Али Конди
Кръстопът (34)

34.
Касия

Инди носеше раницата си още по-внимателно от преди и се зачудих дали гнездото на оси не се е счупило по време на пълзенето й през тунела. Беше взела раницата си със себе си и макар самата тя да бе доста слаба, не можех да си представя как успя да я прекара през онази теснина. Не разбирах как крехката пита на гнездото още не се е счупила.

Нещо в историята на Инди за майка й и лодката ми се струваше странно и постоянно се завръщаше при мен като ехо, отекващо в стените на каньона, оставяйки част от вече изречените думи да заглъхват назад. Питах се доколко познавам всъщност Инди. Но после тя намести раницата отново на гърба си и в ума ми внезапно се появи образът на крехкото като хартия гнездо вътре, както и споменът за рисунката, отпечатана на хартия, която се разпадна на късчета, и за крехките листенца на новорозата… Познавах Инди от трудовия лагер и досега тя не ме бе предавала.

Кай се обърна и ни извика да побързаме. Инди погледна към него и видях как на лицето й се появява изражение на глад, на смътен копнеж…

Можеш да помиришеш дъжда, преди да го видиш или усетиш. Ако любимата миризма на Кай от Външните провинции бе на салвия, мисля, че моята беше на този дъжд, който ухаеше едновременно на нещо древно и ново, на скали и небе, на река и пустиня. Вятърът най-накрая довя над нас облаците, които бяхме видели по-рано, и небето започна да сменя цвета си — пурпурно, сиво, синьо, докато слънцето залязваше, а ние успяхме да стигнем до селището на фермерите.

— Не можем да останем тук много дълго, нали? — попита Илай, докато се катерехме към пещерата със запасите. Искрящобяла светкавица разсече небето и докосна земята и след миг из каньона проехтя гръмотевица.

— Не — отвърна Кай.

Кимнах в знак на съгласие. Вече имаше много по-голям риск Обществото да слезе в каньоните, опасността бе по-голяма, отколкото това, което ни заплашваше в равнината. Трябваше да продължим нанякъде.

— Но първо е добре да се отбием в пещерата — казах аз. — Нуждаем се от още храна, а и с Инди трябва да вземем някакви книги или документи.

А може да открием и нещо, което да ни доведе до Бунта.

— Бурята ще ни спечели малко време — добави Кай.

— Колко? — попитах го аз.

— Няколко часа. Но Обществото не е единствената опасност за нас. В буря като тази може да причини наводнение в каньона и ако водата в реката се надигне много, няма да можем да я пресечем. Ще бъдем в капан. Затова ще останем в пещерата само докато спрат гръмотевиците.

Толкова дълго пътуване и сега всичко бе въпрос на няколко часа, от които зависеше дали ще намерим Бунта или не. Но аз не дойдох тук, за да намеря бунтовниците, припомних си в този миг. Дойдох да открия Кай и го направих. Каквото и да се случи оттук нататък, поне ще сме заедно.

С Кай се забързахме към пещерата, която служеше за библиотека, и към купчините с книги. Инди ни последва.

— Има толкова много — прошепнах замаяно, като отворих капака на една от кутиите и видях натрупаните вътре книги и листове.

Това бе напълно различен вид подбор и сортиране на информация — толкова много страници, толкова много истории. Така се получава, когато Обществото не редактира и не цензурира миналото, когато не съкращава това, което смята за излишно.

Някои от страниците бяха печатни; имаше и много писани на ръка от различни хора. Всеки почерк бе отличителен, уникален, също като хората, които бяха писали. Всички са можели да пишат на ръка. Внезапно изпаднах в паника.

— Как да разбера кое е важно, кое има стойност? — попитах Кай.

— Помисли си за някои думи — каза той — и ги потърси. Какво искаш да разбереш?

Заедно съставихме списък. Бунт. Общество. Враг. Лоцман. Искахме да научим повече за „вода“ и „река“, за „бягство“, „храна“ и „оцеляване“.

— Ти направи същото — обърна се Кай към Инди. — Търси всякакви листове и книги, в които се срещат тези думи, и ги слагай тук — посочи към средата на масата.

— Ще го направя — каза Инди. Изгледа го продължително, но той не извърна поглед; тя го направи първа. После отвори една книга и започна да я преглежда.

Намерих нещо, което изглеждаше обещаващо — печатана брошура.

— Вече имаме от тези — каза Илай. — Вик откри цяла купчина от тях.

