Уолтър Мосли
Черна красавица (20)

19.

Щом се прибрах, позвъних на Примо.

— Дойде ли момчето ми при теб, мистър Гарсиас?

— Тук е, Изи. Как си, приятелю?

— Ще забогатея, стига да не ме убият, разбира се.

Смехът на Примо прозвуча като две ръце, потриващи се една в друга в алчно очакване. Кашлицата на Мофас служеше за фон.

— Дай да поговоря с човека — казах аз.

Мофас покашля малко, после изхърка.

— Мистър Ролинс?

— Да, Уилям?

— Благодаря ти, че се погрижи за Джуел. Да знаеш, Кловис щеше направо да я изяде.

— Не съм толкова сигурен, авер — казах. — Тая Джуел не е от много лесните.

— Такава е. — Долових нещо като бащинска гордост в тона му.

— Искам да направиш нещо за мен, Уилям.

— Какво е то?

— Ще ти трябва адвокат, който да те съветва как да се отървеш от Кловис.

— Не ми трябва никакъв адвокат! По дяволите, мога просто да отида и да кажа, че съм се върнал и че сега аз събирам наема и аз подписвам документите. По дяволите! Шибаните адвокати крадат парите ти и после подават в съда срещу теб, че си вдигнал шум за това. — Адвокатите бяха единственото нещо, способно да причини словесни изригвания у Мофас.

— Аз плащам за това, Мо. Ти трябва само да питаш този човек как да си върнеш къщата и как да поставиш под съдебна забрана Кловис, така че да не може да се разпорежда с имущество, без да я арестуват. Един добър адвокат е в състояние да я заплаши с обвинения за престъпна дейност.

— Защо ми е адвокат, след като мистър Александър е с мен? Никой не може да се ебе с мистър Александър.

— Мисли, човече, мисли. Пасмината на Кловис си няма и хабер за Реймънд. И докато разберат какво представлява, той вече ще е пречукал най-малко трима от тях.

— Е и какво? Пет пари не давам дори да ги избие всичките.

— Добре, нека бъде твоето, Мофас, но трябва да знаеш, че ако Реймънд убие някого, докато работи за теб, ти също ще бъдеш обвинен в убийство.

Мофас замълча замислено и в слушалката се чуха крясъците на най-малките деца на Примо. Примо и Флауър имаха дванайсет собствени деца и три прибрани от улицата. Най-голямото беше на двайсет и пет с шест собствени отрочета. Най-малкото беше на две.

— Кой е този адвокат? — запита накрая Мофас.

— Казва се Ходж, Калвин Ходж. Има офис на „Робъртсън“. — Дадох му адреса от листа, който бях открил сред отпадъците на Линкс. — Разкажи му за проблемите си. Слушай внимателно какво ще те посъветва.

— Мога ли да му се доверя?

— Не. Не можеш да имаш и за грош вяра на този човек.

— Тогава защо да ходя при него, по дяволите?

— Защото аз ти казвам, затова. А сега слушай внимателно. Не споменавай името ми пред него. Само го помоли да ти помогне. Кажи му проблема си, но не му споменавай името ми. И след като разговаряте, обади ми се и ми предай всичко, което ти е казал. Всяка думичка. И си дръж очите отворени на четири, Уилям. Искам да знам дали има сейф в кабинета си и дали на вратата му има вериги. Искам да знам какъв е подът му и всичко останало.

— Не знам, мистър Ролинс, тая работа не ми звучи много на хубаво.

— Да не искаш да те върна обратно при Кловис? Знаеш много добре, че изобщо не бях длъжен да те измъквам оттам. Ти си знаел през цялото време, че тя ме мами, и ми се обади едва след като ти го начука.

— Не съм добре, човече. Имах нужда от нея. Какво можех да направя?

— Можеш да направиш това, за което те моля.

— Разбира се, разбира се, мистър Ролинс. Каквото кажеш.

— Реймънд ще се отбие при теб утре сутринта. Ще го вземеш с теб при Ходж. Само кажи на човека проблема си. Дай му малко пари, ако иска.

— Не знам. Искам да кажа, не желая никакви неприятности.

— Ще ти се обадя утре сутринта да разбера какво си видял — казах. И затворих.

После позвъних на Плъха.

— … и не забравяй, Александър — казах му, — не искам никакви неприятности.

— Понякога неприятностите сами те намират, Изи.

— Слушай, Рей, трябва да знам разположението на офиса на този човек. Той знае кой съм, така че не позволявай на Мофас да спомене името ми.

— Кога ще приключи всичко това, Изи? — запита той.

— След два дни. Може би три.

— Окей. Добре. Имаш ги. Три дни. Нали ме разбираш?

В гаража си държах телефонните указатели на Лос Анджелис за последните осем години. Феликс Ландри не фигурираше в нито един от тях. Обадих се на мис Ето в библиотеката да потърси в указателите на други окръзи. Тя го направи, но мистър Ландри, ако това беше истинското му име, не фигурираше и в тях.

