Али Конди
Кръстопът (14)

14.
Касия

Чаках изгрева, сгушена в палтото си. Тук долу в Разлома ходех и спях дълбоко в гръдта на земята и Обществото не ме виждаше. Започвах да вярвам, че то наистина не знае къде съм. Бях избягала.

Чувството беше странно.

През целия си живот бях наблюдавана. Обществото гледаше как ходя на училище и се уча да плувам и да изкачвам стъпалата към залата за Тържеството на Подбора ми; те проучваха сънищата ми; когато сметнеха, че данните ми представляват интерес, както беше направила моята Служителка, променяха разни неща и записваха реакциите ми.

Макар и по съвсем различен начин, моето семейство също ме наблюдаваше. В края на живота си дядо ми обичаше да седи до прозореца на стаята си и да гледа как слънцето залязва. Тогава се чудех дали стои буден цяла нощ и изчаква слънцето да изгрее отново. Дали през една от тези безсънни нощи бе решил да ми даде стихотворенията?

Преструвах се, че той не си е отишъл завинаги, а се носи някъде над нас и че от всички неща в света, които можеше да види отгоре, е избрал да гледа едно малко момиче, свито на кълбо в каньона. Може би се чудеше дали ще се пробудя и ще се надигна, когато стане ясно, че изгревът все пак ще настъпи.

Дали дядо си е мислел, че ще стигна до тук?

— Будна ли си? — попита Инди.

— Никога не спя — казах аз, но в мига, в който думите излязоха от устата ми, не бях сигурна, че са верни. Ами ако моят въображаем дядо наистина бе сън?

— Можем да тръгнем след няколко минути — каза тя.

В секундите, в които бяхме говорили, светлината се бе променила. Вече можех да виждам спътничката си по-добре. Инди бе избрала подходящо място; дори и аз трябваше да го призная. Стените тук не бяха толкова високи и гладки като на другите места и старо свличане на камъни бе оставило издаващи се навън скални блокове чак до най-горната част на каньона. И все пак изкачването ми се струваше страшно, а и нямах голям опит в това — бяхме се упражнявали съвсем малко миналата нощ, преди да заспим.

Инди протегна ръка със заповеднически жест.

— Дай ми раницата си.

— Защо?

— Не си свикнала да се катериш — каза спокойно тя. — Ще сложа нещата ти в моята и ще носиш своята празна. Така ще ти бъде по-лесно. Не искам да паднеш назад от тежестта.

— Сигурна ли си?

Давах си сметка, че ако Инди носи и моя багаж, ще носи и още нещо. Не исках да се лишавам от таблетките. Тя изглеждаше нетърпелива.

— Хайде, знам какво правя. Както ти знаеше какво да правиш с растенията.

После се намръщи.

— Какво става? Ти ми се довери на въздушния кораб.

Беше права и това ми напомни за нещо.

— Инди, какво носиш у себе си? Какво искаше да скрия на кораба?

— Нищо — каза тя.

— Нищо ли? — попитах изненадано.

— Не мислех, че ще ми се довериш, ако не вярваш, че и аз имам какво да загубя — отвърна и се ухили.

— Но в селото ти се престори, че вземаш нещо обратно от моя пакет — казах аз.

— Знам — отвърна тя без следа от извинение в гласа си.

Поклатих глава и се разсмях, докато свалях раницата си и й я подавах. Тя я отвори и изсипа съдържанието й на земята — фенерче, остатъци от растението, празна манерка, опакованите сини таблетки, а после премести всичко в своята раница. Внезапно се почувствах гузна.

— Трябва да задържиш някои от таблетките след това — казах аз. — За себе си.

Изражението на Инди се промени.

— О… — каза тя колебливо. — Добре.

Подаде ми обратно раницата и аз я метнах на раменете си. Катерехме се облечени в палтата си и заради това бяхме по-тромави, но Инди смяташе, че така ще бъде по-лесно, отколкото ако ги носим. Тя метна своята раница на гърба си върху дългата си плитка, която искреше ярко, почти като скалите, когато слънцето ги огряваше.

