Уолтър Мосли
Черна красавица (16)

15.

Децата ми помогнаха да преровим съдържанието на торбата с отпадъци. Поиграхме си на една малка игра. Извадихме нашия кош за отпадъци изпод мивката и Перушинката търсеше неща, които трябваше да запазя, за да ги прочета. Други пък бяха целите мръсни и ги изхвърлихме.

— Защо ти е да ги четеш? — пита тя.

— Защото има една тайна, която трябва да разгадая.

Хесус помагаше на сестра си да рови из документите и хранителните отпадъци.

Нямаше кой знае какво за откриване. Само няколко дребни късчета хартия с нахвърляни бележки. На едната пишеше „Калвин Ходж“, придружено с адрес на булевард „Робъртсън“. Знаех сградата. Вече бях намерил адреса на Ходж, но не беше зле да се знае фактът, че двамата поддържат връзка. Друго листче носеше името „Елизабет Ейди“. Имаше и инициали ФЛ и адреса на Одел.

На третото листче пишеше просто „Роналд Хоукс“, придружено с въпросителен знак.

 

 

— Тате, гладна съм — проскимтя Перушинката. — Какво има за вечеря?

— Малки момиченца — изхърках аз като Борис Карлов. Очите ми се ококориха, а на гърба ми се издигна гърбица.

— Аааа! — изпищя от възторг Перушинката и излетя от кухнята.

Затътрих се подир нея с припева:

— Момичешки ръчички обичам аз да ям, ам, ам, ам.

Гонехме се по цялата къща. По мебелите и под тях. Хесус се присъедини към нас и нямаше по-щастливо от малкото ми момиченце на цялата земя. Изскочихме от задната врата и тичахме из двора, докато накрая капнали, хванахме едно почти изплашено малко момиченце в ъгъла на задния двор.

— Неее! — изпищя тя, но аз я сграбчих със здравата си ръка на чудовище и я вдигнах високо, за да мога да си избера най-сладкото парче.

И в този момент спрях и изръмжах на Хесус:

— У, сурово! Трябва да я сготвим. Пъхни я във фурната.

Така че хвърлихме протестиращото момиченце на задната седалка и полетяхме към хасиендата на Мама, където опитахме всички видове тако и буритос с боб.

 

 

Същата нощ ми се обадиха трима души.

Първата беше жена с непознат за мен глас.

— Мистър Ролинс?

— Да?

— Аз съм Гуендолин Барнс. Запознахме се завчера.

— Съжалявам, но нещо не мога да си спомня. Коя сте вие?

— Аз ви отворих вратата на къщата на Сара Кейн.

— О, да, бялото момиче със силния тен. — Не знам защо го казах. Може би защото изпитвах страшен гняв поради всичко случило се до този момент. — Какво искате?

— Мис Кейн би искала да се види с вас.

— Откъде взехте номера ми?

— Мистър Ходж го даде на мис Кейн. Той не одобри идеята й да ви се обади, но тя настоя. Ще дойдете ли?

— Не, благодаря. Обявиха за невалиден паспорта ми за Бевърли Хилс. Нямам право да се връщам там в продължение на пет години. — Шегувах се само наполовина.

— Тя няма да бъде в тази къща — каза Гуендолин. — Тя е във фермата. Тръгвате по крайбрежното шосе, но малко преди Окснард завивате към Лий. В края на пътя има една жълта телефонна будка. Можете да ни позвъните оттам. — Тя ми издиктува номера и аз си го записах. — Оттам вече мога да ви поема и да ви заведа до къщата. Трудно е да ни откриете, ако не знаете прекия път.

— Благодаря ви много за напътствията, мис Барнс, но не мисля да ги използвам. Разбирате ли, вече нямам нищо общо с вашия работодател. Приключихме.

Дочух някакъв приглушен звук от другия край на линията. Разнесоха се някакви гласове.

— Ало? Ало? — обадих се накрая. — Нямам намерение да стоя тук цяла вечност и да държа слушалката в очакване на гласчето ти, сладур.

— Само секунда — изрече тя отегчено. — Мис Кейн ви уверява, че когато дойдете, ще заварите само нея и мен. Иска да ви плати шестстотин тридесет и седем долара за неприятностите.

Сигурно бяха дребните, останали в портмонето от дневните покупки.

— Не споделям възторга ви, мис Барнс. Не съм сигурен, че мога да си позволя и един долар повече от парите на шефа ви.

— Моля ви, мистър Ролинс — изрече тя, сякаш се познавахме отдавна и аз й дължах някаква услуга.

— Да ви кажа, мисля след малко да си лягам. Ако утре някъде към два ви позвъня, значи съм се решил. Става ли?

— Благодаря ви. Много ви благодаря.

— Не ми благодарете, докато не ви се обадя.