 

 

Ортис отвори вратата на Джаксън Блу и ме изгледа злобно. Беше пак без риза и със същите панталони. Като момче щях да изям няколко здрави плесника за подобен външен вид. Никой възрастен не би понесъл такова поведение, дори и от уличник.

— Тук ли е Джаксън? — запитах.

— Какво искаш?

— Нищо от теб, братко. Просто за минутка ми трябва Джаксън.

Един ден схватката нямаше да ни се размине.

Понякога познаваш някого толкова добре, все едно че сте били в един и същ бизнес цял живот. Добре познавах Ортис и тъмния гняв, стаен в него. Той живееше в свят от гняв; нищо чудно да не можеше и да прави любов, преизпълнен с толкова насилие. Този гняв беше дълбоката дупка, в която обитаваше. Аз живеех в съседство с тази дупка от времето на детството си. Разпознаването между нас бе протекло като прескачане на електрическа искра. Ако беше жена, щяхме да свършим на пода до леглото. А ако се случеше някога да се озовем някъде само двамата, единият от нас щеше да е мъртъв само след пет минути.

— Изи? — Джаксън беше напълно облечен. Беше си сложил черно-жълт двуреден костюм и зелена филцова шапка. Периферията й беше прекалено широка за изпитото му лице.

— Можеш ли да ми отделиш минутка, Джаксън?

— Разбира се, Изи. Влизай.

Проявих изключително внимание да не се докосна до Ортис при разминаването си с него.

— Знаех, че ще се върнеш, Изи.

— Така ли? И как разбра?

Джаксън се изпъчи и се захили с резервирана присмехулност — най-близката до невинност имитация, на която беше способен.

— Не знам, човече. Може би защото имам най-добрата машинка за пари, която си виждал. — Той потупа телефонната кутия на дивана до себе си.

Усетих киселия дъх на Ортис някъде зад себе си.

— Не, Джаксън. Искам да кажа, това е хубава машинка, но гангстерите ще ми дойдат малко множко.

— Какво искаш тогава?

— Да намеря Тери Т. Боксьора.

— Опитай в „Херфорд“.

— Трябва ми домашен адрес.

Джаксън знаеше къде живее Тери; лукавият му вид направо крещеше за това. Той обаче нямаше да ми го каже, поне не така направо. Ако имаше информация, от която се нуждаех, трябваше да си платя.

— Тъкмо се канех да излизам да си направя обиколката — каза той. — Имаш ли кола?

— Какво стана с червения ти кадилак?

— Нищо, но така ще убия два заека с един куршум. С кола ли си?

— Да. Виж, Джаксън, много бързам.

— Ще свършим за нула време. Имам само да перфорирам няколко билета.

— Добре. Но само няколко спирки.

— Да. — Джаксън се ухили и накриви шапката си. — Да. Две, най-много три.

— Кога ще се върнеш? — Ортис го каза съвсем като ревнива съпруга. — Знаеш, че имаме работа.

— Ще се върна, момче. Не се тревожи. Изи ще ми скъси времето наполовина.

 

 

— Какво му е на това момче? Да не му е омръзнал животът? — запитах аз след половин квартал.

— Ортис е корав мъжага. Така че ако и ти се имаш за такъв, той иска да си премерите силите веднага.

— Това момче си търси белята, Джаксън.

— Да. Но ти знаеш добре, че това му качество ми върши хубава работа.

Спряхме пред бръснарницата на Ърнест, който се бе преместил на булевард „Санта Барбара“. Ърнест още организираше игри на карти отзад и по цял ден пускаше по радиото само опери. Той беше истинска институция в черната общност. След това се отбихме в един магазин за продажба на мебели втора употреба.

Преди да отидем в погребалния дом на Джунипър, аз попитах:

— Е? Къде да намеря Тери?

— Както чувам, напоследък Тери прекарвал извън града доста време. Дори напуснал квартирата си на Осемдесет и шеста.

— Къде точно извън града?

— В пустинята. Нали знаеш, че Лос Анджелис е една голяма пустиня.

— Коя пустиня?

— Не знам, човече. Пустинята.

— Преди два дни го видях до спортната зала на Херфорд. Трябва да се навърта насам от време на време.

— Ха. — Джаксън зачеса високата си черна скула и се втренчи през прозореца. — Точно тук е.

— Кое?

— Джунипър.

Останах да се пържа в колата, докато Джаксън отиде да си събере парите. Той използваше междинни касиери, които събираха парите от всички, залагащи на конните състезания по телефонната му схема. Касиерът събираше парите в продължение на два дни и вземаше процент, преди да ги предаде на Джаксън или Ортис. Касиерите се сменяха всяка седмица, за да объркват полицията. Обикновено бяха работещи мъже или жени, такива като Ърнест бръснаря или някой като него, опитващ се да заработи допълнителни доходи.

