Метаданни
Данни
- Серия
- Изи Ролинс (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Black Betty, 1994 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Тодор Стоянов, 1997 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 3 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Уолтър Мосли. Черна красавица
Американска. Първо издание
ИК „Бард“, София, 1997
Редактор: Иван Тотоманов
История
- — Добавяне
- — Допълнителна корекция от hammster
5.
Карах по „Манчестър“ към „Ла Сиенега“, после по „Ла Сиенега“ към булевард „Венис“. След като накрая се добрах до „Робъртсън“, поех на север. Минах покрай гимназията на Хесус към летището и малкия филиал на лосанджелиската библиотека.
Солидна библиотека, рядко посещавана през делнични дни. Библиотекарката се казваше мис Ето. Бе прекарала първата част от живота си в лозарската долина на север, където семейството й било в концентрационен лагер по време на Втората световна война. И двамата й родители починали в лагера. След войната мис Ето бе дошла на работа в Лос Анджелис. Приятна жена. Веднъж, когато един рядко неприятен тип на име Чарлз Емъри бе започнал да посещава библиотеката и да я тормози, й бях помогнал. Не мисля, че щеше да ми се оплаче, но имала чувството, че и Хесус е в опасност.
Емъри обикновено посещавал библиотеката, когато хората почти се били разотишли, и започвал да й шепне какво бил правил с японските жени и деца през войната.
— Защо не отидеш в полицията? — попитах я аз.
— О, не — възкликна тя. — Никога не ходя в полицията.
Може би затова й помогнах.
Няколко дни киснах из библиотеката, докато най-после Емъри цъфна отново. Беше дребно дундесто човече с нови джинси спортна кройка и бяла риза. Лицето му беше навъсено и злобно.
На излизане го проследих до една малка къща на булевард „Венис“ малко на запад от „Нашънъл“. След като се уверих, че това е домът му, се обадих на един стар познат, Аламо Уеър. Веднъж, когато бях в затвора по фалшиви обвинения, ми бе спасил живота. И поради тази причина понякога му вършех услуги.
С годините интересите ми към Лос Анджелис бяха започнали да излизат и извън територията на родната ми чернокожа общност, общност, присаждана от южен Тексас и Луизиана. Когато ми се налагаше да престъпвам границата на белия свят, Аламо се явяваше най-доброто ми решение. Беше луд и престъпник по природа. Щеше да ненавижда негрите, ако не била Първата световна война. Казваше, че белите генерали и политици били заложили задниците на бедните бели боклуци по същия начин, както и на черните.
Имаше право.
Казах му да проучи Емъри, а аз прекарвах всичкото си свободно време около библиотеката.
Предполагах, че ще ни се наложи да му поизкараме малко ангелите. Идеята не ми се нравеше особено, защото винаги има вероятност заплахата да рикошира. Оказа се обаче, че разполагаме с много по-добра възможност.
Проучването ни отне само една седмица. Емъри бе служил известно време в армията и сега си вадеше хляба като препродаваше крадено оръжие — карабини и ръчни гранати.
Аламо му викна няколко питиета в любимия му бар и не след дълго купуваше крадено имущество на Чичо Сам — седемдесет и пет долара карабината. Обадих се на един човек във Вашингтон. Не си бяхме симпатични, но той ми предаде чрез агентите си в Лос Анджелис двадесет и пет хиляди долара, а аз му дадох адреса на Емъри.
Всички вестници гръмнаха. Старши агент Кракстън от ФБР обискира къщата му на зазоряване.
В деня преди обиска казах на мис Ето, че тя вече няма за какво да се притеснява. На следващата сутрин й показах статията в библиотечното копие на „Екзаминър“.
— Ето го твоя човек — казах.
От този ден вече имах един истински приятел. Разполагах с цялата информация на библиотеката по всяко време на денонощието. Мис Ето ме обичаше до полуда. Обичаше ме по начин, който изобщо не беше присъщ на Америка. Ако паднех някъде и си счупех гръбнака, дребната мис Ето сигурно щеше да ме храни в малката си къщичка с чаена лъжичка най-малко петдесет години.
— Мистър Ейди има ли телефон? — попита мис Ето.
— Може и да има, но да ти кажа право, съмнява ме. Марлон винаги беше без пукнат цент в джоба. Когато успееше да си плати наема, беше цяло чудо.
— Ами на работата му? За кого е работел?
— И аз си блъскам главата над това — казах. — Чувах, че работил като волнонаемен в корабостроителниците в Сан Диего. Дробовете му обаче нещо се възпротивили и той напуснал.
