Уолтър Мосли
Черна красавица (27)

26.

Рано сутринта ме разбуди тревожен крясък. Две свраки крякаха върху тънкия слой роса, покрил капака на двигателя. Бях заспал зад кормилото. Лявото ми рамо беше схванато и си прочетох наум една молитва да не ме споходи съдбата на Руфус. Свраките стояха толкова близо една до друга, че опашките им се докосваха. Гледаха в различни посоки: всяка наблюдаваше пространството зад гърба на другата.

Прииска ми се и аз да имам някакъв брат по оръжие, на когото да се облегна. Всичко обаче, с което разполагах, беше Плъха, а да стоиш редом с него беше все едно да се притискаш в таралеж.

Едната сврака излетя. Другата обаче изви глава към мен. В твърдото й мътно око бе стаена цялата история на природата. Тя ме огледа, прецени ме и ме и класифицира като глупак.

Дори и след като излязох от колата и затръшнах вратата, пак не успях да прогоня черния си ангел. Само подскачаше от крак на крак, без да отделя погледа си от мен, отвратителния представител на човешкия род. Разкрещя се, докато пикаех до близкото дърво. Отвори човка и размаха криле, когато драснах клечка да запаля цигара.

— Какво гледаш? — попитах след малко.

Отговори ми като скочи от капака на колата и заби човка в едно клонче на пътя.

Когато се приведох над кормилото, ме лъхна онова, което сигурно бяха подушили свраките: миризмата на болно животно, толкова слабо, че не може дори да се почисти.

Свраката излетя чак когато запалих двигателя. Видях ги двете да се реят над върбата, докато се връщах към действителността.

Първо отидох в седалището на Християнската младежка асоциация на „Мейн“ за едно ранно накисване в басейна. След това взех душ и се обръснах с бръснача, с който ми услужи Еймъс Маки, баняджията. Отново опитах номера на „Ремо“, но беше прекалено рано, за да са отворили.

Имах време за убиване, но не можех дори и да помисля за отдих. Умът ми беше толкова трескав, че не можех да прочета дори и вестника. Толкова много неща бушуваха в мозъка ми, едно от друго по-лоши.

Можех да отида при Джон да си поговорим за решението, на което се бях спрял за Плъха. Не се чувствах обаче достатъчно силен, за да го направя, така че реших да отида на булевард „Уилшир“ номер 52, където „Сейв-Ко“ държаха канторите си за Южна Калифорния. Те поне искаха само имота ми — животът ми не ги интересуваше.

Беше нова сграда. Бели стоманени греди сред зелен цимент и сини прозорци. Приличаше на силно мухлясала вафла.

Мейсън Ла Мон също имаше офис и също искаше парите ми, но поне беше само един. Може би щях да успея да го сплаша да не посяга на имота ми.

Посрещна ме млад бял мъж със сламеноруса коса. Седеше зад едно бюро в канцелария с табелка „Риълти. Мейсън Ла Мон“ на вратата.

— Ти ли си Ла Мон? — попитах.

— Не, сър — отвърна той с приятен глас. — Казвам се Карсън. Аз съм помощникът на мистър Ла Мон.

— Какво ще кажеш да го извикаш, а? — Не бях в настроение за учтиви дрънканици.

— За кого да предам?

— Фрийдъм Плаза.

— Моля?

— Чу ме много добре. Кажи му, че зад вратата го чака Фрийдъм Плаза.

Карсън взе телефона и сравнително правдиво предаде съобщението ми.

— Седнете, ако обичате. Мистър Ла Мон ще дойде веднага щом се освободи.

Подминах го и се отправих към вратата зад него.

— Хей! — извика той и скочи. Беше доста височък.

Изчаках го да ме доближи, вдигнах пръст и изрекох почти възпитано:

— Седни си на задника или ще ти счупя главата, момченце. Няма майтап.

Карсън примига и аз влязох в офиса на Мейсън Ла Мон.

Беше празно и мрачно. И горещо. Прозорецът беше отворен и слънцето на пустинята надничаше немилостиво през него. Подът беше покрит със сив линолеум, прошарен с тънки червени венички.

Бюрото на Ла Мон представляваше гладка метална маса, боядисана тъмнокафява. Не се виждаше никаква друга мебел, дори и шкаф за книги. Върху бюрото имаше изпръскан с боя черен телефон. От телефона се точеше дълъг кабел на възли, който влизаше в розетка в стената.

Зад бюрото, в единствения стол в стаята, облян от силно безмилостно лосанджелиско слънце, седеше Хъмпти Дъмпти. Представляваше едно голямо, обърнато надолу плешиво ведро с дребни ушенца и очила с мънички стъкълца, които едва покриваха изпъкналите му очи. Мустаците му бяха сиви и провиснали, а светлозеленият му костюм сякаш беше съшит от кожа на малки жабчета, едновременно блестящ и хлъзгав.