Затворих телефона и се отдадох на размишления относно жените. Обичах ги, поне някои части от тялото им. Обичах ги как ходят и какви благоухания излъчват, и как гледат на света по начин, съвършено различен от този на мъжете. И защото бяха толкова различни, винаги бяха пълни с изненади. Но на мен вече ми бе дошло до гуша от изненади.

Ръката ми още лежеше върху затворения вече телефон, когато той отново се раззвъня.

— Да?

— Обажда се Фей Рабинович — каза остър делови глас. — Мога ли да говоря с Езекиил Ролинс?

— Аз съм. Малко е късно, не мислите ли?

— Току-що се прибрах от работа и си спомних, че бяхте малко настойчив по въпроса. Но щом е твърде късно…

— О, не, не. Какво открихте?

— Направих това, което искахте, мистър Ролинс. Попитах канцеларията на прокурора как е бил заловен клиентът ми.

— И?

— Защо искате да го знаете?

— Вече ви казах. Защото искам по някакъв начин да кажа на Реймънд, че не го е издал негов приятел. Може би са го заловили по някакви следи, не знам. Опитвам се само да спася клиента ви от нови неприятности.

— Добре. Няма кой знае колко за казване. Той е бил издаден. Било е анонимно обаждане. Някой, вероятно мъж, негър, се обадил още преди да бъде докладвано за стрелбата и казал, цитирам: „Реймънд Александър е човекът, убил Бруно Инграм в уличката до «Хупър». Господ не би ме оставил да бъда спокоен в нощ като тази“. Това е. Друго няма. Но дори и това в комбинация с откритото у него оръжие беше достатъчно за произнасяне на присъдата.

— Благодаря ви — казах. — Ще направя каквото трябва.

— Хм — беше единственият й коментар.

 

 

— Хей, Реймънд, как я караш?

— Бива, Изи.

— Още ли търсиш дали някой в кръчмата на Джон те е изпял?

— Търся, но в града няма никой от ония, които бяха тогава там. Сякаш някой ги е предупредил. — Той направи пауза от петнайсет секунди. Достатъчно дълга, за да ми даде да знам, че подозира мен зад тая работа. Както си седях на кухненската маса вкъщи, животът ми беше още в по-голяма опасност, отколкото в ареста с командор Стайлс. — Но аз казах на Джон, че е по-добре да ми намери човека, дето ме е изпял, инак кръв ще се лее.

Не можех да си представя нещо по-страшно от сблъсък между Плъха и Джон.

— Искам да задържиш малко топката, докато видя какво мога да направя.

— Какво искаш да кажеш?

— Имам една идея, това е. Дочух нещо и искам да го проверя.

— Аха. Е, добре, Изи, направи го. Но аз нямам намерение изобщо да прекъсвам моята работа. Може да се срещнем някъде по средата.

Затворих. Хесус бе застанал до кухненската маса.

— Какво има, момчето ми?

Той кимна към мен.

— Вече минава единайсет. Време е да си лягаш.

Той пак се усмихна. Хесус винаги ми се усмихваше. Откакто го бях спасил от живота му сред детската проституция, той ме бе обикнал. Първата ми съпруга, Реджина, веднъж ми беше казала, че има нещо повредено дълбоко в него, че тази тъмна сила един ден щяла да излезе на светло.

Може и да е така.

Но аз нямах никакво намерение да се отнасям към него като към чудовище само защото се предполагаше, че може да се превърне в такова.

— Ще ми проговориш ли някога, момче? — запитах аз гърба му, докато минаваше през вратата.

Той замря за половин секунда и после продължи.

 

 

В един след полунощ тъкмо прелиствах страниците с обявите във вестника, когато телефонът иззвъня.

Можех да стана водопроводчик, електротехник, монтьор или продавач. Можех да казвам „да, сър“ и „не, сър“ и да нося заплата у дома. Можех да получа повишение, защото бях добър работник; щях да прекарвам всеки ден през следващите двайсет и пет години в някоя канцелария или работилница и един прекрасен ден щяха да ме изритат на улицата и само след година едва ли щеше да има някоя душа да си спомня, че изобщо съм съществувал.

— Да? — казах в слушалката.

Вместо отговор ухото ми беше заляно от цял водопад мокра кашлица.

— Мофас?

— Да… — Той покашля още малко.

— Как я караш, човече?

— Настинах — изкашля се той. — Но иначе съм добре.

— Малко е късно за телефона, как мислиш, а?

— Трябва да поговорим — каза той.

Внезапно проумях, че шепне. Обикновеният глас на Мофас, дори и с емфиземата, беше висок и гръмък.

— Говори тогава.

— Не сега. Утре. Можеш да минеш след десет.

— Окей. И без това имах да говоря с теб.

Сгънах вестника и го хвърлих в коша за боклук. Може би след няколко седмици щях да си намеря работа, но не и днес.