Уолтър Мосли
Черна красавица (26)

25.

Паркирах две пресечки по-нататък и влязох в една телефонна кабина. Този път в „Ремо“ имаше човек на телефона, но Аламо още не се бил обадил. Беше само два часа, така че реших да продължа и да видя мечтата си.

Преди обаче да се върна в колата си, край мен премина някакъв „Форд Галакси“. Шофьорът беше дебел бял мъж, който говореше достатъчно високо над главата на пътничката си, чернокоса жена с гръб към мен. Беше се привела към мъжа с едната си ръка върху рамото му, а другата като че ли лежеше в скута му.

Не разбрах дали не беше Кармела.

 

 

Подкарах по „Авалон“, докато стигна празния паркинг. Паркингът, който навремето беше на компанията за продажба на дървен материал, сега представляваше само кал, скакалци и плевели. Зад тях се намираше електрическият стълб за високо напрежение. Фината вибрация пронизваше простора; човек съвсем ясно усещаше жуженето на електрическия ток.

От плаката бяха останали само няколко парцаливи ивици. Извадих фотографията на Бети и огледах палмите, които обграждаха стоманения скелет.

 

 

Следващите няколко часа прекарах, курсирайки по улиците в съседство със стълба. Обиколих ги всичките и бях на косъм да се откажа. В действителност в душата си вече се бях предал. Но докато карах по Слосън авеню на връщане към „Авалон“, реших да направя един последен опит.

Малкото бунгало беше само на две пресечки от стълба. Първия път го бях пропуснал, защото някой бе вдигнал ограда около двора и бе боядисал къщата в ярко тюркоазно.

 

 

— Да? — Мъжът, който отвори, беше навлякъл развлечени жълти панталони и ярка риза в същия десен. Косата му беше дълга и права, сресана назад на мазни вълни и вече посивяваща по слепоочията.

— Извинете — казах. Имах си поне дузина добри лъжи. Бях стар любовник, застрахователен агент, бях съсед от друг квартал, приятел с вести от Марлон.

Мъжът, когото познавах от фотографията, ме загледа изчакващо.

— Казвам се Езекиил Ролинс — казах. — И съм дошъл при вас за Елизабет Ейди.

— Няма я тук — каза той. Гласът му беше баритон, толкова резониращ, че думите излизаха като куплет от песен.

— И аз така предполагах, но можем ли да поговорим малко? — Хвърлих поглед през рамото му към къщата.

— Как казахте беше името ви?

— Езекиил Ролинс — повторих аз. — А вашето?

— Идвате в къщата ми и дори не знаете името ми?

— Съжалявам, че ви притесних — отвърнах. — Но започнах да търся Бети само за да й помогна, и сега, хм, съм разтревожен.

Не ме искаше в къщата си. Но знаеше, че не може да се отърве от мен. В мига, в който споменах името на Бети, придобих увереност, че ще поиска да разбере какво се е случило.

— Елате на сянка — каза той и бутна вратата.

— Благодаря ви, мистър…

— Ландри. Казвам се Феликс Ландри.

Къщата на мистър Ландри ми се понрави. Мъжки дом. Солидни мебели от тъмна дървесина. И отворени прозорци без ненужни висулки. Във всекидневната имаше два кафяви стола и диван в кремаво без възглавници. Диванът беше обърнат към фалшива камина, в която се мъдреше газов радиатор. Имаше голям шкаф от орехово дърво с радиоапарат, без телевизор. Вместо килим имаше одеяло от Ню Мексико, а стената беше декорирана с груби маслени картини, правени по фотографии от ежедневния живот.

— Искате ли нещо? — предложи той. — Имам някаква шунка и пай.

— Не, благодаря. Искам само да си поговорим.

— За какво по-точно?

И двамата бяхме прави. Не беше като сблъсъка между мен и Ортис. Бяхме двама разтревожени мъже, които се чувстваха неудобно от темата, на която трябваше да разговарят.

— Мога ли да седна? — запитах. — Както вече ви казах, мистър Ландри, търся Бети — добавих аз, след като вече бяхме седнали.

