Уолтър Мосли
Черна красавица (1)

Педагогика в гетото

— Тате?

— Да?

— Защо чернокожите непрекъснато се избиват едни други?

(Продължителна пауза.)

— Тренират, сине.

Те стояха под грубата жълта светлина в алеята зад бара на Джон. Бруно Инграм, по прозвище Голямата ръка, беше едър и мощен, и притежаваше способността да се олюлява дори и застанал неподвижно. Носеше кафяв костюм без риза. Костюмът на по-дребния мъж беше добре ушит и сребрист, внесен, доколкото знаех, от Италия. Стоях в рамката на вратата и слушах приказките им; не ме виждаха.

— … Доджърс загубиха — тъкмо казваше Плъха, по-дребният от двамата. Гласът му звучеше солидно. — Дължиш ми двайсет и пет цента.

— Хайде, Суки — обади се нечий безплътен глас откъм улицата. Мъжки глас, на млад човек.

— Идвам, Алфред — отвърна женски глас, кристален и напевен. И продължи нещо, но не успях да чуя какво, защото басовият глас на Бруно изръмжа:

— Изчезвай оттук, педал. — Обърнах се към тях; страх, по-стар и от света, разтърси из основи цялото ми тяло. — Що не ми посмучеш черната пишка?

„Не го казва сериозно!“ — прииска ми се да изкрещя. Но не успях да изтръгна и най-малък звук. Плъха бутна едрия мъж в гърдите, не толкова да го удари, колкото да си отвори пространство, за да измъкне дългоцевния си пистолет.

Мъжественото ръмжене на Бруно се превърна в удивения хленч на осемгодишно момченце, осъзнало, че е допуснало някаква грешка. Ударът от първия изстрел го отхвърли цял метър и той размаха огромните си ръце като сомнамбул. Понечи да се хвърли на земята, да се добере до безопасно укритие, но Плъха не спираше да натиска спусъка; всеки изстрел подхвърляше тялото на Бруно във въздуха, приковавайки го към задната врата на месарницата.

Последва писък и се дръпнах навътре през отворената врата.