Уолтър Мосли
Черна красавица (4)

3.

Едно от нещата, които със сигурност знаех за Марлон Ейди, беше, че обича комара. Умираше да залага — на конни състезания, на незаконни лотарии или карти — нямаше никакво значение. Така че се запътих да го търся там, където хората правеха залози.

До Флорънс имаше един супермаркет „Сейфуей“ и магазин „Трифти“. Паркингите им опираха гръб. В десет сутринта бизнесът беше още вял. Две момчета прехвърляха кашони от един камион, който правеше доставки в квартала. Шофьорът бе седнал странично зад кормилото; мечешките му крака и вълнясалата глава висяха от отворената врата.

— Да — обясняваше той нещо на младите труженици. — Оная жълта къща на Шейсет и втора имаше пет фургона паркирали право пред нея. Няма нужда да ви обяснявам какво има зад къщата. Казах на мистър Моул, че е по-добре да извикаме полицията, иначе може да стане някой сакатлък.

Беше възрастен, носеше сиви памучни панталони и разтеглена фланелка с къси ръкави от същия материал — нещо като униформа. Не бях го виждал до този момент. Изглеждаше достатъчно възрастен, за да е пенсионер.

Пенсионер. През 1961 година това означаваше да работиш почасово четиридесет часа седмично и да си плащаш собствената застраховка.

— Тъкмо си мислех, момчета, защо не проявите малко инициатива и не дойдете с мен там — продължи шофьорът. — По дяволите! Току-виж сме докарали още няколко кашона и тогава вече мистър Моул може да се бръкне за някоя премийка.

— Три от тия са на Вон — отвърна единият от младите труженици. Беше със светлокафява кожа, висок, с мускулести рамене като някакъв спортист. — Трябва да ги върнем.

— Да ги върнем? — Възрастният мъж поклати глава. Провисналите му черни бузи бяха наболи със светлосива четина. — По дяволите! Никъде не се връщам. Да отидат да си приберат сами кашоните. По дяволите! Пет пари не давам, че някой не искал да си прибере кашоните.

— Стига вече, дърдорко — обади се и другото момче.

Казваше се Спайдър. Беше тъмен като стареца, но напомняше повече на котка, отколкото на мечка. Усмивката кацаше без никакво усилие върху лицето му. Сигурен съм, че баща му решително не би одобрил синът му да пуши цигара. Да, мистър Хоуг като едното нищо би долетял при сина си дори с револвер, за да направи така, че синът му да расте като почтен човек.

Но мистър Хоуг се намираше в щатския затвор за убийството на любовника на жена си, Сам Фикс, за когото се говореше, че бил истинският баща на Спайдър.

— Изи — провикна се Спайдър. — Как я караш?

Махна ми, захили се и тръгна към мен. В този момент шофьорът бързо се извърна напред и форсира двигателя. Другото момче влезе в магазина.

— Здравей, Спайдър. — Изтръсках цигара от пакета си, макар че момчето пушеше.

Той я взе.

— Какво става?

— Още ли си в лотарията на Уили?

Спайдър пъхна цигарата зад ухото си и измъкна едно бележниче от джоба на ризата си.

— Не, не — произнесох аз и се огледах. Спайдър беше на седемнадесет. Нямаше какво да се тревожи още за затвора. Но аз имах. — Искам само да разбера дали познаваш един човек.

— Кой?

— Мъж, възрастен, към петдесетте. Казва се Марлон Ейди, но му викат Блуто.

Лицето на Спайдър разцъфна в усмивка.

— Като филмчето ли?

— Познаваш ли го?

— Не, Изи. Никога не съм гледал филмчета, нито съм купувал билети за незаконна лотария. Сериозно ти говоря.

Спортистът се показа от магазина, последван от висок бял мъж в блестящ син костюм. Вероятно управителят на магазина.

— Чао, Спайдър — казах. — А сега вече внимавай.

Той се изстъпи напред с протегната ръка; все едно политик на улицата.

— Всичко е наред.

Ако Спайдър беше мой син, цигарата и захилената му физиономия щяха да отхвърчат с първия ми плесник. Щях да го накарам да стои изправено, като почтен мъж, а не да се криви като някакъв шут или гангстер. Но нямах правото да критикувам. Спайдър беше естествен продукт на улицата, на която живеех и аз. Той си изграждаше своята собствена представа за мъжественост и аз бях длъжен да уважавам това му право.