— Както вече ви казах, мистър Ролинс — отвърна той, клатейки глава, — Бети я няма тук. Наминава понякога, но никога не мога да кажа с точност кога.

— Кога ви се е обаждала за последен път?

— Не знам. Може би преди месец.

— Беше ли… разтревожена за нещо?

— Не. Искам да кажа, не повече от всеки друг път, когато е идвала тук оттам. — Феликс се втренчи през стената към Бевърли Хилс.

Внезапен спазъм сграбчи рамото ми, изкривявайки лицето ми в гримаса.

— Имате предвид къщата на Сара Кейн ли? — запитах аз през болката.

— За какво става дума, мистър Ролинс? Аз дори не ви познавам, а вие ми говорите за неща, които никога не съм изричал.

— Един човек ме нае от името на Кейн да открия Бети.

— Да я откриете? Та тя живее у тях.

— Вече не живее. Отишла си е и навсякъде, където я търся, се сблъсквам с неприятности.

Не можех да преценя дали Феликс знае всичко. Упоритият му поглед не реагира при думите ми. Но имах впечатлението, че има въпрос, който иска да зададе. Чудеше се само дали аз съм този, когото да запита.

— Не мога да ви помогна — произнесе накрая той. — Мислех си, че е още горе у тях.

— Обичаше ли да работи за семейство Кейн? — запитах го аз, надявайки се да завоювам доверието му.

— Не сме говорили много за това. Тя обикновено идва тук, за да се измъкне от напрежението там, нали разбирате?

— Да се измъкне от напрежението ли? Че толкова ли напрегнато е било за нея там?

— Мъжете винаги създават много трудности на Бети. Въртят се около нея с мисълта, че са бикове. — Феликс изсумтя. — Не искат да я опознаят, искат само да я прекършат. Да й отнемат финеса.

— И кое е онова, което я прави такава? — полюбопитствах аз.

— Свободата й — отвърна той така, сякаш бях глупак да питам за толкова очевидни неща.

— А вие не искате да й я отнемате, така ли?

— Не. Обичам я за това, което е. — Думите му бяха толкова искрени, че се засрамих заради въпроса си.

— Значи сте само приятели?

— Приятелството е най-доброто нещо, което можеш да имаш с Бети. Да си приятел с Бети означава, че я обичаш и я познаваш. Да си приятел с нея означава, че не я притежаваш, но въпреки това си до нея.

— Мислил ли е Албърт Кейн, че я притежава?

— Да! — Очите на този странен непознат се изпълниха със сълзи.

— Но вече не мисли така — произнесох аз с ироничната интонация от младежките си години. — Защото е мъртъв. От две седмици.

Феликс преглътна с усилие и вторачи очи в мен.

— Сигурен ли сте?

— Абсолютно.

Феликс обхвана шията си с длани, изправи се и се приближи до входната врата. Усмивка, примесена с малко страх, заигра по лицето му. Върна се до стола си и седна за няколко секунди, после пак стана. Закрачи из стаята. Извади една жълта носна кърпичка от джоба си и се изплю в нея.

— Казахте мъртъв? Оня дъртак Кейн?

Кимнах.

Феликс така усука кърпичката, че си помислих дали не иска да изцеди храчката си от нея.

— И Бети си е тръгнала преди или след това?

— Не знам с точност.

Феликс се разсмя и заприлича на весело куче от анимационен филм на „Уорнър Брадърс“. Сякаш току-що му бях разказал най-големия майтап.

— Проклет да е! — изкрещя той, клатейки неистово глава. — Проклет да е!

Стоеше, прегърбен като старец, стискаше кърпата и се смееше до побъркване. Беше страшно. Беше страшно да гледам толкова ненавист у един човек. Страшно, защото и аз изпитвах жестоко желание да се закикотя с него. Прехапах език да запазя лицето си сериозно.

След няколко минути той се овладя, облиза устни и седна на дивана до мен. Събра коленете си и сложи ръце върху тях, за да докаже, че се владее.

