Серия
Любов под гибелна звезда (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Starcrossed, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 29 гласа)

1.

— Но ако ми купиш кола сега, тя ще стане твоя, когато замина да следвам след две години. Все още ще е почти нова — каза оптимистично Хелън. За нейно нещастие, баща и не беше глупак.

— Лени, само защото щатът Масачузетс смята, че е в реда на нещата шестнайсетгодишните да шофират… — подхвана Джери.

— Почти седемнайсет — напомни Хелън.

— … не значи, че трябва да се съглася с това. — Той печелеше, но Хелън още не беше загубила.

— Знаеш, че на Пиги й остават само още година-две живот — каза Хелън, имайки предвид древния джип Вранглер, който баща й караше, и за който тя подозираше, че като нищо може да е бил паркиран пред замъка, къде го е била подписана Магна Харта[1].

— И само си помисли за всички пари за бензин, които бихме могли да спестим, ако си купим кола хибрид или дори изцяло задвижвана с електричество. Поздрави бъдещето, татко.

— Ъ-хъ — бяха единствените му думи.

Сега вече беше изгубила.

Хелън Хамилтън изсумтя тихо под носа си и се загледа през перилата на ферибота, който я връщаше в Нантъкет. Замисли се върху перспективата още една година да ходи на училище с колело през ноември, а когато снегът беше твърде дълбок, да врънка някого да я закара, или, най-ужасното от всичко, да взима автобуса. Потръпна, предчувствайки мъчителното преживяване, и се опита да не мисли за това. Някои от туристите, излезли на разходка в Деня на труда[2], я зяпаха — нещо твърде обичайно — затова Хелън се опита да извърне лице възможно най-дискретно. Когато се погледнеше в огледалото, тя виждаше само основните си черти — две очи, нос и уста, — но непознатите от отдалечения край на острова имаха навика да я зяпат, което беше наистина дразнещо.

За късмет на Хелън повечето туристи на ферибота през този следобед бяха дошли заради гледката, а не, за да рисуват портрета й. Бяха така твърдо решени да съберат впечатления от красотата на пейзажа преди края на лятото, че се чувстваха длъжни да ахкат и охкат пред всички чудеса на Атлантическия океан, макар тази красота напълно да убягваше на Хелън. Ако питаха нея, да растеш на миниатюрен остров бе единствено досадно, и тя нямаше търпение да отиде в колеж отвъд острова, отвъд Масачузетс и отвъд цялото източно крайбрежие, ако успееше.

Не че Хелън мразеше живота си у дома. Всъщност тя и баща й се разбираха идеално. Майка й ги бе зарязала и двамата, когато Хелън беше бебе, но Джери отрано се беше научил да дава на дъщеря си точно колкото внимание й беше нужно. Не кръжеше неспирно около нея, и въпреки това винаги беше налице, когато тя имаше нужда от него. Под крехкия пласт негодувание заради настоящата ситуация с колата, тя знаеше, че не би могла да иска по-добър баща.

— Ей, Лени! Как е хавата? — извика познат глас. Към нея идваше Клеър, най-добрата й приятелка, откакто се беше родила. Отблъскваше нестабилно крачещите туристи от пътя си с умели побутвания.

Прехласващите се по морето туристи, дошли за еднодневен излет, се отдръпваха с криволичене от Клеър, сякаш тя беше краен бранител в отбор по американски футбол, а не дребничко като елф момиче, деликатно покачено на сандали с платформи. Тя премина с лекота през блъсканицата, която беше предизвикала, и се вмъкна до Хелън на парапета.

— Хей! Кикотеща се напаст! Виждам, че освен това си напазарувала едно друго за училище — каза Джери, докато прегръщаше Клеър с една ръка покрай пакетите.

Клеър Аоки, наричана още Кикотещата се напаст или Гигълс, беше известна с дръпнатия си характер. Всеки, който погледнеше сто петдесет и пет сантиметровото й тяло и деликатните азиатски черти и не успееше да разпознае вродената й непоследователност, рискуваше да си изпати страховито от силно подценен противник. Прякорът „Кикотещата се напаст“ беше личното й проклятие. Беше го получила още като бебе. В защита на приятелите и семейството й трябва да се каже, че бе невъзможно да устоят да я наричат с този прякор. Клеър имаше безспорно най-хубавия смях във Вселената. Никога изкуствен или писклив, той беше от онзи смях, който може да накара всички, които са достатъчно близо, за да го чуят, да се засмеят.

