Али Конди
Кръстопът (29)

29.
Кай

— Прави каквото искаш — провикна се мъжът отвън, когато стигнах до началото на гробището. — Вече няма никакво значение. Аз съм последният.

Ако досега не се бях досетил, че е от фермерите, акцентът му и начинът му на изразяване така или иначе го издадоха — бяха някак странно, старовремски. Когато баща ми се връщаше от каньона, понякога в гласа и в думите му се усещаше влиянието на тукашните обитатели.

Бях казал на другите да останат в къщата, но естествено, Инди не ме беше послушала. Чух я как пристъпва след мен и само се надявах поне Касия и Илай да са имали достатъчно здрав разум и да не са излезли.

— Кои сте вие? — попита мъжът.

Инди отговори вместо мен. Не се обърнах да я погледна.

— Отклонения — каза тя. — Хора, които Обществото иска мъртви.

— Дойдохме в тези каньони да намерим фермерите, защото мислехме, че може да ни помогнат — казах аз.

— Приключихме с това — отвърна мъжът. — Край.

Звук от стъпки зад нас. Исках да погледна назад и да извикам на Касия и Илай да се приберат в къщата, но не можех да обърна гръб на мъжа.

— Значи сте четирима — каза той. — Има ли и други?

Поклатих глава.

— Аз съм Илай — обади се момчето зад нас.

Известно време мъжът не каза нищо. После проговори отново:

— Името ми е Хънтър.

Огледа ни по-внимателно. Осъзнах, че не е много по-възрастен от нас, но вятърът и лошото време бяха оставили своя отпечатък върху лицето му.

— Някой от вас живял ли е в Обществото? — попита той.

— Всички сме живели — отвърнах аз. — По едно или друго време.

— Добре — кимна Хънтър. — Можете да ми бъдете полезни с нещо.

— В замяна на какво? — попитах аз.

— Ако ми помогнете, ще имате достъп до каквото пожелаете. Имаме храна. Документи — направи жест в посоката, в която се намираше пещерата хранилище. — Макар да ми се струва, че вече сте се обслужили сами с някои неща.

— Мислехме, че това място е празно — оправда се Илай. — Ще ти ги върнем.

Хънтър махна нетърпеливо с ръка.

— Няма значение. Какво искате? Неща, с които да търгувате?

— Да — казах аз.

С ъгълчето на окото си видях, че Касия и Инди си размениха погледи. Хънтър също го забеляза.

— Има ли още нещо? — попита той.

Инди бе тази, която отговори:

— Искаме да знаем повече за Бунта. И ако е някъде наблизо, как да стигнем до хората там.

— И кой е Лоцманът — допълни нетърпеливо Касия.

Разбира се, че щеше да иска да знае за въстанието, нали то бе споменато в стихотворението, което бе получила от дядо си. Искаше ми се да й бях казал всичко, което знаех, когато бяхме заедно на Хълма. Може би тогава щеше да ме разбере. Но сега, след като вече бе започнала да се надява, не знаех какво да правя…

— Може и да имам някои отговори за вас — каза Хънтър. — Помогнете ми и ще ви кажа каквото знам.

— Съгласни сме — кимна Инди. — Какво искаш да направим?

— Не е толкова лесно — прекърши ентусиазма й мъжът. — Трябва да отидем до едно място, а вече става прекалено тъмно. Върнете се тук утре по светло.

Протегна се към лопатата, с която бе изкопал гроба, и аз направих знак на другите да отстъпят назад.

— Откъде да знаем, че можем да ти се доверим? — попитах го аз.

Той се изсмя, но това не бе истински смях. Ехото отекна в стените на каньона и в празните къщи.

— Кажете ми — попита ни Хънтър, — в Обществото хората наистина ли живеят до осемдесет години?

— Да — отвърна Касия, — но само ако са със статут на Граждани.

— Осемдесет — повтори замислено той. — Хората в Разлома почти никога не достигат до тази възраст. Мислите ли, че си струва? Да нямаш избор как да живееш, но да живееш толкова дълго?

Вдигна боядисаната си в синьо ръка пред лицето си, закри за миг очи и аз внезапно разбрах това, което бе казал по-рано. Че вече е приключил с всичко. Че това е краят.

— Утре — каза той. Обърна се и си тръгна.

 

 

Всички спяха в малката къща. Илай, Касия, Инди. Аз стоях буден и слушах. Тяхното разминаващо се дишане ми създаваше усещането, че сякаш самата къща диша, но, разбира се, стените бяха неподвижни. Знаех, че Хънтър няма да ни навреди, но не можех да се отпусна. Трябваше да продължа да пазя.

