Уолтър Мосли
Черна красавица (36)

35.

Горе-долу бях свободен човек. Бях изпълнил дадената ми поръчка. Бях намерил Бети и й бях казал онова, което искаха да й предадат. Ако някога се върнеше при тях, щях да си поискам възнаграждението. Ако ли пък не го стореше, е, с тази част от живота, свързана с броденето по улиците, беше свършено. Бети беше с приятели. Одел и Модрия също бяха наред, в известен смисъл, разбира се.

Аз щях да се покрия нейде, докато ченгетата сортират убийствата.

Марлон беше в земята.

А Плъха… е, не знаех за Плъха. Но поне знаех отговора на въпроса. Знаех, че мъжете, които подозираше, бяха невинни. Истината все трябваше да означава нещо.

Истината и Свободата; две велики неща за бедния човек, син на роби и бивши роби.

Ръката ме болеше. Усещах как инфекцията напредва по вените ми. Едно нещо поне беше сигурно — че човек не може да си избяга от Съдбата. Съдбата се върти както си иска и си скъсва задника от смях пред Истината и Свободата. Това са дребни и незначителни божества в сравнение със Съдбата и Смъртта.

Но аз още не бях мъртъв. Марлон беше мъртъв. Не знаех защо, но бях сигурен, че това има нещо общо с Албърт Кейн и завещанието му. Всичко, свързано с Кейн, вонеше. Той беше мръсник, обградил се със собствените си нечистотии. Но това не ме засягаше.

На тротоара точно пред къщата ми стоеше Сол Линкс. Беше се облегнал на големия рожков и гледаше в земята. Носът му висеше почти до коленете. Когато паркирах, вдигна глава и се усмихна. Този път усмивката му беше искрена.

— Какво правиш тук, по дяволите?

— Връщането на визити е почтено занятие, мистър Ролинс. Вие поне не ме сварихте в къщата си. — Дъхът му беше богат на изпарения от джин.

— Това го минахме вече веднъж, приятел. Сега ще си вляза в къщата, а ти ще се качиш на кафявата си таратайка и му слагаме пепел.

— Пистолетът ми в теб ли е? — попита той.

— Трябва ли ти? — изрекох заплашително.

— Те са готови да убият момичето ти, мистър Ролинс.

Нямаше нужда да ми го казва. Обърнах му гръб и тръгнах към къщата. Той обаче тръгна след мен и тихо каза:

— Става въпрос за завещанието.

Мигновено се извъртях и той почти падна в тревата.

— Не се бъзикай, приятел.

Мистър Линкс беше майстор на благите обноски. Вдигна хобота си към мен и очите му блеснаха.

— Пет минути — каза той и посочи вратата на къщата ми.

— Влизай тогава. Гледай само да не просрочиш.

Беше истинска тръпка да налея на дребния детектив водна чаша, пълна догоре с уиски.

— Няма ли да ми направите компания? — попита той.

— Още не. Та какво имаш да казваш?

Той се приведе напред и ме погледна в очите.

— Ченгетата се отбиха два дни след посещението ви. Искаха да знаят за Ходж и за някакъв момък на име Тери Тайлър, боксьор според думите им. Споменаха и Елизабет Ейди, така че прецених, че работата има нещо общо с вас.

— Разбрал си го още като са споменали за Ходж — казах.

— Не. Вършил съм доста работа за мистър Ходж.

— Аха. И какво? Какво общо има това със завещанието?

Линкс гаврътна остатъка от чашата си. Аз бдях, готов със зареждане номер две. Той потърка очите си и после така здраво стисна чашата, че се уплаших да не се строши.

— Влязох вътре с четиристотин долара заради този случай, мистър Ролинс.

Това навярно бяха много пари за Линкс. Той не беше от хората, притежаващи недвижими имоти или пари в банката. Беше от другите — онези, които винаги карат колата си с мигащо червено за бензина.

— Знам една жена, която работи в архивите в Сан Диего — каза ми той. — Тя пък си има приятел, който върши същата работа в Бевърли Хилс.

Следях как уискито потъва между пълните му розови устни и си представях как изгаря гърлото му.

Той се огледа, сякаш за да се увери, че никой не се е промъкнал в къщата.