— Тъй вярно, татко на най-добрата ми приятелка — отвърна Клеър. Отвърна на прегръдката на Джери с искрена привързаност, пренебрегвайки факта, че я беше нарекъл с омразния прякор. — Мога ли да поговоря с вашата дъщеря? Съжалявам за грубостта, но е върховна тайна, строго поверителна. Бих ви казала… — подхвана тя.

— Но после ще се наложи да ме убиеш — довърши сериозно Джери. Послушно затътри крака към плажната будка, за да си купи сода с много захар, докато дъщеря му, отговорничката по хранителния режим, не гледаше.

— Какво носиш в торбата, татенце? — попита Клеър. Сграбчи плячката на Хелън и затършува. — Джинси, вълнена жилетка, тениски, бельо… я чакай малко! Ходиш да купуваш бельо заедно с баща си? Ъх!

— Нямам избор! — оплака се Хелън, като издърпа рязко чантата си. — Трябваха ми нови сутиени! Както и да е, баща ми се криеше в книжарницата, докато пробвах всичко. Но повярвай ми, дори мисълта, че е надолу по улицата, докато пазарувам бельо, е истинско мъчение — каза тя с усмивка върху почервеняващото си лице.

— Не може да е чак толкова притеснително. Не е като да се опитваш да си купиш нещо сексапилно. Боже, Лени, не мислиш ли, че дрехите ти са направо бабешки? — Клеър извади чифт бели памучни долни гащи с крачоли. Хелън дръпна бабешките кюлоти и ги натика на дъното на торбата, докато Клеър даде воля на великолепния си смях.

— Знам, толкова съм смотана, че вече е станало заразно — отвърна Хелън, мигновено простила на Клеър за забележката, както обикновено. — Не се ли страхуваш, че ще прихванеш гибелна форма на загубенящина от мен?

— Не. Аз съм толкова невероятна, че не прихващам. Във всеки случай чудаците са най-готините хора. Всичките сте толкова възхитително подкупни. И обожавам как се изчервяваш, когато говоря за долни гащи.

Клеър бе принудена да се закрепи, когато двама туристи, които правеха снимки, се втурнаха на палубата до тях. С помощта на клатушкането на палубата Клеър изблъска туристите от пътя си с едно от усвоените от нинджите движения за запазване на равновесие. Те се дръпнаха встрани, препъвайки се, като се смееха на „развълнуваната вода“, без изобщо да усетят, че Клеър ги е докоснала. Хелън се заигра със сърцевидното колие, което винаги носеше, и се възползва от благоприятната възможност да се облегне на парапета, за да посрещне дребното тяло на приятелката си.

За нещастие на болезнено стеснителната Хелън, тя имаше биещия на очи ръст от метър и седемдесет и пет, и продължаваше да расте. Беше се молила на Исус и на Буда, на Мохамед и на Вишну да накарат растежа й да спре, но продължаваше да усеща игличките в крайниците си и схващането на мускулите от нов изблик на растеж нощем. Обещаваше си, че ако стигне до ръст от метър и осемдесет, поне ще е достатъчно висока, за да се изкатери по предпазния парапет и да се хвърли от върха на фара в Сиасконсет.

Продавачките все й повтаряха каква късметлийка е, но дори те не можеха да й намерят панталони по мярка. Хелън се беше примирила е факта, че за да си купи достатъчно дълги дънки на приемлива цена, трябваше да вземе няколко номера по-големи, но ако не искаше все пак да й падат, трябваше да се примири с лекия ветрец, подухващ около глезените й. Хелън беше почти сигурна, че „ужасяващо завистливите“ продавачки не се разхождаха с измръзнали глезени. Или с показващ се задник.

— Стой изправена — изсъска Клеър автоматично, когато видя Хелън да се прегърбва, и Хелън се подчини. Клеър беше маниачка на тема „добра стойка“ — качество, което имаше нещо общо с фанатично благовъзпитаната й майка японка и още по-благовъзпитаната й, облечена в кимоно, баба.

— Добре! Към главния въпрос! — обяви Клеър. — Сещаш ли се за онази огромна къща с двор за милиарди долари, дето беше собственост на оня тип от „Ню Инглънд Пейтриътс“?

— Онази в Сконсет? Естествено. Какво за нея? — попита Хелън, като си представи частния плаж на къщата и изпита облекчение, че баща й не изкарваше в магазина си достатъчно пари, за да купи къща по-близо до водата.

