Уолтър Мосли
Черна красавица (2)

1.

Събудих се рязко сред почти пълен мрак. Не знаех къде съм. Матракът беше прекалено мек. Протегнах ръка към нощното шкафче за часовника, но шкафчето го нямаше. Малко остана да се изтърся върху площадката на верандата. Бях в люлеещия се стол. После си спомних каква жега беше в къщата. Хлапетата, Хесус и Перушинката, бяха прибрали единствения работещ вентилатор да раздвижва въздуха в стаята на Хесус. В два през нощта се бях събудил облян в пот в леглото си, след което се бях пренесъл на оградената ни веранда.

Изправих се в опит да се отърся от кошмара. Бяха минали почти пет години оттогава, но Бруно продължаваше да умира най-малко един път месечно в сънищата ми, а напоследък и по-често. И до края на живота си нямаше да успея да прогоня от представите си как го бе приковал към стената револверът на най-добрия ми приятел.

Опитах се да мисля за по-хубави неща. Като например за новия ни млад президент ирландец и Мартин Лутър Кинг; за това, как светът се променяше и как чернокожият американски поданик за пръв път от стотици години имаше най-после възможността да бъде човек. Но същият този свят биваше разтърсван почти ежедневно от подземни ядрени експлозии и заплахата от война.

В другия край на града умираше един мой стар приятел, Мартин Смит. Много години той беше най-близкото ми същество, единственият учител, който бях имал. Знаех, че трябва да отида да го видя, да се сбогувам с него, но непрестанно отлагах.

И за капак на всичко нажеженият септемврийски вятър ми вземаше здравето. Жегата нарастваше все повече и повече, а нервите ми се обтягаха със същото темпо.

Исках да усетя поне малко облекчение, но единственото чувство, което изпитвах, беше, че светът ме е подминал, оставяйки мен и братята ми мъртви или белязани да умрем в някоя тъмна запустяла улица.

Над покривите на сградите от отсрещната страна на улицата започваше да просветлява. Задаваше се може би поредният хубав ден, поне за някои хора, но не за всички. Пет години вече как Бруно беше в гроба, докато през това време Плъха си прекарваше времето в държавния затвор в Чино. В известен смисъл аз също се намирах в затвор. В затвора на вината, в затвора на собственото си съзнание.

— Мистър Ролинс? — обади се нечий глас.

Ръката ми се стрелна към пистолета в чекмеджето на нощното шкафче. Само че не се намирах в спалнята си. Бях гол, дори и без завивка, вън сред мрака. Сграбчих глинения пепелник, който Хесус бе направил за мен в летния лагер.

— Кой е? — Опитах се да го кажа спокойно. Силуетът зад мрежата на вратата беше мъжки. Вдигнах с другата ръка чаршафа от пода и завих слабините си.

— Казвам се Сол Линкс, мистър Ролинс. Линкс. — Бял мъж. — Моля ви да поговорим.

— А? Какво? — Ръката ми стисна глинения пепелник с такава сила, че той изпука.

— Знам, че е прекалено рано — произнесе белият. — Но е крайно наложително да поговорим. Снощи научих името ви, но вече беше прекалено късно, за да ви тревожа. Канех се да изчакам навън, докато се развидели, но когато дойдох, ви чух да говорите насън. Разбирате ли, трябва да говоря с вас сутринта.

— Тогава защо не си оберете крушите и не дойдете сутринта? — Усещах как силата в ръката ми набъбва до точката, след която щях да захвърля пепелника към мрежата. Ако докоснеше дръжката на вратата, щеше да е мъртъв.

Той обаче не рискува, а каза:

— Дойдох да ви предложа работа. Трябва обаче да се захванете още от днес, от сутринта. Можем ли да светнем някаква лампа? — помоли изведнъж той.

Не исках да ме вижда абсолютно гол. Сякаш още се намирах в някакъв сън, където беше от жизнено значение да скрия голотата си. Прииска ми се да се скрия, но къде и защо да се крия? След като някой вече знае къде живеете, криенето е безполезно.

Увих се с чаршафа като с африканска роба и протегнах ръка към ключа за лампата на верандата. Линкс още беше скрит зад слабата светлина отвъд мрежата.

— Може ли да вляза? — запита той.

— Ами влизайте.

Беше дребничък мъж в светлокафяв памучен костюм и хлабава тъмнокафява вратовръзка. Единственото по-голямо нещо, което се забелязваше по него, беше носът му, стърчащ и донякъде безформен. Ако някой забравеше името му, можеше да каже: „Нали го знаеш, оня с носа“. Шапката му беше кафява. Беше с бяла риза, която отиваше на бледата му кожа. Очите му бяха искрящо зелени.

Сол Линкс се усмихна и кимна. Не му подадох ръка.

— Нямате нужда от това. — Той посочи пепелника в ръката ми. — Не ви обвинявам, че спите навън в нощ като тази. Навремето в Бронкс, когато бях момче, лятно време прекарвах повече по пожарните стълбища, отколкото в апартамента.