— И така, какво мога да направя за вас? — изрече той. Даваше ми да разбера, че току-що съм му направил неоценима услуга.

— Имате ли някаква представа къде мога да открия Бети?

Той разтърси глава, все още усмихнат.

— Не. А дори и да знаех, пак не бих ви казал, защото ако Бети е искала да се върне при тях, е щяла да го направи. Но ако ми се обади, ще й кажа, че я търсят.

— Защо ненавиждате толкова много семейство Кейн, мистър Ландри?

— Изобщо не ги ненавиждам. Само него.

— Но защо?

— Така — отвърна той. — Защото той взе Бети и я прекърши. Прекърши я, защото беше силна. Шантажира я в продължение на толкова много години, че тя дори не знаеше как да си отиде дори и след като Кейн вече се бе разболял.

— Какво й е направил?

— Никога не сме говорили за това — каза той. — Всичко, което можех да правя за нея, беше да я чакам тук, когато имаше почивен ден и той я пускаше. Готвех някакво пиле и слушахме Фатс Уолър и танцувахме ей тук, в тази стая. Размествах мебелите и двамата с Бети късахме този килим на парцали.

— При вас ли оставаше? — попитах.

— А къде другаде? Не искаше да ходи при никой друг. Имаше нужда от някой, който да се грижи за нея. Аз съм единственият, който някога се е грижил за Бети. — Той потупа дивана под нас. — Спях тук, а на нея постилах леглото си. Разбирате ли, спя добре само когато съм на дивана и знам, че Бети е в безопасност в стаята ми.

Прииска ми се да го запитам, в безопасност от какво? Но съзнавах, че Феликс няма да ми отговори на никой въпрос, свързан с настоящата действителност. Той просто обичаше да говори за Бети. Представях си го целия издокаран, как крачи из къщичката си и говори на висок глас, сякаш тя е тук. Пита я какво мисли за сладкото от праскови и коя е любимата й група.

— Не знам къде се намира Бети, мистър Ролинс. — Феликс ме измъкна от света на виденията ми. — Но ще й предам какво сте ми казали.

 

 

Излязох от окръг Лос Анджелис. Толкова много се отдалечих, че към залез-слънце пътищата станаха селски. Отбих от пътя на едно празно поле и карах близо половин миля до едно място, където двамата с Хесус понякога ходехме да ловим раци.

Имаше малка горичка и една голяма плачеща върба, надвесена над потока. По това време на годината той беше пресъхнал.

Спрях под върбата и угасих фаровете. Луната беше само бледа ивица и щурците призивно жужаха. В топлия въздух се разнасяше горчивият аромат на горичката.

Мислех си за Феликс и бясната му платонична любов, и за Кармела и готовността й да изпита болка заради мен.

Всяка мисъл ме връщаше обратно при Бети.

 

 

Три дни след като Адри Плай ме беше хвърлил в калта, отново се помъкнах след Бети. Вървях половин пресечка след нея и Марлон и всеки мъж, с когото беше вечерта. Понякога минаваше цяла нощ, без да успея да се приближа достатъчно близо до нея. Но в други нощи Бети ме викаше при себе си и ми даваше пари да й купя цигари или пинта бира. За пръв път започнах да прибирам ризата си в панталоните — заради тази жена.

Спомнях си една нощ също като тази в Ривърсайд. Бети беше излязла с един грубиян на име Руфус Джордж. Той беше червенокос мулат с големи мускули и лунички по жълтото лице. Бяха оставили Марлон да играе на зарове в една уличка и се бяха спрели сред къщичките на Пети район; седяха на един празен кашон и си разменяха бутилката, която им бях купил. Гледах ги от отсрещната страна на улицата как си я подават и се целуват над гърлото й. Грамадният език на Руфус сякаш искаше да задуши Бети. Накрая тя се изправи и залитна през улицата към мен.

— Ела тук — заповяда ми тя, с език надебелял като този на Руфус.