Като дете Хелън без малко не се беше удавила, и оттогава насам тайно вярваше, че Атлантическият океан се опитва да я убие. Винаги беше таила тази параноя в себе си и все още беше ужасна плувкиня. Честно казано, можеше да се плацика във водата по няколко минути, но изобщо не я биваше да плува. В крайна сметка потъваше като камък, без значение колко солен беше океанът или колко усилено гребеше с ръце и крака.

— Най-накрая са я продали на голямо семейство — каза Клеър. — Или на две семейства. Не съм сигурна как стоят нещата, но май има двама бащи, и те са братя. И двамата имат деца — значи децата са братовчеди. — Клеър сбърчи чело. — Както и да е. Въпросът е, че който и да се е нанесъл, има цял куп деца. И всичките са горе-долу на една възраст. Май има две момчета, които ще бъдат в нашия випуск.

— И нека позная — заяви Хелън с напълно сериозно изражение. — Хвърлила си едни карти Таро и си видяла, че и двете момчета ще се влюбят в теб, а после ще се бият до смърт за теб.

Клеър срита Хелън в прасеца.

— Не, глупаче. Има по един за всяка от нас.

Хелън разтри крака си, като се преструваше, че я е заболяло. Дори ако Клеър я беше изритала с всичка сила, пак нямаше да е достатъчно силно да й остави синина.

— По един за всяка от нас? Това е нетипично лишено от драматизъм от твоя страна — подкачи я Хелън. — Твърде тривиално е. Не се хващам. Но какво ще кажеш за това? И двете ще се влюбим в едно и също момче, или в погрешното момче — което не отвръща на любовта ни — а после двете с теб ще се бием помежду си до смърт.

— Какви ги плещиш? — попита сладко Клеър, докато оглеждаше ноктите си, преструвайки се, че не схваща.

— За Бога, Клеър, толкова си предсказуема — каза Хелън през смях. — Всяка година изтупваш от прахта онези карти, които си купи онзи път на училищния излет в Салем, и вечно предсказваш, че ще се случи нещо удивително. Но всяка година единственото, което ме удивлява, е, че не си изпаднала в кома от скука до зимната ваканция.

— Защо се съпротивляваш? — възрази Клеър. — Знаеш, че в крайна сметка ще ни се случи нещо драматично. Ние с теб сме прекалено невероятни, за да бъдем обикновени.

Хелън сви рамене:

— Напълно ме устройва да съм си обикновена. Всъщност мисля, че ще бъда съкрушена, ако предсказанието ти наистина се сбъдне, за разнообразие.

Клеър наклони глава на една страна и я изгледа втренчено. Хелън измъкна прибраната си зад ушите коса, за да покрие лицето й като завеса. Мразеше да я гледат.

— Знам, че ще бъдеш. Просто не мисля, че някога ще ти се получи да си обикновена — каза Клеър замислено.

Хелън смени темата. Забъбриха за училищните си програми, пистата за бягане и дали да си направят косите на малки плитчици, или не. Хелън искаше нещо ново, но Клеър беше непреклонна, че тя не бива да докосва дългата си руса коса с ножицата. После осъзнаха, че са се приближили твърде много до онова, което наричаха „извратената зона“ на ферибота, и трябваше бързо да се върнат назад.

И двете мразеха тази част от ферибота, но Хелън беше особено чувствителна в това отношение; напомняше й за противния тип, който я беше следвал навсякъде едно лято, до деня, в който просто изчезна от ферибота. Вместо да се почувства облекчена, когато осъзна, че той няма да се върне, Хелън изпита чувството, че е направила нещо лошо. Никога не го бе споменавала пред Клеър, но преди това да се случи, тя беше видяла ярка светкавица и беше усетила ужасен мирис на изгоряла коса. После онзи просто беше изчезнал. Все още й прилошаваше при мисълта за това, но Хелън продължаваше да се прави на разсеяна, сякаш всичко беше една голяма шега. Засмя се насила и остави Клеър да я завлече до друга част на ферибота.

Джери дойде при тях, когато спряха на дока и слязоха на сушата. Клеър помаха за довиждане и обеща да се опита да се отбие при Хелън в работата на другия ден, макар че, понеже беше последният ден на лятото, перспективата изглеждаше съмнителна.

