно физическо описание на трите ридаещи сестри, които беше видяла, но останалото я смути. В класическата гръцка митология имаше три Еринии или Фурии, и те плачеха с кървави сълзи точно както в нейните видения. Но според нейното проучване, работата на Фуриите бе да преследват и наказват злосторниците. Те бяха физическото проявление на гнева на мъртвите. Хелън знаеше, че не е идеална, но никога не беше извършвала нещо наистина лошо, със сигурност не и нищо, с което би заслужила посещение от три митологични олицетворения на отмъщението.

Когато продължи да чете, научи, че Фуриите се появяват първо в „Орестия“ — цикъл пиеси от Есхил. След цели два часа разплитане на това, което трябва да е било първата — и най-кървавата — сапунена опера в историята, Хелън най-после схвана сюжета.

Същината беше, че онзи нещастен хлапак на име Орест е принуден да убие майка си, защото тя е убила баща му, Агамемнон. Но майката убила бащата, защото той пък убил дъщеря им, любимата сестра на Орест, Ифигения. За да станат нещата още по-заплетени, бащата убил дъщеря си, защото това поискали боговете като жертвоприношение, за да пратят попътен вятър, така че гърците да могат да стигнат до Троя, за да водят Троянската война. Законите на справедливостта задължавали бедния Орест да убие майка си, което той и сторил, и за този грях бил преследван от Фуриите през половината земя, докато почти обезумял. Иронията беше, че никога не е имал избор. Още от началото бил прокълнат, ако го стори, и прокълнат, ако не го стори.

След като си изясни трагедията, Хелън все още нямаше представа как тя може да е свързана със сегашното й положение. Фуриите искаха тя да убие Лукас, това беше ясно, но дали ако го стореше, щяха да я преследват, задето е извършила убийство? Струваше й се, че Фуриите нямат понятие какво представлява правосъдието, щом изискваха да извършиш убийство, а едновременно с това те наказваха. Това беше порочен цикъл, който сякаш нямаше край, и Хелън не знаеше как или защо беше започнало всичко. Фуриите просто се бяха появили в живота и един ден сякаш се бяха преместили в Нантъкет със семейство Делос.

Почувства как в кръвта й рязко нахлу прилив на адреналин. Възможно ли беше семейство Делос да са убийци? Нещо в нея не смяташе това за твърде правдоподобно. Лукас беше имал няколко шанса да я убие, но не го беше сторил. Дори се беше сбил с друг човек, за да я спаси. Хелън не се съмняваше, че той искаше да я убие, но си оставаше факт, че никога дори не бе вдигнал ръка срещу нея. Ако изобщо я бе наранил, беше, защото се защитаваше от нейното посегателство.

Хелън изключи компютъра си и слезе долу да потърси баща си. Когато не успя да го открие, излезе при колата и грабна клетъчния си телефон от седалката. Джери й беше оставил текстово съобщение, което гласеше, че още е у Кейт. Хелън погледна часовника — беше три следобед. Какво ли правеше той още там? На Хелън й хрумна фантастична, макар и предизвикваща леко гадене, идея.

Щеше да е логично двамата да станат гаджета, разсъждаваше тя. Умееха да се разсмиват взаимно, работеха добре заедно и очевидно държаха един на друг. Кейт беше няколко години по-млада и вероятно можеше да има всеки младок, когото си поискаше, но Хелън не мислеше, че тя ще намери по-добър мъж от баща й. А Джери определено заслужаваше ново начало. Майката на Хелън се беше отнесла ужасно с него, и той така и не я беше забравил, което безкрайно подтискаше Хелън.