— Поседни и почети нещо — каза тя.
Опитах се да си дам вид, че искам да й помогна, но тя дори и не искаше да чуе такова нещо. Така че седнах на една маса и отпуснах глава на ръцете си.
Дълго седях така, наслаждавайки се на възможността да бъда със затворени очи. После започнах да се унасям. Пред взора ми отново изникна Бруно, положен в скования от груби чамови дъски ковчег. Лицето и кръстосаните му ръце бяха восъчни, приличаха на изкуствени плодове. Стоях зад сестрите му, пет на брой, всички в черно. Оплакваха единствения син на родителите си. Полюшваха се и изглеждаха толкова слаби, че се боях да не паднат.
Не можех да понеса мъката им.
Плачът на жените ме следваше и по-нататък в съня ми. Сякаш самият аз потъвах в гроба. Ставаше все по-тъмно и по-тъмно. Плачът постепенно премина в крясъци и внезапно осъзнах, че крещя аз. „Не ме заравяйте с него! Извадете ме!“
— Мистър Ролинс. Мистър Ролинс?
Отворих очи. Мис Ето ми подаваше листче хартия.
— Открих го. — Тя се усмихваше. И аз се засмях с облекчение, защото ме бе спасила от съня.
— Живее в Мека.
— Къде?
— В Мека, Южна Калифорния.
— Как го открихте?
— Обадих се на военната корабостроителница в Сан Диего и им казах, че писмата ни ги връщат от техния адрес. Казах, че му пишем по важна работа. Съобщиха ми, че ако е напуснал поради проблеми със здравето, може би ще успея да получа информация от Вашингтон или от застрахователната компания, с която работят — тръста „Пейтриът“ в Сан Диего. — Тя се усмихна. — С Вашингтон се работи само по пощата. Но в „Пейтриът“ случих на една разбрана жена.
— Ммм — произнесох аз като баровец интелектуалец. — Благодаря ти, мис Ето. — Изпитах странно желание да целуна тази дребна женица. Стори ми се дори, че и тя го усети и се приведе съвсем слабо напред. Целувките обаче не влизаха в програмата ни. Стиснах ръката й, козирувах и излязох от библиотеката.
В онези дни в Южна Калифорния все още беше просторно. Пустинята беше просто нещо като стар квартал, обитаван от кореняци калифорнийци. Жителите на пустинята спираха камионите си до закусвални, където сервираха бездънни чаши кафе само за пет цента, или в някой попътен оазис, където с вода от помпи пояха щедро палми и кактуси. Железопътни линии бягаха покрай излъчващата мараня магистрала и влаковете се стрелваха така внезапно и изчезваха със същата бързина, че човек се питаше откъде са дошли и къде са изчезнали.
Нямаше и следа от цивилизация. Човек можеше да шофира часове наред, без да види жива душа, нито пък нещо друго.
Въздухът беше нажежен и единствената вода на мили наоколо беше тази в трите стъклени гарафи на седалката до мен. Напълних ги и трите на единствената бензиностанция в Мека.
Пощенската служителка не знаеше къде живее Марлон, но каза, че получавал пощата си в един универсален магазин на около четиридесет мили.
— Веднъж ми спомена, че имал само някаква барачка — каза едрозъбата бяла жена. — На север ще видите само такива бараки. Хванете по този път и карайте все направо, а на кръстопътя питайте за магазина. Оттам си получавал пощата. Сигурна съм, че знаят къде живее мистър Ейди. А ако не знаят, можете да останете ден-два и да се наливате с газирана вода, докато се появи.
Беше съвсем сериозна.
Пространството и от двете страни на пътя беше пусто. Пустотата свършваше в безжизнени възвишения. Бях вдигнал и двата прозореца, а гарафите се изпразниха още преди да съм преполовил пътя. По радиото ми обясниха, че било необичайно горещо. Светлите ми зелени панталони бяха потъмнели от потта. Пустинята е като най-жестокия убиец в Сан Куентин. Безумен убиец, лишен от всякаква интелигентност.