Потях се обилно и се чудех каква ли работа би могъл да има Тери с Марлон, че да го държи надалеч в пустинята. В следващия момент долових възбудения глас на Джаксън откъм погребалния дом.

— Пет пари не давам какво казваш, човече. Ей го тук написано черно на бяло, че ми дължиш четири и петдесет, а не два и седемдесет и пет. — Джаксън се измъкваше гърбом от вратата.

Помислих за тридесет и осем калибровия приятел на Линкс в джоба си, но не посегнах към него.

Шкембето на Роло Джоунс безцеремонно избутваше бъзливия ми дребен приятел.

— Наричаш ме лъжец, а? Що не ми ядеш хуя бе, педал! Да ти го начукам! — Роло придружаваше всяка псувня със силен тласък на шкембето си. — Няма да ме уплашиш, боклук.

— Изи! — изпищя Джаксън.

Излязох от колата и се изправих до вратата. Роло спря напредъка си и ме изгледа. Вдигнах ръце в жест на недоумение. Не знам какво си помисли Роло, че имам предвид, но спря да блъска Джаксън, пъхна ръка в джоба си и измъкна сноп банкноти. Отброи няколко и размени вече по спокойно няколко думи с Джаксън.

Всичко това се разви на един безлюден тротоар. Единственото подвижно нещо бяха колите. Нямаше пешеходци и за цяр.

— Всичко е наред! — Джаксън лудо ме заудря по рамото и забарабани по арматурното табло, докато се отдалечавахме от Джунипър. — Всичко е наред!

— За какво беше цялата тая работа, човече?

— За двеста долара.

— Толкова ли ти дължеше?

— Да ми дължи? Не. На толкова се обзаложи Ортис, че няма да успея да си прибера дължимото. Каза, че съм бил путка, и единственото нещо, дето може да направи една путка, е да я наебат. Е, да се ебе в гъза. Двеста долара! — Джаксън заръкомаха възторжено.

Вентилаторът бълваше нажежен въздух и аз с мъка си поемах дъх. Отбих до бордюра и опрях глава на кормилото.

— Какво ти става, Изи?

— Не, не, не, Джаксън, какво ти става на теб?

— Няма ми нищо, авер. — Той не можеше да скрие удивлението си.

— Успя ли изобщо да си вземеш дипломата от калифорнийския университет?

— Хич даже. Ония педали настояваха да съм изучавал някакъв език. Дрън-дрън. Аз си ходя по земята и ще говоря езика на моите си хора.

— Но ти можеше да постигнеш нещо, Джаксън. Ти си умен.

— Не, Изи, нищо не мога да постигна.

— Защо не? Разбира се, че можеш.

— Не, човече. Прекалено дълго време съм бил негър. — Каза го така, сякаш се гордееше.

— Да не мислиш, че Мартин Лутър Кинг прави похода си на юг, залагайки живота си, само за да можеш да залагаш и да действаш като негър?

— Нямам нищо общо с него, Изи. Знаеш, че ще си живея живота така, както ми е най-лесно.

— Но, Джаксън, не можем само да тичаме по улиците, залагайки живота на всеки един от нас. Трябва да бъдем мъже. Трябва да се поддържаме един друг. Всички.

Джаксън смъкна голямата си шапка. Потта се стичаше на ручей по лицето му. Това беше един от редките случаи, когато съм го гледал в очите, без да се засмее.

— Тери има бърлога на Двайсет и втора улица. Една изоставена къща. Току-що се настани. Близо до автогарата „Ренко“ е и до един магазин „Бол Алкохол“. Розова къща със сини цветя на оградата. — Изрече го с мъртвешка монотонност и после отвори вратата на колата.

Закрачи по улицата. След като се отдалечи на половин квартал, изпитах желанието да го спра, да се опитам да го заговоря още. Отворих вратата и стъпих с единия крак на бордюра, но внезапно се почувствах слаб, прекалено слаб дори за да извикам подир Джаксън.

Дълго време останах така, обхванал главата си, облян целият в пот. Не можех да се изправя, не можех дори да седна с изправен гръбнак.

Джаксън ми беше като угризение на съвестта. Животът за него не беше нещо повече от загубена взятка. А смъртта беше просто поредната карта, която да разиграе. Всички пари, които правеше с отрепките си, излитаха между пръстите му. Когато отидеше на погребението на някой приятел, беше пълен с цинични приказки колко труден бил животът на човека; после се опитваше да утеши вдовицата или осиротялата приятелка. Никога нямаше дори и сълза, съжаление, нямаше долар в банката, камък положен в основите на някоя къща, или надежда, враснала в съзнанието му.

И когато му казвах, че всичките му номера няма да го доведат до добър край, винаги ми отговаряше:

— Такова нещо като добър край просто няма, братко.

И когато се вгледах дълбоко в собственото си сърце, разбрах, че е прав.