Уолтър Мосли
Черна красавица (39)

38.

Сол седеше на масата в трапезарията и нагъваше сандвичи с шунка, зеле и подсладени лимонови резенки. Мод стоеше зад него щастлива, че опустошават запасите й.

Сара Кейн също седеше на масата. Беше пепелявосива и пребледняла. Блюдото пред нея бе недокоснато.

— Изи. — Сол вдигна глава и вилица, с набодено на нея зеле. — Мисис Хоукс има да ни каже няколко доста интересни неща за Артър и навиците му.

— Артър не е сторил нищо лошо — изплака тя.

— Не съм казал такова нещо — опита се да избърбори Сол с пълна уста. — Казвам само, че през нощта, когато Албърт Кейн е починал, Артър се е прибрал късно с Марлон Ейди и Тери Тайлър.

— Какво?

— Това, което чу — изрече с присмехулна ирония Сол. — Според теб какво са правили там Марлон и Тери? А?

— Не знам — отвърна Сара и отблъсна чинията.

— Мила, трябва да ядеш — обади се Мод.

— Просто не мога.

— Но как изобщо се е запознал с тях Артър? — попитах.

— Сигурно Рон ги е свързал — каза тя. — В известен смисъл Марлон и Рон бяха приятели. Искам да кажа, че се движеха заедно. Рон е грубиян, мистър Ролинс. Той обича да изблъсква хората от пътя си. Марлон всъщност беше много мек човек. Винаги съм подозирала, че баща ми го е подучил да натопи Марлон. Това беше преди да научи за мен и Рон.

— Бети знаеше ли, че Марлон е бил там? Искам да кажа, през нощта, когато баща ви е бил убит?

Сара само разтърси глава.

— Знаете ли къде е Артър? — запитах.

Тя не отговори.

— Слушайте — произнесох аз. — Не сте длъжна да ми казвате къде е, но ми направете една услуга. Обадете му се. Предайте му, че знам, че е бил там с Марлон и Тери. Кажете му, че ще му помогна, ако мога. Ще го направите ли?

Стори ми се, че кимна.

Отпуснах се на стола и се замислих за възможностите.

Може би Артър бе убил дядо си, защото е бил него или майка му, или Бети. Може би Марлон го беше убил.

Но това не ме вълнуваше. Доколкото знаех, полицията дори не беше обявила официално случая за убийство. Единственото, което жадувах, беше Бети да оцелее. Не можах да спася брат й или децата й, не можах да спася Мартин. Но може би щях да успея да спася Бети.

 

 

Спряхме пред тюркоазната къща.

Когато никой не отговори на почукването ми, извиках силно:

— Отвори, Бети! Аз съм, Изи Ролинс. Хайде, отвори. — Обзе ме внезапна паника. Юмруците ми се свиха конвулсивно. Най-големият ми страх беше да не заваря Бети просната на пода зад вратата също като всички останали трупове, които имаха връзка с нея — с разтворени крака, без мозък, без зъби. Мъртви.

Когато най-сетне вратата се отвори, бях готов за какви ли не страшни гледки.

Но не и за съвсем спокойния Феликс Ландри. Беше облечен в тесни кафяви панталони и бяла копринена риза.

— Не сте добре дошли тук, мистър Ролинс.

— Трябва да поговорим с Бети. — Изговорих думите бавно и разчленено, за да разбере какво му казвам.

Той извърна глава и каза в коридора:

— Искаш ли да видиш мистър Ролинс, миличка? — Не чух отговор, но той се обърна към мен и заяви: — Бети не иска да ви вижда.

Опита се да затръшне вратата, но ръката ми се стрелна и я задържа. Феликс беше с моя ръст, но доста по-слаб. И въпреки това ме сграбчи. Озъби се и изръмжа.

Изревах, когато ноктите му се забиха в ръката ми. С крайчеца на окото си зърнах Сол да посяга към револвера си. Блъснах Феликс в гърдите, той политна назад и вратата широко се разтвори.

— Гуендолин е мъртва! — изкрещях и се втурнах в къщата.