Някъде на зазоряване, когато се изправих и приближих към входната врата, за да погледна навън, чух звук от другата страна на стаята. Някой се събуждаше.

Инди. Приближи се до мен.

— Какво искаш? — попитах аз, като се стараех гласът ми да звучи спокойно. Разпознах я в момента, в който я видях. Тя бе като мен. Щеше да направи всичко, за да оцелее. Не й вярвах.

— Нищо — отвърна Инди. Сред тишината на стаята чух как рови из раницата си. Никога не я изпускаше от поглед.

— Какво криеш там?

— Нямам нищо за криене — отвърна тя и в гласа й се долови остра нотка. — Всичко тук си е мое и ми принадлежи.

Замълча за миг.

— Защо не си искал да се присъединиш към Бунта?

Не отговорих. Стояхме така известно време. Инди метна раницата си на раменете и я закопча здраво на гърдите си. Изглеждаше някак отнесена. Аз също не бях изцяло тук.

Част от мен беше с Касия под звездите в Разлома. И на Хълма сред силния вятър. Когато бях в Квартала, още съвсем малък изобщо не мислех и не очаквах, че нещо подобно някога ще бъде възможно. Никога не бях мечтал, че ще мога да открадна толкова много от Обществото. Чух как някой зад мен се размърда. Касия.

— Тя сънува Ксандър — прошепна ми тихо Инди. — Чух я да казва името му.

Убеждавах се, че листчетата, които той беше скрил в таблетките, не са важни. Касия познаваше Ксандър и все пак бе избрала мен. А и листчетата нямаше да се запазят дълго; хартията от електронните портали се разпадаше много бързо. Щяха да се превърнат на малки късчета, деликатни като сняг. Мълчаливи като пепел.

Не можех да я загубя сега.

Живял във Външните провинции през по-голямата част от живота си.

Връстниците му посочват името на Кай Маркъм като съученика, на когото се възхищават 0,00% от времето.

Никой нямаше да получи информация за мен. И никой, който обича някого, не би искал той или тя да има за партньор човек като мен.

Дали, когато обичаш някого, искаш само той да бъде в безопасност? Или би искал той или тя да има възможност да направи свободно избор?

— Какво искаш? — попитах Инди.

— Искам да знам тайната на Ксандър — отвърна тя.

— Не разбирам.

Вместо да ми отговори, тя ми подаде малко листче.

— Касия го изпусна. Не й го върнах.

Знаех, че не бива да го вземам, но го направих. Запалих фенерчето си, за да прочета какво пише на листчето, но прикривах светлината с длан, защото се страхувах да не събудя Касия и Илай.

„Има тайна, която трябва да каже на своята Партньорка, когато я види отново.“

Нямаше начин такова изречение да е част от официалната информация за Ксандър на микрокартата му. Той бе добавил нещо ново.

— Как е успял да направи това? — попитах аз, сякаш Инди можеше да знае отговора. Обществото внимателно следеше всичко, което се печата и принтира. Да не би да бе рискувал да използва портала в училище? Или в дома си?

— Сигурно е много умен — каза Инди.

— Така е — отвърнах аз.

— Е, каква е тази тайна? — попита тя, като се наведе по-близо към мен.

Поклатих глава.

— Защо мислиш, че аз знам?

Знаех, но нямаше да кажа.

— Ти и Ксандър сте били приятели — не отстъпваше Инди. Касия ми каза. Мисля, че знаеш повече, отколкото признаваш.

— За какво?

— За всичко.

— Аз мисля същото за теб — казах аз. — Ти криеш нещо.

Вдигнах фенерчето към лицето й и тя примигна от изненада. На светлината изглеждаше почти ослепително красива. Косата й бе с цвят, какъвто не се среща много често — огненочервен и златист. Беше висока, с добро телосложение и силна. Дива. Искаше да оцелее, но имаше един елемент на непредсказуемост в това как ще го направи, който ме държеше на ръба и ме притесняваше.

— Искам да знам тайната — каза тя. — И как да открием бунтовниците. Мисля, че знаеш отговорите, но няма да кажеш на Касия. И съм почти сигурна, че вече съм отгатнала защо.

Тръснах глава, но не казах нищо. Оставих тишината да се настани помежду ни. Тя можеше да я заличи, ако имаше желание.

За момент ми се стори, че ще го направи. После се обърна и се запъти към мястото, където бе избрала да спи. Не ме погледна повторно. Разтворих дланта си и пуснах листчето да отлети с вятъра в последните мигове на нощта.