Последвах я покрай кашона, на който бяха седели, до една уличка между две големи сгради. Руфус разстилаше одеяло направо на земята и когато се обърна към нас, Бети му изкрещя:

— Руфус! — Но с малко присмехулна нотка.

Погледнах къде се е втренчила и видях огромния член на Руфус провиснал от панталоните му. Беше тъмночервеникав и полувтвърден. Заприлича ми на слонски хобот миг преди животното да протръби с него.

— Да стоиш на пост заради нас, сладурче — прошепна ми Бети в ухото. После се дръпна към Руфус, той я прегърна, а тя пъхна ръцете си под неговите.

Руфус ме изгледа със сияещ поглед и заръча:

— Да си отваряш очите на четири някой да не идва. Но да не си посмял да ни гледаш.

Винаги си спомням за тази нощ като за първата ми, прекарана с жена.

Опитвах се да извърна поглед, но Бети непрекъснато крещеше и аз всеки път поглеждах дали всичко е наред. Първоначално си помислих, че се бият. Но после видях какво прави Руфус и как тя се трие в него като котка, жадуваща милувка. Когато се разгорещиха, се поуплаших, но въпреки това пак не можах да откъсна поглед. Станах разноглед между любенето им и улицата зад тях.

Трябва да бе минал повече от час, когато Руфус накрая се дръпна от Бети. Тя извика силно и посегна към него, но Руфус вече бе станал. Извърна се към мен, хванал с ръка хоботоподобния си член. Ухили ми се, докато пикаеше с дебела и силна струя върху един плосък камък. Може би се усмихваше, понеже си мислеше, че се страхувам от огромния му член, но не знаеше, че онова, което гледах, беше легналата зад него Бети. Беше обхванала с две ръце чатала си и се люлееше наляво и надясно. От време на време силна тръпка пробягваше от коленете до главата й.

 

 

— Не искам да ме мразиш, момче — казваше ми малко по-късно Бети.

Бях я завел на порция кренвирши с гарнитура. Платих за тях с двайсет и петте цента, които Руфус ми беше дал за стоенето на пост.

Руфус се бе сбогувал с нея, след като си бе закопчал панталоните.

— Къде отиваш? — запита го тя, изправена на колене.

— Трябва да се прибирам у дома, сладур — изгъргори той доволно.

— Ами аз? — запита настойчиво тя.

Но Руфус не й отговори. Подхвърли ми една монета и тръгна по улицата под светлината на луната. Не можех да повярвам, че е такъв глупак да зареже Бети просто така.

— Не те мразя — казах. — Обичам те такава, каквато си.

Бети се усмихна и взе ръката ми по начина, по който я бях виждал да хваща ръцете на приятелите си.

— Знам, че не биваше да правя онова с Руфус, но ти трябва да знаеш, че понякога момичето вижда в един мъж нещо, което просто го няма там. Нали разбираш какво имам предвид, сладурче?

— Аха. — Бих казал „да“ и на чиния пълна с кравешки лайна.

— Ти си сладко момче, Изи. И караш Бети да се чувства много добре. Нали разбираш, когато един мъж изобщо не обича някое момиче, той пак ще я накара да се чувства добре, за да може да й направи онова, което ми направи Руфус. Но когато си свърши работата, той си спомня, че изобщо не те обича, и си вдига панталоните и те оставя като онова, дето го оставяш в тоалетната.

Бети ми стискаше така здраво ръката, че чак ме заболя, но не се опитах да я издърпам. Единственото нещо, което желаех, беше да съм мъжът с нея там под онази сграда. Щях да остана с нея, докато се покажеше слънцето, докато памукът се издигнеше, докато реките потечаха на обратно.

 

 

Желанието ми да й помогна изплува в мен по същия начин, както и преди толкова години.

Заспах със спомена за Руфус. Няколко вечери по-късно той се появил залитайки в бара на Корчеран; търсел Бети. Заварил я с Марлон и Адри Плай.

Адри така лошо го накълцал, че след един месец Руфус умря от инфекция.

Бети не плака за него. Аз също.