— Какво искате? — Глупавите му приказки почваха да ми лазят по нервите.

— Както вече ви казах — отвърна безметежно той, — имам работа за вас. Една жена е изчезнала и моят клиент иска да я открием по най-бързия начин.

Покровът на нощта се вдигаше от Дженеси авеню. Силуетите на дърветата от другата страна на улицата и подстриганите ливади на съседите ми започваха да се очертават все по-ясно.

— Не можем ли да поседнем? — примоли се Сол Линкс.

— Казвайте каквото ще казвате и си обирайте крушите. — Имах деца в къщата и не исках този непознат да се бави в дома им.

Сол Линкс сияеше с усмивка, не по-искрена от тази, която опитният погребален агент поставя на лицето на мъртвеца.

— Да сте чували някога за жена на име Елизабет Ейди? — запита той.

Името й подръпна някаква тъмна струна в дъното на съзнанието ми. Пасваше на влажната септемврийска жега; и на сънищата ми.

— Прекарала е в Лос Анджелис повече от двайсет и две години, но е от Хюстън — каза дребничкият мъж. — Доколкото знам, и вие сте живели там. Това е единствената й фотография, с която разполагам.

Линкс ми подаде стара намачкана снимка. Цветовете й бяха розово-кафяви вместо черно-бели. Не беше позирано във фото; напомняше за моментна фотография. Млада жена на предната веранда на малка къща. Беше усмихната, облегната на касата на вратата. Висока, с едър кокал и много тъмна; дори и розовият ретуш не можеше скрие чернотата й. Устата й беше отворена, сякаш се усмихваше и флиртуваше с фотографа. Това внасяше някакъв оттенък на интимност, на който малцина фотографи аматьори бяха способни. Интимност, но не топлота. Черната Бети не беше от добродетелните домакини.

Беше страхотна. Мъжете умираха в краката й.

Когато чуех, че някой приятел ухажва Бети, избиваше ме на рев, защото това беше знак, че злата съдба няма да го отмине. Имаше нещо в нея, което вземаше акъла на мъжете. А тя не беше стисната с прелестите си. Ако мъжът имаше средства да я заведе на вечеря и да я почерпи, тя беше щастлива да ги сподели с него. Излизаше с него понеделник, вторник, сряда и четвъртък, по цяла нощ. Не беше домошарка, така че когато дойдеше и петъкът, а джобовете на мъжа се окажеха празни, нея вече я нямаше. Защото когато слънцето се скриеше зад хоризонта, Бети и Марлон (Марлон беше наконтеният й заварен брат) излизаха на улицата. И когато мъжът не можеше да си плати, винаги се намираше поредният мераклия за мястото му.

По онова време нямаше много цветнокожи с дълбоки джобове, които да ангажират Бети за по-дълго. В повечето случаи приятелят от предишния ден се разминаваше на прага с новия. Бети беше в състояние да смуче кръв три нощи в седмицата и дори това някога да я беше притеснявало, тя никога не го показа.

Бях я видял да се носи по дървените тротоари на хюстънския Пети квартал. Бях чорлаво дванайсетгодишно момче, а тя беше жена повече от всяка друга, която бях виждал. Носеше черен воал, ръкавици и кожено палто и ухаеше толкова хубаво, че чак ми се зави свят. Бях застанал пред един бар, „Корчеран“ на Бланфорд стрийт. Сигурно съм изглеждал много възбуден, чак ноздрите ми бяха разширени.

— Какво гледаш, момче? — запита ме тя.

— Вас, мадам.

— Е, какво, харесвам ли ти?

Трябваше да преглътна, за да отговоря.

— Да, мадам. Вие сте може би най-красивата жена, която съм виждал.

— Може би?

Бях съкрушен. Трябваше да кажа само „най-красивата“. Защото тя беше най-красивата. Бях погубил всичките си шансове да спре отново погледа си върху мен.

— Хайде, сладур — обади се избраникът й.

Вместо обаче да го послуша, Бети ме приближи и ме целуна право по устните. Опита да пъхне езика си в устата ми, но аз бях вцепенен прекалено, за да я отворя. Когато се отдръпна от мен, аз паднах на земята, залитайки в прегръдка, която така и не се бе състояла.

Всички се скъсаха от смях. Само Бети не се разсмя. Беше трогната от властта, която имаше върху мен. Бях готов да направя всичко за нея, по което и време да ме помолеше. Бих скочил и от някой покрив, само и само пак да ме целуне.

— Познавате ли я, мистър Ролинс? — запита Сол Линкс.

Зората бе разцъфнала, докато бях разглеждал снимката. Мина кола, от която подхвърлиха вестник в градинката ми и в градинката на съседите ми. Почти веднага нетърпеливата ми съседка изскочи да си прибере вестника. Мисис Хорн страдаше от безсъние и вероятно чакаше от часове да грабне новостите на деня.

— Не си я спомням — казах.