— Готова ли си? — попита Инди.

— Така мисля — казах аз, поглеждайки към стената.

— Следвай ме. Ще ти показвам пътя.

Постави пръстите си в най-близките дупки в скалата и после на следващите издатини. В нетърпението си да я последвам стъпих на някаква малка купчина камъни. Те се разпиляха и аз се олюлях, но успях да се задържа за един издаден камък.

— Не поглеждай надолу — каза Инди.

Нужно е много повече време да се изкачиш, отколкото да паднеш. Порази ме колко голяма част от изкачването се състои в това да се държиш и да чакаш, да решаваш какво да е следващото ти движение и чак после да го предприемеш. Пръстите ми стискаха здраво камъните и обувките ми се задържаха по издатините с голямо усилие. Фокусирах се върху настоящата задача и някак си това означаваше, че макар да не мислех за Кай, бях напълно потънала в мислите си за него. Защото в този миг бях като Кай.

Стените на каньона тук бяха червено-оранжеви, изпъстрени на места с черно. Не бях сигурна откъде беше това черно; сякаш морски вълни, замърсени със смола, бяха заливали стените преди време.

— Добре се справяш — обърна се към мен Инди, когато стигнах до нея на една издатина. — Сега следва най-трудната част — посочи напред тя. — Нека да опитам първа.

Седнах на издатината и се облегнах на скалата. Ръцете ме боляха от здравото стискане. Искаше ми се скалата да ни държи, да ни прегръща, докато се вкопчвахме в нея, но не се получаваше.

— Мисля, че успях — провикна се Инди към мен. — Когато стигнеш тук…

Чух звука на падащи камъни, на тяло, удрящо се в камъка… Изправих се на краката. Издатината беше тясна и нямах добър баланс.

— Инди!

Тя се надвеси над мен, вкопчила се в камъните. Един от краката й се поклащаше, издраскан, окървавен. Чух я да ругае тихо.

— Добре ли си? — провикнах се аз.

— Избутай ме — каза тя ядосано. — Избутай ме нагоре.

Поставих дланите си под ботуша й, който бе доста протрит от тичането през равнината и прашен от каньона и камъните.

Имаше един ужасен миг, в който тя се отпусна изцяло в ръцете ми и аз знаех, че не може да намери нищо над мен, в което да се вкопчи. После успя; тежестта на ботуша й изчезна от ръката ми, но отпечатъкът от него остана на дланта ми.

— Горе съм — провикна се след малко. — Мини в твое ляво, мога да те насочвам оттук.

— Безопасно ли е? Сигурна ли си, че си добре?

— Сама съм си виновна. Тези скали са по-меки, отколкото онези, на които съм се катерила преди. Облегнах се прекалено много и камъните поддадоха.

Следите от одрасканото по крака й опровергаваха думите й, че скалите са меки, но разбирах какво имаше предвид. Тук всичко беше по-различно. Отровни реки, омекнали камъни. Човек никога не знае на какво може да се натъкне. Какво ще го задържи и какво ще му даде път.

Втората част от катеренето мина по-леко. Инди бе права; по гладките скали беше най-трудно да се мине. Хващах се за острите ръбове на камъните с пръсти и се молех да издържа и ботушите ми да не се подхлъзнат. Пъхах ръцете и коленете си в пукнатините, минаващи вертикално по стените, и използвах дрехите си и кожата си така, както ми бе показала Инди, за да задържа тялото си прилепнало до стената.

— Почти стигнахме — каза тя над мен. — Изчакай минута и се качи. Не е толкова зле.

Опитах се да си поема дъх, докато си почивах в една от цепнатините. Тук скалата наистина ме задържа, помислих си аз и се усмихнах, въодушевена от това колко високо бяхме стигнали.

На Кай щеше да му хареса. Може би и той също се катери някъде в момента.

Време бе за последния напън към върха.