Пустинята обаче е и красива посвоему. Вярно, на пръв поглед е малко трудно да се разбере. Тя остава в диапазона на по-светлите тонове. Бежово, жълто и сиво, също като ясно небе минута след залез. Повечето живи същества са дребни и много упорити. Дребни насекоми с дълги крачка — да ги държат високо над нажежения пясък, или с гигантски червени челюсти, готови да се сразят със свят много по-голям от техния. Веднъж на всеки четири или пет години пада достатъчно дъжд, за да останат малки локви. В калта раковидни животинки с изпъкнали гръбчета, достигнали еволюционния си връх много преди появата на първите динозаври, се излюпват от твърди като камък яйца. Съвкупяват се и умират много бързо. Седмица по-късно пустинята цъфти; цветята са толкова дребнички, че трябва да коленичите, за да ги видите, пръснати са навсякъде. Те са лъскави, сухи и грапави, защото пустинята моментално изсмуква всяка влага, подобно на някакъв обезумял бог, който отнема душите на децата още преди да са имали възможността да се родят.
На тридесет и седмата миля стигнах до универсалния магазин и бензиностанцията. Обрулените от вятъра стени на дървената постройка вече не стърчаха гордо във вертикална посока, а бяха хлътнали навътре около ламаринения покрив, който навремето сигурно е бил плосък, а сега приличаше на накъдрена вълна, заплашваща всеки миг да се стовари върху предната част на магазина.
Единствената табела представляваше кръгъл рекламен афиш на „Кока-Кола“, чието червено бе избеляло до светлорозово. Бензиновата колонка пред входа изглеждаше като току-що измъкната от някой филм за трийсетте години.
Спрях колата, слязох и зачаках да се покаже служителят.
Никой не се появи.
Нямаше и следа от сянка. Надявах се вътре да има климатична инсталация. Щях да съм доволен и на вентилатор; по дяволите, а един автомат за кока-кола щеше да ме направи щастлив.
Спрях пред вратата. Кой знае пък, можеше и да се окаже, че това изобщо не е магазин. Рекламата и бензиновата колонка бяха много стари. Нямаше никакви други признаци за оживен бизнес. А може би беше просто нечия къща с някакви останки от бившия магазин.
Огледах хоризонта. Нямаше и следа от друга сграда. Почуках на входната врата. Беше изработена от шперплат. Толкова дебел, че поглъщаше всеки звук. Звукът, който успях да изтръгна, едва ли надвишаваше шума от целувка в затворен коридор посред нощ.
— Да — обади се нечий мъжки глас. — Влизайте.
Гласът звучеше съвсем отпуснато и аз не се изненадах да видя мъжа изтегнат на дивана по средата на нещо, което наподобяваше светски салон. В единия от ъглите на безформеното помещение щастливо бълбукаше хладилник. Покрай разкривените стени се издигаха открити стелажи. По тях бяха наредени продукти, бутилки и консерви. Можеше и да е магазин, а можеше и да е къщата на някой безгрижен човек. Електрически вентилатор на тавана точно над главата му раздвижваше въздуха. Беше по гащета, фланелка с къси ръкави и безформена рибарска шапка. Беше мършав и длъгнест, но не много висок. Щом ме видя, мигом се изправи. В дъното на стаята имаше нещо като тезгях. Мъжът отиде зад него и чак тогава проговори:
— Какво искаш, момче?
Замръзнах. Бях сигурен, че е скрил под тезгяха най-малко двуцевка, и не исках да му давам и най-малкия повод да я използва.
— Добър ден — произнесох с глас, изпълнен с много повече щастие, отколкото позволяваше жегата.
— Та какво искаш? — Той дори ми се усмихваше. Боях се повече от изпъкналите му очи, отколкото от скритото му оръжие.
— Десетина коли — произнесох аз, долавяйки в гърлото си изплашеното гласче на бездомно дете. — И малко напътствия.
— По три на клиент — отвърна той и кимна към хладилника. И двамата бяхме наясно, че той изобщо няма намерение да си размърда задника.
Отидох до хладилника и повдигнах капака. Колкото и да бях напрегнат, пак се насладих на хлада, който излизаше от вътрешността му. Посуетих се, докато измъкна колите измежду домашно приготвените сандвичи с шунка и една древна бутилка джин, запушена с коркова тапа.
— От какви напътствия се нуждаеш, момче?
Беше от Юга. Дори и да го нямаше южняшкия му акцент, със сигурност щях да го позная по волностите, които си позволяваше с възрастта ми. Не трябваше обаче да забравям, че се намирам в средата на нищото, едно черно леке срещу един бял боклук. Дори и да успеех да го изпреваря, преди да докопа пушката си, каква щеше да ми е ползата да убия този бял за това, че се подиграва с мен? Бях убивал бели, но това не беше променило нещата с нищо.
И въпреки това го ненавиждах. Повдигаше ми се дори и от въздуха, защото вонеше на потта му.
— Марлон Ейди — казах.
— Негрото? — Мръсничката му усмивка превърна мършавото му изпито лице в полулуние на злото.
