Али Конди
Кръстопът (50)

50.
Касия

Не си отивай нежно… — прошепнах му аз за последен път. Засега.

Кай се усмихна — не бях виждала тази му усмивка. Беше предизвикателна, дръзка, от онзи вид, който можеше да накара хората да го последват право в огъня, в потопа…

— Тук няма такава опасност — отвърна той.

Докоснах лицето му, прокарах пръсти по клепачите му, намерих устните му, срещнах ги с моите… Целунах го. Солта от сълзите му имаше вкус на море, на което не виждах брега.

Той изчезна, скри се сред дърветата, а аз бях в реката и вече не ни оставаше време.

— Прави каквото ти казвам — напомни ми Инди, пъхна гребло в ръцете ми и изкрещя, за да заглуши шума на водата, бушуваща край нас. — Ако кажа „ляво“, греби наляво; ако кажа „дясно“, загреби вдясно. Ако ти кажа да се наведеш, направи го.

Светлината от челника й ме заслепяваше и се зарадвах, когато тя се обърна напред. По лицето ми се стичаха сълзи — и от сбогуването, и от ослепителния лъч.

— Сега — извика Инди и двете избутахме лодката от брега. Останахме така, поклащайки се на място за миг, и после течението ни намери и ни понесе. — Добре — каза тя.

Случайни снежинки падаха по лицата ни, докато плавахме — малки бели парцали на светлината на нашите челници.

— Ако се преобърнем, остани близо до лодката — извика ми Инди, без да се обръща.

Тя можеше да вижда пред себе си на съвсем малко разстояние — колкото да направи едно движение, да вземе бързо решение; преценяваше информацията и сортираше по начин, както аз никога не бих могла, особено при тези условия, с брулещия в лицето й вятър, сияещата в сребристо вода и протягащите се от брега към нас черни клони. От самата река към нас се носеха заплашително изпочупени дървета.

Подражавах й, повтарях като сянка всяко нейно движение и замах. Чудех се как въобще Обществото бе успяло да я хване онзи ден в океана. Тя беше Лоцман в тази река тази нощ.

Часове или минути минаваха, това нямаше значение — бяха важни само завоите на реката и промяната в течението, виковете, с които Инди ми даваше указания, и греблата, хвърлящи пръски вода, докато ги прехвърляхме от едната на другата страна.

Вдигнах глава само веднъж, защото усетих, че над мен нещо се случва; нощта си отиваше, беше настъпила онази част на утрото, когато всичко все още бе черно, но това черно сякаш се протриваше по краищата. И тогава изпуснах момента, в който Инди ми извика да прехвърля греблото вдясно, и се преобърнахме.

Студена мрачна вода, отровена от сферите на Обществото, ме заля цялата. Не виждах нищо и чувствах всичко — ледената смразяваща вода, плавеите, които ме блъскаха от всички страни. Това беше мигът на моята смърт. И после нещо друго ме удари по рамото.

Остани близо до лодката.

Пръстите ми задраскаха по корпуса й, намерих една от дръжките и се хванах за нея, издърпвайки се на повърхността. Водата имаше горчив вкус; изплюх я и се долепих съвсем плътно до гуменото дъно. Бях под лодката, от вътрешната й страна, захлупена от нея — хваната в капан, но и спасена в нещо като въздушен мехур. Нещо ме бе одраскало по крака. Лампата ми за глава беше изчезнала.

Беше като в пещерата — бях пленена жива.

— Ще се справиш — каза ми тогава Кай, но сега го нямаше тук.

Внезапно си спомних деня, в който го срещнах, деня край чистия син басейн, когато той и Ксандър се гмурнаха и изчезнаха за дълго под водата, но в крайна сметка изплуваха отгоре.

Къде е Инди?

Лодката се преобърна на една страна, водата беше спокойна. Заслепи ме ярка светлина. Инди буташе лодката, за да я изправи отново. Държеше се отстрани за нея и някак си все още беше с челника си.

— Тук е по-спокойно, има нещо като вир — каза тя сърдито. — Няма да трае много дълго. Махни се, ела до мен и бутай.

Изплувах изпод лодката. Водата бе черна и лъскава, с малки вълнички на места, едно широко равно пространство сред реката, сякаш отдолу някой го бе заградил и отделил.

— Държиш ли греблото си? — попита ме Инди и за моя изненада наистина го държах. — На три — каза тя и започна да отброява.

Преобърнахме лодката и се уловихме от двете и страни. Инди се метна бързо като риба вътре, хвана греблото ми и ме издърпа.

— Справи се — каза тя. — Помислих, че най-накрая съм се отървала от теб — засмя се тя и аз я последвах.

Двете се смяхме, докато лодката ни се блъсна в следващата по-голяма вълна и Инди изпищя диво и победоносно. Присъединих се към нея.

— Истинската опасност започва сега — каза тя, когато слънцето изгря, и аз знаех, че е права.

Реката все още бе бърза; можехме да виждаме по-добре, но и нас можеха да ни виждат, а и вече бяхме изтощени. Тежките тополи по брега се смениха с по-тънки, по-слабо прикриващи ни от погледи от въздуха дървета, издължени, сиво-зелени и окичени с бодли.