— Извинете ме, имам работа — изрече той в слушалката с дрезгав шепот, разнасящ на мили уханието на уиски.

После се изправи върху яркозелените си, сякаш направени от кожа на жаба крака, напомнящи повече на дървесни стволове, отколкото на човешки крайници.

— Да?

— Ти ли си Ла Мон?

Той кимна.

Не бях подготвен за такъв странен и нелепо изглеждащ мъж. Всичко у него сякаш беше пресметнато така, че да ме изкара от равновесие.

— Казвам се Ролинс — произнесох.

Той се усмихна и кимна.

— Чувал съм за вас. Да, чувал съм.

— Може и да не си чул още всичко. Още не.

Вратата зад мен се отвори. Трима бели плюс Карсън нахлуха вътре.

— Мистър Ла Мон! — изкрещя Карсън.

— Какво има? — студено попита Ла Мон. Очите му блестяха зад огрените от слънце лещи.

— Аз… такова, доведох охраната, понеже той… той…

— Твоята работа е да пазиш вратата, Карсън — изръмжа голямото зелено яйце. — Изчезвай. Намери Майлоу и го прати при мен. — Ла Мон посочи към пода с дебелия си показалец.

— Ама… ама…

— Ще разговарям с мистър Ролинс насаме.

Само един от охраната можеше да ми създаде неприятности. Първият беше дребен и мършав, вторият беше с дебело шкембе и малки ръце. Третият, едър брадат момък, можеше и да има повече мускули от мен, но нямаше да се справи с тридесет и осем калибровия другар на Сол Линкс.

— Хайде, движение. — Мистър Ла Мон направи жест с двете си ръце, сякаш метеше с голяма метла.

Когато излязоха, изгледах Ла Мон. Той отново се бе настанил зад бюрото си.

— Знам какво сте намислили двамата с Кловис — казах. Той дори не дишаше, поне така ми се струваше. — Но аз няма да ти позволя да ми отнемеш това, което е мое.

— Нямам нищо общо с окръга, мистър Ролинс. Те се нуждаят от пречиствателна инсталация. Какво общо мога да имам аз с тази работа?

— Тия номера при мен не минават. Пипнал съм Кло натясно и ще ви опропастя цялата работа.

Заплахата ми очевидно не му подейства. Той свали очилата си и се втренчи нанякъде с големите си отсъстващи очи.

— Щом желаете да прекарате по този начин времето си, мистър Ролинс, нямам нищо против. Аз съм просто в бизнеса, това е. Щом чух, че някои инвеститори планирали да строят търговски център, отидох веднага да се срещна с тях.

Изведнъж яйцето закипя от живот. Изправи се и зажестикулира безсмислено.

— Запознах се с мис Макдоналд и установихме делови контакти. Такава ми е работата. Сега пък разбирам, че окръжната управа се кани да обрече това имущество. — Той посочи към тавана без никаква логика. — Обичам да правя пари. Една пречиствателна инсталация няма да ми донесе и цент.

— Но ако те възстановят стария вариант, след като ни изритат, това би им дало възможност да закупят мястото на безценица.

Ла Мон се върна на стола си. Седна и се върна в безметежното си състояние. Захлупи ръце върху бюрото и се втренчи в тях.

— Не съм гледачка, мистър Ролинс. Ако се получи благоприятно стечение на обстоятелствата, ще го използвам. Това е бизнес. — Не можа да се сдържи и се подсмихна след последните си думи. Не можа да се сдържи да не се разсмее при мисълта как е преметнал някакъв нещастен негър, който иска да се съревновава с големите момчета и да пробва късмета си.

— О, да — казах. — Аз обаче мога да гледам на кафе. И на боб. И на ръка. Мога да ти кажа какво ще се случи. Мога да ти предскажа, че Кловис Макдоналд ще изгуби всичките пари, които сте й дали. Мога да ти предскажа, че ако аз загубя имуществото си и после по някакво небесно разположение на звездите на това място вместо пречиствателната инсталация се пръкне търговски център или някакъв голям универсален магазин, ще последват няколко ужасяващи събития. Мога да ти обещая, че каквото и да бъде построено на тази земя, ако не е мое, ще бъде ничие. Защото щом настоявате да ме изкарате негър, аз няма да имам никаква друга възможност, освен наистина да бъда такъв. Няма да имам абсолютно никакъв избор.

Усмивката на Мейсън Ла Мон угасна. И в очите му, които само преди минута бяха гледали безгрижно, сега съзрях, макар и слаба, но следа от тревога.