Бях напуснал Юга преди много време. Но ненавистта ми към този човек сигурно бе изплувала от най-дълбокото, оттам, където още от деца се учим да я крием.
— О! — Бодлите на брадата му се раздвижиха около присмехулната му усмивка. — Не ме разбирай погрешно, момче. Тук всички му казваме така и на него му харесва. Ето, на мен например ми викат Хуйовата глава. Не би ли предпочел да ти казват негър, отколкото хуйова глава?
Сигурно беше от жегата, няма друго обяснение.
Ако първо го бях помислил, той спокойно щеше да има време да ме застреля. Аз обаче не мислех. Прескочих тезгяха и издърпах рязаната двуцевка от ръката му. Той залитна и опря гръб в една дъска със закачалки, накичени с цял куп ръчни дрелки, отвертки и чукове.
— По дяволите! — Хуйовата глава се опита да се надигне, но аз стъпих върху гърдите му и натиснах така, че той се предаде.
— Стой кротко, приятел — произнесох така, сякаш разговарях с някого от моя квартал. — И ми кажи къде мога да намеря господин Марлон Ейди.
— Сега вече го загази много здраво, момче — информира ме Хуйовата глава.
И макар че аз бях върху него, а той — под мен, усетих леден полъх по тестисите си.
Извъртях двуцевката надолу, натиснах спусъка и в дървения под до главата му цъфна дупка с разръфани краища. Той изкрещя и се помъчи да стане, притиснал ушите си с шепи. Извъртях пушката и стоварих приклада върху скулата му. За негов късмет той прояви достатъчно благоразумие и застина на пода. В противен случай щеше да изяде още един приклад.
— Не мърдай!
Той притихна. От устата му се стичаха слюнка и кръв, от носа сополи, очите му бяха пълни със сълзи. Не изпитах наслаждение от гледката. Бях го ударил, защото се бях уплашил от него. Ако още веднъж ме беше нарекъл „момче“ или „негро“, щях да се побъркам.
— Кажи ми къде да намеря Марлон Ейди и ще те оставя на мира. — Речта ми придобиваше южняшки акцент. Този мъж беше истинският победител от двубоя ни, а дори не го подозираше. Можеше единствено да трепери на пода и да кима.
Отидох до хладилника и измъкнах бутилката джин. Извадих тапата и му подадох шишето.
— Пий.
Той вдигна шишето, но джинът потече по брадичката му.
— Давай, давай.
Втората глътка беше по-добра. Вероятно си мислеше, че му е последната. Подсмръкна и част от сополите се върнаха в носа му.
— Кажи ми къде мога да намеря Марлон Ейди.
— Третият разклон отляво, приблизително на шест мили оттук като се връщаш по пътя, от който дойде — изскимтя той.
— Дай ми останалите патрони за това нещо — казах. Страхът отново се върна в очите му. — Не бой се, само ще ги взема с мен.
Въведе ме в една малка стаичка зад тезгяха, нещо като килер с рафтове, който явно използваше като кухничка. На един шкаф имаше тостер, готварска печка с два газови котлона и резен бял хляб, съсухрен от жегата. Зад тостера имаше кутия с патрони дванайсети калибър.
Подаде ми ги.
— Защо измъкна тая пушка, тъпанар? — Целият треперех от гняв към този човек, довел ме на косъм до убийството му. Бях толкова бесен, че трябваше да отдръпна пръста си от спусъка. — Да не вадиш на всеки от клиентите си пушка?
— Помислих, че си дошъл да ме ограбиш.
— Да те ограбя ли? Че какво виждаш тук за ограбване? — изревах аз и замахнах с приклада над главата му в безсилен гняв.
Той вдигна ръце да се предпази.
Изблъсках го навън така, че да няма време да забележи номера на колата ми. Накарах го да се обърне и смъкнах задната табелка. Зад магазина имаше един стар студебейкър, боядисан в жълто като такси. Ключът му си беше на стартера. Измъкнах го, свалих и капачката на разпределителя, акумулатора и кормилото и накарах Хуйовата глава да ги пренесе в багажника ми. После се върнахме в къщата и аз изскубнах телефона от стената и също го отнесох в колата си.
— Не можеш да ме оставиш без кола и телефон! — запищя той.
— Отивам право там, където ми каза, че се намира къщата на Марлон, и ако не си ме излъгал, на връщане ще ти ги оставя на разклона. А сега си сядай на задника и чакай, докато не тръгна.
Не знам кой от двама ни беше по-щастлив, че не му пръснах черепа.