 

 

Апартаментът на Джаксън Блу се намираше на втория етаж на осемдесет и осми номер. Сградата бе само на два етажа — продълговато здание с бяла мазилка и стени толкова тънки, че човек можеше да ги разчопли с чаена лъжичка. Изкачих стълбището до втория етаж. Почуках силно и властно, не знам защо.

Джаксън Блу беше брилянтен ум, един неосъществен гений, бъзлив и шубелия до мозъка на костите си. Съумееше ли да го пусне в действие, той би продал душата си на дявола за една хубава вечеря, или, дори още по-добре, за четвърт час с някоя курва.

Ако въобще имаше Господ, той сигурно е бил пиян или пощръклял през нощта, когато е извайвал Джаксън. Мършав мошеник, треперещ от собствената си сянка, Джаксън беше един от множеството ми приятели, които никога нямаше да ме изоставят, просто защото нямаха никакъв друг избор.

Продължавах да чукам на вратата, когато изведнъж тя рязко се отвори.

— Какво си се разтропал бе, педал? — Същият Господ, който бе създал Джаксън Блу, в случая бе използвал крокодил като образец. Мъжът пред мен беше висок точно колкото и аз, над метър и осемдесет по чорапи, с набраздено лице. Имаше груба кожа, започнала вече да провисва тук-там по гърдите. Мускулите му не бяха големи, но раменете му бяха свити в боксьорска стойка, а раните, които времето бе нанесло върху лицето му, не бяха успели да прогонят предизвикателството от издадените му устни.

— Джаксън Блу тук ли е? — Вложих във въпроса си колкото можех повече желязо. Един от уроците, преподадени ми от улицата, е никога да не се навеждам, защото веднага ме изритват по главата.

— Кой се интересува?

Очите му бяха мътни като блато. Дъхът му разнасяше надалеч благоуханията на древни напластявания.

— Какво става, Из? — показа се Джаксън иззад него. — Запозна ли се с Ортис?

— Може и така да се каже.

— Хайде, влизай. — Дребничкият Джаксън изблъска мъжа на име Ортис и за моя изненада крокодилът отстъпи десет сантиметра. Достатъчно, за да се вмъкна в тъмния апартамент и едновременно с това да запазя достойнството си.

Затъмнената стая вонеше на цигари, кафе, застояла храна и смрадта на двама мъже, затворени в килия повече от месец.

И двамата бяха голи до кръста, само по провиснали панталони. Лентата на боксьорските шорти на Ортис беше изскочила над колана му. Не откъсваше поглед от мен, а аз се мъчех да създам впечатлението, че не давам и пет пари.

Всъщност обаче давах. От мига, в който прекосих стаята, пресичайки участъка на този мъж, животът ми беше застрашен. Новият приятел на Джаксън беше смъртоносно опасен. Човек, който ако умира, иска да завлече в гроба със себе си всички останали.

— Какво има, Изи? — Джаксън се усмихваше; видът му беше много по-уверен и спокоен от всякога. Седна, без да ми предложи стол. Ортис затръшна вратата и после се подпря на стената.

Бях чувал, че Джаксън се е захванал със залагания на конни състезания. Бяха го напъхали на топло в областния затвор заради продажба на крадени акумулатори. След като излезе, веднага се захвана с конните състезания. Изненада ме доста, защото това беше запазен периметър за няколко наистина едри акули, които не искаха нови играчи около себе си.

— Доста време мина, нали, Блу? — казах аз.

— По дяволите, какво искаш, авер? — викна Ортис, отлепи се от стената и пъхна дясната си ръка в джоба.

— Спокойно — изписка Джаксън. — Изи е мой приятел. Всичко е наред. — Усмивката на Джаксън демонстрираше чувството за власт, по което копнеят всички страхливци. След като цял живот са били мачкани и тъпкани, не могат да не се изфукат при всеки удобен случай.

— Мислех си, че си в конните надбягвания — казах аз. — Май съм се излъгал обаче.

— Защо мислиш така?

— Ами не чувам никакви телефони да се късат от звънене.

Ортис счете, че това е достойно за смях, и се опита да се изкашля. Когато ръката му се измъкна от джоба, проумях, че за миг дъхът ми бе секнал.

— Ами, звънят, та се късат, Изи — извика победоносно Джаксън. — Звънят си те, звънят!

Огледах се във вонящата стая. Погледът ми спря върху телевизора по средата на квадратната масичка за кафе. Видях една бронзова плоча с купчина марихуана и чиния с изветряла салата от кромид лук. Декорът изобщо не съответстваше на пръстена с диамант върху кутрето на Джаксън или палтото от норка, проснато на пода до дивана.

— Не ми изглежда на мезонет, Джаксън.