— Мистър Хоукс е подал молба за съдебна забрана на завещанието посредством Ходж. Адвокатът, представляващ завещанието, се казва Фреско. Стар приятел на Кейн. Кейн е завещал всичките си пари на Елизабет Ейди. Всичко. Къщата, железните брони от шестнадесети век, всичко. Всичко изглежда така, сякаш към края на живота си Кейн е започнал да изпитва угризения на съвестта. Сторил е доста злини на мис Ейди и иска да я обезщети.

— А те искат да я убият — завърших аз. Това не беше въпрос.

— Не само нея. Открих, че Тери Тайлър наистина е син на Ейди, а някъде в пустинята живее някакъв неин брат. За бога, и прислужницата е дъщеря на Ейди. Ако Елизабет умре, те са следващите в списъка.

— Никой не прави такова нещо… — Понечих да продължа „само заради парите“, но знаех, че не беше вярно.

— Тери Тайлър е вече мъртъв. — Линкс протегна чашата си за следващата порция.

Не казах нищо за Марлон.

— Значи мислиш, че Ходж е знаел всичко за завещанието и работи за семейството? — запитах, втренчен в дъното на чашата му.

— Ходж не е адвокат по недвижимите имущества. Той е стар делови партньор на Кейн. Както вече казах, някакъв Фреско. — Дребничкият мъж примигна и поклати глава — първият признак на алкохолното опиянение. — Става дума за най-малко петдесет милиона долара. Парите, които Ходж може да измъкне от това съкровище, ще го осигурят за цял живот. Затова ме накара да търся момичето.

— Жената — казах.

— Какво?

— Тя е почти на петдесет години, приятел. Тя е жена.

Линкс се втренчи в мен. Не можеше да схване какво искам да кажа. Накрая се предаде и протегна ръка към бутилката.

Аз обаче му я издърпах изпод носа и попитах:

— Ще правим ли нещо?

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че не си дошъл тук само за да ми пълниш ушите с истории. Трябва да имаш някаква друга причина, освен да ми опустошаваш запасите от алкохол.

Линкс се отпусна на кухненския стол. Начинът, по който оглеждаше стаята, ми каза, че едва сега започва да осъзнава, че е пил прекалено много. После се облещи и бавно каза:

— Искам… да ми помогнете.

— За какво?

Той примига и пак се облещи. Като повечето пияни считаше, че ако мисли по-дълго, ще открие някое трезво решение на проблема.

— Трябва да е жената. Сара Кейн. Тя е единствената, която ще загуби всичко. Така че тя пръска големи пари и хората започват да умират.

— Защо да не е синът й? На мен ми изглежда, че се разбира отлично с Ходж. Може и да е той.

— Да-а — проточи той. — Да-а. Или е единият от двамата, или са и двамата. Остава ни сами да отидем при тях и да се изправим лице в лице. Да се опитаме да разберем какво става.

Мислех си за Марлон. За това как бил казал, че са го пребили ченгетата.

— Защо не отидем просто при ченгетата? — попитах.

— Да познаваш копой, на който можеш да се довериш? — изстреля той в отговор. Изумрудените му очи блестяха като на някакво змийско божество. — Вече има два трупа…

— Два?

— Албърт Кейн също е бил убит. Полицията е дала ясно да се разбере. А сега пък и това момче, Тайлър-Ейди. А когато става въпрос за толкова много пари, двамата с теб просто сме две мазни петна. Не. Искам да знам къде съм, преди да отида в полицията.

— Защо трябва да ме е грижа? — запитах. — Не аз, а ти идваш при мен. Всичко, което трябва да направя, е да кажа това на ченгетата.

— Как ще им обясниш тогава, че си търсил Тери Тайлър и после си се сбил с него точно преди да го открият мъртъв? А? Ченгетата вече ми го казаха.

Сол не се усмихваше. Не се опитваше да ми натрие носа. И аз го оцених, макар и да не взех заплахата му на сериозно. Не мислех, че ченгетата могат да ме обвинят в нещо. Но се тревожех за Бети. Не исках да позволя на тези богати бели да я убият.

— Какво мислиш да правиш? — запитах Сол.

— Искам да отида в къщата им. Да говоря с госпожата. После ще видим. — Сол се изправи, сякаш даваше сигнал, че е време да потегляме.