Няма да поглеждам нито надолу, нито назад, никъде, освен напред и нагоре. Празната ми раница се размести леко и аз се олюлях, пръстите ми се забиха в камъка. Задръж. Чакай. Нещо светло и крилато прелетя покрай мен и ме стресна. За да се успокоя, си припомних стихотворението, което Кай ми подари за рождения ден, онова за водата.

„През прилива. И чаплата се гмурна, щом пресякох граничната черта…“

Тук на каменния бряг се чувствах като създание, изхвърлено на сушата, след като водата се е отдръпнала обратно навътре в морето. Опитвах се да се покатеря някъде, където би могъл да бъде Кай. И дори той да не е тук, пак ще го намеря. Ще вървя, без да спирам, докато най-накрая пресека границата и стигна там, където е той.

Спрях за миг, за да си върна равновесието, и въпреки желанието си погледнах през рамо.

Гледката бе напълно различна от това, което с Кай бяхме наблюдавали от върха на Хълма. Нямаше къщи, нямаше Градска община, нямаше сгради. Само пясък, скали и голи дървета; но все пак беше нещо, по което се бях изкачила, и имах чувството, че някак си Кай също го бе направил редом с мен.

— Почти стигнах — прошепнах на него, на Инди. Изтласках се до ръба на скалата с усмивка на лицето и после погледнах нагоре.

Не бяхме сами.

Сега разбрах защо винаги свързват стрелбата с огън. Навсякъде имаше пепел. Вятърът, който духаше из Разлома, запращаше останките в очите ми и те се зачервиха и ми потекоха сълзи. Това са само остатъците от някакъв голям пожар, казах си аз. Пушекът се носеше към небето, изгорели клони се търкаляха по земята…

Но изражението на лицето на Инди ми показа, че тя вижда истината, а и аз също вече я знаех. Черните обгорени фигури по земята не бяха клони. Бяха истински — дузината мъртви тела край Разлома.

Инди се наведе и после се изправи, държейки нещо в ръка. Обгорено въже, здраво в по-голямата си част.

— Да вървим — каза тя.

Пепелта от въжето беше изцапала с черно ръката й. Тя се пресегна, за да отметне кичурите червена коса, избягали от плитката й, които се вееха пред лицето й. Погледнах към хората. Имаха нещо странно по кожата си, сини извиващи се линии. Запитах се какво ли означават.

Защо сте дошли тук? Как сте направили това въже? Какво сте научили тук, докато ние, останалите там, сме забравяли за вас? Или въобще не сме знаели, че съществувате?

— От колко време са мъртви?

— Достатъчно дълго — каза тя. — Седмица, може би дори повече. Не съм сигурна.

Гласът й звучеше рязко.

— Който е направил това, може да се върне. Трябва да се махаме.

С ъгълчето на окото си забелязах движение и се обърнах. Високи червени флагове, забити по билото, се вееха бясно на вятъра. Макар да бяха закачени на колове, вместо да бъдат завързани за дърветата, ми напомниха за червените знаменца, които с Кай оставихме на Хълма.

Кой бе маркирал земята тук горе? Кой беше убил всички тези хора? Обществото? Врагът? Къде беше Бунтът?

— Трябва да тръгваме, Касия? — обади се Инди зад мен.

— Не — казах аз. — Не можем да ги оставим тук.

Дали те бяха бунтовници?

— Така умират Аномалиите — каза Инди с леден глас. — Двете не можем да го променим сами. Трябва да намерим още някого.

— Може би това са хората, които се опитваме да намерим — казах аз. Моля те. Не позволявай Бунтът да изчезне още преди да сме имали шанса да го намерим. О, Кай, помислих си аз. Не знаех. Значи това е смъртта, която си видял.

С Инди се затичахме по ръба на Разлома и оставихме телата зад себе си. Кай е още жив, повтарях си аз. Трябва да бъде жив.

Само слънцето светеше в небето. Нищо не прелиташе над главите ни. Тук нямаше ангели.