— Не е хубаво хиените да виждат какво имаш, Изи. Това го научих от теб, братко. Но бизнесът ни върви. Да, всичко е окей.

— И какъв е точно?

Джаксън се запъти към една врата точно срещу Ортис, но миг преди да я отвори, крокодилът го сграбчи за лакътя и изръмжа:

— Какво правиш?

Джаксън се отърси от хватката му с жеста на смел мъж.

— Всичко е наред. Спокойно, приятел.

Хлътна в стаичката и само след миг се показа обратно с дървена кутия, боядисана в червеникавокафяво, изработена от парче телеграфен стълб. От едната страна кутията имаше ключалка, затваряща малка вратичка. Вътре се виждаше телефонна слушалка, свързана с дебел сноп тънки червени и сини електрически проводници, акумулаторна батерия със сухи елементи и един малък японски транзисторен магнетофон. Цялото изделие изглеждаше съвсем професионална изработка. Животът на Джаксън беше безкрайна поредица от хаотични случки, но работата му, особено когато я вършеше с удоволствие, беше ювелирна.

— Какво е това?

— Затваряй си устата! — пак викна Ортис.

Ако някаква случайност ни събереше двамата някога в една стая, от нея със сигурност щеше да излезе само един жив.

Смелостта на Джаксън обаче още не беше изчерпана.

— Това ми е касичката за залозите, Изи. Ортис навремето работил в някаква телефонна компания, преди да го пъхнат на топло. Той ми съобщава номерца, аз пък ги вкарвам в тази кутийка и после я закачам на стълбчето. Сега вече клиентът ми знае печелившия номер и го обявява. След това на Ортис само му остава да се качи на стълба и да прибере лентата със записа.

— Ами ако пипнат кутийката? Ако падне и се строши?

— Това дърво не се троши така лесно, авер. Направил съм го много здраво и съм добавил и гумени тампони.

Джаксън беше прекалено умен, за да се издъни по толкова елементарен начин.

— Ортис събира таксите, а аз водя счетоводството. Имаме хиляда и двеста редовни клиенти и ведомост, дето ще гътне и муле. О, трябва да видиш само какви тълпи от мацки се сбират тук. — Джаксън вдигна ръце, сякаш изумен от собствения си разказ. — Долу пред стълбите ме чака чисто нов червен кадилак.

— Белите момчета няма да го харесат, Джаксън.

— Че как ще ме открият?

— Ще пуснат копоите подире ти.

Джаксън стрелна Ортис с поглед. Бърза усмивка прекоси лицето му и на мен изведнъж всичко ми просветна. Джаксън никога не беше създавал нещо, което да устои на времето. Никога не можеше да се захване с някаква постоянна работа. Никога не бе имал приятелка за по-дълго от седмица или две. И в един момент се събира с тая откачалка и му предлага план, с който да изкарват по хиляда долара на седмица. А когато ченгетата или гангстерите се усетят, ще докопат Ортис, а може и да го убият. Ортис е безумно влюбен в малкия Джаксън. Джаксън е вероятно първият човек, с когото се е сближил и който не е откраднал от него. Да открадне от него! Ха-ха! Джаксън вади повече пари, отколкото Ортис може да брои. Той ще умре без никакво колебание за мистър Блу, без да го изпее. И тогава Джаксън ще се премести в следващата дупка, без дори и да затвори очите на мъртвия си приятел.

Внезапно ми се прииска да се измъкна от тая бърлога. Изправих се толкова бързо, че сварих Ортис неподготвен. Той отчаяно задраска в джоба си.

— Спокойно, приятел — казах. — Искам само да си ходя. Дойдох, защото трябва да открия един човек, който умира за комар. — Докато говорех, се питах дали нямаше да причиня на Бети същото, което очакваше и този нещастник пред мен.

— Кого? — запита Джаксън.

— Казва се Марлон Ейди, но му викат Блуто. Блуто. — Повторих го два пъти, само и само да съм сигурен, че не сънувам.

Джаксън внезапно придоби загадъчен вид.

— За какво ти е?

— Не се ебавай с мен, Джаксън — казах. — Или го познаваш, или не. Или ще ми кажеш, или не. Така че нека да приключим с това, защото ме чака доста ходене.

Започна да ми се повдига от Ортис, все още застинал с ръка в джоба си. Джаксън беше изплашен. Не обичаше, когато ставах лош. Притежаваше усета на вечно оцеляващия страхливец.

— Никога не съм чувал за него — повдигна рамене той. — Но ще поразпитам.

— Да — казах. — Не е лошо да го направиш.