Оставих брошурата. После вдигнах една книга и веднага вниманието ми бе привлечено от някакво стихотворение.

„Те падаха като снежинки, падаха като звезди,

като листенцата на розата, отчаяно копнееща да разцъфти.

А после вятърът през юни ме стисна в шепата си

и ме остави без душа.“^[1]

Това бе стихотворението, от което Хънтър беше взел надписа за гроба на Сара.

Страницата беше откъсната и аз я пъхнах обратно между другите — всъщност цялата книга беше разкъсана, сякаш са се канели да я хвърлят в огньовете на Реставрационната служба и после някой я беше намерил и бе събрал всичките й страници отново. Като частите на едно тяло. Книгата не бе съвсем цяла — предната корица изглеждаше импровизирана, след като оригиналната е била загубена. Сега представляваше просто обикновена празна страница, пришита над другите, и никъде не се виждаше името на автора.

Прелистих страниците и попаднах на друго стихотворение.

„Не те достигах, тъй далече беше ти, но ден след ден аз приближавам.

Самотен хълм да пресека и три реки, една пустиня и море остават.

Дали е дълъг път, кажи, това, което ни дели?“

Хълм. И после пустиня и път — звучеше точно като историята мис Кай. Знаех, че трябва да търся други неща, но продължих да чета, за да видя какъв ще бъде краят на тази история.

„Оказва се — пустините са две,

но пясъкът не ме опари —

годината студена бе.

Една пустиня, втора преминавам.

Нищожна е цената на Сахара —

готова съм да я платя,

за да докосна твоята ръка.“^[2]

Щях да платя всяка цена, за да бъда с Кай. Мисля, че разбирах смисъла на това стихотворение, макар да нямах представа какво е Сахара. Звучеше малко като Сара, името на дъщерята на Хънтър, но животът на едно дете е вече прекалено висока цена, за да стиснеш нечия ръка.

Смърт. Смъртта на дядо в Ория: корички и трохички от пая в чинията му; стихотворение в пудриерата; чисти бели чаршафи; красиви последни думи. Смъртта на билото на Разлома: черни изгорели хора; широко отворени очи. Смъртта долу в каньона: сини линии; капки дъжд по лицето на малко момиче.

А в пещерата — редици със светещи стъкленици.

Вече никога няма да бъдем ние, не и отново. Дори и да извадят телата ни от реката или от земята, да ни съживят по някакъв начин и пак да ни накарат да работим и да ходим, никога няма да бъде като първия път. Нещо ще липсва. Обществото не може да го направи, да го възстанови за нас. Ние не можем да го направим отново за себе си. Има нещо специално, незаменимо в първия изживян живот.

Кай остави една книга и взе друга. С него ли разбрах какво е любов за пръв път? Или с момчето, което ми даде моята първа истинска целувка? Всяко листче, което Ксандър ми бе изпратил, скрито под таблетките, беше наситено със спомени, толкова ясни и силни, че можех да ги докосна, да ги вкуся, да ги помириша. Почти чувах гласа му, който ме викаше да се върна.

Винаги бях смятала, че Ксандър е късметлия, защото се бе родил в Квартала, но вече не бях толкова сигурна. Кай бе изгубил толкова много, но това, което имаше, не беше никак малко. Можеше да създава, можеше да пише свои собствени думи. Всичко, което Ксандър някога бе написал в живота си — напечатано на клавиатурата или на комуникационния портал, не му принадлежеше и други хора винаги имаха достъп до неговите мисли.

Вдигнах очи и срещнах погледа на Кай. Всичките ми съмнения, които се бяха породили преди малко, когато той и Инди се изгледаха втренчено, изчезнаха в миг. Нямаше нищо несигурно в начина, по който ме гледаше сега.

— Какво намери? — попита ме той.

— Стихотворение. Трябва да се съсредоточа.

— Аз също — каза Кай и ми се усмихна. — Първото правило на сортирането. Не е толкова трудно да си го спомниш.

— И ти ли можеш да сортираш? — попитах изненадано. Никога досега не го бе споменавал. Сортирането на информация и правенето на изводи от нея беше специално умение и повечето хора не го притежават. Дори когато се учи в училище в Обществото, само малцина показват добри резултати.

— Патрик ме научи — каза тихо той.

Патрик? Шокът явно бе изписан на лицето ми.

— Те се бяха надявали Матю да стане сортировач някой ден — обясни Кай. — Патрик искаше да знам как се прави. Беше наясно, че никога няма да получа добро работно назначение. Но въпреки това смяташе, че ако мога да правя това, ще имам възможност да използвам ума си за други неща, след като напусна училище.