Потърка талисмана върху колието си. За стотен път си помисли да свали проклетото нещо, но знаеше, че няма да го направи. Всеки път, когато се беше опитвала да ходи без него, биваше обсебена от мисли за него, не можеше да спре да си го представя. В крайна сметка се предаваше и го слагаше пак, за да си възвърне донякъде душевния мир и покой. Даваше си сметка, че това вероятно е признак на сериозни проблеми, породени от отсъствието на майка й, но в сравнение с всички други неща, които не бяха наред с нея, това беше най-малкият й проблем. В ума й изникна образът на Лукас, кръжащ около нейния в тъмното, със здраво стиснати очи. Трябваше да си измисли някаква задача за отклоняване на вниманието, преди да започне да мята предмети, затова реши да отиде да напазарува продукти.

Официално времето, в което беше ред на Хелън да работи в кухнята — система от редуващи се седмици, чието начало бе поставено веднага щом стана достатъчно голяма, за да готви — започваше в неделя сутринта, но вкъщи нямаха нищо за ядене за тази вечер. Тя направи списък, взе от парите за домакинството от кутията за сладки, която вече не съдържаше такива, и подкара колата на Кейт към пазара. На паркинга видя огромен тузарски джип и поклати неодобрително глава при вида му. На острова имаше много отвратително богати хора, които караха автомобили, твърде големи за старите калдъръмени улици, но по някаква причина този джип бе особено дразнещ. Беше хибрид, затова тя не можеше да се ядоса истински заради околната среда, но въпреки това почувства, че я обзема раздразнение.

Хелън издърпа една пазарска количка от стойката и я вкара в магазина. Докато махаше за поздрав на няколко свои съученици, които работеха на касите, започна да чува шепота на Фуриите. Обмисли варианта да побегне навън… но всички в училище и без това вече я мислеха за луда. Побегнеше ли сега от магазина за хранителни стоки, сякаш е видяла призрак, щяха да тръгнат още повече клюки.

Застави се да продължи да бута количката, като вървеше със сведена глава, за да не вижда Фуриите — но не можеше да направи нищо, за да изолира гласовете им. Просто щеше да се наложи да се движи бързо и да приключи с това възможно най-скоро. Позволи си за миг да изпита самосъжаление за несправедливостта на положението си. Не заслужаваше да я преследват така. Не беше честно. Тръгна енергично през магазина, като избра само няколкото неща, които щяха да й трябват за един-два дни готвене. Трескавите й мисли бяха прекъснати от гласове, истински гласове, които идваха от съседната пътека между рафтовете.

— Тя не би трябвало да е тук — каза млад, но странно сериозен глас. Хелън предположи, че е на Касандра.

— Знам — каза мъжки глас: може би този на Джейсън? — Трябва да намерим начин да се доберем до нея скоро. Не мисля, че Люк може да издържи още дълго.

Хелън замръзна. Какво искаха да кажат с това: „да се доберем до нея“? Стоеше там, мислейки на бавни обороти, докато осъзна, че те заобикалят покрай пътеката. В опит да се дръпне назад, тя се блъсна в някого, застанал точно зад нея. Воят на Фуриите стана толкова силен, че беше мъчителен.

Тя се извъртя рязко и трябваше да наклони глава назад почти до крайност, за да открие лицето над огромния мъжки гръден кош, застанал пред нея. Под златисти къдрици, яркосини очи се впиваха в тези на Хелън. Мина й през ума, че той приличаше на руса версия на Микеланджеловия Адам върху тавана на Сикстинската капела, току-що освободил се от мазилката и разхождащ се в огромна триизмерна форма. През целия си живот Хелън никога не се беше страхувала толкова от някого.

Отстъпи автоматично назад и се блъсна в пазарската си количка. Дъхът й заседна болезнено в задната част на гърлото, докато тя се отдръпваше с препъване настрани, с ръце и крака, станали тромави от страха. Мярна се ярък, мигновен проблясък и мъжът се присви и се отдръпна от нея, с тяло, разтърсвано от спазматични конвулсии.

Хелън усети мириса на отвратителното съчетание от опърлена коса и озон, което винаги я караше да мисли, че е направила нещо лошо. През ума й проблесна бърз спомен за ферибота към Нантъкет, докато изучаваше русото чудовище пред себе си, опитвайки се да проумее какво се бе случило. След един зашеметен миг той се съвзе и се наведе по-близо до Хелън със злобна усмивка върху ангелското си лице. Беше толкова близо, че Хелън можеше да почувства топлината, която се излъчваше от тялото му.