— Трябва да се придържаме близо до дърветата за прикритие — каза Инди, — но ако минем покрай тях прекалено бързо и се закачим за някой от тези бодли, с лодката ни е свършено.

Минахме покрай голяма изсъхнала топола с лющеща се кафеникава кора, която се разпадаше, уморена и съсипана след годините, в които дървото се бе опитвало да се закрепи на брега. Надявам се Хънтър и Илай да са в планините, помислих си аз, и че Кай успява да се скрие добре сред дърветата.

Тогава го чухме. Нещо над главите ни.

Без да си кажем и дума, и двете загребахме към брега. Инди се пресегна с греблото си към бодливите клони, но не успя да се закачи. Лодката се понесе по реката, а аз забих греблото си във водата, опитвайки се да я изтласкам назад. Корабът летеше все по-близко над нас. Инди се протегна и сграбчи бодливите клони с голата си ръка. Ахнах. Тя се държеше, а аз скочих на брега и избутах лодката. Чух дращенето на бодлите по гуменото и дъно. Моля те, не се пукай, помислих си аз. Инди се пусна, ръката й кървеше. И двете едва си поемахме дъх.

Подминаха ни. Не ни видяха.

— Сега с удоволствие бих взела една зелена таблетка, моля — каза Инди и аз се разсмях от облекчение.

Но таблетките ги нямаше, както и всичко останало, което имахме — бяха паднали във водата, когато лодката се преобърна. Инди бе завързала раниците ни за една от дръжките, но водата ги беше разкъсала, независимо от здравите й възли; някакви клони или дървета бяха прерязали въжето. Трябваше да сме благодарни, че не бяха разкъсали плътта ни или гумата на лодката.

След като се качихме отново вътре и потеглихме, продължихме да се придържаме до брега. Слънцето се издигаше все по-високо. Никой повече не прелетя над нас. Мислех си за втория компас, който губех — потънал някъде на дъното на реката като камък, какъвто е бил, преди Кай да го превърне в нещо много повече.

Дойде вечерта. Тръстиките по края на реката шепнеха и шумоляха от вятъра, а след като слънцето реши да си почине, във високото и красиво небе видях първата звезда. После забелязах светлина и на брега. Или по-скоро не на сушата, а във водата, която се простираше в мрака пред нас.

— Това — каза Инди — не е океанът.

Звездата примигна. Нещо мина над нея — или в небето, или във водата.

— Но е толкова огромно — казах аз. — Какво друго може да бъде?

— Езеро — отвърна Инди.

По повърхността на водата се разнесе странно жужене.

Беше лодка, идваща бързо към нас. Нямаше начин да обърнем, а и двете бяхме толкова уморени, че дори не направихме опит. Просто си седяхме там заедно, гладни, изтощени, всичко ни болеше, а лодката се люшкаше по леките вълни на реката, която ни влечеше напред.

— Надявам се, че са бунтовниците — каза Инди.

— Така би трябвало да е — отвърнах аз.

Внезапно, докато жуженето приближаваше все повече, тя ме сграбчи за ръката.

— Щях да избера синьо за роклята си. Щях да погледна право в очите на партньора си, независимо кой щеше да е той. Нямаше да се страхувам.

— Знам.

Инди кимна и се обърна отново, за да посрещне това, което идваше към нас. Седеше с изпъната стойка. Представих си как синята коприна — същият цвят като роклята на майка ми — искри и я обвива в сияние. Представих си я как стои до морето. Беше красива.

Всеки притежава някаква красота в себе си. Отначало забелязах само очите на Кай и сега все още бях влюбена в тях. Но любовта те кара да се вглеждаш в човека до себе си отново и отново, и отново. Забелязваш вените на горната страна на дланта му, начина, по който извива глава, походката му. Когато се влюбиш, си заслепен и виждаш любимия си като най-прекрасното същество, едно красиво цяло, съставено само от красиви и съвършени парченца. Но когато видиш избраника си поотделно, на части, като различни причини — защо ходи по този начин, защо затваря очите си така, тогава можеш да обикнеш тези части и това е истинската любов. Много по-сложна и много по-завършена.

Другата лодка приближаваше и вече можехме да видим хората вътре — носеха водонепропускливи костюми. Дали за да не се намокрят? Или защото знаеха, че водата е отровена? Обвих се инстинктивно с ръце и внезапно се почувствах заразена, въпреки че кожата ми не гореше, а и бяхме устояли на изкушението да пием директно от реката.

— Вдигни ръцете си нагоре — каза ми Инди. — Така ще видят, че не носим нищо опасно в себе си.

Постави греблото си на скута и повдигна ръце във въздуха. Жестът издаваше такава ранимост, беше толкова нетипичен за нея, че за момент само я загледах стреснато. Тя не изчака те да ни заговорят първи.

— Ние избягахме — провикна се високо. — Дойдохме да се присъединим към вас.

Тяхната лодка ни доближи съвсем. Погледнах ги, обвити в плътните им черни облекла — бяха деветима. Ние бяхме две.

Те също ни оглеждаха. Дали забелязаха палтата, дадени ни от Обществото, съсипаната ни лодка, празните ни ръце?

— Дойдохте да се присъедините към какво? — попита един от тях.

Инди не се поколеба нито за миг:

— Към Бунта.