Аз обаче вдигнах ръка.

— Задръж малко топката. Не мога да отида там.

— Защо не?

— Заради един мъж на име Стайлс.

— Командор Стайлс?

— Познаваш ли го?

— Вършил е много работа за Ходж. Веднъж, когато го бях загазил в Бевърли Хилс, ми помогна да си спася задника. Когато ме сграбчи, си стиснахме ръцете толкова силно, че ми счупи една кост. — Сол погали дясната си ръка. — Какво общо има Стайлс с теб?

— Ходж го пусна подире ми.

— О! — Едва сега усети ефекта на алкохола. Седна обратно на стола си, без да спори.

— Кафе?

— Да. Да.

Отидох до печката и сложих канче с вода. Когато водата завря, извадих буркан нескафе и лъжичка, и ги поставих пред него заедно с каничка за кафе.

— Мляко? Захар?

— Като добра жена — отвърна той.

— Каква по-точно?

— Черна и сладка.

 

 

Сол изгълта четири чашки кафе, докато накрая реши, че вече е изтрезнял.

Разбрахме се, че той ще кара моята кола, защото отзад имаше повече място за пребитите ми кокали.

Взех едно памучно одеяло от багажника, което да използвам като покривало, ако някъде го спрат за нещо. Разсъдих, че ако легна долу, покрит с одеялото, някое лениво ченге може и да не ме забележи.

— Отдавна ли се занимаваш с такава работа? — Исках да разговаряме в колата, за каквото и да било, само и само да не мисля какво правя.

— Достатъчно дълго — отвърна той. — Поне не ми се налага да превивам гръбнак и да целувам задници. Поне когато не ми харесва миризмата на нещо, мога да го изхвърля в кофата за боклук.

— Не съм казал нищо — протестирах аз.

— Не. Но ти виждаш, че аз нямам много. Обаче поне ми е останала малко гордост. Семейството ми не умира от глад и наемът се плаща навреме. И ако реша, че нещо не е наред, мога да направя опит да го променя. Не разчитам на заплата.

— Женен ли си?

— Да. Запознахме се в Джорджия, там служех. Тя работеше в телефонната централа.

Чух го как се изкикоти.

— Беше ли на война? — попитах.

— Във военната полиция.

Слънцето подскачаше по задната седалка. Сетих се, че никога не съм бил на задната седалка на колата си. В автомивката ги бях накарал да я изчистят с прахосмукачка, така че дори не я бях бърсал. Ето една част от живота и имуществото ми, а аз дори не я бях виждал отблизо.

— А ти? — запита Сол.

— Какво аз?

— Женен ли си?

— Бях. Навремето. Миналата година получих писмо, че щатската управа на Мисисипи е дала на жена ми развод.

— Лоша работа.

— Може и да е лоша, а може и да не е. — Мислех си за Суки, Бети и Мартин. Кой от тях водеше този идеален живот, с който се хвалеше Сол Линкс?

— Ето я и вратата — обади се след малко Сол.

Сгуших се под одеялото си и колата спря.

— Частна собственост — обяви нечий глас. Не бях сигурен дали не е мъжът от миналия ден.

Последва шумолене на документи и сетне гласът произнесе:

— Охранителна дейност, а?

— Да — отвърна Сол. — Семейство Насдорф искат нещо. Най-вероятно алармена инсталация против крадци за кучешката колиба.

Двамата се разсмяха. Някъде за минута се възцари тишина.

— А бе — започна пазачът. — Няма ли свободни места в компанията ви?

— За един добър човек все ще се намери местенце. Имаш ли визитна картичка?

— А… не, нямам у мен.

— Винаги трябва да имаш — изрече поучително Сол. — Така шефът ти разбира, че си надарен. Сега обаче всичко е наред, защото аз не съм шеф. Напиши си името, адреса и заеманата длъжност и ще ги взема на връщане.

— Благодаря ти, приятелю.

След като се отдалечихме достатъчно, аз се обадих:

— Защо мина през поста? Можехме да използваме страничните улички.

— Защото тук си имат система за наблюдение на непознати коли. И ако някъде зърнат такава, веднага звънят на поста да питат за нея. Там обаче вече знаят, че сме тук. Така че всичко е наред.

Измъкнах се изпод одеялото.