— Хектор! — заповеднически се обади познат глас. Хелън имаше само миг да проумее, че това бе Лукас, преди да почувства как той я сграбчва за ръката и я издърпва от огромния като Голиат тип, който бе негов братовчед. Мигновено разгневена вместо изплашена, Хелън се нахвърли върху Лукас и махна ръката му от себе си.

— Не ме докосвай! — изсъска тя. Чувстваше се замаяна. — Защо не можеш просто да стоиш далече от мен?

— А ти защо не можеш просто да си стоиш у дома? — изстреля той в отговор. — Не се ли позабавлява достатъчно снощи в уличката?

— Имам си задачи за вършене! Няма да се крия в стаята си до края на живота си само защото някаква жена… — Хелън осъзна, че започваше да крещи. Спря се и снижи глас. Хрумна й една мисъл: — Още ли ме следиш?

— Имаш късмет, че това е всичко, което правя. Сега си върви у дома — изръмжа той и пак я сграбчи за ръката.

— Внимателно, Люк — предупреди Хектор, но Лукас просто се усмихна.

— Тя още не може да го контролира — отвърна.

— Не мога да контролирам какво? — изрече Хелън, задавена от ярост: търпението й се изчерпваше.

— Не тук. Не сега — каза Джейсън с нисък, рязък глас. Лукас кимна в знак на съгласие и задърпа Хелън към вратата.

Хелън отново изтръгна ръката си от хватката на Лукас. Без да се смути, той просто я сграбчи за китката и я хвана здраво. Хелън имаше две възможности. Можеше да се сбие с него пред целия магазин, или да тръгне тихо, държейки ръката на най-жалкото момче в свободния свят. Беше толкова раздразнена, че усети как потиснат писък затваря дробовете й, но нямаше избор.

Лукас я преведе бързо и грубо покрай красавица с кестенява коса, за която Хелън предположи, че е другата братовчедка, Ариадна. Тя се опита да се усмихне съчувствено на Хелън, макар че явно Фуриите я бяха изпълнили със същия гняв, както и всички останали. За секунда Хелън помисли да се усмихне в отговор, но не притежаваше самоконтрола на Ариадна. Беше твърде ядосана, за да се владее. Мимолетно си помисли, че Ариадна сигурно беше най-милият човек на света, щом можеше да се опитва да бъде мила в този момент.

— Дори не поглеждай сестра ми — изръмжа Лукас през стиснати зъби, като дръпна грубо Хелън за ръката, докато минаваха покрай дребничката Касандра. Касандра отвори уста да каже нещо на брат си, но бързо я затвори, извръщайки се.

— Нямам храна вкъщи. Какво ще правя за вечеря? — изръмжа Хелън през свитото си гърло.

— Имам ли вид, сякаш ме е грижа? — отвърна той, измъквайки я от магазина.

— Не можеш да се отнасяш така с мен — каза тя. Той я водеше през паркинга. — Мразим се. Чудесно. Защо тогава просто не страним един от друг?

— И как се получава това досега? — попита Лукас, който звучеше по-скоро раздразнено, отколкото саркастично. — Винаги ли идваш в същия магазин точно по същото време всяка събота или днес дойде случайно?

— Не, никога. Това е най-оживеният ден от седмицата. Но ми трябваха продукти — изрече бързо Хелън. Той се изсмя невярващо и стисна ръката й още по-силно.

Хелън внезапно осъзна колко много случайни събития и първични пориви бяха подтиквали решенията й през тези последни няколко дни. Като се замислеше, сякаш беше спряла да решава сама още преди дни.

— Фуриите няма да ни позволят да се избягваме — изрече той с унил глас.