— Но как е успял да те научи? Порталите сигурно са щели да регистрират, ако той ти е показвал у дома как се прави?

Кай кимна.

— Измисли друг начин.

Преглътна и хвърли бърз поглед към края на пещерата, където беше Инди.

— Баща ти беше разказал на Патрик какво си направила за Брам — как си използвала електронния скриб, за да му измислиш нови игри, на които да си играе. Това му даде идея и той направи нещо подобно и за мен.

— И Служителите не забелязаха?

— Не използвахме моето устройство — каза Кай. — Той изтъргува друго — от Архивистите. Даде ми го в деня, в който получих назначението си в Центъра за хранене. Така научих за Архивистите в Ория.

Лицето му застина, гласът му бе някак отнесен. Познавах този поглед. Погледът, който имаше, когато говореше за нещо, което отдавна или дори никога не бе споделял с някого.

— Знаехме, че назначението ми няма да бъде добро. Не бях изненадан. Но след като Служителят си тръгна, аз… — замълча за миг. — Отидох в стаята си и извадих компаса. Седях там и просто го държах в ръка известно време.

Исках да го докосна, да го прегърна, да сложа компаса отново на дланта му. В очите ми се появиха сълзи и се напрегнах да го чуя, защото вече говореше съвсем тихо.

— После станах, облякох новата си синя униформа и тръгнах за работа. Айда и Патрик не казаха нито дума. Нито пък аз.

Погледна ме и аз се протегнах към ръката му, надявайки се, че ще пожелае и ще приеме докосването ми. Той го направи. Пръстите му се преплетоха силно с моите и аз се потопих в още една част от неговата история. Това се бе случило с него, докато аз си бях седяла в моята стая, в моята къща на същата улица, бях яла предварително направената за мен храна, бях слушала съобщенията по портала и бях мечтала за съвършения живот, който Обществото щеше да ми осигури и достави по същия начин, както доставяше винаги всичко.

— Тази нощ Патрик се прибра със скриба от черния пазар. Устройството беше старо. Тежко. Екранът му беше толкова голям, че направо бе смешно. Първо му казах да го върне, мислех, че рискува прекалено много. Но Патрик ми каза да не притеснявам за него. Каза ми, че баща ми му бил изпратил лист със стари думи, след като Матю умрял. Използвал го и го заменил за устройството. Каза, че така или иначе винаги бил смятал да замени този лист с нещо, което да ми бъде от полза. Отидохме в кухнята. Патрик мислеше, че звукът от инсинератора ще прикрие шума, който издаваше клавиатурата. Седяхме на такова място, което не можеше да се види от портала. Така ме научи как да сортирам — не говорехме много, просто ми показваше. Криех скриба заедно с компаса в стаята си.

— Ами онзи ден, в който Служителите претърсиха къщите ни и взеха всички артефакти? — попитах аз. — Как успя да го опазиш?

— Вече го бях изтъргувал, когато те дойдоха — каза той. — За стихотворението, което ти подарих за рождения ден.

Усмихна ми се, очите му не се откъсваха от моите. Тук, във Външните провинции. Бяхме стигнали толкова далече.

— Кай — прошепнах аз. — Това е било много опасно! Ами ако те бяха хванали със стихотворението?

Той се усмихна отново.

— Дори и тогава ти беше тази, която ме спаси. Ако не ми беше казала стихотворението на Дилън Томас на малкия хълм, аз никога нямаше да отида при Архивистите, за да заменя пишещото устройство за стихотворението за рождения ти ден. Служителите щяха да го открият у дома и да ни хванат с Патрик. Много по-лесно се крие отделно листче хартия, отколкото голям скриб с клавиатура и монитор.

Помилва ме по бузата.

— Ти беше причината те да не открият нищо, когато дойдоха у нас. Вече ти бях дал компаса.

Прегърнах го. Те нямаше какво да вземат, защото той ми бе дал всичко. Никой от нас не каза нищо известно време.

После той се размърда и посочи към една страница от отворена книга пред нас.

— Ето тук. Река. Това е една от думите, които ни трябват. И начинът, по който го каза, начинът, по който се движеха устните му и по който звучеше гласът му, ме накара да закопнея да зарежа тези страници и да прекарам дните си в пещерата, в една от малките къщички или на някоя поляна край реката, опитвайки се да го разгадая. Само тази мистерия имаше значение за мен.