— Не — изкрещя Бети от дъното на коридора. — Не, не, не, не, не!

И се тръшна на пода.

— Бети! — изкрещя Феликс и затича към нея.

Сол и аз спряхме до вратата.

— Не! — изплака Бети и халоса Феликс по челюстта. Той се просна по гръб и се загърчи.

— Неее — крещеше Бети, подбелила очи. Започна да дере гърдите си, разкъсвайки ризата си. Едрата й гръд, която сякаш никога не бе кърмила дете, изхвръкна. Пристъпих и се опитах да я закрия, но успях само да я сграбча като някакъв жаден любовник. Накрая се предадох.

— Аааа, ооо! — ревеше тя. Затича из стаята, преобръщайки мебелите. — Неее! О, Господи! — Блюда и съдини полетяха по пода.

Затичах се да я сграбча отзад.

— Неее!

Успях да я спра пред едно високо огледало, вградено във вратата към малката й спалня. И двете й гърди бяха изскочили и тя се бореше със силата на майка, воюваща за живота на детето си. Успя да издърпа едната си ръка и замахна с една порцеланова чаша, до която успя да се докопа. Огледалото се напука на хиляди късчета — за частица от секундата образите ни застинаха в хиляди миниатюрни шаради — и после рухна в блестяща купчина на пода. За миг ми се стори, че съм видял отражението на съсипаните ни съдби.

— Пусни ме! — закрещя тя. — Пусни ме!

Изпълних молбата й.

Сол отстъпи до стената. Феликс се изправи за момент и в следващия миг отново рухна на пода.

Бети заскуба и заразпаря възглавниците на дивана; стаята заприлича на бойно поле.

— Бети! Спри! — изрева нещастният Феликс.

Бети се извърна към него. Уплаших се да не го халоса повторно.

— Става дума за дъщеря й! — изкрещях му. — Мъртва е!

Феликс млъкна. Крясъците на Бети преминаха в хълцания и тя рухна на колене на пода.

Сол коленичи до нея, а аз отидох до Феликс и му казах, че Гуендолин е убита.

Вдигнахме Бети и я отведохме в спалнята. Феликс я съблече и й сложи нощница. Обгради главата й с възглавници и застана до леглото. През цялото време Бети въздишаше и бърбореше нещо неразбрано. Не различавах думите, но знаех какво казва.

— Ще отида да направя чай — обади се Феликс.

Беше изминал почти половин час, откакто бяхме влезли в къщата.

— Иди — казах му.

— Вие двамата по-добре си тръгвайте — каза той прегракнало.

— Трябва да разговаряме с мис Ейди — каза Сол. — Трябва да разберем какво й е известно.

— Какво значение има — въздъхнах. — Кой го е грижа какво се е случило?

— Няма ли да си тръгвате, момчета? — повтори Феликс.

— Мандалото ще хлопне всеки момент, Изи — каза Сол. — Загазили сме с двата крака.

Не беше лъжа.

— Тя има нужда от сън — каза Феликс.

— Виж какво — повиших аз глас, сякаш се обръщах към цяла тълпа. — Трябва да говорим с Бети. И ще го направим. Когато свършим, ще те оставим на мира. А сега, ако искаш да присъстваш, нямаме нищо против, но ние трябва да говорим с нея на всяка цена.

Той ни изгледа и излезе. Сигурно за да направи чай.

Бети лежеше умиротворена на леглото сред дузина възглавници. От очите й струяха сълзи.

— Бети — казах аз.

— Тя е мъртва, Изи.

Стиснах ръката й.

— Бяха ли Марлон и Тери при теб през нощта, когато Албърт Кейн умря? — Не исках да й задавам този въпрос, но нямах избор.

Бети погледна настрани и поклати глава в знак на отрицание.

— Сигурна ли си? А при някой друг? Бяха ли в къщата?

Не ми отговори. Дори не помръдна.

— Бети трябва да открием човека, убил децата ти — казах. — Той може да тръгне и подир теб.