Няколко дни седмично Хелън работеше при баща си, който беше съсобственик на смесения магазин на острова. Освен сутрешния вестник и чаша прясно кафе, в „Новинарския магазин“ се предлагаха дъвчащи бонбони с вкус на солена вода, захарни бонбони за по едно пени, меки и твърди карамели, и дълги гъвкави лакрицови пръчки, които се продаваха на метър. Винаги имаше току-що откъснати цветя и ръчно изработени поздравителни картички, майтапчийски подаръци и магически фокуси, сезонни дреболии за туристите и съществено важни хранителни продукти като прясно мляко и яйца за местните.

Преди около шест години, Новинарският магазин беше разширил дейността си и бе добавил „Сладкишите на Кейт“ в помещението отзад, и оттогава бизнесът беше потръгнал главоломно. Кейт Роджърс бе меко казано истински гений в печивата. Можеше от всичко да направи пай, кейк, голям, разтичащ се от тавата при печенето сладкиш, курабия или мъфин. Дори всеобщо ненавиждани зеленчуци като брюкселско зеле и броколи се поддаваха на хитрините на Кейт и се превръщаха в истински хит под формата на пълнеж за кроасани.

Все още в началото на трийсетте, Кейт беше изобретателна и интелигентна. Когато стана съдружник на Джери, тя преправи задното помещение на Новинарския магазин и го превърна в пристан за художниците и писателите на острова, съумявайки някак да го постигне, без да му придаде снобско излъчване. Кейт внимателно се постара всички любители на сладкишите и истинското кафе — от костюмарите до поетите, от обикновените граждани от работническата класа до корпоративните акули — да се чувстват удобно, докато седят на плота в заведението и четат вестник. Умееше да накара всички да се почувстват добре дошли. Хелън я обожаваше.

 

 

Когато Хелън дойде на работа на другия ден, Кейт се опитваше да прибере в склада доставка от брашно и захар. Гледката будеше истинско съчувствие.

— Лени! Слава богу, че подрани. Мислиш ли, че би могла да ми помогнеш…? — Кейт посочи почти двайсеткилограмовите чували.

— Хванах го. Не, не дърпай така, ще си сецнеш кръста — предупреди Хелън, като побърза да спре Кейт, която дърпаше безрезултатно чувала. — Защо Луис не направи това вместо теб? Не е ли на работа тази сутрин? — попита Хелън, имайки предвид един от другите работници в графика.

— Доставката пристигна, след като Луис си тръгна. Опитах се да изчакам докато дойдеш, но един клиент за малко не се спъна и трябваше поне да се престоря, че ще отместя проклетото нещо — каза Кейт.

— Ще се погрижа за брашното, ако ми приготвиш набързо нещичко за хапване — предложи Хелън ласкателно, като се наведе да вдигне чувала.

— Дадено — отвърна признателно Кейт и побърза да изчезне с усмивка. Хелън я изчака да обърне гръб, с лекота вдигна на рамо чувала с брашно, и бавно тръгна към работното помещение, където отвори чувала и изсипа брашното в по-малкия пластмасов контейнер, който Кейт използваше в кухнята. Докато Хелън прилежно подреждаше остатъка от доставката в склада, Кейт й наля студена розова лимонада, от онази, която Хелън обожаваше, от Франция — едно от многобройните места в чужбина, които си умираше да посети.

— Не ме притеснява това, че си толкова ненормално силна за толкова кльощав човек. Това, което всъщност ме вбесява — отбеляза Кейт, докато режеше на тънки резени череши и сирене, та Хелън да похапне — е, че никога не се задъхваш. Дори и в такава горещина.

— Задъхвам се — излъга Хелън.

— Въздишаш. Има голяма разлика.

— Просто имам по-големи бели дробове от теб.

— Но след като си по-висока, сигурно ти трябва повече кислород, нали?

Чукнаха се с чашите и отпиха от лимонадата си, обявявайки равен резултат. Кейт беше малко по-ниска и по-закръглена от Хелън, но това не я правеше ниска или дебела. Видеше ли Кейт, Хелън винаги се сещаше за думата пищна, която в нейните представи означаваше „сексапилна“[3]. Никога не я използваше обаче, да не би Кейт да се засегне.

— Читателският клуб има ли сбирка тази вечер? — попита Хелън.

— Аха. Но се съмнявам, че на някого ще му се говори за Кундера[4] — каза Кейт с хитра усмивка, като разклати кубчетата лед в чашата си.

— Защо? Има горещи клюки ли?