— Е… — Думата му отне доста време, сякаш искаше да ми каже, че не е сигурен дали може да ми вярва, или не. — Впрочем това няма особено значение. Вие сте известен с уменията си да издирвате хора от кварталите с цветнокожо население в града. Точно поради тази причина сте ни нужен.

— Кои сте тези „вие“?

— Аз съм единственият, с когото ще си имате работа.

— Какво е направила?

— Нищо, доколкото ми е известно. Работила е за една жена почти през цялото време, откакто се е преместила тук. Нещо обаче се е случило. Мис Ейди напуснала работата си и шефката й иска да се върне. — Сол Линкс се усмихна и поглади носа си сякаш беше любимият му питомец. — Не е оставила адрес, където да й препращат пощата, а в телефонния указател името Елизабет Ейди отсъства.

— За кого работи?

— Нямам право да ви казвам.

— Аха. И колко ще се бръкнете, за да я намеря?

— Двеста долара веднага и още двеста, когато я откриете. — Той ме посочи с пухкавия си пръст. — Трябва обаче да свършите работата максимално бързо. Впечатленията ми от жената, която плаща, са, че е много притеснена и иска да открие мис Ейди по най-бързия начин.

— Впечатленията ви?

— Знаете ли — каза той почти с извинителен тон, — всъщност не съм се срещал с нея. Тя си няма работа с частни детективи. Адвокатът й ме нае. — Той измъкна снопче банкноти от джоба на панталоните си и го протегна към мен.

В едната си ръка държах пепелника, а в другата — снимката.

— Двеста долара аванс — произнесе той.

Това беше повече, отколкото имах в банката. Навремето бях фрашкан с мангизите от сградите с апартаменти под наем, които притежавах. Бях ги закупил със сумата, с която се бях сдобил при един случай през 1948 година. Оттогава обаче джобовете ми бяха изтънели порядъчно при опитите ми да се закрепя в бизнеса с недвижими имоти. Бях на границата на банкрута. Къщата, в която живеех, беше ипотекирана. Три дни в седмицата вечеряхме фасул и ориз.

Пуснах пепелника на пода и поех банкнотите. Бяха влажни от времето, прекарано в джоба му.

— Мога да се поогледам — произнесох колебливо. — Но ще искам да си кажем няколко приказки с тоя адвокат, преди да ви дам каквато и да било информация, ако я открия. Та как казахте, че му е името?

— Ще говорим за това, когато имате положителен резултат от издирванията си. Но въпреки това ще го известя, че искате да се срещнете с него. — Едва ли би могъл да се изрази по-изискано. — Как може да се свърже с вас, в случай че иска да разговаряте?

Казах му телефонния си номер и той кимна. Очевидно мистър Линкс беше от хората, които не ползват бележник.

— Как ме открихте, мистър Линкс? Адреса ми го няма в телефонния указател.

— Вие сте известен, мистър Ролинс. — Той измъкна един охлузен кожен портфейл от задния си джоб и извади от него набръчкана и омазнена визитна картичка. И тя беше влажна. На нея имаше телефонен номер и адрес от крайбрежието на Венис, напечатани с черни букви, леко размазани от влагата. Име нямаше.

— Обадете ми се веднага щом откриете нещо. И ако можете, по-бързичко.

— Откъде сте сигурен, че няма да взема парите ви и после да твърдя, че просто сте ми върнали някакъв стар дълг?

Сол Линкс ме изгледа право в очите. Вежливата му усмивка секна в миг.

— Може и да греша, но съм готов да се обзаложа, че вие сте от онези хора, които държат на думата си, мистър Ролинс. А и освен това можете да изкарате още двеста долара.

— Е, възможно е и да е така, но как можете да очаквате от мен да открия тази жена сред два и половина милиона души? Трябва да ми кажете нещо, макар и малко, за нея.

Вече бях наясно как да тръгна да я търся, но ми се искаше да разбера какво знае за нея белият.

А той веднага загря какво ми е на ума. Усмивка, граничеща с уважение, докосна устните му. После поклати глава.

— Съжалявам, мистър Ролинс, но единственото, което ми е известно, е, че тя има приятели сред негърската общност. Може би някой ваш познат ще я разпознае по снимката.

Трябваше да му върна парите, но вече имах представа как е успял да ме открие. И един сърбеж да се срещна с Бети вече като мъж.

— Ще ви се обадя — казах.

Линкс докосна челото си в присмехулен салют.

— Само не забравяйте — произнесе той. — Искам да знам веднага щом откриете нещо.

Усмихна се и излезе. Проследих го как се качва в една изключително малка кафява кола. Някаква чуждестранна марка, не разбрах каква. Колата потегли и мисис Хорн пристъпи на прага; може би просто от любопитство. Когато ме видя изтъпанчен в тога, бялото й лице побледня още повече. Не знам какво й мина през ума. Усмихнах й се и й махнах, но тя вече бързаше като фурия обратно в къщата си.

Вдигнах вестника и прочетох заглавията. Руснаците току-що бяха направили третия си ядрен опит за този месец.