— Тогава можем да изготвим разписание или нещо подобно… — поде Хелън, но знаеше, че предложението е безсмислено, и замлъкна преди той да успее да го отхвърли категорично. Древна, свръхестествена сила я заставяше да убие Лукас. Вероятно нямаше да се разколебае от някакво си разпределение на времето.

— Семейството ми не е решило как да постъпим по отношение на това, на теб — все още. Но ще поддържаме връзка — каза Лукас. Стигнаха до колата й. Той я блъсна към шофьорската врата, сякаш не можеше да се сдържи да не опита да я нарани за последно. — Сега си върви вкъщи и си стой там — нареди отново и застана зад нея, докато тя се суетеше с ключовете.

За миг, докато се изтегляше на заден ход от мястото си на паркинга, си помисли да форсира двигателя и да блъсне Лукас с колата, но не искаше да съсипва боята на Кейт. Гневни сълзи рукнаха по лицето й веднага щом излезе от паркинга и не спряха, докато не се прибра у дома и не наплиска лицето си със студена вода в кухненската мивка.

Чувстваше се унизена по десетки различни начина. Част от това унижение си беше навлякла сама, като нападна Лукас в училище, но той изглеждаше твърдо решен да се държи пренебрежително с нея. Вече дори не й бе позволено да ходи сама на пазар за продукти. Как щеше да обясни това на баща си?

Мисълта за Джери осуети всеки зараждащ се план за бягство. Беше безнадеждно превъзхождана по численост и освен ако не беше готова да изостави баща си да се грижи сам за себе си, трябваше да изчака, докато момчетата Делос приключат с решаването как да се справят с нея. Облегна се на кухненската мивка и се загледа в комплекта ножове на плота. Ако беше притиснала Лукас в ъгъла, както той бе хванал на тясно нея, щеше вече да е избрала кой нож да използва. Това, което не знаеше, беше защо. Защо се мразеха толкова много? За какво можеше да послужи целият този гняв?

Внезапно се сети за Хектор, за начина, по който й се беше усмихнал, и цялата кожа надолу по ръцете й настръхна. Знаеше, че ако някога остане насаме с него, той ще я убие. Нямаше просто да се заяжда с нея, както Лукас, а наистина, и то с радост, щеше да я убие.

Все още стоеше облегната на мивката половин час по-късно, когато баща й най-сетне се прибра. Той замръзна на прага и се огледа из кухнята, като обходи бързо с очи цялото помещение.

— Пак ли съм сгафил нещо? — попита с широко разтворени очи.

— Защо непрекъснато ме питаш това? — навъси се Хелън.

— Защото през изминалите няколко дни, всеки път, когато се прибирам, ме гледаш, сякаш съм забравил рождения ти ден или нещо също толкова непростимо.

— Е, направил ли си нещо?

— Не. Не съм направил нищо. Нищо лошо — каза той с прямо изражение, но червенината, избила по врата му, го издаде.

— Редно ли е да попитам за теб и Кейт, или ще съм твърде нетактична?

— Хей. Там не става нищо. Просто ще бъдем приятели — каза той с мрачно изражение. Хелън се досещаше, че зад това решение стоят много предишни събития, но наистина не искаше да ги чува в момента.

— Ти губиш — отвърна Хелън с незаинтересовано свиване на рамене. Джери рязко вдигна глава, удивен от горчивата нотка в гласа й.

— Едно време не беше толкова заядлива, Хелън.

Тя скръсти ръце и отклони поглед наляво, в нищото, твърде засрамена от себе си, за да срещне тъжния поглед на баща си. Можеше да се справи със страха, че е преследвана от отмъстителни духове от царството на Хадес, но не и ако това я превръщаше в подла кучка. Каквото и решение да вземеха семейство Делос, тя се надяваше да го направят бързо. Понечи да измънка някакво извинение, но почукване на вратата я спаси от необходимостта да дава обяснения. Джери отиде да отвори, а след няколко мига се провикна към Хелън да дойде при него.

— Какво има? — попита тя, като излезе от кухнята. На вратата стоеше разносвач с безбройни торби хранителни продукти.