— Горещи, та чак вдигат пушек. Онова адски голямо семейство, дето току-що се премести на острова.

— Къщата в Сконсет? — попита Хелън. Когато Кейт кимна, тя завъртя очи.

— Охо! Значи си прекалено добра, за да се присъединиш към нас, останалите? — подкачи я Кейт, като духна кондензираната вода отстрани на чашата си към Хелън.

Хелън изписка престорено, а после трябваше да остави Кейт за миг, за да маркира покупките на няколко клиента. Щом приключи с плащанията, тя се върна и продължи разговора.

— Не. Просто не мисля, че е толкова странно голямо семейство да купи голям имот. Особено ако смятат да го обитават целогодишно. По-логично е, отколкото някоя богата стара двойка да купи лятна къща, която е толкова огромна, че се губят по пътя към пощенската кутия.

— Вярно — призна Кейт. — Но наистина си мислех, че ще проявиш по-голям интерес към семейство Делос. Ще завършиш гимназия с някои от тях.

Хелън стоеше там, докато фамилията „Делос“ се луташе из ума й. Името не й говореше нищо. Как би могло? Но някаква частица от мозъка й продължаваше да повтаря „Делос“ отново и отново.

— Лени? Къде се отнесе? — попита я Кейт. Прекъснаха я първите подранили членове на читателския клуб, задъхани и вече бълващи неудържими предположения.

Предсказанието на Кейт се оказа вярно. „Непосилната лекота на битието“ не можеше да се мери с пристигането на нови целогодишни обитатели, особено след като фабриката за слухове беше разкрила, че семейството се мести тук от Испания. Очевидно бяха кореняци от Бостън, които се бяха преместили в Европа преди три години, за да бъдат по-близо до огромното си семейство, но сега внезапно бяха решили да се преместят обратно. Именно „внезапната“ част беше най-обсъжданата от всички. Училищната секретарка беше подметнала на няколко от членовете на читателския клуб, че децата били записани в училището с такова голямо закъснение от обичайния срок, че родителите на практика трябвало да дадат подкуп, и били сключили всевъзможни специални договорки, за да докарат мебелите им навреме. Изглежда, че семейство Делос беше заминало от Испания набързо, и читателският клуб се съгласи, че сигурно е имало някаква кавга с братовчедите си.

Онова, което Хелън успя със сигурност да схване от цялото бъбрене, беше, че семейство Делос е по-скоро необичайно. Състоеше се от двама бащи, които бяха братя, по-младата им сестра, една майка (единият от бащите беше вдовец), и пет деца: всички живееха заедно в имота. Твърдеше се, че цялото семейство е невъобразимо умно, красиво и богато. Хелън въртеше очи, когато чуваше онези части от клюките, които въздигаха семейство Делос до митични висини. Всъщност едва ги издържаше.

Хелън се опита да остане зад касата и да не обръща внимание на възбудения шепот, но бе невъзможно. Всеки път щом чуеше да споменават по име някого от членовете на семейство Делос, то привличаше вниманието й, сякаш някой го беше изкрещял, и я дразнеше. Излезе иззад касата и се приближи до поставката за списания, оправяйки лавиците, само за да намери занимание за ръцете си.

Докато бършеше рафтовете и прибираше бурканите с бонбони, мислено преброи на пръсти децата. Хектор е с една година по-голям от Джейсън[5] и Ариадна, които са близнаци. Лукас и Касандра са брат и сестра, братовчеди на останалите трима.

Тя смени водата на цветята и обслужи няколко клиенти. Хектор няма да е тук на първия учебен ден, защото още беше в Испания с леля си Пандора, макар че никой в града не знаеше защо.

Хелън нахлузи чифт дълги до раменете гумени ръкавици и дълга престилка, и започна да рови в боклука за случайно попаднали там материали за рециклиране. Лукас, Джейсън и Ариадна ще бъдат в моя випуск. Следователно съм обкръжена. Касандра е най-малката. Първокурсничка е и е само на четиринайсет.

Отиде до кухнята отзад и зареди голямата съдомиялна машина. Избърса подовете и започна да брои парите. Лукас е толкова глупаво име. Изобщо не е подходящо. Изпъква като болен пръст.

— Лени?

— Какво? Татко! Не виждаш ли, че броя? — възкликна Хелън, като стовари така силно ръце върху плота, че една купчинка монети от по четвърт долар подскочи. Джери вдигна ръце в умиротворителен жест.

