Уолтър Мосли
Черна красавица (30)

29.

Бях на крак още с изгрева. Сутринта страхът от полицаите се завърна с нова сила.

Ченгетата са работещи хора като всички останали. Могат да ти се изтърсят в къщата рано сутринта или дори и в полунощ, а в останалите часове се прибират да си лягат, освен ако не са наистина ядосани.

Към шест сутринта стоях пред старата си къща на 116 улица.

Дворът беше различен. Навремето, когато аз бях собственикът, гледах дребни островчета цветя сред океан от чуден райграс. Но едно семейство с толкова много деца като това на Примо не можеше да поддържа ливадката си изрядна. Безмилостни крачета на невинни дечица бяха утъпкали всичко. Флауър, съпругата на Примо, гледаше голяма зеленчукова градина, където децата нямаха достъп. Имаше куп домати и множество редици висок кромид с мехурчести торбички, изпълнени със семе. Там, където садях картофи, тя гледаше боб. Гигантски слънчогледи надигаха глави пред къщата.

Авокадото беше малко подрязано, но все още си беше на мястото. Видях платформата, на която спеше Хесус.

Дворът вече не беше мой, но въпреки това си оставаше изпълнен с живот.

Предната врата беше широко отворена. Флауър месеше тортили върху една дъска в скута си. Усещах мириса на бекон, яйца и картофи, с които пълнеше тортилите, които децата си носеха на училище. Перушинката обичаше обедите у Флауър. Неведнъж ми бе казвала, че когато порасне, ще стане дебела и черна като Флауър.

Примо бездействаше. Седеше си на стола в кухнята и правеше компания на Флауър. Имаше вид на махмурлия. Но това му беше обичайният вид всяка сутрин.

— Как върви, приятелю? — попита ме той.

— Както винаги кофти. Как са хората ми тук?

— Децата са добре. Но тоя Мофас е болен — каза Флауър и се намръщи. — Все кашля и плюе. Мислиш ли, че децата няма да се заразят?

— Не. Просто дробовете му са задръстени от пурите.

— Тате! — Перушинката влетя в стаята заедно с Хесус.

— Здравей, тате — каза той.

Флауър и Примо се държаха, все едно че не са чули нищо. Сякаш мислеха: „Е, първите петнайсет години от живота си не бил проговорил и дума. Сигурно не е имал какво да каже“.

Децата се стълпиха около мен. Перушинката искаше да знае кога ще се приберем у дома.

— В събота ще правим голямо увеселение, тате. Можеш ли да дойдеш?

— Разбира се, миличко. — Наистина имах желание да присъствам.

Следващия час и половина децата изнесоха истински парад в кухнята. Еди, който беше убиец на женски сърца още на четиринайсет, пристъпи гордо с фалшивото си кожено яке и кецове. Рафелета и Хелън носеха рокли домашна кройка, червило и бронзови пръстени. Синди остана с нас. Беше още бебе, любимото дете на Примо. Двете с Перушинката седяха на коленете му и се редуваха да целуват покритите му с мазоли ръце.

Мисля, че малката ми дъщеричка наистина се мъчеше да ме накара да ревнувам.

Децата пиеха мляко с галони и тъпчеха огромни купища тортили. Това, с което моето малко семейство изкарваше по две седмици, тук се омиташе само за една сутрин.

— Направо ме е страх като си помисля за сметката ти в супермаркета — казах на Примо.

— Обичам да ги гледам как мляскат, приятелю — каза той, като гъделичкаше момичетата. — Направо умирам.

В осем Мофас беше на крака.

— Добро утро, мистър Ролинс. Мистър Ходж ще оправи всичко. Взе всички документи, за да изхвърли Кловис от бизнеса ми. Днес ще ги представи в банката и ще изпрати съобщение на семейството й да опразнят къщата ми. После ще затвори офиса и ако и това не е достатъчно, ще изкараме съдебно разпореждане, с което ще ги изритаме от всичките ми имущества, дори и от онези, които ми взеха белите.

Изглеждаше подмладен с десет години и доста по-здрав.

— Да ти кажа, казах на мистър Александър, че повече нямам нужда от него.

— Какво си направил?

— Платих му — обясни той. — Дадох точно толкова, колкото ми поиска. Не мисля, че услугите му струваха повече от двеста долара, но…

— Мофас, от колко време се знаем с теб?

— Ами доста. Сигурно има десет години, че и повече.

— Тогава не мислиш ли, че би трябвало да ме питаш, преди да вземаш такова решение?

— Не съм направил нищо лошо. Просто вече нямам нужда от него. Защо да плащам повече на човек, когато вече не ми е нужен?

Какво можех да му кажа? Каквото и да захванех с Мофас, накрая всичко завършваше по този начин. Беше толкова дребнав, когато станеше въпрос за пари, че всъщност оставаше съвсем без ум.

Поклатих глава и му обърнах гръб. Взех си довиждане с децата и подкарах към бара на Джон.