— Аз и така съм мъртва. Той вече ме уби.

— Тогава ни кажи какво се случи, за да можем да го заловим в твоя памет — каза Сол.

Не разбрах какво точно искаше да каже с тия думи, но Бети, изглежда, разбра.

— Онази нощ Марлон и Тери дойдоха с Артър. Аз тъкмо се приготвях да си лягам. — Бети се оглеждаше, сякаш не знаеше къде се намира. — Но дочух нещо и излязох на стълбището, и ги видях да идват.

— Те видяха ли те? — попита Сол.

— Не. А аз се уплаших, защото изглеждаха много сериозни. За пръв път виждах Артър да стъпва като мъж. Нали знаете, той е още момче. И по-късно, когато отидох да видя Албърт, той вече беше мъртъв, с възглавница върху лицето.

— И ти побягна, за да ги накараш да си помислят, че си била ти? — Знаех, че това е била единствената причина.

— Казах на Феликс, че съм взела отпуск. Разбираш ли, обадих се на Одел само заради Тери. Имах нужда от някой, който да го погребе.

— Знаете ли къде можем да открием Артър, мис Ейди? — запита Сол с гласа на погребален агент.

— Може да се е укрил в скривалището си. — Погледът й бе отправен към стената.

— Къде е то, мис Ейди? — продължи Сол.

— Артър вземаше чековете на майка си и плащаше наем за една къща в малката Санта Моника.

— Той ли ти каза? — попитах я.

— Хазаинът се обади преди около година и искаше да говори с мис Кейн. Но нея я нямаше. Казах му, че чекът, който му е дал Артър, си е съвсем редовен. И по-късно, когато го запитах за това, той ми каза, че се нуждаел от такова местенце, за да се уединява.

— Сара знаеше ли?

— След някое време той й каза. Каза, че искал да пише поеми на спокойствие.

 

 

Каза ни телефонния номер и адреса. Обадихме се. Никой не отговори, така че двамата със Сол потеглихме за западен Лос Анджелис.

Качихме се до апартамент номер тридесет и девет, но никой не отвори. Така че слязохме до апартамент номер едно, жилището на домоуправителя.

Беше толкова висок, че му се наложи да приведе глава, за да се покаже от вратата.

— Да? — запита с приятен глас. Дори и да беше изненадан от гледката на бял и чернокож мъж заедно пред вратата си, не го показа.

— Мистър Манети? — Сол се усмихна, вдигнал глава към тавана.

Не бяхме обсъждали как да подходим към този човек, но беше логично Сол да поема инициативата, щом имаме работа с бели.

— Да?

— Казвам се Хауърд, а това е моят колега мистър Гродин. Тук сме, за да вдигнем едни мебели от наемателя ви, мистър Кейн.

— Артър Кейн ли? — Домоуправителят опря ръце в касата, сякаш се канеше да я изтръгне от стената.

— Да. — Сол се усмихна. — Случайно да знаете дали ще се прибере скоро? Нали разбирате, ще загубя цял ден плюс половината надница на мистър Гродин, ако не си свършим работата.

— Съжалявам, не знам. Двамата с баща си отпътуваха преди около половин час.

Баща му?

— Баща му? — запита Сол.

— Да. Защо?

— Нищо. Бяхме се уговорили баща му да ни плати.

— Съмнявам се, как бяхте… мистър?

— Хауърд.

— Да, съмнявам се в това, мистър Хауърд. Мистър Хоукс не прилича на човек, способен да си плати дори чаша кафе, а оная таратайка, жълтият му студебейкър, е просто купчина изгнили ламарини.

— Студебейкър ли? — Някакво предчувствие стегна гърдите ми. — Жълт ли казахте?

— Боядисан също като такси.

— Хайде, приятел — казах на Сол. — Да тръгваме.

— Хей, къде се разбързахте? Какво става? — разтревожи се домоуправителят. — Кои сте вие, момчета?

Нас обаче вече ни нямаше. Скочихме в колата на Сол и потеглихме с пълна скорост към къщата на Одел.