— Утре е първият учебен ден — напомни й той с най-умерения си тон.

— Знам — отвърна тя безизразно, все още непонятно раздразнена, но опитваща се да не си го изкарва на баща си.

— Почти единайсет е, миличка — каза той. Кейт излезе от задната стая да провери какъв е този шум.

— Още ли си тук? Наистина съжалявам, Джери — каза тя с озадачено изражение. — Хелън, казах ти да заключиш отпред и да си тръгваш в девет.

И двамата се втренчиха в Хелън, която беше подредила всички банкноти и монети в спретнати купчинки.

— Заплеснах се — каза Хелън неубедително.

След като се спогледаха разтревожено с Джери, Кейт се зае с броене на дребните пари и изпрати двамата у дома. Все още замаяна, Хелън целуна Кейт за довиждане и се опита да проумее как беше пропиляла последните два часа от живота си.

Джери закрепи колелото на Хелън отзад върху „Пит“ и запали двигателя, без да продума. Хвърли поглед към нея на няколко пъти докато пътуваха към вкъщи, но не каза нищо, докато не паркираха на автомобилната алея.

— Яла ли си? — попита тихо, като повдигна вежди.

— Не… да? — Хелън нямаше представа какво или кога беше яла за последно. Смътно си спомняше, че Кейт й наряза череши.

— Нервна ли си заради първия ден в училище? Третата година в гимназията наистина е важна.

— Предполагам, че съм — каза тя разсеяно. Джери й хвърли поглед през рамо и прехапа долната си устна. Издиша шумно, преди да проговори.

— Мислех си, че може би е добре да поговориш с д-р Кънингам за онези хапчета против фобия. Нали знаеш, онези за хора, които се чувстват неловко сред група? Агорафобия. Така се казва — избълва той на един дъх, като си спомни. — Мислиш ли, че това може да ти помогне?

Хелън се усмихна и прокара висулката на колието си по верижката.

— Не мисля, татко. Не се страхувам от непознати, просто съм стеснителна.

Знаеше, че лъже. Не беше просто стеснителна. Всеки път щом прекрачеше обичайните граници и привлечеше внимание, дори случайно, стомахът я заболяваше толкова силно, че чувството беше почти като при разстройство или менструални спазми — наистина силни менструални спазми — но тя по-скоро би си подпалила косата, отколкото да каже това на баща си.

— И това те устройва? Знам, че никога не би помолила за помощ, но искаш ли наистина? Защото мисля, че това те възпира… — каза Джери, впускайки се в един от най-старите им спорове.

Хелън го спря.

— Добре съм! Наистина, не искам да говоря с д-р Кънингам, не искам лекарства. Просто искам да вляза вътре и да се нахраня — изрече забързано. Излезе от джипа.

Баща й я загледа с усмивка как измъкна тежкия си, старомоден велосипед от поставката на джипа и го остави на земята. Хелън натисна весело звънеца на кормилото и се ухили на баща си.

— Виждаш ли, в прекрасна форма съм — рече тя.

— Ако знаеше колко трудно щеше да е за едно обикновено момиче това, което направи току-що, щеше да схванеш какво искам да кажа. Ти не си обикновено момиче, Хелън. Опитваш се да се правиш на такава, но не си. Ти си като нея — каза той: гласът му заглъхна и се изгуби.

За хиляден път Хелън прокле майка си, която не помнеше, задето беше разбила любящото сърце на баща й. Как можеше някоя жена да напусне толкова добър човек, без дори да се сбогува? Дори без да остави една снимка за спомен.

— Печелиш! Не съм обикновена, специална съм — точно като всички останали — подметна закачливо Хелън, жадуваща да го разведри. Побутна го с хълбок, докато минаваше покрай него, за да изтика колелото си в гаража. — А сега, какво има за ядене? Умирам от глад, а тази седмица е твой ред да се бъхтиш в кухнята.

Бележки

[1] Магна Харта (наричана още Великата харта на свободите) е подписана от английския крал Джон Безземни на 15 юни 1215 г. — Б.пр.

[2] В САЩ Денят на труда се отбелязва през първия понеделник на септември. — Б.пр.

[3] Zaftig (нем.) — „приятно закръглен“. — Б.пр.

[4] Милан Кундера — чешки писател. — Б.ред.

[5] „Джейсън“ е английският вариант на древногръцкото име Язон. — Б.пр.