— Казва, че са за теб — каза Джери, като протегна бележка с името на Хелън отгоре.

— Не съм ги поръчвала — каза Хелън на разносвача.

— Поръчката е направена от някоя си госпожа Ноел Делос, с указание да бъде доставена на някоя си госпожица Хелън Хамилтън. Всичко е платено — отвърна той, нетърпелив да си тръгне.

Джери даде бакшиш на момчето и занесе продуктите в кухнята, докато Хелън четеше бележката:

Госпожице Хамилтън,

Много съжалявам за отблъскващото поведение на сина ми спрямо Вас днес в магазина и Ви моля да приемете тези няколко неща, които изпращам, дори и ако не можете да приемете извинение. Разбирам какво е да се опитваш да сложиш вечеря на масата без продукти, макар че това очевидно не важи за Лукас.

Ноел Делос

Хелън остана втренчена в листа повече време, отколкото й трябваше, за да го прочете. Беше трогната от жеста. Постъпката бе нелепо благоприлична. Хелън доби впечатлението, че в Ноел Делос имаше нещо различно, но нямаше представа какво е.

— Какво има предвид с „отблъскващо поведение“, Лени? — попита Джери, като четеше през рамото й. Хелън виждаше как в него започва да се заражда обида. — Какво ти е направил сега онзи Лукас?

— Не, татко, всичко е наред. Тя преувеличава — каза Хелън, като се опита да омаловажи станалото възможно най-много.

— Тогава не можем да приемем тези неща. Това са продукти за над сто долара — възрази той.

— О, за Бога! — изпъшка Хелън към тавана. Пое си дълбоко дъх и се впусна в обяснение: — Добре, печелиш. Лукас и аз имахме ново спречкване днес в магазина, но беше малко. Поне в сравнение с предишното. Както и да е, важното е, че той започна и не можах да напазарувам както трябва, и някое от другите хлапета Делос трябва да е казало на майка му, че не съм си направила покупките и тя го е изтълкувала погрешно и е изпратила всички тези продукти, защото очевидно е наистина мила жена, но не искам да й казваш нищо и моля те, моля те, може ли да зарежем темата?

— Каква, по дяволите, е тази работа с теб и това хлапе Лукас? — попита Джери след миг, напълно слисан. После го осени една мисъл. — Вие двамата да не излизате заедно? — попита с ужасен глас. Хелън избухна в смях.

— Не, не излизаме. Това, което правим, е да се опитваме да не се избием помежду си. А това не се получава особено добре — отвърна тя, разчитайки пълната истина да е толкова невъобразима, че той да я помисли за шега. Оказа се права.

Той придоби измъчено изражение:

— Никога не си имала гадже. Дали не е време да проведем разговора за това, което правят мъжете и жените, когато се обичат?

— Категорично не — отвърна Хелън твърдо.

— Хубаво — каза той облекчен. Замълчаха неловко за миг. — Значи… можем да изядем продуктите, нали?

— И още как — каза тя, като се завъртя на пета и се запъти към кухнята, докато Джери почти хукна към дневната и утехата на спортния канал.

Докато гарнираше няколко брускети с невероятната моцарела bufala^[4] пресен домат, босилек и фантастичен испански зехтин, които госпожа Делос беше изпратила, тя се замисли за баща си и в какво неведение беше той за силите, които разкъсваха живота й на парчета. С всичко това, което й се случваше, тя знаеше, че може би няма да може да очаква още много вечери с похапване и бейзбол, но мисълта не я разтревожи толкова, колкото би я обезпокоила преди седмица. Ако семейство Делос я искаше, можеха да се опитат да я вземат. Беше й писнало да бъде непрекъснато разгневена. Всъщност не я беше грижа дали ще се бие и ще убива, или ще се бие и ще умре. Стига да успееше да задържи баща си извън всички тези глупости, свързани с гръцките трагедии, щеше да се справи с всичко, което се изпречеше на пътя й.